Мисия „Вулкан“

Банкок, Тайланд

Министър Луцзюан, китайският представител, надраска името си в тежката книга, която му подаде министър Трен от Тайван. Луцзюан завърши подписа си със замах и плъзна книгата по махагоновата маса към човека вляво от него, посланик Марко Куприно, представителя на Филипините.

Потискащата атмосфера в заседателната зала се разведряваше с всеки положен подпис. От малката галерия се разнесе шепотът на зрителите, на които бе разрешено да видят как посланиците потвърждават с подписите си съгласието на нациите си с текста на документа. Те не знаеха за седмиците на изнервящо протакане, изтерзало срещата на върха в Банкок, но разбираха голямото постижение на дипломатите.

Официалната книга с подписите бе връчена на руския посланик Генадий Перченко. Внимателният наблюдател би забелязал леко повишаване на напрежението сред делегатите. Лукавият руснак беше причината за изминалите седмици на отчаяние. А после съвсем необяснимо той съобщи на преговарящите страни, че няма повече забележки. Тъй като символичните документи за подписите на представителите бяха подготвени още в началото на преговорите, тайландският посланик Прем предложи делегатите да започнат с подписването и останалите го подкрепиха.

Заместник-министърът на търговията на Съединените щати Кенет Донъли се наведе към Перченко и прошепна:

— Надявам се, че знаеш на какво си играеш, партньоре.

— Не си играя на нищо. Само искам да се уверя, че тук са зачетени правата на всички нации.

— Дрън-дрън — измърмори американецът.

Перченко го чу, но не реагира. Веднага щом подписа документа, в стаята избухнаха аплодисменти. Руснакът прие овациите със самодоволна усмивка и подаде книгата на Донъли.

Американецът се подписа, като се усмихваше едва-едва, фиксирайки Перченко, и после захлопна книгата.

Валеше проливен дъжд. Ромоленето на капките бе прекъсвано само от оглушителни гръмотевици, които отекваха над града. Бурята обаче не разхлади горещия въздух и Перченко се задъха, докато бързаше да се подслони в храма.

Заповедите на Кериков бяха ясни и изрични. Перченко трябваше да чака в осем вечерта до ниската каменна ограда между Храма на зората и река Фрая, но шпионинът не бе казал как да постъпи при проливен дъжд.

Генадий се втурна към сянката на една от четирите облицовани с керамични плочки кули около конусовидния, осемдесетметров заострен връх на храма. Костюмът му беше мокър, а оредялата му коса бе полепнала по бледото му лице, което някога беше опънато и излъчваше здраве, но сега бе изнурено от изтощение. Под очите му имаше торбички, а кожата му бе увиснала.

Той чу тихите молитви на монасите в огромния храм, но бурята заглушаваше всички други звуци освен учестеното му дишане.

— Какво правя тук, по дяволите? — каза си Перченко.

— Не изпълняваш указанията, Генадий Перченко — отговори Иван Кериков от мрака вдясно.

Кериков излезе на светлината на многобройните лампи. Дъждът изглежда не го притесняваше. Раменете му бяха изправени, а очите — широко отворени и нащрек. За разлика от него Генадий се бе прегърбил окаяно. Той присви очи, сякаш Кериков бе привидение.

— Казах ти да чакаш до оградата. — Кериков я посочи и сетне се усмихна радушно. — Но при дадените обстоятелства те разбирам.

Перченко се поотпусна и също се усмихна, но продължи да го гледа предпазливо и нервно.

— Предполагам, че всичко мина добре. — Кериков се приближи до Генадий и застана под огромната порта на храма.

— Да — смотолеви Перченко. Страхът от Кериков му бе подействал потискащо предишния ден сред тълпата в бара на хотел „Роял Ривър“, но сега, когато бяха сами, беше парализиращ.

Генадий се ужасяваше от Кериков, откакто научи за неограничената му власт. Човекът от КГБ бе разсеял опасенията му за изчезналия салонен управител и го бе уверил, че е дошло време да приключат с Банкокското споразумение. Перченко искаше да попита защо преди всичко беше необходимо протакането, но страхът не му позволи да говори. Дори в спокойната атмосфера на открития бар Кериков си оставаше най-злият човек, когото познаваше.

— Отпусни се, Генадий. Всичко свърши и ти победи. — Кериков извади плоско сребристо шише от джоба на сакото си. — Водка от родината.

Перченко отпи голяма глътка. Водката се плъзна гладко в гърлото му. Кериков му направи знак да пийне още и той с благодарност повтори.

— Успя ли да вмъкнеш поправката ми в споразумението?

— Да, още преди няколко седмици. Беше много лесно. Срещнах повече трудности да забавя церемонията по подписването. Обещах на тайванския посланик някои неща, които може да са извън правомощията ми.

— Да, да — разсеяно каза Кериков. — Но с моята поправка нямаше затруднения.

— Наложи се да променим формулировката, за да угодим на американците, но всички се съгласиха с текста.

— Да я промените? — В гласа на Кериков не прозвуча паника, но тонът му леко се повиши. — Как?

— Предположих, че ще попитате, затова донесох част от споразумението. — Перченко извади лист от сакото си и зачете на глас:

Донъли настоя за последното. Генадий изпи още една глътка водка, чакайки реакция от страна на събеседника си.

Кериков се замисли и после реши, че дипломатът се е придържал към първоначалната формулировка. Благодарение на тази поправка можеше да предаде вулкана на корейския консорциум, без да се страхува от последици в международен план. Съединените щати и Русия току-що се бяха отказали от всякакви претенции към вулкана и невъобразимото му богатство.

Кериков не издаде чувствата си.

— Това е приемливо. Ела. В реката ни чака лодка. Ще отпразнуваме успеха ти.

Двамата хукнаха в дъжда към каменната ограда и реката отвъд. Въпреки водата, стичаща се в очите му, Перченко видя достатъчно, за да осъзнае, че на кея не чака лодка. Той се обърна, за да попита човека на КГБ, когато Кериков нанесе удара.

Движейки се с бързината на мамба, Кериков стовари палката върху главата на Генадий. От раната над лявото око на Перченко рукна кръв, която се смеси с дъжда по лицето му. Дипломатът се строполи на земята. Кериков го завлече при ниската каменна ограда. Реката беше черна като нефт. В храстите бе скрита голяма пластмасова хладилна чанта. До нея имаше две циментови блокчета, свързани с верига, увита в мек плат. Двата й края бяха прикрепени към голямата буца лед в хладилната чанта.

Кериков избърса водата от очите си. В подобна нощ не трябваше да се страхува, че може да бъде забелязан от случаен минувач, но винаги имаше вероятност някой монах да дойде при реката, за да направи жертвоприношение. Той вдигна тялото на изпадналия в безсъзнание Генадий и го сложи на ниската ограда. Дишането на дипломата беше едва доловимо, но равномерно.

Кериков постави на оградата двете циментови блокчета и хладилната чанта и нахлузи веригата около врата на Перченко. Трябваше да бърза, защото ледът се топеше по-бързо, отколкото очакваше. Той хвърли лоялния посланик във водата. Тъмната река погълна Перченко. Циментовите блокчета бързо го повлякоха към дъното.

Кериков запрати след него и хладилната чанта, видя как слабото течение я отнесе и после тръгна към хотела си, прегърбил рамене в проливния дъжд. Представяше си какви ще бъдат полицейските доклади, когато най-после откриеха тялото. Перченко е празнувал приключването на преговорите. Алкохолът в кръвта му щеше да покаже, че е пийнал. Подхлъзнал се е в дъжда край реката, разбил си е главата в каменната ограда и е паднал във водата.

Нямаше да има подозрения за нечиста игра, защото платът около веригата нямаше да остави белези на врата му, а самата верига щеше да изчезне в тинестото дъно. Ледът, който я държеше, щеше да се разтопи за десетина минути и след това безжизненото тяло на Перченко щеше да плава свободно по реката.

Час по-късно Кериков седеше във всекидневната на хотелския си апартамент. Беше се изкъпал, облякъл бе строг костюм и държеше чаша шотландско уиски. Ромоленето на дъжда се чуваше през дръпнатите завеси на френските прозорци. Осветлението беше оскъдно. Една-единствена лампа блестеше ярко върху документите на масичката за кафе. Кериков ги бе прегледал десетина пъти през последните няколко дни и имаше чувството, че ги знае наизуст. Те бяха шансът му за бъдеще извън Русия, за каквото не бе и мечтал.

Ледът в чашата леко изтрака, когато Кериков отпи глътка уиски. Той я остави и взе един от листовете. Там бяха записани резултатите от анализа на минерала, направени от доктор Бородин по време на наблюденията му през последните няколко месеца. Цифрите бяха зашеметяващи. Един тон извлечен вулканичен материал съдържаше четири килограма използваема руда. Обработени, тези четири килограма щяха да дадат около килограм висококачествен метал с всичките му изключителни свойства. За да направи сравнение, Бородин бе обяснил, че в диамантена мина трябва да бъдат изкопани двеста и петдесет тона от покриващия пласт над залежите, за да се добие един карат, като съотношението е един милиард към едно.

Кериков избра друг лист. Там бе описан планът на Бородин за действителния добив на минерала. Кораб, снабден с огромна помпа, ще бъде разположен над някой по-слабо активен отвор на вулкана. Вътре ще спуснат тръба от волфрам и стомана и ще включат помпата. Лавата ще се изтегля директно от вулкана в кораба, където ще се охлажда и разтрошава на обработваеми парчета, които ще се товарят на чакащи кораби, за да бъдат пречистени в разположени на сушата пещи. Най-скъпото нещо в тази операция беше корабът с помпата и след като купиха идеята, корейците вече го строяха в Пусан.

Някой похлопа на вратата. Кериков подреди листовете, отпи още една глътка уиски и отиде да отвори. На прага стояха двама млади азиатци. Всеки държеше обемист куфар. Кериков ги пусна да влязат, без да пророни дума.

Корейците отвориха куфарите, разкривайки заплашителна камара от електроника, и бързо наредиха техниката — камера, монитор и компютъризирано приемно-предавателно устройство. Единият постави малка сгъваема сателитна антена на перваза на прозореца, гледащ към вътрешния двор. Стоманената чиния не се виждаше от улицата, намираща се на двайсет метра отдолу.

Когато уредите бяха настроени, единият от младите мъже започна да въвежда заповеди. Машините пиукаха и бръмчаха. Накрая на цветния монитор се появи пробна картина. Другият азиатец показа картонена карта пред камерата. Изображението на втората пробна картина изпълни екрана на огромен, монтиран на стената телевизор с висока разделителна способност в Пусан. Двамата корейци си кимнаха и излязоха. След миг пробната картина изчезна от монитора и на нейното място се появи красиво обзаведена стая.

Кериков седеше на дивана пред циклопското око на миникамерата, която показа деветима възрастни мъже, разположили се около лакирана черна маса. Нито един не беше по-млад от седемдесет години, но черните им очи бяха живи и съсредоточени. Лицата им бяха сбръчкани, а косите побелели. Зад тях имаше червен гоблен, изобразяващ завладяването на Азия от Чингис хан, а от двете им страни — огромни порцеланови вази.

Кериков леко кимна, за да покаже уважението си към деветимата шефове на „Хидра Консолидейтид“. И те на свой ред направиха същото.

— Добър вечер, господа — поздрави Кериков, след като приключи глупавият според него азиатски ритуал.

— Добър вечер и на вас, господин Кериков. — Сателитната връзка преправяше гласовете им и автоматично превеждаше думите на руски и на корейски. Системата работеше безотказно, стига изреченията да не съдържаха неясни изрази. От името на консорциума говореше Уей Хю Донг, както бе правил през цялото време на преговорите. — Надявам се, че този начин на разговор е приемлив за вас.

— Готов съм да се съглася с предложението, за което се споразумяхме.

— Бихме искали да знаем защо беше необходимо протакането. — Електрониката замаскира безпокойството в гласа на Уей, но въпросът разкри чувствата му.

— Уверявам ви, че беше необходимо, господа. — Кериков знаеше, че успокояващата усмивка няма да подейства, затова се въздържа. — Когато видите местоположението на минералните залежи, ще разберете, че трябваше да бъдат взети мерки, за да се гарантира сигурността им.

— Надявам се, че нищо няма да попречи на бъдещата ни дейност.

— Разбира се — побърза да отговори Кериков. Ръцете на американците и руснаците бяха вързани и само Такахиро Ониши представляваше пречка, но докато корейците стигнеха до вулкана, той щеше да бъде елиминиран.

Отстраняването на милиардера расист беше необходим риск по време на финалния етап на проекта „Вулкан“. Ониши беше програмиран да се опита да отцепи Хавай от Съединените щати и Кериков се нуждаеше от него до последния момент. Но сега богатството от минерали беше извън контрола на Америка и на Ониши, ако някога успееше в стремежа си да получи независимост.

— Тогава всичко е наред, така ли? — попита Уей, привличайки вниманието на Кериков към настоящето.

— Да. Готов съм веднага да ви предам последните данни. — Кериков прикри напрежението, което бе свило стомаха му.

— А ние сме готови да ви кажем номера на сметката. — Устните на Уей се движеха, преди да се чуе компютърно измененият му глас. — В знак на добра воля, ние ще говорим първи.

Уей кимна на помощник, който се намираше извън кадър, и след миг затрака телетипът, свързан с приемно-предавателното устройство. Кериков положи усилия да не отмества поглед от камерата. Да гледа към телетипа щеше да бъде голям срам.

Телетипът спря и Кериков сложи няколко листа в свързания със сателита преносим факс. Страниците съдържаха последните резултати и доклади от анализите и точните координати на острова на доктор Бородин.

Кериков видя, че очите на Уей са приковани в някого извън обхвата на камерата, затова си позволи да погледне към телетипа. Сто милиона американски долара току-що бяха прехвърлени в Националната банка на Кайманите на Карибските острови. Номерата на трансфера и на сметката бяха най-отдолу.

Уей Хю Донг получи потвърждение от техник извън кадър и отново се обърна към обектива.

— Информацията изглежда достоверна, господин Кериков. Мисля, че сега разбирам защо имаше протакане, и аплодирам дързостта ви. Трябва да ми простите, но има заповед за запор на парите. Не можете да ги пипате, докато не изпратя на банката друг код. — Уей не показа никакви чувства, докато разкриваше двойната игра. — Когато инженерите ми отидат на мястото и потвърдят информацията ви, парите ще бъдат освободени.

Кериков слушаше и едва сдържаше гнева си.

— Сигурно разбирате, че трябва да предпазим тази голяма сума от измама — добави Уей. — Не че ви подозираме. След като бъде определена стойността на новия минерал, ще изпратя кода и парите ще бъдат ваши. Лека нощ, господин Кериков.

Мониторът угасна. Камерата в хотелския апартамент на руснака продължи да записва и да предава, затова деветимата корейци видяха как Кериков вдига крак към екрана на монитора и после атакува видеопредавателя. Образът избледня и той ритна камерата, запращайки я към стената.

— Гадни копелета — изкрещя Кериков, след като се овладя достатъчно, за да говори. — Пият пикнята си и ядат лайната си.

Той кипя от гняв десетина минути. Псувните, които не бе употребявал, откакто се върна от Афганистан, се изчерпаха. Когато най-после се успокои, той изпи разреденото уиски в чашата си и сетне надигна бутилката. Силният алкохол опари стомаха му.

Неизвестно как, корейците бяха разбрали, че той действа, без да е упълномощен от руското правителство, и стоте милиона долара са предназначени лично за него, а не за държавната хазна. Знаеха, че няма да си навлекат гнева на държавата, и можеха да бавят безкрайно трансфера на парите. Кериков не разполагаше с въоръжени сили и беше неспособен да им попречи.

Той се засмя на себе си, признавайки, че е бил надхитрен. Но после в очите му блесна сатанинска светлина. За нищо на света не би позволил на корейските копелета да го прецакат, след като все още имаше скрит коз.