Мисия „Вулкан“

Арлингтън

Бар „При Дребосъка“ беше кръстен на собственика си и се намираше на четири преки от къщата на Мърсър. Когато за първи път влезе там, той очакваше, че ще види зад бара огромен мъж, но Пол Гордън беше висок едва метър и четирийсет и тежеше четирийсет и пет килограма.

Заведението беше малко. Имаше само осем високи столчета и шест сепарета за по шестима. Застланият с линолеум под имаше вид, сякаш не бе метен от години. Стените бяха украсени с картини, изобразяващи конни надбягвания и трофеи от „Саратога“, „Белмонт Парк“ и „Йонкърс Рейсуей“ — само няколко от хиподрумите, където Пол се бе състезавал като професионален жокей. Макар да не бил звезда, смятали го за добър ездач с доказани способности. Но Пол бил пристрастен към хазарта, а късметът го напуснал задълго. За да изплати дълговете си, лихварят му заповядал да загуби определени надбягвания.

Разказвайки всичко това на Мърсър, Дребосъка бе признал, че конят му бил първенец по дух и нямало да се даде на друг. Сърцето не дало на Дребосъка да дръпне юздите и да финишира втори. Същата вечер собственикът на коня дал пищен банкет по случай победата. Сутринта биячите на лихваря счупили капачките на коленете на жокея със стоманена тръба. През последвалите месеци на болезнено възстановяване Дребосъка проклинал глупавия кон за бързината му, но най-сетне простил на Денди Мейд, след което отворил бар в родния си Вашингтон.

Мърсър влезе в бара. Дребосъка му махна и веднага му наля водка с лимонов сок.

— Благодаря. Нуждаех се от питие. — Мърсър взе чашата и се приближи до тапицираното в червена кожа сепаре, където седяха Тиш и Хари Уайт.

В заведението имаше само още двама посетители — работници от обществената пералня на ъгъла.

— Съжалявам, че трябваше да изведа Тиш от къщата ти, Мърсър, но уискито ти свърши.

— Имам неотворена бутилка под бара.

— Имаше, Мърсър. Пък и кой би търсил там, по дяволите?

— Нищо лошо не е станало — каза Мърсър и се обърна към Тиш. — Как си?

— Много добре — изкикоти се тя. Беше леко пийнала. — Но трябва да призная, че не съм свикнала да се наливам през деня.

— Остани с Хари и мен, и ще ти покажем тънкостите на занаята — сърдечно се усмихна Мърсър. Вероятно алкохолът щеше да й се отрази добре и да я подготви за онова, което щеше да я помоли да направи.

— Какво откри в службата си?

— Нови улики. Довечера искам да проверя още нещо и после двамата с теб ще се предадем на властите.

— Какво?

— Ти беше под закрилата на ФБР, когато те намерих, Тиш, и съм сигурен, че те искат да се върнеш при тях. А аз трябва да отговарям за труповете, които оставих в центъра на града.

— Хей, Хари, идват двама мъже в костюми — каза Дребосъка, надничайки през мръсния прозорец.

Мърсър погледна Хари въпросително.

— Тиш ми разказа историята за вчера, затова взех предпазни мерки и накарах Дребосъка да наблюдава какво става наоколо.

— Браво — похвали го Мърсър и протегна ръка на Тиш. — Ела.

Той я заведе в малката кухня в задната част на бара. Застанаха пред вградено в стената огледало и Тиш разбра, че е еднопосочно. В заведението влязоха двама едри мъже, които показаха значките си. Мърсър предположи, че не са ченгета, а са от ФБР.

— Филип Мърсър? Да, познавам го — отвърна Дребосъка на въпроса им. — Не съм го виждал от седмица и нещо. Той пътува непрекъснато. Ако го бях видял, нямаше да ми дължи осемдесет долара за стари сметки.

Пол Гордън показа на агентите купчина листчета и Мърсър изтръпна. Надяваше се, че няма да ги разгледат отблизо, защото сметките бяха на Хари.

В същия миг Хари стана, залитна и се подпря на преградата на сепарето. Мърсър се запита дали приятелят му се преструва.

— Аз видях Мърсър — извика Хари. От устата му се разхвърчаха слюнки.

— Къде? — нетърпеливо попита единият агент.

— През 1943 година. Той беше готвач в моя батальон. Изобщо не можеше да готви. Храната му беше същинска отрова. — Хари изпи голяма глътка бърбън. — А може би беше Франк Мъркър. Тогава трябва да е било през 1945.

— Ние търсим Филип Мърсър.

— Не си спомням никакъв Филип Мърсър. Познавах една стриптизьорка на име Филис… Беше страхотна… — Очите на Хари се премрежиха. Той се отпусна на мястото си, заби глава на масата и след миг захърка.

Двамата агенти предупредиха Дребосъка да им се обади, ако Филип Мърсър се появи, и си тръгнаха. Пол и Хари играха ролите си още няколко минути, докато се убедиха, че агентите са си заминали. Мърсър изведе Тиш от кухнята и осъзна, че през цялото време е държал ръката й. Докосването беше успокояващо.

— Трябва да ти дадат „Оскар“, Хари.

Старецът вдигна глава и се усмихна.

— Наистина познавах стриптизьорка на име Филис, дребна червенокоса сладурана, с която се запознах в Балтимор.

— Какво ще правим сега? — прекъсна го Тиш.

— Едно е сигурно. Не можем да се върнем у дома — отговори Мърсър и отпи от водката си.

— Ако се налага, елате при мен — предложи Хари.

— Не, алергичен съм към хлебарки. Сериозно, имам други планове. Отиваме в Ню Йорк.

— Какво? — стъписа се Тиш.

— Извикай такси, Дребосък. Кажи му да ни чака пред супермаркета. Хари, благодаря ти за актьорското майсторство. — Мърсър извади банкнота от сто долара и я остави на бара. — Това би трябвало да стигне за разчистването на сметките ми.

Той поведе Тиш към задната врата.

— Защо ще ходим в Ню Йорк? — попита тя, когато излязоха на улицата.

— Докато четяхме факсовете, сигурно си разбрала, че Дейвид Соулман подозира, че „Океански превози и товари“ е съветска фасада. Ако е вярно, а аз мисля така, защото ти си чула руска реч, тогава следващият ни логичен ход е да огледаме офиса им.

— Да нахлуем там ей така и да им отправим обвинения?

— Съвсем не — засмя се Мърсър. — Ще влезем с взлом довечера.

Тиш спря и го погледна. Сивите му очи бяха неумолими.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно — тихо отговори той, но убедеността му прозвуча ясно.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Шапката.

— Да — спокойно отговори Мърсър.

Седяха в плимут последен модел. Намираха се на Пето авеню, на десетина преки от централата на „Океански превози и товари“.

— Моите хора могат да се вмъкнат за нула време, да вземат каквото искаш, и да излязат, без никой да разбере. Не е нужно вие да влизате.

— Това е проблемът, Шапка. Трябва да влезем и искам да разберат, че сме били там.

Мърсър за пръв път намери отдушник да излее гнева, който изпитваше, откакто Тиш се бе появила в живота му. Досега само реагираше на ходовете на неизвестните си врагове. Но вече щеше да пристъпи към действие и да им прехвърли топката.

— Фасулска работа — каза Шапката и изтръска цигарата си. Кехлибареното огънче проблесна като комета в тъмната кола.

Дани Спецатори „Шапката“ беше професионален крадец. Бандата му бе причината най-богатите граждани на Ню Йорк да обеднеят с по няколко милиона долара през годините. Четиринайсетгодишният му син веднъж направи грешката да се опита да пребърка джоба на Мърсър пред сградата на ООН. Вместо да предаде младежа на полицията, Мърсър го принуди да му каже кой е баща му. И час по-късно се запозна с Шапката.

В свят, където се върши повече работа между хора, дължащи си услуги, Мърсър реши, че някой ден Шапката може да му върне жеста. И се оказа прав. Дългът отпреди три години щеше да бъде изплатен тази вечер.

— Дай ни един час да заемем позиция, Шапка, и после изпрати вътре момчетата си.

— Щом разбием вратите и алармата се включи, те ще повикат пазач.

— Разчитам на това.

— Нали няма да убиеш никого? Защото ако го сториш, аз нямам нищо общо с тази история.

— Договорихме се, Шапка. — Гласът на Мърсър беше леденостуден. — Никакви въпроси. Ако момчетата ти направят каквото искам, за нула време ще се приберат вкъщи. Няма да има никакъв риск за тях.

— Искам само да те питам защо го правиш, Мърсър. И двамата знаем, че имаш пари. Това е шибан транспортен офис. Дори заплатите им ще са мизерни.

— Не е твоя работа, Шапка. Просто изпълни задачата и ще бъдем квит. — Адреналинът прииждаше във вените на Мърсър като инжекция хероин в кръвоносната система на наркоман. — Знам какво правя.

Мърсър погледна Тиш, която седеше на задната седалка. Лицето й бе пребледняло. Черните й коси блестяха. Сините очи бяха широко отворени, но изпълнени с доверие. Той се вторачи в тях, търсейки знак на слабост, но не видя нищо.

— Готова ли си?

— Да — прошепна тя. Погледът й беше непреклонен.

Слязоха от колата и след секунди се сляха със сенките на топлата нюйоркска нощ.

Час по-късно, малко преди зазоряване, по Единайсета улица мина шевролет „Камаро“. В тишината излая куче, раздразнено от бръмченето на колата.

Шофьорът беше съсредоточен в пътя, хлъзгав от дъжда, но пътникът се наслаждаваше на мига. Ловната пушка в ръката му беше хладна и тежка. Вятърът, който повяваше през смъкнатото стъкло, беше топъл и влажен, но свеж. Адреналинът в организма на мъжа бе изострил сетивата му.

Шапката дължеше много на Мърсър. Той можеше да повери шофирането на някой от бандата си, но сам щеше да стреля. Когато стигнаха на четири врати от мишената, шофьорът натисна клаксона и изкрещя като индиански вожд.

Шапката подаде през прозореца дулото на пушката-помпа „Ремингтън“, стреля и остана доволен от резултата. Първият куршум строши стъклото на апартамент на партера.

Вторият взриви вратите на друга къща. Дебелото дъбово дърво се пръсна на трески. Третият изстрел разби прозорец. Шофьорът продължаваше да крещи и клаксонът да свири, но Шапката не чуваше нищо. Очите му бяха приковани в следващата мишена.

Той стреля, зареди пушката и се наведе през прозореца, за да стреля отново. Вратата на „Океански превози и товари“ беше много по-солидна от останалите на улицата, но не можа да издържи на двата изстрела, и увисна на горната си панта. Куршумите я бяха разбили.

Алармената система се включи и прониза нощта по-силно от клаксона на шевролета. Шапката стреля в още един прозорец и после свали оръжието си. Шофьорът пусна клаксона и колата излезе от района.

След шест минути на сцената пристигнаха две полицейски коли. Ченгетата направиха повърхностен оглед на квартала и започнаха да взимат показания от изпадналите в паника жители. Полицаите вече бяха решили, че стрелбата е извършена от младежи, които се забавляват — насилие без определена цел в град, който беше известен с това.

Грег Русо обаче знаеше, че нищо, случило се на „Океански превози и товари“, не е случайно. Той пристигна на местопроизшествието веднага след като му се обадиха от охранителната фирма. Според документите той беше заместник-президент, отговарящ за офиса в Ню Йорк, но всъщност „Океански превози и товари“ нямаше президент. Шведската групировка, посочена като директорат на компанията, представляваше само пощенска кутия в Стокхолм. Единственият човек, който стоеше над Русо, беше Иван Кериков, шефът на Седми отдел „Научни операции“.

Русо разговаря с полицаите няколко минути, като разпитваше за подробности за инцидента, но всъщност не слушаше обясненията им. Двайсетте години в КГБ го бяха научили да не приема нищо за чиста монета.

— Пак повтарям, господин Русо, няма за какво да се тревожите — каза едното ченге. — Това не е влизане с взлом, а хлапета, тръгнали да всяват ужас. Ще се погрижа тази нощ в квартала да има няколко патрулни коли. Няма да ви безпокоят повече.

— Нашата компания плаща огромни данъци, сержант. Очаквам да ни осигурите задоволителна защита. — Русо говореше английски без акцент.

— Съжалявам, но не мога да поставя хора да пазят офиса ви. Ако искате, ще ви кажа името на някоя частна охранителна фирма. Те ще изпратят служителите си само за десет минути. — Сержантът работеше допълнително в събота, докато съпругата му беше на гости при майка си в Трентън.

— Всичко е наред — престори се на успокоен Русо. — Убеден съм, че си въобразявам. Онзи, който е вилнял на тази улица, не е имал за цел нашия офис. Вероятно сте прави, че са били хлапета.

— Повиках хеликоптер само за да се почувствате по-добре, господин Русо. Би трябвало да пристигне до половин час. Ще освети задната част на сградата ви с прожектор и ще провери дали има нещо съмнително.

— Нали ходихте отзад?

— Да. В двора няма нищо освен двама пияници и купчина боклук.

— Е, пристигането на хеликоптера ще бъде голямо успокоение.

След няколко минути двете полицейски коли си заминаха. Неколцината подплашени наематели, излезли на улицата, се прибраха в апартаментите си. Русо, чието истинско име беше Григорий Брежников, изчака, докато кварталът опустя, после направи знак на шофьора на микробуса, който бе пристигнал няколко минути след него.

От микробуса изскочиха двама мъже, облечени в черно. Те тръгнаха към Брежников, като оглеждаха улицата, без погледите им да се спират на нещо за повече от част от секундата, но очевидно и без да пропускат нищо.

Колкото и време да стоеше на Запад, екипът от убийци на КГБ не губеше дисциплината си, тренирана с години на подготовка. Те бяха от най-добре обучените специалисти в света, способни да убиват с почти всяко съществуващо оръжие, както и с голи ръце.

Мъжете със сериозни лица и безизразни очи спряха пред Брежников.

— Претърсете сградата, като внимавате за нещо не на място, и сетне поемете задълженията на пазачи. Проверете и задния двор. Там има двама бездомници. Изгонете ги. Никой да не влиза в сградата до девет часа сутринта. Аз ще бъда първият.

Нямаше причина Брежников да остава. Тези мъже можеха да овладеят положението.

Миниатюрният предавател в ухото на Мърсър изщрака и после се чу глас.

— Мърсър, двама от най-лошите типове, които съм виждал, току-що влязоха в сградата. Шефът си тръгна.

Мърсър потвърди, че е приел информацията на Кепето, сина на Шапката, който стоеше на покрива на една от постройките на отсрещната страна на улицата.

— Приготви се — прошепна той на Тиш. — Би трябвало да дойдат първо тук.

Минута по-късно двамата убийци излязоха от офиса на „Океански превози и товари“. В ръцете си държаха пистолети. Очите им претърсиха тъмния двор, прониквайки в сенките, и накрая се спряха на двамата пияници, които лежаха до препълнения контейнер за боклук.

Единият прекоси двора и изчезна в мрака. Наблюдавайки го, Мърсър разбра, че е истински професионалист. Другият остана до входа, прикривайки с оръжието си партньора. Мърсър напрегна тяло.

Първият мъж се приближи до единия пияница и без предупреждение го изправи на крака.

Мърсър трепна, сякаш го удариха. Можеше само да си представя каква сила се изисква да вдигнеш с един замах спящ човек.

Подставеният човек на Шапката взе да бръщолеви несвързано. Другият бездомник, който също беше от бандата, започна бавно да се събужда, сякаш след дългогодишен запой.

— Чупката — изсъска пазачът на единия пияница и ритна другия. — Ти също. Разкарайте се, преди да съм счупил проклетите ви вратове.

Мъжът говореше английски със силен акцент.

— Нищо лошо не сме направили — възрази бездомникът, който лежеше на земята, и избърса устни с мръсната си ръка. — Ние имаме права.

— Махайте се. Веднага. — Убиецът пусна човека на Шапката, извади пистолета от кобура на гърба си и го насочи.

При вида на оръжието двамата пияници избягаха, препъвайки се през двора, и хукнаха към уличката, водеща към Шесто авеню.

Пазачът ритна купчината боклук до контейнера, за да се увери, че там не е скрито нищо. Мърсър, който беше в контейнера, се наведе.

Мъжът вдигна пластмасовия капак и се дръпна назад от погнуса. Контейнерът вонеше на човешки изпражнения, изгнила храна и мръсотия. Пазачът се закашля и пусна капака.

Мърсър разрови боклука, намери ръката на Тиш и я стисна окуражително. Не можеше да докосне кожата й през тънкото гумено защитно облекло, но знаеше, че е изпотена като неговата. Оправи кислородната маска на носа и устата си и пое дълбоко въздух. Кислородът от малката бутилка до него беше свеж и хладен. Шапката им бе дал защитните облекла и кислородните маски.

Пазачите решиха, че двамата пияници са били единствените хора в двора, прекратиха претърсването и отново влязоха в сградата на „Океански превози и товари“.

Десет минути по-късно Мърсър надигна капака на контейнера за боклук, излезе и помогна на Тиш да се измъкне. Двамата съблякоха защитните облекла и ги хвърлиха в кофата.

— И през ум не ми е минавало, че ще видя тази част на Ню Йорк на първата си среща с някой мъж — усмихна се Тиш.

Мърсър би я предупредил да мълчи, но знаеше, че тя изпитва нужда да говори, за да освободи част от натрупалото се напрежение.

— За теб само най-доброто. Следващия път ще се изкъпем на лунна светлина в Ийст Ривър близо до индустриалния канал. По това време на годината там е много романтично.

— Адски си очарователен.

Мърсър извади брезентовата си чанта от купчината боклук и я отвори. Взе очилата за нощно виждане, които бе купил от Шапката, сложи си ги и огледа гърба на сградата на „Океански превози и товари“.

Постройката беше пететажна с равен покрив, осеян с комини и телевизионни антени, отделена с аварийни стълби от съседите си. На всеки етаж имаше по четири прозореца с изключение на партера, където се виждаше само врата от дебела стомана. Прозорците на втория и третия етаж бяха защитени с решетки от ковано желязо. Мърсър беше сигурен, че сградата има алармена система.

„Спукана ти е работата, ако алармата е зонирана“ — отбеляза Шапката, когато Мърсър му разясни плана си.

Ако в алармата липсваха отделни зони, тогава разрушената предна врата щеше да е изключила цялата система. В противен случай обаче опитът на Мърсър да проникне в някой кабинет, щеше да задейства други аларми.

Не забеляза движение зад тъмните прозорци, но знаеше, че ако оттам го наблюдават, няма да се издадат лесно. Налагаше се да рискува. Извади четири триметрови парчета тръба от прогизналата от урина мушама, която Шапката бе оставил в двора преди няколко часа, сглоби ги и направи нещо като стълба.

Занесе я до основата на сградата и я подпря на стената. Извади пистолета си „Браунинг Хайпауър“, сувенир от Ирак. Деветмилиметровото оръжие не побираше толкова много патрони като пистолета „Хеклер и Кох“, който бе загубил във Вашингтон, но възпиращата му мощ беше страховита. Браунингът и резервният пълнител бяха заредени с живачни патрони с кухи върхове, които се взривяваха при съприкосновение. Ако с тях бъдеше улучен човек, само шокът щеше да го убие.

Мърсър дръпна предпазителя, сложи заглушител, пъхна пистолета в кобура и започна да се катери по стълбата.

Той бе обяснил плана си на Тиш, докато пътуваха във влака за Ню Йорк. Отначало тя се намръщи, но доверието й постепенно се възвърна. Мърсър й разказа за четириседмичното обучение, което бе преминал в ЦРУ, преди да бъде изпратен в Ирак, и това изглежда прогони опасенията й. Макар че подготовката му бе съсредоточена върху оръжейната тактика, той бе научил основните изисквания на влизането с взлом и се чувстваше уверен в способностите си.

Стигна до прозорец на четвъртия етаж, спря и се вторачи в тъмната стая. След като не видя нищо, извади от джоба на черния си панталон годежния пръстен с циркон, който бе купил, докато пазаруваше дрехи за Тиш. Продавачът в бижутерския магазин се присмя на избора му, но не знаеше, че пръстенът не е предназначен за подарък.

Цирконът притежаваше твърдост 8.5 по скалата на Мох и лесно разрязваше стъкло. Мърсър прокара камъка по края на стъклото и пое дълбоко въздух. След миг щеше да разбере дали алармата е зонирана. Ако я задействаше, нито той, нито Тиш щяха да имат достатъчно време да избягат от двора, преди пазачите да се втурнат навън да видят какво става.

Пое още една глътка въздух и леко бутна с длан стъклото.

Тънките жички на алармената система се отделиха и парчето безшумно тупна на килима в стаята. Сградата остана тиха.

Сърцето на Мърсър биеше като обезумяло. Но освен ударите му той долови и друг шум, вдигна глава и видя светлините на приближаващ се полицейски хеликоптер, който се намираше на десетина преки. Мощните му халогенни фарове вече пронизваха мрака наоколо.

Мърсър се опита да отвори прозореца, но многобройните пластове боя го бяха залепили за рамката.

— По дяволите — тихо изруга той и удари долната част на рамката. Парченцата стъкло, останали там, се забиха болезнено в ръката му.

След няколко силни удара прозорецът се отвори. Хеликоптерът заглушаваше всички шумове. Мърсър се вмъкна през счупеното стъкло. В същия миг хеликоптерът увисна над малкия двор. Във въздуха се разхвърча прахоляк. Звукът беше оглушителен.

— Тиш, хайде — извика Мърсър.

Тя се изкатери по стълбата. Прожекторът на хеликоптера освети двора, прониквайки в най-тъмните ъгли.

Мърсър сграбчи Тиш за китките и я издърпа в стаята. Тя извика, когато гърдите й се охлузиха в твърдия перваз. Мърсър се наведе и затвори прозореца точно когато лъчът на прожектора освети кабинета. За миг му се стори, че ченгетата видяха лицето му, но светлината отмина нататък. По двора и по външната стена на сградата се образуваха странни сенки. От хеликоптера импровизираната стълба приличаше на едно от аварийните стълбища, опасващи като бръшлян постройката.

— Господи, как ме заболя — каза Тиш, масажирайки гърдите си.

— Бих искал да ти помогна, но сигурно ще ме удариш.

Тя се усмихна. Явно нямаше сериозни наранявания. Мърсър извади фенерче от якето си и го запали. Преди да започне да търси, той измъкна и браунинга от кобура.

Не знаеше колко време ще останат в офиса, затова се налагаше да премахне двамата пазачи. Не можеше да рискува да го изненадат неподготвен. Не хранеше илюзии, че ще елиминира двамата професионални убийци в открит двубой и нямаше намерение да играе честно.

— Изпитваш ли съмнения за онова, което ще направим? — попита той.

— Ако тези хора имат нещо общо с унищожаването на „Океански търсач“, те заслужават да бъдат наказани. — Твърдостта в гласа и беше смразяваща.

— Добре. Искам да чакаш тук, докато всичко свърши. Ще се върна да те взема.

На слабата светлина в очите му се четеше страх, но челюстите му бяха стиснати решително. Мърсър докосна ръката й, която леко трепереше.

Лампите на последния етаж бяха угасени, но стълбището бе осветено. Мърсър даде фенерчето си на Тиш, сложи си очилата за нощно виждане и тръгна.

Повечето стаи на четвъртия етаж бяха празни, прашни и занемарени. Мърсър слезе безшумно по стълбите. На третия етаж имаше една-единствена лампа, която осветяваше тесния коридор. Всички врати бяха заключени, не се виждаше никой. Той облиза пръстите си и отвинти крушката. Коридорът потъна в мрак.

Слезе на втория етаж, който представляваше огромно помещение, разделено на малки кабинки. Във всяка имаше бюро, стол и компютър. Работната площ беше добре осветена, затова той свали очилата и ги остави на едно от бюрата.

Мърсър коленичи да огледа пода, но видя само крака на бюра и столове и се запромъква в стаята.

Спомни си думите на инструктора от ЦРУ, който бе казал, че трябва да намериш врага с обонянието и слуха си, преди да го видиш. Долови миризма на тютюнев дим и безмълвно му благодари. В помещението беше толкова тихо, че се чу как пазачът дръпна от цигарата. Мъжът беше на не повече от три метра вдясно, скрит зад тънка стена.

Мърсър погледна часовника си. Беше оставил Тиш преди петнайсет минути и трябваше да бърза, защото паниката скоро щеше да я завладее.

Реши да действа дръзко и съблече черното си кожено яке. Черният панталон и ризата му бяха подобни на облеклото на пазача, който можеше да го сбърка с колегата си. Мърсър се изправи и си заподсвирква весело. Невидимият пазач скочи от стола и тръгна към него.

Мъжът зави зад ъгъла и застана пред Мърсър. Картечният му пистолет беше насочен. В секундата, която му бе необходима, за да разбере, че това не е партньорът му, Мърсър извади браунинга и стреля. Пазачът умря, преди да успее да натисне спусъка, и се стовари върху стоманеното бюро. Ръката му помете купчина листове. В средата на тялото му зееше огромна дупка.

Мърсър облече якето си, тръгна към стълбището и слезе на партера.

Фоайето също заемаше целия етаж. Чакалнята бе обзаведена с няколко подбрани с вкус канапета, голям турски килим и огромна рецепция. Стените бяха боядисани в успокояващо бледорозово, а репродукциите изобразяваха кораби. Осветлението беше оскъдно и по-голямата част от помещението тънеше в мрак.

На вратата се бе облегнал някой. На хълбока му имаше кобур. Мърсър се запита дали може да го убие в гръб.

Сякаш предупреден от първичен инстинкт, пазачът рязко се обърна, извади пистолета си и стреля. Куршумът мина покрай крака на Мърсър, който се хвърли на пода и се претърколи. Куршуми обсипаха мрамора около главата и тялото му. Той успя да се сниши зад рецепцията и когато надникна, за да види къде е отишъл мъжът, в дървото рикошираха още куршуми, разпръсквайки трески, които се забиха дълбоко в челюстта и дясната му буза.

— Мамка му — измърмори Мърсър и избърса кръвта от лицето си.

Неочаквано лампите угаснаха.

Мърсър безшумно се отдалечи от рецепцията и допря гръб до стената. Планът му беше да намери електрическия ключ, да запали осветлението и да изненада противника, но се спъна в крака на пазача.

Нито един от двамата не очакваше сблъсъка. Мърсър се дръпна и после се хвърли напред. Рамото му срещна коляното на гарда. Мъжът падна по лице, но въпреки това успя да удари Мърсър по главата с пистолета си. Мърсър заби юмрук в крака му, като го парализира мигновено и спечели време да извади браунинга си.

Пазачът го ритна с другия си крак и пистолетът на Мърсър изтрака на мраморния под. Той се дръпна от мъжа, който вече се опитваше да се изправи. В помещението беше твърде тъмно, за да види къде е оръжието му, затова Мърсър се съсредоточи върху противника си. Скочи и отново атакува, като го блъсна в стомаха и изкара въздуха от белите му дробове. Гардът отстъпи назад. Мърсър го блъсна към канапетата, прелетя над тях и се стовари на пода, навехвайки болезнено рамото си.

Дулото на пистолета блесна за миг, когато мъжът стреля по Мърсър, но куршумът изсвистя покрай него. Мърсър се хвърли напред, но пазачът се бе преместил. Мърсър отново падна на пода, претърколи се два пъти и се блъсна в стената. Запромъква се, опипвайки пода, и намери пистолета си. Хладната стомана му вдъхна увереност.

В същия миг лампите блеснаха. Нервите и мускулите, контролиращи зениците на Мърсър, реагираха част от секундата по-бързо от тези на убиеца. Докато мъжът присвиваше очи, дезориентиран от силната светлина, погледът на Мърсър обходи фоайето. Тиш стоеше до ключовете за осветлението. Едната й ръка беше на реостата, а другата държеше очилата за нощно виждане. Пазачът беше на шест-седем метра от нея и гледаше вляво от Мърсър. Мърсър не губи време да се прицелва и стреля. Първите два куршума не улучиха, но следващите шест надупчиха тялото на мъжа.

Мърсър се приближи до Тиш и взе очилата от ръката и.

— Казах ти да чакаш горе, Тиш. Моля те, отсега нататък ме слушай.

Той я прегърна и тя се отпусна в обятията му.

— Сега сме квит. Аз спасих живота ти, а ти току-що спаси моя. Благодаря.

— Изчаках, докато ти намери пистолета си, а той не те гледаше — обясни Тиш.

Двамата угасиха лампите и отново се качиха на третия етаж, като използваха прибора за нощно виждане. Бързо преглеждайки имената на вратите, откриха заключения кабинет на най-висшия по ранг служител, заместник-президента на компанията. Мърсър се усмихна, като видя името. Русо.

— Добър намек — отбеляза той.

— Ако наистина са руснаци — добави Тиш.

— Щом имат гардове като онези двамата, са едри риби.

Мърсър успя да отвори ключалката за пет изнервящи минути. Макар че си спомняше техниката от обучението си в ЦРУ, теорията и практиката бяха две различни неща. Някой от хората на Шапката би се справил за десет секунди.

Кабинетът бе облицован с дъбова ламперия и килимът под краката им беше мек. Прозорецът зад голямото бюро гледаше към Единайсета улица. Мърсър дръпна тежките завеси и запали лампата на бюрото. Стените бяха украсени със снимки на флотата на „Океански превози и товари“. Дейвид Соулман от Маями беше прав. На комина на всеки кораб бе нарисувана китка от различни цветя — „Априлски люляк“, „Септемврийски лавър“, „Декемврийски ирис“ и още десетки други. До стената имаше аквариум и макар че беше голям, във водата плуваше една-единствена риба.

Мърсър се приближи до четирите ниски шкафа и започна да преравя чекмеджетата и да прелиства папките вътре.

— Прегледай някое чекмедже.

— Какво търсим? — попита Тиш.

— Всичко, което би могло да опресни паметта ти. Може да си спомниш някое име или нещо друго.

Тя посочи една от снимките.

— Мисля, че това е корабът, който ме спаси.

Мърсър погледна фотографията и позна „Септемврийски лавър“, който спокойно плаваше в някакво далечно море.

— Това може да е корабът, който е съобщил, че те е спасил. Ти си спомняш черен кръг с жълта точка в средата на комина, а не китка цветя. Освен това Дейвид Соулман каза, че членовете на екипажа са предимно италианци, а не руснаци.

— Може би греша, че съм чула руска реч.

— Дори да е така, очевидно е, че тук става нещо нередно. Да прегледаме папките и да видим дали ще открием улики.

Мърсър и Тиш ровиха половин час, без да намерят нищо убедително. Странен беше само етикетът с надпис „Джон Дори“ на дъното на чекмеджето, съдържащо документите за собственост на „Океански превози и товари“. Към листчето нямаше папка. Тъй като всички плавателни съдове на компанията носеха имена на месеци и цветя, Мърсър предположи, че Джон Дори е името на капитана или на член на ръководния персонал, нает от фирмата.

— Напразно си загубихме времето, нали? — В гласа на Тиш прозвуча безнадеждност.

— Знам, че съм прав. Тук трябва да има нещо, което не сме видели — настоя Мърсър. — Само че се налага да изчезваме.

— Без причина ли уби пазачите?

Той я погледна. Не искаше да мисли по този въпрос. Грешеше ли за участието на „Океански превози и товари“?

— Не, и ще ти кажа защо. Огледай кабинета. Тук няма нищо лично — нито снимки, нито дипломи. За някои това може да е законна търговска фирма, но това не е професията на човека, който обитава този кабинет. — Мърсър се приближи до бюрото и прелисти тефтера с адресите. — Тук няма нито едно име на брокер или на търговец на кораби. Господи, той няма дори имената на капитаните си.

— Може би ги помни наизуст.

— Не разбираш ли? Повечето корабоплавателни компании са създадени от хора и се основават на лични контакти. Обзалагам се, че Грег Русо не може да различи буксирно котвено въже от дупка в стената. Заниманията на обитателя на този кабинет нямат нищо общо с корабоплаването.

— Стой! Не мърдай! — извика мъжки глас.

Мърсър се вцепени. Пулсът му се учести. Синът на Шапката бе казал, че в сградата са влезли само двама мъже и те вече бяха елиминирани. На кого беше гласът?

— Дръпнете се от бюрото и се обърнете бавно. — Заповедта бе придружена от зареждане на револвер.

На прага стоеше възпълничък гард, наемно ченге с бледо лице и трепереща ръка на оръжието.

— Трябва да отговаряте на много въпроси. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Приближете се към аквариума.

Мърсър отстъпи назад. Тиш вървеше до него. Тя не извика, когато пазачът влезе, изглежда се владееше. Мърсър изпита желание да бъде спокоен като нея. Появата на мъжа го бе уплашила. Грег Русо сигурно бе повикал подкрепления, след като Кепето бе напуснал поста си на отсрещната страна на улицата. Мърсър нямаше как да разбере дали в сградата има още хора. Мъжът се приближи до бюрото, без да изпуска от прицел Мърсър, и със свободната си ръка понечи да вземе телефонната слушалка. Мърсър се подготви за шанса, който му се предостави, и щом пазачът погледна към телефона, се хвърли.

Времето сякаш спря. Сетивата на Мърсър бяха изострени до краен предел. Той виждаше косъмчетата на лицето на мъжа, надушваше потта му и чуваше учестеното му дишане. Съсредоточи се върху ръката, която държеше револвера. Пръстът на пазача се сви около спусъка.

Оръжието изтрещя точно когато Мърсър сграбчи китката на гарда. Барутният дим опари очите му и го заслепи. Аквариумът до Тиш експлодира и върху килима се изсипаха вода, камъчета и рибата.

Откатът повдигна револвера високо над главата на пазача и Мърсър заби рамо в ребрата му. Мъжът прелетя над бюрото и рухна до стената, изпускайки оръжието си.

Мърсър грабна револвера и се прицели в пазача, но не натисна спусъка.

— Ти не си от онези и затова не е нужно да умираш. — Мърсър спусна оръжието и се обърна към Тиш. — Добре ли си?

— Като мартини — поразклатена, но не и объркана.

— Трябва да се махаме оттук. Някой може да е чул изстрела.

Мърсър протегна ръка и Тиш се приближи до него и я хвана. Той се вторачи за миг в умиращата риба, която се мяташе на мокрия килим, и гледката предизвика неясен спомен.

— Беноа Шарлето — промълви Мърсър.

— Какво? — попита Тиш, докато предпазливо се изкачваха към четвъртия етаж и стълбата на външната стена.

— Още една улика. — Приглушеният му глас прозвуча победоносно.