Мисия „Вулкан“

Москва

Полковник Иван Кериков отмести изпитателния си, безчувствен поглед от лицето на мъжа отсреща и допря горящия край на фаса към поредната цигара, пъхната между тънките му устни. Щом димът изпълни белите му дробове, той угаси угарката в препълнения пепелник и отново се вторачи в госта си. Мъжът сякаш се смали от безпощадния му поглед.

Кериков продължи да преценява човека пред себе си през лютивия облак. Макар че го виждаше за пръв път, мъжът очевидно бе замесен от същото тесто като мнозина други счетоводители бюрократи, и Кериков имаше чувството, че го познава. Счетоводителят беше в униформа на майор от КГБ, която обаче бе ушита лошо и висеше на тесните му рамене и хлътнали гърди. Едно-две отличия приличаха по-скоро на извинение, отколкото на свидетелство за храброст. Кожата му имаше нездрав вид и ако съветските лекари не бяха усъвършенствали евтината очна хирургия, мъжът сигурно щеше да носи очила с дебели лупи. Кериков си спомни с отвращение, че финансовият инспектор стисна ръката му немощно, сякаш държеше найлоново пликче с черва.

Полковникът не се изненада, когато преди час този човек се представи на секретарката му. Той очакваше ревизия от Централното бюро на КГБ и мъжът беше първият от десетината дребни копои, които щяха да се нахвърлят върху бюджетните му доклади като хрътки, преследващи прясна следа.

Ревизията предстоеше отдавна. След разпадането на Съветския съюз всеки правителствен сектор бе преоценен. Щедрите бюджети, отпускани от Брежнев и Андропов, бяха намалели при Горбачов и Елцин, а отчетността бе затегната. Всяка рубла и копейка трябваше да бъде проследена и отчетена. Финансовите несъответствия станаха недопустими. Влиянието на КГБ пролича във факта, че бе последната от големите организации, която стана жертва на ревизорите.

От шест месеца Кериков знаеше, че инспекторите се интересуват от делата на неговия Седми отдел „Научни операции“. По жестока ирония на съдбата този интерес съвпадаше с огромните нови разходи, които той бе принуден да оправдава пред мършавия майор, който седеше от другата страна на дървеното бюро.

Ревизорът започна да рови в евтиното си куфарче от изкуствена кожа, а Кериков се замисли за по-лесните времена, на които някога се бе радвал отдел „Научни операции“.

Създаден през бурните години на Великата отечествена война срещу нацистите, Седми отдел бе учреден от самия Сталин, за да помогне за внедряването на заловените вражески технологии в съветската армия. Докато руските войски навлизаха в Германия и освобождаваха фабрики и лаборатории, членовете на новия отдел „Научни операции“ се грижеха тайните разработки да бъдат запазени и транспортирани в огромна база край черноморския град Одеса.

Ако преценяха, че някой обект е важен, служителите на Седми отдел издаваха заповед и цели сгради бяха демонтирани, опаковани и пренасяни в Русия, често заедно с работниците, чийто робски труд продължаваше. По този начин бе взет от предградията на Берлин заводът за деутерий, а сетне построен отново, предоставяйки на Русия първия й източник на тежка вода, важна съставна част на атомните бомби. Фабрика в покрайнините на Варшава, която произвеждаше „Циклон-Б“, нервнопаралитичния газ, използван в лагерите на смъртта, бе транспортирана далеч в Урал и през лятото на 1945 година започна да бълва газови оръжия. Офицерите от Седми отдел атакуваха цех на Хайнкле точно преди персоналът да унищожи материалите от научните си изследвания. Документите и моделите, взети при онова нападение, доведоха до разработването на „МИГ-15“, първия съветски реактивен изтребител.

Тъй като стратегическата ракетна площадка в Пенемюнде бе освободена от западните съюзници, Седми отдел се прости с неочакваното наследство от ракетни технологии, но успя да осигури множество талантливи учени и проектите им. „Научни операции“ безспорно осъществиха най-големия си удар по време на окупацията на Берлин.

Съюзниците от Запада бяха заети да издирват военнопрестъпници в града, докато руснаците търсеха тайни. В сейфа в дома на един от инженерите на „Месершмит“ те намериха формулата за добиване на синтетично гориво, необходимо за турбинни двигатели. Дневникът на управител на „Круп“ съдържаше ключа за металния състав на дюзата за изгорели газове на ракетите „V-2“.

Ето така Седми отдел отнесе много тайни в родната си Русия и осигури на съветските учени основата, която им бе необходима, за да ги приспособят за Червената армия.

До лятото на 1952 година всички откраднати германски технологии бяха преценени и много от тях внедрени, а други изоставени. След като главната мисия бе изпълнена, Борис Улиньов, шефът на Седми отдел, реши да промени целта на секцията.

„Научни операции“ беше пасивна структура и нямаше агенти в популярния смисъл на думата, нито създаваше нещо оригинално. Улиньов се залови да промени това. Тъй като Седми отдел винаги се бе занимавал с авангардни технологии, Улиньов започна да планира операции, които щяха да дадат резултат далеч в бъдещето. Похарчвайки милиони рубли, отпуснати от съветското правителство, той насочи осемстотинте учени от персонала си да съсредоточат усилията си върху изпреварващи технологии и да разработят авангардни устройства, за които още никой не бе помислил.

„Научни операции“ започна да проектира и да експериментира с балистични ракети с няколко бойни глави още преди да се зароди идеята за „Спутник“. Теоретиците в отдела бяха съвсем близо до откриването на въглеродното влакно. Екип от експерти започна да работи върху платки за компютри, докато останалият свят още се чудеше на електронната лампа.

Един от проектите стана особено любим на Борис Улиньов и впоследствие се превърна в потенциален триумф за Иван Кериков. Представен на Улиньов от даровит млад геолог на име Пьотр Бородин, проектът беше дързък като всичко, предприето от Седми отдел, и съперничеше на най-великите постижения на човечеството.

Начинанието с кодово име проект „Вулкан“ бе вдъхновено от атола Бикини, където на 15 юли 1946 година Съединените щати извършиха първия подводен ядрен опит. Данните за него стигнаха до Седми отдел едва след четири години, през 1950. Открадна ги агентка, която съблазни лаборант от полигона „Уайт Сандс“ в Ню Мексико, където се съхраняваха огромно количество информация и тонове проби. Пьотр Бородин прояви интерес заради случайна забележка на колега, който спомена, че при експлозията на атола Бикини се е образувала неизвестна дотогава сплав. Бородин буквално се пристрасти към проблема и стигна дотам, че в края на 1951 година поиска тайна разузнавателна мисия с подводница на Бикини, за да събере проби от пясъка и водата и отломки от седемдесет и четирите кораба, които Съединените щати умишлено бяха потопили като част от опита.

Бородин работи върху тази задача осемнайсет месеца и успя да представи на Борис Улиньов дългосрочен план, направен като по поръчка за новата насока, по която щеше да поеме отдел „Научни операции“.

Първият етап на проекта „Вулкан“ предвиждаше ядрен взрив дълбоко в Тихия океан. Тъй като всички атомни материали бяха под прекия контрол на армията, Улиньов накара екипа си тайно да си изработи бомба. Само това продължи повече от година. Седми отдел създаде голяма фиктивна корпорация и тайно преведе пари в различни банкови сметки в Европа и Азия. Проектът „Вулкан“ стартира едва през пролетта на 1954 година.

Щом бе изигран началният гамбит, не оставаше нищо друго, освен да се чака събитията да поемат естествения си ход. Чакането се проточи четирийсет години, в разгара на студената война, след отварянето на Източна Европа и разпадането на Съветския съюз. През това време Борис Улиньов почина и на неговото място бе назначен друг, а после трети, докато накрая Иван Кериков пое ръководството на значително намалелия по численост отдел.

От всички планове и проекти, започнати от Улиньов през петдесетте години на XX век, единствено проектът „Вулкан“ остана жизнеспособен.

За съжаление причината за създаването му бе изчезнала. Мащабната битка между комунизма и капитализма бе приключила. Масираната надпревара във въоръжаването през осемдесетте години на XX век бе довела Съветския съюз до икономически упадък. Русия смело се опитваше да остане в крак със съвременните конвенционални и ядрени оръжия, но програмата „Звездни войни“ на Рейгън я постави на колене. Съветският съюз нямаше друг отговор на Стратегическата отбранителна инициатива, освен да капитулира. Америка плати за усилената си подготовка с четиригодишна икономическа рецесия, но Съветският съюз се прости със съществуването си.

Русия постепенно започна да се затваря в себе си. Помощта за Куба намаля и после спря. След петдесетгодишната окупация на Берлин, войските бяха изтеглени. „Аерофлот“ преустанови повечето си международни полети. Програми и институции в цяла Русия започнаха да изчезват. Държавните диамантени мини в Централен Сибир тайно бяха продадени на лондонски консорциум. Бомбардировачът „МИГ-29“ и програмата за руски самолетоносач бяха прекратени. Офицерите започнаха да се самоубиват, защото носеха на семействата си повече пари като мъртви, отколкото като живи. Персоналът на КГБ бе съкратен с повече от половината.

В новия световен ред за дръзките проекти като „Вулкан“ нямаше място. През първите четири години като шеф на „Научни операции“ преди разпадането на Съветския съюз Кериков бе съхранил „Вулкан“ от чист патриотизъм и чувство за дълг. Но сега се бе разкъсала самата материя на онова, в което вярваше, и той започна да брани проекта срещу ревизорите, воден от обикновена алчност. Кериков реши да открадне „Вулкан“ за себе си, осъществявайки сценарий, гениален като първоначалния план, измислен от Пьотр Бородин преди четирийсет години.

Времето, което някога беше в изобилие, бе намаляло невероятно много за Кериков. Отначало Банкокското споразумение му се бе сторило като дар от провидението, но сега се налагаше да протакат подписването с цената на значителни подкупи, плащани на тайванския посланик, на Генадий Перченко и на шефа му в Министерството на външните работи.

Седми отдел не можеше да си позволи подобни огромни разходи. Кериков успя да избегне ревизорите няколко месеца, но сега те бяха дошли в кабинета му и задаваха въпроси, на които той нямаше желание да отговаря.

— Аха, ето — каза копоят и извади купчина записки от куфарчето си. — Преди четири години отделът ви, изглежда, е заплатил ремонта на хладилен кораб на име „Августовска роза“ на стойност двайсет и седем милиона долара. В показанията на шефа на корабостроителницата във Владивосток пише, че сонарната система, инсталирана на кораба, е много по-съвършена от онези в стратегическите ни подводници. Бихте ли коментирали това?

Кериков почувства засилващо се напрежение в очите — сила, която заплашваше да пръсне черепа му. Тайната за ремонта на „Августовска роза“ бе пазена строго, но въпреки това финансовият инспектор бе научил. Стягането, което бе почувствал преди минута, се засили с безпощадността на гарота.

Кериков издърпа най-горното чекмедже на бюрото си.

— Тук имам нещо, свързано с този въпрос.

Счетоводителят се наведе напред. Очите му светнаха в очакване.

В полуавтоматичния пистолет „Макаров“ имаше само един патрон, който Кериков смяташе да се използва срещу себе си, ако някога се наложи. Куршумът проби съвършено кръгла дупка в челото на ревизора. Съдържанието на черепа му се разплиска по стената и вратата зад свляклото се на пода тяло.

Кериков прерови бюрото и намери картонена кутия с муниции. Зареди един патрон в пистолета, върна го в чекмеджето и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Да, господин Кериков — отговори секретарката.

— Промених си плановете, Ана — каза полковникът и отново запали цигара. — Информирай Евад Лурбуд, че го искам в Кайро колкото е възможно по-скоро. Мисля, че е в дачата ми. Запази ми билет за първия полет до Банкок. Ще пътувам с паспорта на името на Йохан Крайгер.

— А ревизорът от КГБ? — попита Ана и по тона и Кериков разбра, че е чула изстрела.

— Ще си почине тук малко. Щом се свържеш с Лурбуд и ми резервираш билет за самолета, напусни сградата. Когато те разпитват, кажи, че си излязла да обядваш по-рано от обикновеното и не знаеш нищо. Желая ти късмет, Ана. И сбогом.

— Разбирам. — Дори да бе разочарована, че четиригодишната им интимна връзка приключва, тя не го показа с нищо.

Кериков прерови секретните досиета във вградения в стената сейф и избра няколко, които един ден можеше да се окажат полезни или доходни. Той знаеше, че след като се качи на самолета за Банкок, никога повече няма да се върне в Русия.