Мисия „Вулкан“

Хавай

Боинг 747 на Японските авиолинии, идващ от Токио, беше последният самолет, който получи разрешение да се приземи на международното летище в Хонолулу. Верните на Ониши и Такамора служители бяха изпълнили инструкциите и бяха повредили радарите и компютрите, контролиращи другите технически системи. Разрешение за кацане се даваше само на самолетите, които нямаха достатъчно гориво, за да бъдат пренасочени. Хавай бе изолиран от външния свят.

Боингът докосна земята, изпускайки облак лютив дим. Гумите изсвириха. Поради опасността да се приземи без електронна помощ от кулата пилотът подходи отдалеч към пистата, за да бъде сигурен, че самолетът благополучно ще докосне земята. Той намали тягата и огромният корпус се разтресе.

Триста и шейсетте пътници нямаха представа за опасността, която току-що бяха избегнали. Диспечерите на летището бяха заповядали на пилота да не им съобщава за проблемите по време на приземяването, нарушавайки стандартната процедура за безопасност.

— Добре дошли в Хонолулу, госпожи и господа — каза на японски стюардесата. — Температурата е двайсет и шест градуса. Часът е тринайсет и трийсет и следобедът е безоблачен. Моля, останете по местата си до пълното спиране на самолета и докато пилотът изключи надписа за затягане на предпазните колани.

Евад Лурбуд разбра думите й едва когато дребната стюардеса повтори съобщението на английски.

Той беше единственият европеец в боинга. Останалите пътници бяха японски туристи или бизнесмени, привлечени към острова от разцвета на търговията, рекламиран от Ониши и Такамора през последните месеци.

Макар че бе пресякъл единайсет часови зони, откакто бе напуснал Египет, и бе издържал дълги часове на престой в Хонконг и Токио, Лурбуд се чувстваше спокоен и свеж. Последният полет бе продължил почти седем часа, но той бе проспал шест и половина от тях. Преди всеки етап на пътуването Евад взимаше специално приспивателно хапче, разработено от КГБ. Коригирайки дозите, той можеше да спи определен брой часове. Единственият недостатък на таблетките беше леко чувство за гадене, което траеше един час след събуждането.

Грациозният в небето боинг 747 се понесе тежко като хипопотам към терминала. Огромните му крила се огъваха с всяко раздрусване, причинено от неравности на бетонната настилка. Лурбуд остана на мястото си, без да разкопчава предпазния си колан. Предпочиташе да спази указанията, вместо да привлече вниманието към себе си, като се изправи, както бяха направили неколцина нетърпеливи бизнесмени. Самолетът спря и грамадните мотори млъкнаха. Мотокарите със стълбите се приближиха до изходите и пътниците започнаха да слизат.

Евад се изуми от засилената охрана на летището. Навсякъде патрулираха въоръжени войници от Националната гвардия, всичките азиатци. През раменете им бяха преметнати картечни пистолети, а очите им пронизваха всеки пътник.

Отегченият агент на митническото гише погледна бегло фалшивия германски паспорт на Лурбуд и не си направи труда да провери куфарчето му. Евад се отпусна, след като мина през митническите власти, но отново стана предпазлив, когато към него се приближиха двама азиатци в костюми.

— Паспортът, моля — каза единият и протегна ръка.

— Вече минах през митницата — учтиво отговори Лурбуд, като оцвети с немски акцент безупречния си английски.

Другият азиатец показа значка в евтин найлонов калъф.

— Охрана на летището. Паспортът ви.

Евад извади паспорта от сакото си и им го даде.

— За какво става дума?

— Рутинна проверка, господин Шмид — отговори единият агент, прелиствайки страниците. — Бихте ли дошли с нас?

Лурбуд тръгна след двамата мъже от охраната и мина през двойни врати, а после по ярко осветено стълбище. Слязоха и го поведоха по дълъг коридор, към последната врата вляво.

Докато Евад прекрачваше прага, инстинктът му подсказа, че това е стая за разпити и присъствието му там съвсем не е рутинно. В помещението имаше три стола — два зад обикновена дървена маса и трети в средата на бежов килим. Въздухът миришеше на цигари и на страх.

Веднага щом вратата се затвори, единият мъж блъсна Лурбуд, който преувеличи инерцията, удари се в отсрещната стена и стенейки се свлече на пода.

Другият агент се приближи до него, като вероятно възнамеряваше да го хвърли на стола и да започне официалния разпит. В мига, в който ръката му докосна рамото на Евад, руснакът скочи, извади от калъфката на глезена си тефлонов нож, който не можеше да бъде засечен от скенерите, и го заби между ребрата му, пробождайки сърцето на азиатеца.

Лурбуд извади ножа от гърдите на умиращия мъж, без да обръща внимание на фонтана от кръв, който бликна от дълбоката рана.

Другият агент посягаше към пистолета си, когато Евад стигна до него и го прикова върху масата. Руснакът вдигна ножа над главата си и го заби злобно, като преряза сънната артерия на стъписания охранител.

Мъжът се задави, хвана се за гърлото и умря. Гърчещото се тяло изпръска с кръв масата, килима и белите стени.

След като агентът се отпусна неподвижно, Лурбуд избърса ножа в костюма на жертвата и го прибра в калъфа на глезена си. Огледа дрехите си. Няколкото червени капки кръв бяха трудно забележими на черния му костюм. Евад отвори вратата, видя, че коридорът е безлюден, и скоро се сля с тълпата на летището.

Излезе от сградата и мина край тераси с красиви тропически цветя и аквариуми, пълни с огромни златни риби. Лурбуд спря такси и каза на шофьора адрес в центъра на Хонолулу. Беше убеден, че няма да го проследят.

След десетина минути ръцете му се разтрепериха и стомахът му се сви. Искаше му се да припише това на реакцията към приспивателното хапче, което бе взел по време на полета, но дълбоко в душата си знаеше, че сблъсъкът с властите го е разтърсил. Организмът му бе свикнал на повишено ниво на адреналин и като при всеки пристрастен, предпочитаният наркотик започна да му се отразява. На летището в Кайро куриер на посолството му бе дал запечатан плик, който съдържаше инструкции от Иван Кериков. На първата страница бе описана ситуацията в Хавай, затова Евад знаеше, че в Хонолулу е обявено военно положение и е наложен полицейски час след осем вечерта. Внасянето на пакета в страната беше пресметнат риск, но информацията беше твърде много, за да я запомни. Той прочете част от нея, докато пътуваше в таксито, за да не гледа обезпокоителния градски пейзаж. В плика бяха окончателните му заповеди, имената на важни мишени, данни за опозицията и паролите за свръзка с „Джон Дори“. Лурбуд предположи, че Кериков има агент в обкръжението на Ониши, защото заповедите съдържаха подробен чертеж на къщата на Ониши и твърдяха, че Дейвид Такамора е мъртъв. Но експертът от КГБ не се бе погрижил да спаси живота на агента си. Лурбуд се запита дали и него ще сметнат за непотребен, след като Ониши и „къртицата“ бъдат елиминирани.

Макар че беше следобед, градът изглеждаше запустял. По улиците обикаляха само войници от Националната гвардия и въоръжени студенти. Гражданите се бяха скрили в домовете си и трепереха от страх или чакаха развитието на събитията с различни чувства в зависимост от това на кого симпатизираха. Сцената отвъд стъклата на таксито напомни на Лурбуд за времето, което бе прекарал в опустошения от войната Бейрут, където млади религиозни фанатици периодично сееха ужас в най-красивия средиземноморски град.

От многобройните огньове се издигаше пушек, който се смесваше с тъмната мъгла над Хонолулу и закриваше планината Даймънд Хед. В търговското пристанище горяха два петролни танкера. Противната смрад от черния дим се разнасяше в радиус от няколко километра. По сградите имаше дупки от куршуми и таксито мина край множество изгорели коли и автобуси. Районът около Пърл Харбър приличаше на гнездо на оси. В небето гневно бръмчаха хеликоптерите на федералните власти и на Националната гвардия.

След неспокойно четирийсетминутно пътуване Лурбуд плати на шофьора и слезе от таксито в един от най-опасните квартали на Хонолулу. Крайната му цел беше триетажна постройка с магазин за алкохол на партера и апартаменти отгоре. Сградата беше купена от Седми отдел, когато бяха включили Такахиро Ониши в проекта „Вулкан“, в случай че им потрябва тайна квартира, откъдето да следят положението в страната.

Евад огледа западналия квартал, празните, осеяни с камъни паркинги, олющената боя и безизразните погледи на неколцината минувачи и разбра, че скривалището не е разкрито. Въздухът беше влажен и сакото залепна за тялото му.

Той се качи на последния етаж, похлопа два пъти на масивната метална врата, после изчака малко и потропа още веднъж.

— Да? — обади се глас отвътре.

— Федерална колетна служба. Нося пратка за Чарлс Хайнс — отговори Лурбуд, цитирайки първата част на паролата за разпознаване, която бе научил наизуст от инструкциите на Кериков.

— От кого е? — подозрително попита гласът зад вратата.

— Кайл Льобланк. — Евад каза последната част от паролата и вратата се отвори.

Мъжът, който го посрещна, държеше автоматичен пистолет. Сержант Димитрий Деманов прибра оръжието си в кобура и заговори.

— Е, какво правиш, след като вече не изнасилваш момчета с нажежен ръжен? — Деманов имаше предвид един от по-ефективните методи на разпит на Лурбуд, докато работеше за Кериков в Афганистан.

— Режа тестисите на неучтиви сержанти — отговори Евад.

Двамата се прегърнаха и се потупаха по гърба.

— Как си, Димитрий? — усмихна се Лурбуд за пръв път, откакто бе убил Сюлейман.

— Умирах от скука в Минск, докато не ми се обадиха да те чакам тук — отговори Деманов и го целуна по традиционния руски начин. — Радвам се, че те виждам, Евад.

— И аз, стари приятелю.

Евад и Димитрий се бяха сражавали рамо до рамо в Афганистан и много пъти се бяха измъквали на косъм.

След повишението на Лурбуд Деманов бе останал на бойното поле и бе завършил войната като третия по отличия ветеран. След това бе работил като инструктор в руските специални служби, но бе напуснал и напоследък водеше окаяно съществуване. Снажният сержант с прошарени коси беше воин в истинския смисъл на думата.

Помещението заемаше целия трети етаж на сградата и бе направено така, че да се използва за скривалище няколко седмици, ако се наложи. Вътре имаше легла за десет души. Лавиците в кухнята бяха отрупани с консерви, а в ъгъла бяха наредени няколко варела с вода, в случай че централното водоснабдяване бъде прекъснато. През множеството прозорци проникваше светлина, но стъклата бяха мръсни и отвън бе невъзможно да се види какво става в стаята.

— Предполагам, че всички са минали през митницата без инцидент — каза Евад.

— Нямаше проблеми. Пристигнахме, преди да затворят летището — отговори Димитрий.

Лурбуд огледа войниците, които Деманов бе довел. До един бяха служили в специалните сили и бяха по-предани на Деманов, отколкото на родината си. Без преувеличение виждаше пред себе си най-добре обучените командоси в руската армия. Подготовката им далеч надвишаваше тази на охранителите от КГБ на Григорий Брежников, които предишния ден бяха убити от неизвестен нападател. Никой от мъжете не беше прекалено едър, но всички имаха вид, който смразяваше кръвта. Съзнанието и телата им бяха закалени от безкрайни тренировки и действителни битки.

Макар че не го признаваха, и Съединените щати, и Русия даваха назаем командоси от специалните си части на воюващи държави, за да придобият опит в бойни операции. Лурбуд нямаше да се изненада, ако научеше, че преди няколко години тези мъже са попаднали на американски батальон от рейнджъри сред хълмовете над Сараево.

— Как успя да събереш такава голяма част толкова бързо?

— Заплащането в армията не е каквото беше, Евад. Както знаеш, страната е пълна с безработни войници. Да намериш командоси в Русия е по-лесно, отколкото да намериш сифилис в публичен дом.

— Имаше ли време да ги инструктираш в Минск?

— Казах им, че ще се сражават заедно с теб. Не беше нужно да знаят повече.

— Някакви съмнения в тях, Димитрий?

Деманов запали цигара и дръпна няколко пъти, преди да отговори.

— Обучавал съм египтяни да се бият с израелци, анголци срещу южноафриканци, никарагуанци срещу салвадорци и още десетки други. От самото начало на кариерата си знаех, че подготвям паралелна руска армия, която ще се сражава с паралелна американска армия. Всеки път срещах американци, носещи най-модерни оръжия. Но контактите бяха краткотрайни. Искам поне веднъж да застана срещу американци в открита битка и да докажа на всички, тъпкани с пропаганда, кой е по-добрият. Сега най-после имам възможност да го направя и не се сещам за по-подходящи подкрепления от тези мъже. Това включва и теб.

Лурбуд остана смаян от речта и убедеността на стария си приятел.

— Станал си философ, откакто те видях последния път.

— Не познавам боец, който да не е философ — сериозно заяви Деманов. — Е, защо онзи потаен Кериков ни плати толкова щедро, за да дойдем тук?

— Той какво ти обясни?

— Трябвал му екип от добре обучени командоси, готови да се сражават в Съединените щати в последния етап на някаква отдавна замислена операция.

— И да, и не — каза Евад и седна на едно от леглата. — Нужни сте, но за да отвлечете вниманието от една отдавна замислена операция. Сегашните вълнения на островите са пряк резултат от най-амбициозния план на Седми отдел, който почти е успял. Хавай е щял да стане съветска марионетка, ако нещата са вървели по плана. Дошли сме да довършим работата и да наваксаме пропуснатото.

Деманов не можа да скрие учудването си.

— Не разбирам, Евад.

— Преди няколко месеца Седми отдел се свърза с приказно богатия и ексцентричен местен милиардер Такахиро Ониши и го помоли да ни помогне в операция с кодово име проект „Вулкан“. В замяна Кериков обеща да използва руски ресурси, за да подкрепи преврат, който ще отцепи Хавай от Съединените щати. Разбира се, Кериков не смяташе да помага на Ониши, но включването му беше необходимо. Трябвало е да останат две възможности за избор до получаването на някакви научни данни за вулканичен остров на север оттук. Сега, след като разполагаме с тази информация, превратът и Ониши вече са излишни. За съжаление Ониши е започнал бунта и трябва да бъде спрян.

— И това е нашата задача — прекъсна го Деманов.

— Да. Тук сме, за да елиминираме Ониши. Засега ще чакаме Кериков да се свърже с нас. Мисията има и друг аспект. Подводница наблюдава вулкана на север. Кериков чака сигнал от нея, за да осъществим плана си — излъга Лурбуд. Всъщност „Джон Дори“ чакаше знак от него. — Съжалявам, че ще те разочаровам, Димитрий, но няма да имаш възможност да се биеш с американската армия, а само с пазачите около жилището на Ониши.

— Те са си американци, Евад. Ще бъде почти същото.