Мисия „Вулкан“

Арлингтън, Вирджиния

Приглушеният звън на будилника мигновено събуди Мърсър. Той измъкна ръка от завивките, спря старинния часовник и провеси крака от леглото. Сивите му очи вече бяха разсънени и ясни. Те реагираха на светлината много по-бързо от очите на останалите хора. Мърсър ги присвиваше съвсем леко на ярка светлина и се приспособяваше към мрака с бързината на котка. Тази способност му беше полезна в подземния свят на мините.

Мърсър се избръсна, изкъпа се и слезе по извитото стълбище към стаята за отдих, минавайки покрай библиотеката. Вградените тъмни дъбови лавици бяха отрупани с обикновени бежови кашони, съдържащи огромната му колекция от справочници. За хиляден път се зарече, че ще разопакова книгите и ще ги подреди по лавиците. Освен това щеше да окачи десетките картини, събрани през годините, които още стояха опаковани в едната от двете спални за гости.

Наля си чаша кафе, отиде до външната врата и взе сутрешния „Вашингтон Пост“. Репортажът в левия ъгъл привлече вниманието му.

Статията продължаваше, но Мърсър бе изненадан и нямаше желание да я прочете докрай. Чувството за загуба, което изпитваше предишната вечер, се изпари, изместено от радост и облекчение.

— Хари, събуди се. — Мърсър трябваше да сподели новината.

Хари се разбуди бавно, като се прозяваше, пъшкаше и се протягаше.

— Колко е часът?

— Шест и петнайсет — отговори Мърсър.

— Господи, в устата си имам такъв вкус, сякаш съм дъвкал пуловер от ангорска вълна.

Мърсър му наля чаша кафе. Хари стана, приближи се до бара, запали цигара и се прегърби на едно от високите столчета.

— Спомняш ли си Джак Талбът, за когото ти разказах, човекът, който спаси живота ми в Аляска? — Мърсър не изчака Хари да отговори и продължи. — Снощи разбрах, че дъщеря му е била на онзи кораб, който потъна в Тихия океан.

— Господи, Мърсър, много съжалявам — сериозно каза Хари. — Смятах да те питам дали си чул.

Мърсър му показа вестника и Хари прочете репортажа.

— Да ме вземат дяволите. Да кажеш нещо за късмета?

— Няма шега.

— Дали приятелят ти вече знае?

— Вероятно не е чул за инцидента, защото работи на нефтена сонда по крайбрежието на Индонезия.

Хари се вторачи за миг в Мърсър и после стана.

— Отивам си вкъщи.

Мърсър се учуди на внезапното тръгване на приятеля си, но след това продължи да чете вестника.

В 8:30 той влезе в кабинета си в Института по геология. Секретарката Дженифър Удридж опита да му се усмихне, но устата й беше пълна със сладкиш. Мърсър винаги се изумяваше от апетита й. Бюрото и вечно бе отрупано с храна и безалкохолни напитки. Въпреки това тя нямаше и петдесет килограма и фигурата й го караше да мечтае поне половината от слуховете, разнасящи се из офиса, да са верни.

— Добро утро, Дженифър. Виждам, че нищо не се е променило, докато отсъствах.

Тя преглътна с усилие и отпи от кафето си.

— Добре дошъл. Нямаш представа какво облекчение изпитах, че си в Южна Африка, а не на борда на кораба на НАОМ.

— Повярвай, аз изпитах двойно по-голямо.

Отначало Дженифър не държеше толкова много на временния си шеф. Преди два месеца, когато Мърсър започна да работи като консултант за Института, тя състави дълъг списък от неща, които ще върши и които няма да върши, и му го прочете две секунди след запознанството им. Мърсър я изслуша спокойно, без да коментира, и накрая каза:

— Добре.

— Какво искате да направя сега?

— Седнете зад бюрото си.

— И после?

— Нищо. Стойте си. Не вдигайте телефона, не пишете писма, не правете нищо.

След четирийсет минути на нервно суетене Дженифър отстъпи:

— Разбрах какво искахте да кажете и съжалявам. Консултантите тук обикновено се държат с персонала като с роби.

— Ти си ми първата секретарка и затова не знам как да се държа с теб — отговори Мърсър и искреността му бе положила основата на чудесните им служебни отношения.

— Прочете ли репортажа за спасената снощи жена? — попита той.

— Да. Фантастично, нали?

— Странното е, че я познавам, по-скоро познавам баща й — отговори Мърсър и се отправи към кабинета си. — Хайде, разкажи ми какво стана тук, докато отсъствах.

Той съблече сакото си и го остави на кожения диван, а после сложи куфарчето си на бюрото и седна на стола. Дженифър се намръщи укоризнено, окачи сакото му и се настани на стола пред бюрото му, за да му помогне да прегледа купчините листове.

Около дванайсет тя отиде да обядва, но Мърсър остана в кабинета си. Няколко минути след това на вратата тихо почука пазач от охраната.

— Вие ли сте доктор Филип Мърсър? — попита той, прочитайки името му от листа, който държеше в ръката си.

Мърсър трепна, защото не обичаше да го наричат „доктор“, и се усмихна на пазача.

— Най-после ме хванахте, че крада тоалетна хартия, а?

Мъжът го погледна озадачено и сетне разбра, че Мърсър се шегува.

— Пристигна телеграма за вас, господине. — Подаде му плик и излезе, без да добави нищо повече.

Телеграмата бе изпратена от Джакарта. Мърсър инстинктивно разбра, че подателят е Джак Талбът, и изпита лошо предчувствие, докато я отваряше.

„Тиш е в смъртна опасност. Помогни й. «Океански търсач» е потопен умишлено. Възможно най-скоро ще се опитам да се свържа с Вашингтон. Джак.“

Мърсър мигновено взе решение. Джак Талбът нямаше склонност да фантазира или да изпада в истерия. Щом пишеше, че дъщеря му е в опасност и корабът на НАОМ е потопен умишлено, Мърсър му вярваше безрезервно.

Той стана. Сивите му очи бяха неумолими и решителни, а слабото му тяло вече бе леко напрегнато в очакване на неизвестността. Мърсър грабна сакото си и тръгна към асансьора. Шест минути след прочитането на телеграмата черният му ягуар кабриолет си проправяше път през оживеното движение в центъра на града, към болницата на университета „Джордж Вашингтон“.

Медицинската сестра на рецепцията го уведоми, че Тиш е в стая 404, но посещенията са забранени. Тя добави, че стаята се охранява от агенти на ФБР.

Фактът, че единственият оцелял от корабокрушението е охраняван, придаде още достоверност на предупреждението на Джак, че дъщеря му е в опасност. В потъването на „Океански търсач“ наистина имаше нещо загадъчно.

— Е, тогава ще трябва да се откажа — рече Мърсър и се усмихна така, че медицинската сестра се изчерви. — Откъде мога да си взема кафе?

— Вдясно и нагоре по стълбите — отговори тя, приглаждайки провисналите си кестеняви коси. — Кафенето е на втория етаж.

Мърсър й благодари, приближи се до стълбището и хукна към четвъртия етаж. Неоновото осветление, боядисаните в жълто стени и миризмата на болница бяха достатъчни, за да предизвикат гадене и у най-здравия човек. След няколко минути Мърсър откри крилото, където се намираше стая 404. Двамата мускулести, късоврати мъже, които седяха пред вратата, го погледнаха като акули, забелязали ранен барбун.

— Аз съм доктор Мърсър и идвам при Тиш Талбът — спокойно изрече Мърсър и показа карта със снимката си.

Единият пазач го огледа от главата до петите и видя стетоскопа, подаващ се от джоба му. Мърсър го бе взел от стаята на сестрите, където нямаше никого. Другият агент видя емблемата на университета „Джордж Вашингтон“ на картата и забеляза, че снимката на доктор Мърсър съвпада с мъжа, застанал пред него.

— По каква работа идвате, доктор Мърсър? — Гласът на пазача беше монотонен и безизразен.

— Аз съм уролог — отговори Мърсър и потисна прозявката си. — Трябва да проверя дали има увреждания на бъбреците от продължителното обезводняване.

Агентът му направи знак да влезе. Картата наистина беше издадена от университетската болница „Джордж Вашингтон“, но свидетелстваше, че Мърсър може да бъде лекуван там според системата за здравно осигуряване. Ако я бяха разгледали по-отблизо, агентите на ФБР несъмнено щяха да си поговорят по-обстойно с него.

Мърсър погледна през рамо и видя, че единият пазач надига почти празен пакет с царевичен чипс и изсипва остатъка в устата си. Тъй като Тиш беше в опасност, Мърсър не можеше да остави тези двама кретени да се грижат за нея.

Тя седеше в леглото и четеше списание. Макар че изглеждаше изтощена от изпитанието, Тиш беше красива жена на трийсет — и колко ли? — години с късо подстригана черна коса, привлекателни червени устни и високи скули. Кожата й имаше тъмен слънчев загар, но не изглеждаше трайно увредена. Тя вдигна глава. Очите й бяха невероятно ясно сини и закачливи като на баща и.

— Госпожице Талбът, аз съм Филип Мърсър, приятел на баща ви. Всъщност му дължа живота си. Може би ви е разказвал тази история?

Усмивката й беше широка и открита.

— Чувала съм я един милион пъти, доктор Мърсър. Хубаво е, че имам приятел тук.

— Вероятно по-хубаво, отколкото предполагате — измърмори той. — Как се чувствате?

— Уморена съм и ме боли тук-там, но инак съм добре. Не знам защо ме държат тук. — В гласа й прозвуча безпокойство.

— Ако искате вярвайте, но в момента сте важна личност. Знаете ли, че сте под охрана?

— Не. Защо, по дяволите? — Тиш говореше откровено като баща си.

— Надявах се вие да ми кажете. Преди около час получих телеграма от баща ви от Джакарта. Моли ме да се погрижа за вас.

Тиш се вторачи в него.

— Той смята, че „Океански търсач“ е потопен умишлено, и ако това е истина, не сте в безопасност тук — добави Мърсър. — Бях в Южна Африка, когато се случи инцидентът, затова не знам подробности, но засега ще се доверя на баща ви и ще предположа, че животът ви е застрашен.

Тя продължаваше да го гледа учудено.

— Съзирате ли някаква логика във всичко това? Спомняте ли си да сте видели или чули нещо, което би могло да предизвика това раздвижване?

— Първо, доктор Мърсър…

Преди Тиш да успее да довърши изречението си, в стаята влезе мъж с бяла престилка върху костюма.

— Добър ден. Аз съм доктор Алфред Розенбърг, вашият уролог.

Усмивката му беше крива, а зъбите — пожълтели от тютюна.

Мърсър погледна обувките му и реагира светкавично, като заби юмрук в лицето му. Тиш закри с ръце устата си и извика. Главата на мъжа се завъртя и той се блъсна в стената.

— Облечи се — обърна се Мърсър към Тиш. — Ще те изведа оттук.

Розенбърг възвърна равновесието си и извади петнайсетсантиметрова кама. Мърсър приклекна, изви тяло, протегна крак и го ритна. Мъжът падна по гръб. Тялото му се разтрепери. Мърсър го ритна още веднъж в стомаха и после в лицето. Главата на Розенбърг се удари в стената. Той се отпусна и изгуби съзнание.

Мърсър погледна Тиш, която още беше в леглото.

— Този сигурно не е сам. Облечи се.

Тя скочи и за броени секунди нахлузи джинси и тениска, но въпреки това Мърсър успя да забележи изящните й дълги крака и белите й копринени бикини.

Той бавно отвори вратата и погледна пазачите. Кръвта под столовете им подсказа, че двамата агенти са мъртви.

— Господи — изстена Тиш.

Мърсър спря за миг, намери автоматичен пистолет и резервен пълнител в сакото на единия мъж и ги пъхна в джоба си.

Той хвана Тиш за ръката и я поведе надолу по стълбите. Огледа бързо лицата на хората там и затвърди подозренията си, че убиецът горе не е сам. Пред вратата на фоайето стояха трима мъже, а други трима се бяха вторачили във витрината със съобщенията, но всъщност следяха отраженията на стаята в стъклото.

Бегълците завиха по коридора, минаха през врати с надпис „Вход забранен“ и се озоваха на товарна платформа. Мъжът, който стоеше там, погледна Тиш твърде критично, затова Мърсър заби коляно в слабините му. Не можеше да рискува в случай че човекът бе помощник на убиеца в болничната стая. Двамата с Тиш побегнаха към колата на Мърсър.

Ягуарът запали мигновено. Мърсър се надяваше да избягат, без някой да ги види, но от товарната платформа изскочиха двама мъже и се завтекоха към тях. Мърсър включи на скорост и потегли. Неколцина шофьори гневно натиснаха клаксоните, а три еднакви беемвета се стрелнаха след ягуара. Мърсър зави по Двайсет и трета улица и се отправи към Вашингтон Съркъл.

Обиколи площада два пъти, опитвайки да се отърве от преследвачите, сетне пое по Кей Стрийт. Маневрата му спечели само една-две секунди.

Мърсър извади пистолета „Хеклер и Кох“ и го сложи на коленете си. В пълнителя имаше осемнайсет патрона.

Той дръпна предпазителя и смъкна страничното стъкло. В колата нахлуха звуците на града.

Едното беемве ги настигаше отляво. Шофьорът се бе съсредоточил в пътя, но пътникът не откъсваше очи от Мърсър. Той му махна предизвикателно и извади пистолет „Берета“. Мърсър подпря оръжието си на рамката на стъклото и започна да стреля.

Първите пет куршума пронизаха мъжа. Тялото и главата му подскачаха при всяко попадение. Той се прегърби на седалката и следващите пет куршума пръснаха черепа на шофьора. Беемвето намали, започна да криволичи, блъсна се в едно от огромните дървета, опасващи Кей Стрийт, и после се върна на платното. В огледалото за обратно виждане Мърсър видя, че колата мина в другата лента и се заби в спрял боклукчийски камион. Предното стъкло се строши, когато двете тела излетяха през него.

Тиш бе пребледняла и нервно хапеше устни. Мърсър протегна ръка и окуражително стисна рамото й. Искаше му се да направи нещо повече, но ги преследваха още две коли.

Той мина на червено и зави по Пенсилвания Авеню. Преследвачите сториха същото. Минаваха край сградата на Световната банка, когато в ягуара рикошираха няколко куршума. Тиш се плъзна на пода и Мърсър започна да върти волана ту наляво, ту надясно, но куршумите продължиха да попадат в целта.

Уличното движение стана по-оживено. Мърсър бе принуден да спре за известно време, но за щастие и преследвачите бяха изостанали. Той се приближи до кръстовището на Седемнайсета улица с шейсет и пет километра в час и в същия миг светофарът светна в жълто. Мърсър превключи на втора скорост и настъпи до дъно педала на газта. Двигателят изсвири пронизително и ягуарът профуча през кръстовището.

Мърсър сви рязко надясно и качи колата на тротоара. Пешеходците се разбягаха. Той се върна на платното почти пред Белия дом. Едното беемве се опита да го догони, но се блъсна в дебелите бетонни противотанкови прегради, които пазеха резиденцията на президента. Другата кола не можа да се измъкне от задръстването.

Мърсър спря на ъгъла на Пен и Шестнайсета улица.

— Ето портфейла ми — каза той и го даде на Тиш. — Адресът ми е написан на шофьорската книжка и вътре има достатъчно пари, за да вземеш такси.

Той извади ключа за къщата си от връзката на стартера.

— Кодът на вратата е 36-22-34. Ще дойда веднага, щом мога.

— Ще се оправиш ли? — Очите на Тиш бяха широко отворени от страх.

— Не се тревожи. Върви.

Тя кимна, изскочи от колата и мигновено се сля с потока от хора, които бяха излезли в обедна почивка.

Мърсър подкара по Шестнайсета улица, мина край хотел „Вашингтон“, върна се на Пенсилвания Авеню и погледна в огледалото за обратно виждане. Още го преследваха, затова реши, че засега Тиш е в безопасност.

Докато си проправяше път през оживеното улично движение, той отново чу непогрешимия звук на автоматично оръжие. Първите изстрели рикошираха в багажника на ягуара и пробиха задното стъкло на десетина места, а следващите спукаха задната лява гума.

Колата стана неуправляема. Воланът беше като хлъзгаво живо същество в ръцете на Мърсър. Той разбра, че ягуарът е обречен. Лудешкото криволичене на колата бързо разчисти пътя и Мърсър навлезе в отсрещното платно. Най-после спря пред входа на метрото. В далечината се разнесе вой на полицейски сирени.

Той сложи нов пълнител в пистолета, изскочи от колата и побегна надолу по ескалатора, разблъсквайки с рамо хората. Пътниците недоволстваха, докато той си проправяше път през тълпата. Пазачът в стъклената будка беше последната му грижа. Стигна до перона и се стъписа, като видя, че няма достатъчно хора, за да се скрие. Обърна се и забеляза трима мъже, които бягаха към него. Оръжията им се виждаха под саката.

Лампите на пода започнаха да мигат, показвайки, че пристига влак. Разнесе се тътен. Мърсър знаеше, че ако се качи на влака, незабавно ще бъде убит. Тези хора очевидно не изпитваха угризения да разстрелват на публично място.

Шумът стана оглушителен и влакът изскочи от тунела. Спирачките изсвириха. Преследвачите на Мърсър бяха само на двайсетина метра и единият бръкна в сакото, за да извади оръжието си. Мърсър имаше само една възможност за бягство и се възползва, без да се замисля. Той хукна към края на платформата и скочи на два метра пред идващото влакче.

Машинистът натисна свирката и удари спирачки, но Мърсър не забеляза това. Беше се съсредоточил в триметровия скок. Ако скочеше твърде далеч, щеше да се приземи на релсата, по която минаваше електричество, да изгори и да спести труда на нападателите.

Приземи се на ниската платформа между двете релси. Тялото му политна напред от инерцията и той с изумление видя, че от отсрещната страна към него се приближава друг влак. Мърсър размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и почти успя.

Влакът го блъсна по рамото. Мърсър полетя назад и се удари в първия. Лежа на земята една-две минути, опитвайки да се съвземе. Накрая се изправи и без да обръща внимание на стъписаните лица на пътниците, долепи гръб до единия вагон и подпря краката си на другия, за да се изкатери на покрива на мотрисата. Сред виковете и полицейските свирки, отекващи в станцията, той чу, че вратите се затварят.

Разнесе се изстрел и куршумът рикошира в покрива до главата му. Мърсър се претърколи по гръб, насочи пистолета си към убиеца, който стоеше на пешеходния мост между релсите, и стреля. В същия миг влакът потегли. Куршумът разби бетона далеч вляво от мишената. Мъжът стреля отново. Мърсър се претърколи на покрива и избегна куршума.

След миг мотрисата се насочи към моста. Мърсър видя убиеца през еднометровата пролука и натисна спусъка. Човекът падна и вагонът влезе в тъмния тунел.

Пътуването в мрака беше кошмарно. Мърсър имаше чувството, че влакът се движи с шеметна скорост. Крепеше се едва-едва на покрива и се страхуваше, че ще бъде размазан в ниския таван на тунела. Шумът и вибрациите бяха влудяващи, но той се държеше здраво и стискаше челюсти.

След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, мотрисата се приближи до следващата станция. Мърсър се придвижи напред и стигна до пешеходния мост. На спирката несъмнено щеше да има резервен екип. Бяха го хванали в капан.

Чакането на станцията се проточи, докато пътниците слизаха и се качваха. Мърсър се уплаши, че влакът ще бъде задържан заради трупа, който бе оставил на предишната спирка. Но след миг чу камбанен звън и вратите се затвориха. Мотрисата потегли и след секунда Мърсър видя друг стрелец, застанал на пешеходния мост.

Той вдигна пистолета си и се прицели точно когато мъжът насочи беретата си към него. Нито един от двамата нямаше време да стреля, преди Мърсър да изчезне в тъмния тунел. Вдигнатата му ръка се удари в бетонната стена. Пръстите му се разтвориха и оръжието се изплъзна. Пистолетът изтрака два пъти на покрива и падна в мрака.

Мърсър се претърколи по корем и прокле болката и глупостта си. Сега нямаше оръжие, а трябваше да се справи с неизвестен брой врагове.

Докато влакчето се движеше на юг от паметника на Джеферсън, той осъзна, че има възможност да избяга, когато пресичат река Потомак. Нямаше друг избор. Щом мотрисата се показа на дневната светлина, Мърсър седна и събу обувките си. Влакчето пое по моста над бавно течащата река, като дрънчеше и тракаше — досущ стар парен локомотив. Мърсър се изправи и силната въздушна струя развя сакото му. Той го съблече, погледна сапфирената вода долу и скочи.

Разтърсващите вибрации на мотрисата заглъхнаха, докато летеше към реката, и за миг всичко утихна с изключение на вятъра в ушите му. Падането в мътната вода едва не го накара да загуби съзнание, но студът бързо го съживи. Мърсър се намираше дълбоко под повърхността на реката и изплуването нагоре беше мъчително.

Най-после той излезе на повърхността и изкашля водата от белите си дробове. Погледна към моста, но влакчето вече бе отминало.

След двайсетина изтощителни минути той се измъкна на брега.

— Добре дошъл във Вирджиния — изхриптя Мърсър.