Мисия „Вулкан“

Близо до Хавай

Ревът на реактивните двигатели събуди Мърсър. Той разбра, че „Ф-18“ е намалил скоростта под свръхзвуковата. Тесният пилотски костюм се бе впил в слабините му, но в кабината нямаше как да се протегне. Навън още беше тъмно. Луната беше голяма и ярка. Мърсър бе убеден, че ще може да чете на светлината й.

— Къде сме? — попита той.

— На около петдесет мили от „Кити Хоук“. Вече ни засякоха.

Попитайте някой пилот кое е най-опасното нещо, което може да направи със самолет, и той неизменно ще ви каже, че е приземяване без тяга по неравен терен. Авиаторът от военноморските сили обаче ще отговори, че най-опасно е кацането на самолетоносач нощем в бурно море. Мърсър знаеше това и реши, че ще е най-добре да мълчи и да остави Били Рей да си върши работата.

Но Буба имаше други идеи. Той непрестанно бъбреше за фермерство, летене и всичко друго, което му дойдеше на ума, като ръкомахаше оживено. Едва когато се приближиха на десетина мили от самолетоносача, пилотът възвърна спокойствието и професионализма си и се залови за работа.

— Диспечер, тук е Фериман 1-1-3. Виждам ви.

Мърсър се вторачи в мрака и едва след двайсет секунди съзря неясните светлини на „Кити Хоук“ върху тъмната повърхност на морето. Нямаше съмнение, че Били Рей притежава изключително зрение.

Изтребителят започна да се спуска бавно, със скорост не повече от двеста възела. Когато се приближиха до кораба, Мърсър видя светлините, очертаващи пистата.

— Остава една миля — съобщи диспечерът.

— Прието — спокойно отговори Буба и спусна колесника.

Морето около осветения самолетоносач изглеждаше черно и зловещо. Мърсър видя, че кърмата подскача по вълните. Кацането му се стори невъзможно.

— Ти си на ход — обади се диспечерът.

Били Рей намали скоростта, изравнявайки я с тази на кораба.

— Буба е на ход.

Приземяването беше в ръцете му. Самолетоносачът се приближаваше с всяка изминала секунда. „Ф-18“ продължаваше да лети със скорост сто и петдесет възела.

На триста метра от „Кити Хоук“ Били Рей намали още скоростта. На двеста той повдигна носа под още по-остър ъгъл. На сто метра самолетът започна да се тресе, но Буба го уравновеси с ловко докосване на лоста за тягата. Палубата все още представляваше неясно петно пред тях.

Положението изглеждаше извън контрол. Мърсър не бе преживявал подобно нещо — виещите аларми, лудешките движения на изтребителя и бойния вик на Били Рей.

Колесникът докосна пистата, изсвирвайки пронизително. Буба рязко увеличи тягата и после изключи моторите. Носът на самолета се наведе надолу. Бързото намаляване на ускорението от сто и петдесет възела на нула прикова Мърсър към седалката. Раменете му се охлузиха болезнено.

Реактивните двигатели утихнаха и той изпусна въздуха, който задържаше от две минути.

— Трябваше да те предупредя за максималната тяга, когато се приземихме. Правя го в случай, че пропуснем пистата и се наложи отново да се издигнем.

— Няма проблем — отговори Мърсър, който изпитваше твърде голямо облекчение, за да се оплаква.

— Диспечер, кажи ми лентата.

— Улучи втората, Фериман 1-1-3 — отговори диспечерът.

Били Рей извика победоносно.

— От два месеца не съм кацал на самолетоносач, но въпреки това уцелих средната лента.

За да поддържат летателен статут, военноморските пилоти трябваше да се приземяват в средната от трите ленти на полетната палуба на самолетоносача. Кацането на първата или на третата означаваше, че са подходили към пистата или твърде високо, или твърде ниско, и ако го правеха често, активният им статут се отнемаше и ги изпращаха на допълнителни тренировки. Буба бе извършил идеално нощно приземяване.

Малък трактор започна да тегли самолета към един от асансьорите. Плексигласовият покрив се отвори и Мърсър вдъхна морския въздух. Миризмата на авиационно гориво и пушекът от осемте парни машини на кораба не бяха способни да възпрат уханието на океана. Мърсър се изуми от трескавата дейност на борда. Наоколо сновяха мъже, изпълняващи различни задачи, а на пистата непрекъснато кацаха и излитаха самолети и хеликоптери.

До „Ф-18“ се приближиха няколко човека. Единият опря подвижна стълба до пилотската кабина. Други двама се качиха по стълбата и помогнаха на Мърсър и Били Рей да се освободят от предпазните колани.

— Радвам се, че се върна, Буба — каза единият мъж. — Командирът на ескадрилата иска да те види веднага в залата за инструктаж.

— Добре — отговори Били Рей. — Е, Мърсър, беше ми приятно.

Мърсър стисна ръката му и се усмихна.

— Щом казваш. Съжалявам, че не бях добра компания по време на полета. Нуждаех се от сън.

— Спал си през цялото време? Нищо чудно, че не отговори на нито един от въпросите ми.

Някой подаде на Мърсър сака му. Той протегна уморените си мускули и осъзна, че корабът се поклаща съвсем леко. Люлеенето изглеждаше силно само докато изтребителят се приближаваше към самолетоносача.

— Доктор Мърсър, командир Куинтана иска да ви види — каза един от моряците. — Ще ви заведа при него. Моля ви, вървете след мен. Полетната палуба е много опасно място.

Огромният товарен асансьор понесе „Ф-18“ към хангара долу. Мърсър тръгна след придружителя си към седеметажната надстройка и видя прозорците на мостика и антените, извисяващи се към небето. „Кити Хоук“ не се захранваше с ядрено гориво и на десния борд имаше един-единствен комин.

Вятърът почти повали Мърсър. На входа се очерта силует. Когато се приближиха, той различи латиноамерикански черти и черна коса и предположи, че това е Куинтана. Командирът беше облечен в безупречно изгладена сиво-кафява униформа и раменете му бяха изправени. „Типичен военен“ — помисли Мърсър.

— Добре дошли на борда на „Кити Хоук“. Аз съм командир Хуан Куинтана5. Защо не влезем вътре? — Куинтана не протегна ръка и наблягаше на всяка дума, докато говореше.

Мърсър тръгна след него. Сивите стени и голите крушки му напомниха за мазето на баба му и дядо му във Върмонт. Стоманените коридори бяха безукорно чисти, но миришеха на моторно масло и солена вода. Куинтана и Мърсър се качиха на третия етаж, прекосявайки лабиринт от коридори, и стигнаха до кабинета на командира. Мърсър би се объркал, ако не бе свикнал с триизмерните плетеници от галерии в подземните мини.

Кабинетът на Куинтана беше малък, но на кораб с екипаж пет хиляди души пространството беше ценно. На стените имаше евтина ламперия, а мокетът на пода беше скромна, но определено по-луксозна настилка от онази в стоманените коридори. Бюрото беше дървено. Тъй като смяташе, че подреденото писалище е признак на психическо разстройство, Мърсър реши, че Куинтана е обсебен фанатик. Единствените предмети на бюрото му бяха лампа и телефон с три линии.

— Тоалетната е зад завесата — посочи Куинтана. — Може да оставите чантата си тук.

— Благодаря — усмихна се Мърсър и тръгна към банята.

След няколко минути той седеше пред командира и пиеше кафе.

— Капитанът би ви посрещнал лично, доктор Мърсър, но той не обича хората от ЦРУ. Откровено казано, и аз не ви харесвам.

— Радвам се, че изяснихме този въпрос — усмихна се Мърсър. — И аз не харесвам шпионите.

— Не разбирам. Мислех, че сте от…

— ЦРУ — довърши мисълта му Мърсър. — Не, аз съм от ИГ на САЩ.

— Не съм го чувал — предпазливо отговори Куинтана.

— Институтът по геология на Съединените щати. Минен инженер съм.

— Не стига че използвахме военен транспорт, за да превозим цивилно лице, но това вече е абсурдно — язвително каза Куинтана. — Обикновен инженер. Какво става, по дяволите?

Арогантното поведение на командира ядоса Мърсър.

— Не се дръжте така, сякаш е трябвало да платите от джоба си за полета, Куинтана. Мисията, която изпълнявам, е разпоредена от много по-високопоставени хора от вас и не си спомням някой от тях да ви е дал разрешение да се държите като обидена примадона. Що се отнася до мен, вашият кораб е само летище, където сменям самолета, затова престанете с високомерното си отношение, защото не съм в настроение. — Толкова рязка реакция не беше обичайна за Мърсър, но напрежението му засилваше и се нуждаеше от отдушник. Пък и командирът се държеше нагло. — Работата ви е да ме закарате на „Инчан“, нищо повече.

Куинтана присви очи.

— Добре, доктор Мърсър. Сега е четири и трийсет. Ще се съмне след два часа и нещо. Тогава ще ви прехвърлим на „Инчан“.

— Чудесно. А в това време къде мога да намеря нещо за ядене?

— Ще ви заведа в офицерската трапезария — изсъска Куинтана и стана.

— Между другото, кажете на капитана, че адмирал Морисън му изпраща поздрави — подхвърли Мърсър, докато излизаха от кабинета.

Той знаеше, че забележката за адмирала е детинска, но изпъкналите вени на челото на Куинтана му доставиха голямо удоволствие.