Мисия „Вулкан“

Хонолулу

Евад Лурбуд винаги се събуждаше ядосан, дори след кратка дрямка. Гневът беше неделима част от него, като черните очи и силните му ръце, и се изразяваше в неясно усещане, но бе единственото, което придаваше смисъл на живота му. Ако всеки ден изразходваше част от гнева си, това го зареждаше с жизнена енергия.

Лурбуд провеси крака от леглото и се запита как би се почувствал, ако някога се събудеше и не изпитваше гняв. Гневът беше негов постоянен спътник от дните, когато баща му го пребиваше жестоко, а майка му и леля му го докосваха интимно. Той предполагаше, че ако някога се събуди спокоен, ще си пръсне черепа.

Останалите легла в скривалището бяха заети от членовете на екипа. Леглото над Лурбуд бе увиснало от тежестта на сержант Деманов. Хъркането им беше оглушително.

Екипът бе пристигнал само ден преди него и Лурбуд трябваше да даде на хората си възможност да се приспособят към хавайския часови пояс. Мъжете трябваше да бъдат свежи сутринта. Погледна часовника си. 18:30. Лурбуд беше в Хавай от двайсет и четири часа и се чувстваше готов.

В ъгъла на помещението двама души играеха на карти, опитвайки се безуспешно да прогонят скуката между съобщенията от „Джон Дори“. Те усетиха, че Лурбуд ги гледа, мигновено застанаха мирно. Той се усмихна и им направи знак да седнат, а после се обърна към спящите войници.

— Господа — тихо каза Лурбуд.

Те се събудиха, скочиха от леглата и машинално застанаха мирно. Реакцията им беше светкавична и смая Лурбуд. До него се приближи сержант Деманов, който беше гол, но съвсем не се смущаваше. Тялото му беше космато.

— Не е зле, а? — попита Деманов и взе цигара и запалка от масата.

— За войниците си ли говориш или за увисналата си мъжественост?

Деманов се засмя гърлено и изпусна дима през ноздрите си.

— Това са най-добрите войници в света, по дяволите.

Лурбуд се усмихна.

— Мисля, че този път дори ти не преувеличаваш, Димитрий. Искам да са готови да тръгнат в деветнайсет и трийсет. След това ще имаме най-малко един час да заемем позиция около къщата на Ониши.

— Мисли ли върху моя план?

— Да, следобед, докато вие спяхте. Смятам, че идеята да се разделим не е добра. Не разполагаме със средства за комуникация, за да координираме едновременна атака срещу Ониши и Кенджи. Ще ги нападнем един по един. Ако ни провърви, Кенджи ще бъде с господаря си и втората операция няма да е необходима. Много е важно да поддържаме връзка с „Джон Дори“. Ако подводницата не ни чака, когато стигнем до брега, знаеш какви ще бъдат последиците.

Докато сержант Деманов и хората му проверяваха екипировката и оръжията, внесени нелегално в скривалището преди няколко месеца чрез дипломатическия канал на руското посолство, Лурбуд прегледа докладите, които бе получил в Кайро.

Жилището на Ониши се охраняваше от двайсет пазачи. Всички имаха военна или полицейска подготовка и бяха посещавали множество бойни школи. Пазачите бяха по-добре обучени от елитните сили за бързо реагиране на повечето държави в света. Лурбуд не се съмняваше, че войниците му ще се справят, но със сигурност щеше да загуби някои от тях. Ониши беше немощен старец, прикован към инвалидна количка, и нямаше да представлява трудност, след като пазачите му бъдеха елиминирани.

Кенджи, от друга страна, беше различен. Лурбуд не разполагаше с чертеж на къщата му и не знаеше детайли за охраната. Дори подробностите за личността му бяха оскъдни. Кенджи беше петдесет и четири годишен, но приложената неясна снимка, макар и правена преди година, показваше мъж, който изглеждаше двайсет години по-млад. Кенджи беше майстор по кендо, тае куон до и няколко други бойни изкуства, за които Лурбуд дори не бе чувал.

В бележка от агента на КГБ, съставил досието, пишеше, че Кенджи владее умението да използва нестандартни оръжия. Той можеше да си служи с обикновени кухненски прибори, за да осакатява и убива. Веднъж като обучен убиец бе прерязал гърлото на унгарски дисидент с лист хартия, откъснат от лондонски телефонен указател.

Лурбуд искрено се надяваше, че ще заварят Кенджи в дома на Ониши. Влизането в бърлогата на убиеца без тактически разузнавателни данни бе равносилно на самоубийство.

В деветнайсет и трийсет Лурбуд и хората му се увериха, че не са оставили уличаващи вещи, и излязоха от скривалището. Въпреки полицейския час, те напуснаха града безпрепятствено с микробус, скрит в гараж наблизо. Ако Хонолулу оцелееше след кризата, единственото доказателство, което щяха да оставят за пребиваването си там, щеше да бъде празна стая и изоставен микробус, наети преди няколко месеца от „Океански превози и товари“, компания, която бе престанала да съществува.

Четирийсет и пет мили по-нататък хладният вечерен бриз повяваше край къщата от стъкло и стомана на Ониши. Той седеше в инвалидната си количка на терасата високо над вълнообразните ливади и съсредоточено слушаше Кенджи, който му обясняваше положението в Хавай.

— Макар че минаха четири дни, откакто бе убит, мнозина от Националната гвардия мислят, че все още получават заповедите си от Дейвид Такамора. Те не знаят, че кметът на Хонолулу е мъртъв. Булевард „Макартър“, който води към Пърл Харбър, е блокиран от студенти, въоръжени с ловджийски пушки, и гвардейци в пълно бойно снаряжение. Летището е затворено за всички самолети и хората от сградите са евакуирани. Там са само пазачите, които наех. Шосетата са блокирани с превозните средства за поддръжка на летището, които няма да помръднат без заповед от теб или от мен. Микровълновите релейни станции са затворени и охранявани. Под контрол са главните телефонни кабели. Хавай е изолиран.

— Има ли проблеми с медиите?

— Да — отговори Кенджи, поглеждайки часовника си. — Шефовете на местните станции искат интервю с Такамора, за предпочитане на живо, за да успокоят страховете на населението. Единият заплаши, че ще започне да предава репортажи за насилието, ако Такамора скоро не се появи.

— Как смяташ да се справиш? — попита Ониши, но не особено загрижено.

— Щом излезе от студиото, имам агент, готов да го премахне.

— Добре. Има ли насилие по улиците?

— Моите хора в болниците докладваха, че двеста души са мъртви, а петстотин ранени. Повечето са случайни жертви. Младежки банди бият невинни хора, някои членове си отмъщават един на друг. Сред жертвите има и такива, които бяхме набелязали. От списъка ни от триста души, представляващи евентуална заплаха, осемдесет и шест са мъртви, но трябва да бъдат елиминирани още. Чакам потвърждение от нашите агенти.

— Безпокоя се, че нямаме вест от Сюлейман за доставката на оръжията — неочаквано каза Ониши.

Кенджи не отговори и крадешком погледна ролекса си.

— Оръжията трябва да бъдат тук след няколко часа, а не знаем с какви самолети ще пристигнат, нито паролите за разпознаване, които пилотите ще предадат. Ако не получим паролите, няма да можем да разчистим пистите. Приближаваме се до критичната точка. Скоро хората ни ще започнат да губят устрема си и ще поискат насилието да свърши. Трябва да приберем оръжията и останалите наемници. Убеден съм, че президентът на Съединените щати скоро ще реагира. Въоръжените сили в Пърл Харбър може и да са изолирани засега, но могат много бързо да отвърнат на удара.

— Президентът няма да посмее да им заповяда да открият огън, защото ще рискува бунт на континента. Всяко етническо малцинство в Америка ще застане на наша страна. В градовете ще настъпи анархия.

— Той има и други възможности, Кенджи, например да атакува мен. Президентът знае за участието ми в преврата. Може да ме вземе на прицел, очаквайки насилието да свърши заедно с мен. Повечето наемници са активни само докато някой ги контролира. Ако не поддържаме връзка с лейтенантите на островите, ентусиазмът им бързо ще спадне.

— Така е — съгласи се Кенджи. — Освен това трябва да мислим и за реакцията на Кериков.

— Не се тревожи за него. Възможностите му са крайно ограничени.

— Но превратът беше негова идея и трябва да се осъществи само по негова заповед. Сигурно има план да го осуети. Ние излагаме на риск контрола му върху вулкана. Той трябва да има начин да ни защити в непредвидени ситуации.

Ониши се усмихна бащински.

— Винаги си мислил как да ме защитиш, Кенджи, и това е достойно за възхищение, но аз смятам, че сме в безопасност. Кериков не може да ни попречи.

Кенджи сякаш се успокои от уверения тон на господаря си.

— Какво ще правим, след като не можем да изведем Такамора да поведе масите?

— Сенатор Намура се крие някъде във Вашингтон. Предложих му да оглави преврата, ако Такамора откаже, и той ще бъде новият водач. Намура вече прие тази чест. Един от частните ми самолети ще го докара тук веднага щом стане безопасно да напусне скривалището си.

— А смъртта на Такамора?

— Ще обвиним американските военни. Не се притеснявай толкова, Кенджи. Всичко върви добре. Оръжията на Сюлейман скоро ще пристигнат заедно с наемниците, които ще ни подкрепят. Намура вероятно ще бъде тук до двайсет и четири часа и ще легитимира усилията ни. Нито американският президент, нито Кериков ще имат време или воля да окажат сериозна съпротива.

С периферното си зрение Кенджи забеляза тъмен силует, който притича по моравата пред къщата. Първият мъж бързо бе последван от още двама, изскочили от джунглата. Кенджи небрежно кръстоса крак върху крак, преструвайки се, че мускулите му са се схванали.

— Може би не е помислено за всички непредвидени ситуации — отбеляза той. — Не предполагах, че ще стигнем толкова далеч. Само допреди няколко месеца превратът в Хавай изглеждаше почти невероятна идея.

— Дори тогава не беше толкова невъобразима. Страната ни бе готова. Расизмът и напрежението нарастваха. Ние само ги подсилихме с действията си и в момента дирижираме кресчендото.

Експлозията не беше достатъчно силна, за да строши дебелите стъкла на къщата, но разтърси терасата и стресна ято пеликани, които литнаха над огромната ливада. Ониши се огледа и когато отново се обърна към предания си помощник, Кенджи се бе изправил и държеше револвер с къса цев.

Дулото бе насочено право между широко отворените очи на Ониши.

— Не мърдай, старче — подигравателно каза Кенджи.

Отслабналият от възрастта пикочен мехур на Такахиро Ониши изпусна съдържанието си в черния му костюм от „Армани“.