Мисия „Вулкан“

Арлингтън, Вирджиния

Тиш влезе в стаята за отдих в дома на Мърсър и се хвърли на кожения диван, като въздъхна уморено.

— Не беше особено разговорлив, докато се прибирахме от Белия дом — каза тя, поглеждайки Мърсър. — Сигурно си изтощен. Аз спах почти през целия ден, но ти не си мигвал от трийсет и шест часа.

— По-скоро четирийсет — отговори Мърсър, докато правеше кафе. — Искаш ли?

— Да не си полудял? — Тиш се надигна и го погледна. — Отивай да си легнеш. Едва се държиш на краката си.

Той поднесе чашата към устата си, замисли се за миг и после наля малко шотландско уиски в кафето си. Първата глътка беше божествена.

— Опасявам се, че няма да заспя. Трябва да поговорим. — Тонът на гласа му накара Тиш да стане от дивана. Тя се приближи до бара и взе едно от шестте високи бамбукови столчета. — Разкажи ми за Валерий Бородин.

— Не познавам… — Тиш остана озадачена от въпроса.

— Мога да кажа на ФБР да те арестуват заради участието ти в този заговор, Тиш. Все още не съм го направил, защото си дъщеря на Джак Талбът, но не знам колко дълго ще мълча.

— Първо ми кажи откъде знаеш за Валерий.

— Говорих с доктор Бейкър от „Удс Хоул“.

— Спомням си онази стара клюкарка. Бяхме заедно в Мозамбик. Искаше да бъде майка на всички. Нищо чудно, че е проговорила. — Тиш седна на столчето и насочи сините си очи към Мърсър. — Какво искаш да знаеш?

— Нека първо да изкажа някои предположения. Известно ти е, че той е геолог, а не морски биолог, и е бил в Мозамбик на почивка, нали?

— Да. Но Валерий ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого. Скоро щял да започне нов проект и шефовете му разрешили кратък отпуск, преди отново да се залови за работа.

— Каза ли ти кой е баща му?

Тиш се стресна от смущаващия въпрос.

— Отначало не.

— Спомена ли, че баща му е фалшифицирал смъртта си, когато Валерий е бил малък?

— Откъде знаеш това?

Мърсър предполагаше, че Валерий е бил откровен с Тиш, но нямаше намерение да го признава.

— Не мога да ти кажа. Отговаряй на въпросите ми.

— Валерий ми каза, че баща му е загинал по време на експлозия в лаборатория, но после, около месец преди да се запознаем, отново се появил в живота му. Баща му бил гениален геолог и се нуждаел от помощта на сина си за някакъв секретен правителствен проект. Валерий мрази баща си, защото е изчезнал, но същевременно го обича, защото се е върнал. Той страдаше много и някои нощи плачеше така, сякаш сърцето му се късаше. Беше толкова самотен и уязвим.

— Какво друго ти каза за баща си и за предстоящия проект?

— Съвсем малко. Щели да работят заедно и бил развълнуван и същевременно уплашен.

— Каза ли ти, че смята да напусне Русия?

Въпросът му я накара да пребледнее.

— Откъде…

— Каза ли ти?

— Да, но не можел да го направи, докато не завършели проекта.

Мърсър потърка очи, опитвайки се да прогони съня, който заплашваше да го победи. Наля си още една чаша силно кафе, но този път не добави уиски.

— Разкажи ми какво всъщност се случи в нощта, когато „Океански търсач“ експлодира.

— Вече ти разказах.

Мърсър се ядоса.

— Нека да изясним някои неща, за да знаеш какви са изходните ми позиции, Тиш.

Тя не бе се сблъсквала с такъв неподправен гняв през живота си. Макар и тих, гласът му я прониза и не и позволи да помръдне от столчето.

— Приятелят ти и баща му са архитекти на заговор, който може да наруши целостта на Съединените щати. Всичко е започнало през май 1954 година, когато Пьотр Бородин е детонирал ядрено устройство, задействайки верижна вулканична реакция, създала нов метал с неизмерима стойност. И оттогава той безмилостно убива всеки, който се приближи до разкриването на тайната. Спомняш ли си за списъка с кораби, който Дейвид Соулман ми изпрати от Маями?

Тиш кимна. Имаше такъв вид, сякаш й беше лошо.

— Това всъщност е списък на жертвите на Пьотр Бородин. Дано да си забелязала, че „Океански търсач“ оглавява този списък. Бородин е свързан и с вероятен преврат в Хавай, който може да доведе до расови бунтове във всеки град в Америка. Валерий Бородин и баща му са измислили план, който може да предизвика икономически и социален хаос в Съединените щати, докато останалата част от света благоденства. — Устните на Мърсър се изкривиха от възмущение, но очите му бяха непреклонни. — Не съм ултрапатриот, който отдава чест всеки път, когато види националното знаме, но и не искам да видя нашето правителство на колене. Имаш възможност за избор. Кажи ми каквото трябва да знам или ще извикам ФБР и ще прекараш едно-две столетия в затвора.

Тиш се разрида. Мърсър изпита желание да я прегърне, да избърше сълзите, но не можеше. Налагаше се да бъде жесток.

— Безполезно е, по дяволите — възмутено каза той и протегна ръка към телефонната слушалка.

— Чакай — смирено каза Тиш. — Моля те, почакай.

Той наля уиски в малка, издута чаша и я сложи пред нея. Тя преглътна сълзите и отпи глътка от кехлибарената течност.

— Какво се случи в нощта, когато „Океански търсач“ беше взривен? — строго попита Мърсър.

— Около полунощ в каютата ми дойде един мъж. Не го бях виждала дотогава. Не беше учен, нито член на екипажа.

— Таен пътник?

— Сигурно. Каза ми, че го е изпратил Валерий.

— Какъв беше? — прекъсна я Мърсър. — Бял, азиатец или чернокож?

— Азиатец, на трийсет и пет — четирийсет години, висок колкото теб и изумително силен. Каза ми, че съм в опасност и трябва да тръгна с него. Опитах се да го разпитам, но той заяви, че няма време, метна ме на рамото си и ме занесе на палубата. На кърмата на „Океански търсач“ имаше надуваема лодка. Азиатецът ме хвърли в нея и скочи след мен. Около пет минути след като започна да гребе корабът експлодира. Кълна се, че не помня нищо след това. Мисля, че онзи човек ме удари и изпаднах в безсъзнание.

— Тогава не си чула руска реч, нито си видяла емблемата на комина на кораба, който те е спасил?

— Това си го спомням. Трябва да съм се свестила, когато са ни издърпали на борда на онзи товарен кораб.

— Защо не ми каза всичко това?

— Не исках нищо да попречи на шансовете на Валерий да избяга, затова премълчах тази част. Хората от групировката, оглавявана от баща му, за която Валерий щеше да работи, бяха безмилостни. Той ми каза, че всеки участник в проекта се е заклел да мълчи до края на живота си и който се опита да напусне групировката, преди баща му да е разрешил, ще бъде намерен и убит. Валерий знаеше, че баща му няма да му позволи да замине. Бил обвързан завинаги със стареца. Но въпреки това беше твърдо решен да избяга. Баща му бил напълно откачен и проектът, върху който работели, можел да наруши баланса на силите в света. На заминаване от Мозамбик Валерий ми каза, че ще се свърже с мен, преди да избяга. Предполагам, че спасяването ми беше този контакт.

— Може би, но оттогава е осъществявал и други контакти.

— Кога? Как? — попита Тиш. — В треперещия и глас се долови вълнение.

— Телеграмата, която получих. Мислех, че е от баща ти, но трябва да я е изпратил Валерий. Един Господ знае как е установил връзката между нас. — Отначало Мърсър говореше бавно, но докато съзнанието му съпоставяше различни идеи, заговори по-бързо. — Усъмних се в спасяването ти от „Океански търсач“. Стори ми се твърде навременно, но сега има логика. Валерий трябва да е заповядал на някой агент да се качи на борда и да спаси живота ти, когато е научил, че „Океански търсач“ се е насочил към вулкана и ти си в научноизследователския екип.

Мърсър изведнъж млъкна, както стоеше зад бара и държеше чашата си с кафе. Очите му се разфокусираха, когато се вторачи в литографията на „Хинденбург“, направена преди да експлодира над Лейкхърст, Ню Джърси. Това беше една от малкото картини, които бе намерил време да закачи.

— Валерий смята да открадне проекта на баща си. Затова не е избягал заедно с теб в Мозамбик.

— Защо мислиш така?

— Това съвпада с действията му дотук и с твоето описание на психичното му състояние. Валерий иска да вземе със себе си нещо ценно, за да може да осигури двама ви. В същото време кражбата ще удовлетвори потребността му от отмъщение, че баща му го е изоставил.

— Не можеш да бъдеш сигурен. — Тиш се почувства неудобно от точната преценка на Мърсър и прикри чувствата си с обвинение.

— Първата причина е очевидна. Валерий иска да се грижи за теб и евентуално за семейството си за разлика от баща си и информацията може да ви осигури до края на живота. А втората причина ми е още по-позната. Спомняш ли си като ти казах, че съм живял в Африка и съм роден в Конго? Тръгнах си оттам сирак. Родителите ми се преместиха в Руанда, за да може баща ми да работи в медна мина. Убиха ги по време на бунт през 1964 година. Попаднали в засада, докато отивали на забава в първата нощ на сраженията. И двамата изгорели живи. На другия ден бавачката ми, жена от племето тутси, ме заведе в селото си. Живях там няколко месеца, докато размириците утихнаха, а после тя ме предаде на екип на Световната здравна организация, който се свърза с баба ми и дядо ми във Върмонт. Макар че дядо и баба бяха добри и обичливи хора, аз не исках да бъда с тях и мразех родителите си, че са ме изоставили. Чувствах се предаден. Спомням си зимните нощи, когато излизах със ски. Спирах на някоя поляна, на километри от най-близката къща, и крещях, проклинах ги и ги обвинявах, че са ме оставили нарочно. Това беше най-самотният период в живота ми. Щом аз съм могъл да събера такава омраза към родителите си, които наистина са мъртви, тогава си представям каква ненавист чувства Валерий към баща си, който го е зарязал заради някакъв правителствен проект и после се е върнал, сякаш не се е случило нищо.

— Как преодоля смъртта на родителите си? — тихо попита Тиш. Разказът на Мърсър я развълнува.

— Възрастен фермер ме чул една нощ, когато бях на шестнайсет години, и разговаряхме. Той беше единственият човек, пред когото разкрих душата си. Когато му разказах историята си, фермерът заяви, че се държа глупаво и ако продължавам така, ще ме напляска, защото разстройвам млечните му крави. Предполагам, че преди това съм получавал твърде много състрадание и съм се виждал като вечна жертва. Заявявайки грубо, че съм глупав, човекът ме накара да осъзная, че наистина е така. Най-сетне проумях, че смъртта на родителите ми е била извън контрола им и те не са искали да ме изоставят.

Мърсър наля малко уиски в кафето си и после изпи съдържанието на чашата на три големи глътки.

Тиш не каза нищо, но напрежението й намаля, а погледът на сините й очи се премрежи и омекна.

— Дължа ти извинение — тихо добави Мърсър. — Мислех, че участваш в конспирацията и знаеш всичко.

— Не. Нищо не знам.

— Още ли го обичаш?

— Не знам — колебливо отговори тя. — Времето, прекарано с Валерий, е най-скъпото в живота ми, но това беше отдавна. Смяташ ли, че съм лекомислена?

— Аз не съм този, който трябва да прецени — ловко отбегна въпроса Мърсър, седна до нея, хвана тънките и пръсти и заговори тихо, като внимателно обмисляше думите си. — Някога и аз бях влюбен. Бях на двайсет и пет години и ходех на летен курс в колеж по минно дело в Англия. Тя беше четири години по-голяма от мен, полицейски психолог, и наскоро бе започнала работа в лондонската полиция. Прекарвахме заедно всеки възможен миг. Пътувах сто километра до града, за да я видя, а тя си взимаше болнични, когато можеше. Една неделя в края на лятото тя ме изпращаше на гара Падингтън. За пръв път бяхме разговаряли за женитба. Влакът ми потегляше, когато изведнъж се разнесе стрелба. Някакъв мъж бе нахлул в гарата и бе открил огън. Гледах от прозореца на набиращия скорост влак как той изпразни пълнителя, хвърли оръжието и извади револвер. Полицаите хукнаха към него. Той хвана една жена, допря револвера до главата й и я използва като щит. А жената, бъдещата ми годеница, започна да говори на стрелеца, опитвайки се да го успокои и да го накара да се предаде. Такава й беше професията. По-късно се изясни, че мъжът, терорист от ИРА, така се е надрусал с хероин, че вероятно не е чул нито дума. Тя говори само няколко секунди. После той натисна спусъка и накрая насочи оръжието към себе си. Видях как телата им паднаха едно върху друго, докато вагонът излизаше от гарата. Бях вцепенен и не можах да сляза от влака. Стоях там и гледах втрещен. Никога повече не отидох в Лондон. Не отидох дори на погребението й…

Гласът на Мърсър постепенно заглъхна.

— Как се казваше?

— Тори Уилкс — монотонно отговори той. — Ти си първият човек, който чува тази история. Завърших курса си в Англия и се върнах в Щатите, сякаш нищо не се бе случило.

— Съжалявам.

Той я погледна в очите.

— Нямахме шанс да започнем живот заедно. Разказах ти за Тори и какво изгубих, защото ти поне заслужаваш шанс. Някога си обичала Валерий Бородин и си го загубила поради обстоятелства извън твоя контрол. — Гласът му стана твърд. — Ще се погрижа да ти дам възможност.

— Не разбирам.

— Елементарно. — Мърсър се усмихна сърдечно. Болезнените спомени отпреди няколко минути бяха прибрани там, където им беше мястото, и той възвърна хладнокръвието си. — Ще му помогна да избяга.

— Как? Ти дори не знаеш къде е той.

— Не знам ли? Напротив, много добре знам.

— Къде? — развълнувано попита Тиш.

— Всичко с времето си — загадъчно отговори Мърсър. — Първо трябва да обмисля някои неща. Защо не подремнеш?

Тиш разбра, че няма да изтръгне нищо повече от него, затова се отправи към дивана. Тя погледна Мърсър и видя, че пише нещо в тефтерчето си. Уви се до брадичката в халата и за пръв път от дълго време се замисли за живот с Валерий.

Десет минути по-късно тя изведнъж скочи.

— Мърсър?

Той вдигна глава. Смуглото му лице бе пребледняло, а очите му бяха присвити от изтощение.

— Валерий е поел риск, за да ме спаси от „Океански търсач“ и да те свърже с мен, нали?

Мърсър се вторачи в нея. Умореното му съзнание полагаше усилия да проумее въпроса. Той откъсна горния лист на тефтерчето, смачка го и го хвърли в кошчето за боклук зад бара.

— Започваме отначало.

Няколко часа по-късно, когато залязващото слънце озари стаята с кехлибарените си лъчи, Мърсър най-после остави писалката, изпи последната глътка от втората си кана кафе и стана, за да се протегне. Бе изпълнил дванайсет страници със записки и се бе обадил осемнайсет пъти по телефона. Тиш още спеше на дивана.

Мърсър разкърши гръб и затвори очи, опитвайки се да проясни изтощеното си от безсъние съзнание. Чувстваше се немощен и главата му пулсираше от погълнатия кофеин. Извади от портфейла си визитната картичка на Дик Хена и набра номера му.

— Господин Хена, обажда се Филип Мърсър.

— Научихте ли нещо ново?

Мърсър харесваше възпълничкия директор на ФБР заради безцеремонността му.

— Трябва да отида в Хавай — заяви Мърсър.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Преди два часа комуникациите от островите бяха прекъснати. Телефоните, радиото и телевизията не работят. Всички самолети, които можеше да бъдат отклонени, бяха върнати. От Пърл Харбър ни докладваха, че тълпата е започнала да стреля по войниците. Получих непотвърдени съобщения от радиолюбители, че кметът Такамора е обявил военно положение в Хонолулу и войниците от Националната гвардия застрелват всеки бял човек, когото видят.

— Господи. Проклетият психопат е започнал преврата.

— Така изглежда. Няма начин да ви вкарам там, дори да искам.

— Вижте какво, имам няколко теории и ако се окажат верни, нещата може да се оправят за двайсет и четири часа, но трябва да отида в Хавай. — Мърсър не позволи ужасът от новините да го разубеди.

— Доктор Мърсър…

— Предпочитам „господине“ или само Мърсър.

— Повечето доктори, които познавам, се перчат с титлите си.

— Аз използвам моята само когато си запазвам маса в ресторант.

Хена се засмя.

— Уважавам това. Президентът разреши тайна акция срещу Ониши заради участието му в преврата.

— Господи — стъписа се Мърсър. — Това е глупава грешка. Ониши е само пионка в цялата тази история. С премахването му няма да постигнем нищо.

— Знаете нещо повече? — уморено попита Хена.

— Да, но ще ви струва най-малкото транспорт до онзи щурмови кораб амфибия, разположен близо до Хавай.

— Принуждавате ме.

— Принуда е меко казано, господин Хена. Предпочитам да го нарека изнудване. Какво ще кажете, ако предложа да ви предам автора на операцията?

— Слушам.

— Няма да говоря, докато не ми гарантирате да ме прехвърлите на онзи кораб.

— Господи. Добре, ще ви закараме дотам. Кажете какво знаете.

През следващите двайсет минути Мърсър говори, без да спира, а Хена слушаше съсредоточено.

— Имате ли доказателства за всичко това? — попита директорът на ФБР, след като Мърсър завърши разказа си.

— Нито едно. Но всичко се връзва.

— Както вече ви казах, ако искате друга работа, Бюрото с радост ще ви назначи.

— Мислите ли, че американският Съюз за граждански права ще позволи на агент на ФБР да отправя подобни обвинения, както току-що направих аз? По дяволите, ще одерат живи и двама ни.

Хена отново се засмя.

— Имате право. След час имам среща с президента. Ще му кажа за предложението ви. Единственият начин, по който мога да ви изпратя в Хавай, е като наблюдател, нищо повече.

— Чудесно. Не мога да искам повече. Обадете ми се след срещата с президента.

Минута след като затвори телефона, Мърсър вече беше под завивките в леглото си. Въпреки потребността от сън на изтощеното му тяло, той се въртя и мята в продължение на двайсет минути, преди да заспи.