Мисия „Вулкан“

Хавай

Джил Цу удари спирачки и изключи от скорост. Хондата й спря на двайсетина метра от портите на имението на Такахиро Ониши. Тя наклони към себе си огледалото за обратно виждане и сръчно сложи още един пласт червило на устните си. Остана доволна от грима си и се усмихна професионално.

Тя беше репортер и знаеше, че е задължително да изглежда великолепно пред камерата. Макар да ненавиждаше подобно дискриминационно отношение към жените, тя беше достатъчно прагматична, за да знае, че няма да промени традицията.

Джил Цу бе получила днешното интервю не заради поразителната си красота или краката си на балерина, а заради произхода си.

Такахиро Ониши беше най-богатият човек в Хавай. Всъщност той бе на дванайсето място по богатство в света. Интересите му бяха разностранни — недвижими имоти, медицински изследвания, транспорт на стоки и минно-геоложки проучвания. Ониши имаше офиси на всички континенти, седем огромни като дворци къщи и близо трийсет хиляди служители. Въпреки глобалните аспекти на бизнеса му, той се придържаше към една-единствена традиция — японската.

Ониши бе изградил империята си върху етническа пирамида, на чийто връх стоеше самият той. Беше роден в Япония и ключовите му управители бяха етнически японци, независимо в коя страна бяха родени. На по-долното ниво всички трябваше да бъдат три четвърти японци и така нататък, докато най-нисшите работници изобщо нямаха японска кръв. Ониши бе наел две адвокатски кантори, които да се борят със стотиците съдебни искове за расова дискриминация, заведени срещу компаниите му. Досега те не бяха изгубили нито едно дело.

Обсебеността му от японския произход обхващаше и личния му живот. Ониши не беше женен, но многобройните любовници през седемдесетте години на неговия живот бяха само японки. Ако откриеше и най-малката следа от друга кръв, той незабавно слагаше край на връзката. Всички прислужници в къщите му бяха японци и дори редките му интервюта пред пресата трябваше да бъдат направени от репортери, които поне наполовина бяха японци.

„И така се стигна до мен“ — помисли Джил Цу, дъщеря на китайски банкер от Хонконг и японка преводачка.

Тя превключи на скорост и се приближи до портите от ковано желязо на главната резиденция на Ониши в Щатите. Къщата се намираше на двайсет мили северозападно от Хонолулу и бе изолирана от стотици акри ниви, засети със захарна тръстика и ананасови плантации.

Към хондата се запъти слаб пазач. Джил смъкна стъклото. Първото, което забеляза, беше автоматичният му пистолет и качеството и кройката на униформата му. Той очевидно не беше обикновено наемно ченге.

— Да? — учтиво попита мъжът.

— Аз съм Джил Цу от Кей Ейч Ен Ей. Дошла съм да взема интервю от господин Ониши.

— Разбира се — отговори пазачът и натисна копче на една от колоните на портите, които безшумно се отвориха.

Джил настъпи газта, изненадана, че не са й поискали документи за самоличност.

Пътеката от натрошен варовик, водеща към къщата, представляваше безупречно бяла диря през огромната зелена ливада и лъкатушеше между горички от дървета и храсти, посадени така, че къщата да бъде скрита и да се види чак след последния завой. Джил остана изумена, когато съзря постройката.

Очакваше традиционна японска архитектура, но пред очите й имаше нещо, каквото не бе виждала досега. Такахиро Ониши живееше в стъклена къща, направена по модела на входа на Лувъра, но много по-голяма. Стоманени подпори крепяха стъкла с различна големина в структура, която можеше да бъде описана само като уникална. Сфери, конуси и правоъгълници се сливаха в красива сграда на няколко нива. Джил виждаше всичко в къщата, както и моравата отвъд.

Още непреодоляла първоначалния шок, тя спря пред портата и слезе от колата. Токчетата й тракаха, докато вървеше към стъклените врати. Точно когато стигна до тях, прислужникът ги отвори.

— Госпожице Цу, господин Ониши ви очаква за закуска в градината. Бихте ли ме последвали?

Икономът, разбира се, беше японец и бе облечен в официална черна ливрея, напомняща за началото на двайсетото столетие.

— Благодаря — отговори Джил и преметна през рамо чантата си.

Вътрешните пространства в къщата бяха преградени със стени в различни геометрични форми. Преградите не бяха ограничени от обичайните параметри на строителството. Някои се извисяваха на три или повече метра, а други се стелеха като вълни по пода. Фоайето беше огромно. На тавана имаше изящна решетка от стомана и стъкло, чиято сянка върху белия мраморен под наподобяваше паяжина. Стълбищата, площадките и балконите сякаш предизвикваха гравитацията. Джил предположи, че картините на стените са безценни.

Икономът я преведе през няколко стаи — някои в японски, а други в европейски стил. Вратите на асансьора се отвориха и той направи знак на Джил, че трябва да продължи сама.

— Когато слезете, завийте надясно.

Тя приглади кремавата си пола, докато асансьорът от неръждаема стомана се качваше нагоре. Кабинката спря и Джил се озова в прохладен коридор, намиращ се на дванайсет метра над земята. Тя тръгна надясно и видя маса, наредена за двама души. Сребърните прибори блестяха на светлината.

— Много ми е приятно, че ще закуся с вас, госпожице Цу — каза Такахиро Ониши и стана.

— Радвам се, че ме поканихте.

Джил протегна ръка, но Ониши не й обърна внимание. Ядосана на себе си, тя си спомни с кого има работа и се поклони. Той кимна едва-едва.

— Ще седнете ли?

Ониши не приличаше на индустриалец. Изглеждаше немощен и крехък. Гласът му бе отслабнал с течение на годините. Побелелите му коси бяха оредели и тук-там се виждаше червеникавият му скалп. Лицето му бе мъртвешки бледо, изпито и с болнав вид, а ръцете — осеяни със старчески петна и кокалести като на граблива птица.

— Госпожице Цу, не ви поканих, а просто отстъпих пред вашето упорство. Сто и четиринайсет телефонни обаждания и седемдесет и осем писма са достатъчни, за да накарат всеки мъж да се предаде.

Джил реши, че това е комплимент, но се почувства неловко от равнодушния му тон. Такахиро Ониши я караше да изпитва неудобство. Приличаше на труп, който отказва да престане да се движи.

Тя се усмихна професионално.

— Радвам се. Ако това бе продължило още малко, телевизията, в която работя, щеше да поиска да платя пощенските марки.

Към тях се приближи прислужник, който наля кафе в чашата й и сложи една лъжичка захар. Джил го погледна учудено и се запита откъде знае, че тя пие кафето си така.

— Знам много повече, госпожице Цу, инак никога нямаше да ви пусна в дома си — каза Ониши, разгадавайки изражението и вероятно мислите й.

— Затова ли не ми поискаха документи за самоличност, нито ме претърсиха? — Джил искаше въпросът да прозвучи дружелюбно, но в думите й се долови нотка на отбранителност.

— Наредих да ви следят от дома ви на Блосъм Трий Корт 1123 в Муани Кондоминиум Дивелъпмънт. Всъщност поръчах да ви следят всеки ден, откакто реших да ви дам интервю — невъзмутимо каза Ониши.

— Научихте ли нещо интересно? — иронично попита Джил, която започна да се ядосва.

— Да. Красива и преуспяваща жена като вас трябва да излиза по-често.

Гневът на Джил се изпари.

— И майка ми казва така.

Много по-късно тя осъзна, че той неслучайно е употребил точните думи на майка й.

— Съжалявам, ако действията ми ви карат да се чувствате неудобно, но човек в моето положение трябва да бъде предпазлив.

— Разбирам. Не ми харесва особено, но разбирам.

Прислужникът се появи отново и постави купа плодове пред Джил, но пак не поднесе нищо на Ониши.

— Както помощникът ми Кенджи ви каза по телефона, не допускам камери и фотоапарати в имението си, нито този разговор да бъде записан.

— Уверявам ви, че няма да го запиша — каза Джил и внимателно остави чашата в чинийката, защото се страхуваше да не разлее кафе върху безупречно чистата ленена покривка или да не счупи финия порцелан. Тя не съзнаваше, че е минала през рентген два пъти, откакто бе влязла в дома на Ониши, веднъж на външната порта и после отново в асансьора. Словесните й уверения бяха излишни.

— Трябва да кажа, че къщата ви е изумителна — отбеляза Джил, за да наруши мълчанието.

— Ако искате вярвайте, но сградата е проектирана през 1867 година от неизвестен архитект от Токио, много преди тази технология да започне да се прилага в строителството. Той отнел живота си само няколко месеца, след като завършил проекта, съзнавайки, че гениалността му няма да бъде оценена приживе. Предполагам, че според него самоубийството би дарило работата му с безсмъртието, което никога нямало да постигне чрез архитектурата.

— Не знаех, че се интересувате от история.

— Всичко, което знаем, е история, госпожице Цу. Фактът, че това не се преподава в училище, не намалява значението на информацията.

— Не ви разбирам.

— Позволете ми да обясня. И най-новата информация, макар да е текуща, вече е история. Поглеждам на екрана лентата с бизнес новините и информацията, която виждам, вече е история. Може да е на възраст само една секунда, но събитията вече са се случили и нищо не може да ги промени. Ако реша да купувам, разчитайки на тази информация, изборът ми ще се основава на история. Всички знания са такива и всички решения се взимат по този начин.

— Ами ако реша да направя нещо по прищявка?

— Например?

— Знам ли. Да речем, да напусна работа.

— В такъв случай изборът ви пак ще се основава на стара информация. Знаете, че се представяте добре и можете да си намерите друга работа, уверена сте, че сте спестили достатъчно пари, за да си осигурите самостоятелност, докато отново започнете да работите. Всички тези фактори правят решението ви съвсем не по прищявка, а доста пресметнато.

— Не съм мислила за това по този начин — заинтригувана каза Джил.

— Затова не струвате осем милиарда долара като мен — отбеляза Ониши, без да се хвали, просто регистрирайки истината.

— Попитах помощника ви дали има забранени теми за интервюто и той ме увери, че ще отговорите искрено на всички въпроси, които ви задам.

— Вярно е.

Прислужникът взе чинията с плодовете и донесе сребърен поднос със сурова риба и тънко нарязано говеждо месо. Той сложи няколко парчета в чинията на Джил, добави ориз и сервира различни видове морски водорасли.

— Вие не ядете ли, господин Ониши? — попита Джил, след като прислужникът изчезна, отново оставяйки чинията му празна.

— Стомахът и част от тънките ми черва бяха отстранени преди няколко години, след като ми поставиха диагноза рак, госпожице Цу. Боя се, че трябва да се храня интравенозно. По-късно може да опитам някои от тези деликатеси, но не мога да ги преглътна. Уверявам ви, че гледката не е приятна.

Джил беше благодарна, че Ониши не сподели повече подробности.

— Знам биографията ви в общи линии, господин Ониши — започна официалното интервю Джил. — Роден сте в Осака, но родителите ви са имигрирали в Съединените щати с двете ви по-големи сестри, когато сте били бебе. Баща ви е бил инженер-химик и е работел в Сан Диего.

— Точно така — прекъсна я Ониши. — Всички членове на семейството ми загинаха през Втората световна война, когато Рузвелт затвори всички етнически японци. Сестрите ми умряха от коремен тиф, бяха девойчета. Майка ми почина скоро след това от същата болест. В деня, в който отне живота си, баща ми каза никога да не ги забравям. Тогава бях седемнайсетгодишен.

— Имали сте чичо, който ви е станал настойник?

— Да. Името му беше Гуичи Генда.

— Ако съм прочела правилно — продължи Джил, прелиствайки записките си, — той е бил освободен от лагер за интернирани през януари 1943 година, арестуван седмица по-късно, пуснат отново след края на войната и е прекарал остатъка от живота си в затвори по различни обвинения.

— Да, чичо ми притежаваше непоклатими убеждения по въпроса за Америка и отношението й към нашия народ по време на войната и след това и често водеше бурни кампании срещу политиката й. Три пъти бе обвинен в подстрекателство към бунтове и два пъти осъден. Гуичи Генда несъмнено беше най-влиятелният човек в живота ми.

— В какъв смисъл?

— Главно с идеите си за расите.

— И какви са те? — попита Джил и се приготви да слуша внимателно. Тя знаеше, че това е най-важната част от интервюто.

— Вие сте журналист и сигурно са ви известни възгледите ми.

— Знам, че почти всяка социална прослойка в Съединените щати ви нарича расист. А политиката ви за назначаване на служители прилича на нацистките закони за расово прочистване.

Ониши се засмя и пронизителният звук стресна Джил.

— Поради липса на по-подходяща дума, бих казал, че сте много наивна, госпожице Цу. Няма расизъм. Според антрополозите на земята съществуват четири раси — азиатци, негри, индоевропейци и аборигени. Но въпреки това между стотици групи има напрежение и конфликти. Прав ли съм? — Той продължи, без да изчака отговор. — Ако расата е мотивиращият фактор, както вие от медиите намеквате, защо между народите на Африка има толкова много раздори? Защо в Англия и Ирландия се извършват бомбени атентати? Защо нацистите убиха в газови камери шест милиона евреи? Отговорът не е расизъм, а междуплеменна ненавист. Може и да има само четири раси, но съществуват стотици, може би хиляди племена. Много от тях са запазили имената си, например апачи или зулуси. Но мнозинството вече нямат отличителни имена — белите англосаксонци в Америка, северноирландските протестанти и, да речем, висшата класа в Бразилия. Всяка прослойка се бори да запази целостта си. Французите и германците са различни племена в културно и религиозно отношение, но въпреки това принадлежат към индоевропейската раса. Има само едно обяснение за четирите войни, които са водили от средата на XIX век — междуплеменна омраза, потребността да защитят и гарантират приемствеността и оцеляването на племето си. Фактът, че конфликтите между расите запълват новините, не означава, че те са най-обичайните. До края на живота си ще отричам, че съм расист. Расите не ме интересуват. Аз съм привърженик на сплотеността в племето. И ме е грижа единствено за моето племе, японците. В основата си племената представляват разширени семейства, затова когато назначавам на висок пост някой японец, аз просто помагам на родственик. Това не е по-различно от фамилния бизнес, който се предава от баща на син, обичайна практика в целия свят. Водил съм почти триста съдебни дела, отстоявайки правото си да назначавам на работа и да повишавам в длъжност когото поискам, и до днес никой не е успял да ми го отрече.

— Щом държите толкова много на Япония, тогава защо отскоро сте придобили американско гражданство? — попита Джил, полагайки усилия да запази спокойствие въпреки отвращението, което започна да изпитва.

— Поръчах да ми построят тази къща преди шест години — подчерта Ониши.

— Но сте дошли да живеете тук едва преди три месеца.

— Имам чувството, че тук се нуждаят най-много от мен. Вероятно знаете, че японците са най-голямата етническа група в Хавай, и ако ме извините за арогантността, мисля, че те се нуждаят от помощта ми.

— Вашата помощ?

— Бих искал да видя японците да преуспяват, където и да работят. Медиите се съсредоточават върху дисбаланса в търговията и пренебрегват количеството интелектуална сила, която Япония изнася всяка година. Ние изпращаме на работа в чужбина само най-умните си хора и година след година укрепваме позициите си отвъд океана. Нека Съединените щати изпращат неопитни младежи, току-що завършили университета, да строят колиби в Африка. Нашите утвърдени специалисти заминават да създават корпорации. Единственото ми желание е да свърша работата си и да осигуря успеха на тази програма.

— Възнамерявате ли помощта ви да обхване и местното население на Хавай?

— Те са страдали под игото на правителството на белите хора много по-дълго от нас, затова, разбира се, искам да получат повече власт тук, на островите. В края на краищата, по отношение на племенния си произход, те са по-близо до японците, отколкото до сегашните си, наложени бели господари.

— Сигурно преувеличавате, употребявайки термин като наложени, за да квалифицирате правителството — малко нервно каза Джил.

— Напротив. Как другояче бихте определили правителство, чиито членове не говорят езика ви, не разбират културата и религията ви и не са направили нищо, за да преодолеят социално-икономическите различия? Ако населението на Хавай е доволно от сегашната система на управление, защо мислите, че остров Нихау, със строгите си закони за езика и културата, привлича толкова много туземци към традиционния им начин на живот? Но аз помагам предимно на хората от японски произход, госпожице Цу.

— Помощта ви включва ли кмета Такамора? Някои смятат действията му за предателство.

— Не крия подкрепата си за кмета Такамора. Имам доверие в програмите му за постигане на просперитет на Хавай. Време е истинските собственици на тази държава да излязат напред и да поискат онова, което по право им принадлежи, без да плащат неоправдани данъци на Съединените щати.

Ониши имаше предвид подкрепяния от Такамора законопроект, който се обсъждаше в момента и трябваше да се одобри с референдум. Той предвиждаше чужденците собственици на недвижими имоти в Хонолулу да бъдат освободени от данъци, ако се съгласят да вложат парите си в социални програми в полза на гражданите от японски произход. Ако бъдеше приет, законът щеше да осигури десетки милиони долари за японците, живеещи на острова. Някои политически анализатори го наричаха купуване на гласове, а други го тълкуваха като изкупуване на държавата.

Кампанията за законопроект 324 се намираше в критичен етап. До гласуването оставаше само седмица. Както с всеки противоречив закон, емоциите бяха бурни и вече бяха преминали в насилие. През последните няколко седмици нападенията срещу туристи и бели граждани се множаха. Нощем по улиците на града обикаляха банди от японски младежи, всявайки ужас само с присъствието си.

— Какво ще кажете за нарастването на насилието?

— Госпожице Цу, разбира се, че не намирам извинение за хората, които прибягват до насилие, за да постигнат целите си, но разбирам всеотдайността им. Хавай има особени потребности и проблеми, които разбираме единствено ние, и е изключително важно да придобием контрол върху живота си.

— Някои съзират в това опит за отцепване — отбеляза Джил, имайки предвид речта на президента предишната вечер.

— Да — усмихна се Ониши, но черните му очи останаха безизразни. — Интервюто приключи, госпожице Цу. Трябва да си тръгвате.

Джил се стресна от безцеремонното отпращане, но знаеше, че не трябва да възразява. Тя прибра писалката и тефтерчето в чантата си и стана.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин Ониши — каза Джил.

— Питам се — разсеяно добави старецът, — коя половина ви кара да се чувствате неудобно — китайската или японската, която позволява на китайската да й влияе?

По-късно, когато си припомняше разговора, Джил се изненада колко бързо отговорът се бе изплъзнал от устата й.

— Китайската. Тази половина ми е дала търпението да понасям всички откачалки, които срещам, докато изпълнявам служебните си задължения.

Единственият спомен от излизането й от къщата беше ехото на токчетата й в мраморното фоайе, докато вървеше към външната врата.

— Освен че е физически очарователна, какво друго мислиш за госпожица Цу? — попита Ониши, след като вратите на асансьора се затвориха.

От сенките на коридора излезе тъмен силует, който безшумно се приближи до току-що освободения стол и седна с лекотата на хищник.

— Смятам, че тя е опасна.

— Ти си боец, Кенджи. Госпожица Цу е само глас сред вятъра. Ще съобщи онова, за което пишат всички останали журналисти, някакво изобличително предаване, съставено от полуистини и преувеличения, което ще се изгуби в морето от пикантни репортажи за убийства и бейзболните резултати.

— Въпреки това.

— Нищо няма да стане. Влиятелните хора в тази страна няма да проявят интерес към предаването й. Кметът и аз ще им създадем толкова емоции, че интервюто й няма да има никакво значение.

— Ти и Дейвид Такамора може би създавате ситуация, която няма да можете да овладеете и като не е свързана с истинската ни цел.

— Говориш като лакея на Иван Кериков — обвини го Ониши.

Черните очи на Кенджи станаха безизразни.

— Нямам предвид това. Но съм поел пред него отговорност, която ти излагаш на риск, като финансираш младежките банди и разговаряш с репортери като Джил Цу.

— Работиш при мен от малък, Кенджи. Познаваш естеството само на един господар. Аз, от друга страна, познавам много — преди всичко съвестта си, а сега и онази свиня Кериков. Знам как да служа и на двамата. Кериков ще получи безценната си концесия, но само на цената, която аз поискам.

— Бунтът напредва твърде бързо. Това не влиза в споразумението ти с него.

— Но е част от моя план и това е всичко, което трябва да знаеш. — Категоричният тон на Ониши укроти помощника му. — Питам се за лоялността ти, Кенджи. Вече не се държиш като мой Хачико.

Ониши имаше предвид кучето Хачико — известен японски домашен любимец от двайсетте години на XX век. Всеки следобед то чакало на гарата стопанина си да се върне от работа. Един ден стопанинът починал на бюрото си в университета в Токио. Вярното куче продължило да отива на перона в течение на десет години и да чака стопанина си, който така и не се върнал. Името Хачико се бе превърнало в синоним на лоялност в Япония.

— Преди два дни изчезна за една нощ, без да ми се обадиш — добави Ониши, — а сега поставяш под съмнение заповедите ми. Избий си от главата Джил Цу и се съсредоточи върху другите си задължения. Довечера ще започнем с бомбените атентати. Няма да е нищо сериозно, а само малка демонстрация на сила, насочена към онези, които се противопоставят на законопроекта.

Кенджи стана. Тялото му плавно се вдигна от стола, сякаш бе направено от живак, но в същото време мускулите му бяха стегнати и твърди като на истински експерт по бойни изкуства.

— Ще се погрижа лично.

Той тръгна безшумно по терасата и щом се скри от погледа на Ониши, раболепието му се изпари и чертите на красивото му лице се изостриха.

— Нямаш представа с кого и с какво имаш работа, слабоумен стар тъпако — измърмори Кенджи и отиде в кабинета си, за да се погрижи Джил Цу да не излъчи предаването си за Такахиро Ониши.

Джил нервно прокара пръсти през гъстите си коси, сви устни и дълбоко въздъхна. Тя бе вдигнала дългите си крака на контролното табло в монтажното студио, без да обръща внимание на факта, че бикините й представляват гледка, с която техникът ще се хвали цяла седмица.

— Не става, Кен — мрачно измърмори тя.

— Остави ме на мира, Джил. Занимаваме се с това вече шест часа. Едва ли ще ти дадат „Пулицър“ — каза в свое оправдание техникът с рехава брада.

— Да, но може да се издигна. Само си помисли, Кен. Ако напусна, няма да има кой да те тормози по всяко време на денонощието.

— Продължавай да носиш тези бикини, и може да ме тормозиш колкото искаш — подразни я Кен.

— Внимавай. Познавам добър адвокат по дела за сексуален тормоз. — Джил се усмихна за пръв път от един час. — Добре, хайде да го изгледаме още веднъж.

Този ден в монтажното студио беше кулминацията на триседмичната работа върху предаването за Такахиро Ониши. Джил бе започнала да издирва материали скоро след като милиардерът се бе преселил в Хавай и бе предложил законопроект 324. Тя беше трийсет и две годишна и вече бе достатъчно цинична, за да вярва в случайни съвпадения. Търсеше връзка между Ониши и Дейвид Такамора, противоречивия кмет на Хонолулу, и още по-предизвикателните му действия.

С помощта на финансовите ресурси и архивите на телевизионната станция, тя бе установила, че по време на кампанията си Такамора е купил повече време за предизборни клипове от сумите, които бе обявил, че притежава в данъчните си декларации. Само в Кей Ейч Ен Ей имаше несъответствие от близо сто хиляди долара, а Джил знаеше, че е дал също толкова и на други телевизионни канали. Откъде идваха тайните му фондове?

Липсваше и конкретно доказателство, че Ониши финансира кампанията на Такамора, но Джил беше сигурна, че случаят е такъв. Ониши притежаваше милиарди и си бе купил целия град.

Веднъж един преподавател по журналистика й каза, че само прокурорите в съдебната зала се нуждаят от доказателства. Репортерът не трябваше да доказва нищо, а само да изказва предположения и да чака саморазобличаващи оправдания. Няколко години по-късно на празненството по случай пенсионирането му един възрастен редактор й каза, че новините не се случват, а се създават.

Предаването на Джил за Ониши беше почти готово. Всъщност сутрешното интервю не беше необходимо. Тя само искаше да се запознае с него и да види с очите си какво представлява този ексцентричен човек.

Двамата с Кен изгледаха мълчаливо първата половина от предаването. Кадрите на Ониши, Дейвид Такамора и безчинстващите улични банди, нападащи белите туристи в града, се редуваха с образа на Джил в едър план, която коментираше пред сградата на Градския съвет. Когато сцените се съсредоточиха повече върху бандите, особено върху изображенията на четирима млади азиатци, биещи възрастна бяла жена, Джил взе микрофона и заговори с различен глас — не по сценария, който бе написала, а от сърцето и душата си.

— Хавай е щатът Алоа. На местния език думата означава както любов, така и сбогом, а напоследък и двете едновременно. Сбогом на любовта. Сбогом на всичко, което е символизирал нашият райски остров, откакто капитан Кук е дошъл тук преди двеста години. Сбогом на традициите, властващи на островите от заселването на първите жители хиляда и петстотин години преди това. Някога ние се сляхме в един народ — смесица от индоевропейци, полинезийци и азиатци, но днес сме разделени от съседите и приятелите си. Сега трябва само да имаш малко по-кръгли очи и по-бяла кожа, за да станеш мишена по улиците. Расовата омраза се е разраснала като злокачествено образувание, безпричинно заболяване, чието лечение изглежда невъзможно. Подстрекавана от хора като Такахиро Ониши с нашироко разпространяваните им възгледи за расова чистота и тероризирана от младежки банди, склонни към насилие, страната е разделена на два непримирими лагера — поддръжниците на законопроект 324 и онези, които се страхуват от него, така както мнозина се опасяваха от тиранията в миналото. Снощи президентът нарече законопроекта начало на отцепническо движение и вероятно има право. Последния път, когато Америка бе изправена пред подобна криза, южните щати напуснаха Съюза, защото вярваха в начина си на живот, основаващ се на убеждението, че хората от другите раси са по-нисши. Днес част от населението на Хавай смята, че има правото да контролира живота на останалите, защото във вените му тече малко повече японска кръв. Те твърдят, че техните самурайски традиции са по-висши и могат да внесат ред по улиците, ако се съгласим да живеем в система, която задушава свободата на изразяване и вярата, че всички са родени равни. Според мен това много прилича на изнудване. Докато ронин обикалят улиците, търсейки бели жертви, императорът им седи в сигурния си дом от стъкло и стомана, зад стена от омраза и фанатизъм. След пристигането му се спусна мрак, черна завеса, която изглежда никой не може или не иска да повдигне. Хотелите по плажовете, бунгалата край Даймънд Хед и туристическите корабчета са безлюдни. Хората се страхуват да идват в Хавай. Вчера разговарях с управител на хотел, който ми каза, че туристите са анулирали резервациите си за следващата година. Онези, които контролират улиците, създадоха спирала на упадък. С намаляването на броя на туристите все повече хора ще останат без работа и ще търсят сигурност при бандите, увеличавайки възможността им да тероризират. Тази сутрин президентът постави в пълна бойна готовност войската, разположена в Пърл Харбър, за да защити интересите на федералното правителство на островите. Но кой ще защити нашите интереси? Полицията на кмета Такамора не контролира бандите. Дали някога той ще поиска Националната гвардия да се намеси и да овладее положението, с което кметът вече не може да се справи? Защото кризата, пред която сме изправени в момента, е равностойна на атаката на японците през 1941 година.

Джил гневно бутна настрана микрофона и се вторачи в монитора, който показа изявлението отпреди четири седмици на Дейвид Такамора, че иска да се кандидатира в изборите за губернатор през есента.

Кен бе твърде стъписан, за да каже нещо.

— Господи, Джил, не можеш да излъчиш това — заеквайки промълви той, когато най-после беше в състояние да говори.

— Разбира се, че не мога. Това е истината, а в момента не ни е разрешено да съобщаваме истината — огорчено каза тя.

Вътрешният телефон иззвъня. Джил грабна слушалката.

— Знам, знам. До излъчването в ефир остават четирийсет и пет минути.

В монтажното студио можеше да я безпокои само продуцентът.

— Имаш пет.

— Какви ги говориш, по дяволите, Ханк? Ще бъдем в ефир едва след час.

— Знаеш правилата, Джил. Всеки репортаж, свързан с насилие, трябва да бъде прегледан от Хироши.

Хироши Киато беше директорът на новините на телевизионния канал.

— Това са глупости и ти го знаеш. По дяволите крайния срок от пет минути. Не съм второкласна гражданка.

— Не исках да кажа нищо лошо за теб, нито да покажа неуважение. Само… — Гласът му постепенно заглъхна.

Продуцентът отстъпи толкова бързо, че Джил се изненада. Расовите проблеми бяха разделили и служителите на Кей Ейч Ен Ей. Джил беше наполовина японка, а Ханк — бял американец от Ню Джърси, и се бе уплашил, че я е обидил.

— Чакай, Ханк. Исках само да кажа, че не съм начинаещ репортер, изпълняващ първата си задача. Знам какви са ограниченията. Не е необходимо Хироши и полицията за контрол върху мислите да ми казват какво да говоря в ефир.

— Извинявай, Джил — уморено отговори Ханк. — Нервен съм, откакто Хироши се съгласи да помогне на кмета Такамора да намали напрежението в града, като излъчва по-умерени репортажи за положението. Засега ти си единственият репортер, който не ме е наричал ученик на Йозеф Гьобелс.

— Не си ли разговарял с Хироши по този въпрос?

— Разговарях. Той ми каза да му предам всеки кадър за насилие или да връча оставката си.

— Добре. Виж какво, репортажът ми още не е готов. Всъщност готов е, но няма да позволя на онова копеле да го ореже. Довечера ще занеса материала вкъщи и малко ще го смекча. Ако някой ще цензурира предаванията ми, това ще бъда аз. Обещавам, че няма да съм човекът, който ще ти струва работата.

— Не можеш да го направиш, Джил. Репортажът ти не е твоя частна собственост, а принадлежи на телевизионната станция.

— Опитай се да ми попречиш, Ханк.

Джил остави слушалката на вилката, извади видеокасетата от монтажната машина, пусна я в чантата си и стана.

— Какво смяташ да правиш? — попита Кен.

— Още не знам — отговори тя и излезе от тъмната стая.

В лунната нощ се разнасяше тихо, ритмично цвърчене на цикади. Въздухът беше топъл, но влажен от преминалата гръмотевична буря. Джил седеше на верандата на едноетажната си къща. Беше вдигнала босите си крака на масата и държеше чаша червено вино между дългите си пръсти.

Бе се прибрала вкъщи преди два часа, но дългото къпане и половината бутилка вино не бяха успели да успокоят изопнатите й нерви. Джил работеше върху предаването за Ониши от три месеца, а материалът й несъмнено щеше да бъде орязан. Ако се бе съмнявала, че има връзка между Ониши и Такамора, сега вече разполагаше с доказателство. Нещата се простираха много по-нагоре и стигаха до директора на новините на Кей Ейч Ен Ей. Нямаше ли друг освен нея, неподвластен на расовото деление?

Запита се дали всичко това си заслужава усилията. Толкова бе пожертвала в стремежа си да направи кариера, а сега постиженията й щяха да бъдат орязани и осакатени, защото се доближаваха до истината.

— Мръсен кучи син.

Макар да не искаше, тя бе на път да се разплаче.

Всичко в живота й се въртеше около журналистиката. Джил се бе отказала от много неща, за да постигне най-доброто в професията. Любовните й връзки не продължаваха и месец, трудеше се по осемдесет часа седмично. През последния си отпуск работи като временна секретарка в пречиствателна станция, търсейки улики за замърсяването на подземни реки.

Редките разговори с майка й неизменно се насочваха към факта, че Джил още няма съпруг и деца. Всеки път, когато се похвалеше с някой сензационен репортаж, майка й питаше какво става с внучетата й. Джил винаги ядосано слагаше край на разговора и защитаваше кариерата си, но после изпитваше чувство за вина, защото знаеше, че донякъде майка й има право.

Джил искаше да има съпруг и деца, но освен това искаше да бъде и журналист. Между двете неща сигурно имаше баланс, който тя, изглежда, не можеше да намери. Доколко трябваше да се откаже от кариерата си в името на семейството? И доколко можеше да пренебрегне семейството заради кариерата си?

А сега с кариерата й може би беше свършено. Имаше избор да откаже да предаде репортажа си и да рискува да бъде уволнена или да го цензурира, опетнявайки почтеността си.

Тя се запита дали да не изпрати материала в Ню Йорк. Имаше неколцина приятели в телевизионната мрежа и може би щеше да убеди някого да го прегледа и да прецени дали заслужава да бъде излъчен по националните новини. От Хавай отдавна не бе изпращано нещо подобно.

Телефонът иззвъня. Джил скочи от шезлонга и вдигна слушалката, но от другия край на линията затвориха. Тя не се пита дълго дали това беше обаждане на психопат или грешен номер.

Изпи остатъка от виното и сложи празната чаша в миялната машина. Беше опитала да се отпусне по два от традиционните женски методи — вана и вино, а магазините не бяха отворени толкова до късно, затова не можеше да отиде на пазар. Затова реши да прибегне до мъжки метод на развлечение — да излезе. Бездруго седенето вкъщи и мрачните мисли не бяха в стила й. Сутринта щеше да монтира звука, но тази вечер искаше да се разсее, за да не мисли за работата и родителите си.

В туристическите хотели край плажа имаше изобилие от ергени. Преди да влезе в банята, тя сложи диск на „Аеросмит“ в плейъра и увеличи звука на седем. Тежкият бас и ритъмът мигновено я накараха да се почувства по-добре. Предизвикателна музика за лоши момичета, приготвили се за бурна нощ.

В продължение на час Джил избира подходящо облекло и грим и накрая облече тясна рокля на „Нина Ричи“. Шестте часа седмично във фитнес залата гарантираха, че тялото й може да завърти главата дори на слепец.

Точно когато оправяше бюстието на роклята без презрамки, тя чу звук от строшено стъкло. Джил се обърна рязко към плъзгащите се стъклени врати на спалнята. В същия миг от завесите изскочи облечен в черно човек, който бързо бе последван от още двама. Обутите им в ботуши крака премазаха парчетата върху синьо-зеления килим.

Джил изпищя пронизително. За миг паниката надделя над инстинктивния импулс да избяга и колебанието се оказа фатално.

Двама от мъжете се втурнаха към нея. Тя заотстъпва назад, но единият извади пистолет, удари я в челюстта и я повали на пода. Джил изпадна в безсъзнание.

Мъжът, който я удари, свали черната скиорска маска от лицето си. Беше Кенджи, помощникът на Такахиро Ониши.

— Сложете й белезници — заповяда той.

Претърси къщата и откри кабинета. Край две от стените бяха наредени скъпи видеоуредби, използвани за висококачествен монтаж. Репортажът за Ониши сигурно беше там. Кенджи прерови с професионална ловкост шкафа и бюрото, но не го намери.

Върна се в хола. На пластмасовата масичка до външната врата имаше дебел кафяв плик. Кенджи го отвори и извади видеокасета. Отново влезе в кабинета и я пусна.

Репортажът на Джил Цу бе гледан за пръв и последен път. Както Кенджи подозираше, бяха документирани нарушенията на законите за наемане на работа от страна на Ониши и подкрепата му за предизборната кампания на кмета на Хонолулу Дейвид Такамора. Джил бе успяла да вмъкне и коментар за ескалиращото насилие, съпътстващо кампанията, и за вероятността да е финансирана от Ониши. Кенджи извади видеокасетата и я пъхна във вътрешния джоб на черния си шлифер.

Върна се в спалнята. Джил лежеше на леглото. Ръцете и бяха оковани в белезници, а устата и беше запушена с кърпа. Още беше в безсъзнание.

— Отличен репортаж, госпожице Цу — прошепна в ухото и Кенджи. — Права сте за всички обвинения. Господин Ониши финансира насилието в Хонолулу, макар и не задълго, уверявам ви.

Той се обърна към главорезите си.

Те увиха Джил в покривката на леглото и я изнесоха от дома й. Цикадите млъкнаха, докато тримата мъже вървяха през храстите към скритата си кола.

Двайсет мили по-нататък в Конгресния център на Хонолулу избухнаха бурни аплодисменти, когато на сцената застана кметът Дейвид Такамора. Дванайсет хиляди души бяха изпълнили залата. Мнозина размахваха плакати. Въздухът беше зареден с енергията на тълпата. Нейният герой вдигна ръце над главата си, изразявайки признателност за обичта.

В яркия блясък на прожекторите на телевизионния екип Такамора изглеждаше много по-красив, отколкото в действителност. Светлината и гримът скриваха пъпките на лицето му и потъмняваха гъстите му прошарени коси. Позата му беше уверена, раменете изправени, стомахът прибран. Усилието неизбежно щеше да причини болка в гърба му след речта.

Подобни дребни трикове можеха да бъдат простени на повечето мъже, прехвърлили петдесетте. В случая с Такамора щеше да бъде нужно повече от малко грим, за да скрие недостатъците в характера и морала му.

Той беше патологично амбициозен и бе избрал тъмната страна на политиката, за да спечели настоящия си пост. От самото начало на кариерата си като член на градската комисия по строителството, Такамора бе дал ясно да се разбере, че с радост ще приеме подкуп, за да помогне някой проект да бъде одобрен.

Така бе натрупал стотици хиляди долари само за няколко години и използва парите, за да се бори за кметския пост. Някои твърдяха, че дотам се е замесил в незаконни дела, че на бюрото му има нож вместо писалка. Такамора води една от най-грозните кампании за кмет в историята на американските градове. Главният му опонент, градска съветничка с отлично обществено положение, се оттегли от надпреварата, след като дъщеря и беше брутално изнасилена на излизане от нощен клуб в Хонолулу. Такамора не знаеше дали изнасилването е случайно, или е дело на някой ревностен негов поддръжник.

Беше готов да надскочи амбицията си. Такамора беше последният оратор на митинга в подкрепа на законопроект 324 и тълпата беше екзалтирана.

— Госпожи и господа — започна той, като говореше на японски и укротяваше множеството с жестове, — преди малко повече от година вие ми дадохте мандат, когато ме избрахте, за да помогна за процъфтяването на града и да създам нови работни места и сигурност в живота ви. Оттогава аз направих всичко по силите си, за да осъществя това. Но се оказах ограничен от поста, който ми поверихте. Макар че успяхме да привлечем японски компании в нашия град, държавните и федералните управници пречат на усилията ни. Когато „Хеви Индъстрис Ониши“ поиска да построи завод за компютри в Хонолулу, правителството във Вашингтон отказа да даде разрешително за внос на машините, необходими за производството. Когато аз поисках да приватизирам полицията с благословията на вас, избирателите, Върховният съд нарече това противоконституционен акт, защото можело да се смята за създаване на частна милиция. Сега искам парите от данъците ви да останат тук, в Хонолулу, вместо да потънат във федералната помийна яма, а ме наричат отцепник. Законопроект 324 не означава отцепване, а равенство. Щатът ни е в състояние да се грижи за себе си. Търгуваме повече с Япония, отколкото с Калифорния, тогава защо да нямаме правото да задържим приходите от данъците от труда си? Вече не срещаме разбиране от Вашингтон, а само неуместна намеса. Виждам как помагаме за изграждането на бутафорна система, която пропада, и казвам: „Не ни взимайте с вас.“ Докато Америка потъва в бездънна яма на престъпност и злоупотреба с наркотици, където уличните престрелки вече не са новина, трийсет процента от децата се раждат от непълнолетни момичета и социалното осигуряване се е превърнало в патерица за мързеливите, ние преуспяваме. Мислите ли, че е справедливо да плащаме за тяхната корупция?

— Не! — предизвикателно изрева екзалтираната тълпа.

— Правилно ли е да плащаме за разточителството им?

— Не! — отново изрева множеството с изпълнени с омраза гласове.

— Снощи вицепрезидентът на Съединените щати ме заклейми като отцепник и аз казвам: „Не ме изкушавай.“

Такамора тихо изсъска последните думи и после напусна сцената. Един от помощниците му подаде бутилка бира и хавлия. Той набързо отпи глътка и избърса мазния грим от лицето си.

— Чуй ги — каза Такамора на помощника си. — Готови са на всичко, по дяволите.

Докато той слушаше шума на тълпата зад червено-кафявите завеси, един от помощниците му извади звънящ мобилен телефон от джоба си, заслуша се за миг и после му го даде.

— Да.

— Поздравления за пламенната реч, Дейвид.

— Благодаря, господин Ониши. Радвам се, че сте я слушали. — Микрофоните в Конгресния център бяха свързани с приемно-предавателно устройство и сигналът се изпращаше в дома на Ониши. — Чувате ли тълпата, сър?

— Да, ти определено си героят им.

— Благодарение на вашата помощ, господин Ониши — искрено отбеляза Такамора.

— Мисля, че сега е моментът да засилим кампанията, а ти? — Забележката на Ониши всъщност не беше въпрос, а заповед.

— Съгласен съм, сър — отговори Такамора, преструвайки се, че притежава свобода на действие. — Какво имате предвид?

— Няколко бомбени атентата, по-хубави оръжия за младежките банди и малко повече избирателност на мишените им. Нашият час бързо наближава, затова трябва да бъдем по-организирани. Утре сутринта Кенджи ще се свърже с теб, за да ти обясни подробностите.

— Но до гласуването остава цяла седмица. Не избързваме ли?

— Възникнаха някои непредвидени усложнения, които може да ме принудят да се откажа от референдума. На кого му пука, ако народът бъде лишен от правото си да гласува? При всички случаи ще дадем на хората, каквото желаят. Искам да знам дали Националната гвардия ще остане лоялна.

— Може да разчитате на тях, сър, поне на онези части, които аз лично сформирах, откакто съм поел поста. Както знаете, подразделенията тук, в Хонолулу, са съставени от американци от японски произход, млади мъже и жени, които изпитват същите чувства като нас. Въпрос на време е губернаторът да ги призове, несъзнателно изкарвайки още наши хора на улиците. Гарантирам, че няма да пречат на вашите банди.

— А ако президентът извика федералната войска?

Такамора не се поколеба за миг.

— Гвардейците с готовност ще ги поемат. Не забравяйте, че военното присъствие на острова е най-големият източник на антагонизъм. В момента положението тук е същото, каквото беше в Окинава след изнасилването на онова момиченце през 1996 година.

— Добре. И, Дейвид, никога повече не ме разпитвай. — Тонът на Ониши беше мек, но категоричен.

Такамора затвори рязко, ядосан, че Ониши е охладил въодушевлението му отпреди няколко минути. Опита се да изглежда спокоен, докато подаваше телефона на помощника си, но не успя.