Мисия „Вулкан“

Вашингтон, окръг Колумбия, в наши дни

Единственото, което искрено радваше президента на новата му длъжност, беше креслото в Овалния кабинет. То имаше висока облегалка и удобна седалка и бе тапицирано с изключително мека кожа. Президентът често сядаше в него, след като сътрудниците му си тръгнеха, и си припомняше безгрижната младост. Бе получил най-влиятелния пост в света и бе осъществил амбицията на живота си, но понякога мислеше, че е платил твърде висока цена. Ученическата му любов, за която се бе оженил, се бе превърнала в безчувствен робот заради напрежението покрай кариерата на съпруга. Приятелите му бяха станали подмазвачи и непрекъснато искаха услуги, а някога безупречното му здраве се бе влошило дотолкова, че се чувстваше десет години по-стар, макар да беше на шейсет и две.

Вечер той често мислеше за времето, прекарано в Синсинати. Липсваха му пиршествата с бира, приятелите, номерата, които правеше, докато играеше билярд, за да привлече вниманието на закръглените, прекомерно гримирани момичета, и волността да говори каквото му хрумне, когато някой го ядоса.

Сега идеалното въплъщение на причината да копнее за свободата и младостта седеше срещу него в цялото си африканско величие — роба, тюрбан и сандали. Това беше посланикът на една от новите държави в Централна Африка, висок мъж с ироничен поглед и безучастно отношение към почти всичко, което обсъждаха.

Посланикът махна пренебрежително с ръка и отсече, че данните, събрани от Червения кръст, Обединените нации и ЦРУ не са верни и правителството му не е замесено в междуплеменен геноцид чрез глад, нито в умишлено разпространяване на болести. Той настоя, че правителството му полага грижи за всички племена и страдащи хора, а не само за малцинствената етническа общност, която държи политическата власт.

Президентът изпита желанието да изкрещи: „Глупости“ и да зашлеви самодоволно усмихнатото лице на посланика, но условностите го принудиха да се овладее.

— Не виждаме положението ви в тази светлина, но ще има по-нататъшно разследване — каза той.

В същия миг лампата под ръба на бюрото привлече погледа му. Това беше сигнал от началника на кабинета му. Последния път, когато запалиха светлината, беше заради преврата в Съветския съюз през август 1991 година.

Президентът незабавно се изправи. Професионалната усмивка прикри безпокойството му. Той протегна дясната си ръка и посланикът разбра, че е свободен.

— Благодаря, господин посланик.

— И аз ви благодаря, господин президент, че великодушно ми отделихте от времето си — кисело отговори африканецът.

Двамата се ръкуваха и посланикът се обърна и излезе от Овалния кабинет.

Президентът отново седна и потърка слепоочията си. Другата врата се отвори. Тъй като очакваше, че ще се появи кокалестата фигура на шефката на канцеларията му Катерин Смит, той се изненада, когато видя Ричард Хена.

Дик Хена беше новият директор на ФБР, предложен от президента и одобрен от Конгреса. Както обикновено, користните политически препирни в Конгреса бавеха работата на федералното правителство и струваха на данъкоплатците десетки милиони долари.

Хена беше кариерист и успяваше да се хареса на всички. Той се бе издигал в продължение на трийсет години в Бюрото, като не привличаше внимание, но печелеше уважение. Семейният му живот беше за пример, а домът му скромен. Хена не криеше абсолютно никакви тайни. Опозицията в Конгреса знаеше за доброто му име и не си бе направила труда да разследва сериозно миналото му.

Президентът, който харесваше Дик Хена заради непоклатимата му почтеност, се усмихна, когато видя, че директорът на ФБР влиза в кабинета му. Усмивката му обаче помръкна, когато установи, че Хена изглежда ужасно. Очите му бяха подпухнали и кървясали, лицето му бе небръснато, костюмът му измачкан, а връзката завързана накриво и изцапана. Ризата му имаше такъв вид, сякаш бе спал с нея.

— Струва ми се, че няма да откажеш едно кафе, Дик — президентът се опита гласът му да прозвучи весело и да разсее мрачната атмосфера в Овалния кабинет, но усилията му останаха напразни.

— Бих пийнал нещо по-силно.

Президентът кимна към голямата маса, която служеше като бар, и Хена си наля тройно уиски.

Директорът на ФБР седна срещу президента, сложи куфарчето на коленете си, отвори го и извади тънка виолетова папка с гриф СС/СП. Строго секретно, само за президента.

— Какво става, Дик? — президентът не бе виждал Хена толкова мрачен.

— Тази сутрин — с разтреперан глас започна Хена, — точно след полунощ бе съобщено, че на около двеста мили северно от Хавай е изчезнал корабът „Океански търсач“ на Националната агенция по океанография и метеорология. Изпратените на мястото самолети са открили само отломки във водата. В издирването помага и товарен кораб, но засега нещата не изглеждат обещаващи.

Президентът леко пребледня и стисна пръсти. Беше се издигнал до този пост, защото умееше да прикрива чувствата си, да запазва хладнокръвие и да мисли проницателно.

— Това е ужасна трагедия, Дик, но не разбирам по какъв начин засяга теб или ФБР.

Дик Хена щеше да се изненада, ако президентът не бе задал този въпрос. Той му подаде папката и изпи глътка шотландско уиски.

— Моля, прочетете най-горния лист.

Президентът отвори папката и започна да чете. След няколко секунди кръвта се отдръпна от лицето му и изражението му стана напрегнато. Очите му се присвиха.

— Донесоха ми го преди два дни, след като бе доказано, че това е почеркът на Ониши и не е писано под принуда. Свързах се с Бреговата охрана и военноморските сили веднага щом го получих. Те нямаха планирани курсове до островите, затова реших, че разполагаме с малко време. — Гласът на Хена стана дрезгав. — Не се обадих на Националната агенция по океанография и метеорология. Пропуснах я. Предупредиха ме, че всеки наш кораб, който потегли към Хавай, ще бъде унищожен. Бях предупреден, по дяволите. Онези хора не трябваше да умират.

Президентът вдигна глава. В гласа на Хена прозвучаха болка и чувство за вина.

— Успокой се, Дик. Колко души знаят за това?

— Освен нас още трима — чиновникът в пощенската служба, заместничката ми Мардж Дойл и експертът по почерците.

Президентът погледна часовника си.

— Трябва да отида на обяд с председателя на Конгреса и ако го отложа… Не искам да мисля за последиците. Остатъкът от деня ми е плътно зает. Ще поддържаме нещата нормални тук, във Вашингтон, но ще издам заповед да се спре трафикът за Хавай, както се иска в писмото. Няма да отстъпя пред Ониши, но ни трябва време. Освен това ще вдигна под тревога военните в Пърл Харбър. Те бездруго са в бойна готовност, откакто преди две седмици започнаха бунтовете, но мисля, че трябва да повиша степента. Да се срещнем довечера в девет в ситуационния център и да обсъдим положението и евентуалната ни реакция. Използвай тунела на Министерството на финансите, за да не предизвикаш подозрения.

— Добре. Искате ли междувременно да направя нещо? — Хена възвръщаше хладнокръвието си.

— Предполагам, че вече си започнал да проверяваш основно Такахиро Ониши. Разбери за него всичко, което можеш. Знаем за расистките му възгледи, но той прекалява. Откъде има възможността да унищожи един от корабите ни? Някой го снабдява с оръжия и искам това да спре.

— Да, сър — отговори Хена и излезе.

Президентът натисна копчето на вътрешния телефон на бюрото си и личната му секретарка Джой Крейг отговори незабавно.

— Джой, свикай съвещание в ситуационния център за девет часа довечера. Извикай председателя на Съвета на началник-щабовете, директорите на ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и НАОМ, държавния секретар и министъра на отбраната.

Повечето от тези хора само временно изпълняваха длъжностите си, докато бъдеха одобрени, но кризата налагаше да им се довери, сякаш вече бяха положили клетва.

Президентът се отпусна на креслото си и с безизразно лице се вторачи в американското знаме до вратата. Ръцете му трепереха.

Дъждът приличаше на коледни гирлянди, осветявани от фаровете на таксито, спряло пред червеникавокафявата къща в Арлингтън, Вирджиния. Пътникът даде на шофьора нова банкнота от петдесет долара и му каза да задържи рестото. Задната врата се отвори, мъжът взе двете си чанти от мека кожа и слезе.

Филип Мърсър смяташе международните летища за нещо като тайна организация на суверенни нации, съюзени само една с друга, без да се подчиняват на законите на държавите, в които се намираха. Самолетът му се бе приземил на „Дълес“ преди час и половина, но той едва сега почувства, че се е завърнал в Съединените щати.

Мърсър влезе във фоайето на къщата си и се усмихна. През петте години, откакто живееше тук, той за пръв път изпита усещането, че това е домът му.

— Сигурно улягам — упрекна се той.

Отвън къщата по нищо не се различаваше от останалите петнайсет на улицата, построени през четирийсетте години на XX век. Мърсър бе изтърбушил триетажната сграда и бе преобразил вътрешното пространство. От преддверието с десетметров таван, което заемаше една трета от сградата, той виждаше библиотеката на втория етаж и спалнята си. Трите нива бяха свързани с красиво, извито стълбище, взето от жилище на енорийски пастор, датиращо от XIX век.

Къщата беше обзаведена, но въпреки това й липсваха личните вещи, които биха я превърнали в дом. На масите, лавиците и стените нямаше снимки или други спомени. Подредбата подсказваше характера на единствения й обитател, но повечето от ценните му неща бяха скрити в кашони.

Мърсър остави чантите си до външната врата, мина през рядко използваната всекидневна, залата за билярд и кухнята, влезе в кабинета си и сложи тънкото си куфарче на бюрото.

Качи се на втория етаж и тихо изруга, когато стигна до площадката на стълбището. Телевизорът в стаята за отдих и развлечения работеше, но звукът бе намален. Лампите над махагоновия бар блестяха със слаба кехлибарена светлина. От дивана се разнасяше хъркане. Мърсър заобиколи бара и сложи диск на Ерик Клептън. Той се усмихна пакостливо, натисна копчето и увеличи звука до максимум.

Високоговорителите разтресоха бутилките и чашите зад бара. Хари Уайт се стресна и се събуди.

Мърсър изключи стереоуредбата и се засмя.

— Казах, че можеш да използваш къщата ми, докато отсъствам, не да се нанесеш, негоднико.

Хари го погледна с широко отворени очи. Сбръчканото му лице още беше сънено. Той се вторачи в препълнения с фасове пепелник, чиниите с остатъци от храна и двете празни бутилки от „Джак Даниълс“.

— Добре дошъл, Мърсър. Мислех, че ще се върнеш утре — с дрезгав глас поздрави Хари.

— Очевидно. Хубав ли беше купонът?

Хари прокара пръсти през побелялата си, късо подстригана коса.

— Не си спомням.

Мърсър отново се засмя и въпреки главоболието, Хари също се усмихна.

Мърсър извади две бири от хладилника, отговори ги, пресуши първата на четири големи глътки и започна да пие втората.

— Как беше пътуването? — попита Хари и запали цигара.

— Хубаво, но изтощително. Изнесох седем лекции за шест дни в цяла Южна Африка и се запознах с някои от най-добрите инженери в една от големите минно-геоложки фирми.

Филип Мърсър беше минен инженер и консултант. Според запознатите с тази индустрия, най-добрият в света. Почти всяка корпорация в бизнеса търсеше идеите и съветите му. Хонорарите му бяха астрономически, но компаниите никога не се стряскаха от сметките, защото капиталовложенията им винаги се изплащаха.

През годините десетки фирми се бяха опитали да го наемат на постоянна работа, но Мърсър учтиво отказваше. Харесваше му свободата да казва „не“, когато поиска. Способностите и независимостта му даваха възможност да живее по собствените си ексцентрични стандарти и да праща по дяволите всеки, ако се наложеше.

Разбира се, свободата му беше трудно спечелена. Мърсър започна да работи за Института по геология на Съединените щати веднага след като защити докторската си дисертация. В продължение на две години той инспектираше мини, които сътрудничеха на Института като сеизмични центрове, но усети, че интелектът му се притъпява от досадната тежест на държавната бюрокрация. Мърсър се уплаши, че мозъкът му ще атрофира, и напусна.

Беше осъзнал, че независимият му характер никога няма да му позволи да работи по-продължително за някоя организация и реши да се залови със самостоятелен бизнес. Мърсър се виждаше като наемник, който помага в трудни положения, но мнозина в индустрията го смятаха за нежелан натрапник. След седем месеца и безброй телефонни разговори с бившите си преподаватели той получи първата си задача като консултант — да потвърди анализите за голяма златна жила в Аляска по поръчка на швейцарски инвеститорски консорциум. Трите месеца труд му донесоха два пъти повече, отколкото беше годишната му заплата, докато бе на държавна работа, и той продължи със свободната практика. Следващата му мисия беше в уранова мина в Намибия. За няколко години Мърсър си създаде славата, на която в момента се радваше, и изискваше заплащане, с каквото бе свикнал.

По ирония на съдбата неотдавна той се бе съгласил да се върне на временна длъжност в Института по геология като консултант за връзка с големите американски минно-геоложки компании. Целта бе да се осигури гладко прилагане на новия закон за околната среда, внесен от президента, и да се подготви възприемането на принципите му от някои чуждестранни компании. Кариерата му правеше пълен кръг, но този път само за два месеца.

— Изглеждаш адски зле — отбеляза Хари.

Мърсър погледна измачкания си костюм от „Хюго Бос“ и лепкавата от потта риза. От два дни не се беше бръснал.

— И ти пътувай със самолет двайсет часа, пък тогава се виж как ще изглеждаш.

Хари провеси крака си от дивана, взе от пода протезата си и с три сръчни движения си я сложи.

— Така е много по-добре — каза той, спусна крачола на панталона си, стана и тръгна към бара, без дори леко да накуцва.

Мърсър му наля уиски.

— Виждал съм те да си слагаш протезата стотици пъти, но въпреки това ме побиват тръпки.

— Нямаш уважение към „физически неравностойните“. Мисля, че това е новият термин.

— Ти си похотлив старец и вероятно някой ревнив съпруг те е прострелял в крака, когато си изскочил от будоара на жена му.

Двамата се бяха запознали вечерта, когато Мърсър се премести в махалата. Хари постоянно киснеше в кварталния бар „При Дребосъка“. Мърсър установи, че заведението предлага превъзходна отмора след ангарията около разопаковането на вещите, събирани в продължение на десет години от цял свят. В онази нощ те станаха първи приятели. През следващите пет години, колкото и пиян да беше, Хари така и не разкри на Мърсър как е загубил крака си. Мърсър го уважаваше твърде много, за да любопитства.

— Завиждаш, защото не те бива в леглото.

— Не свалям жените уроди от цирка, Хари.

Хари призна поражението си и поиска още едно питие.

Ако през следващия час някой ги слушаше, щеше да помисли, че разговорът се води между люти врагове. Язвителните забележки и хапливите шеги понякога бяха злобни, но двамата изпитваха удоволствие от словесните престрелки, които често бяха основният източник на забавление в „При Дребосъка“.

Малко след полунощ възрастта и уискито принудиха Хари да се върне на дивана, където веднага се отнесе. Въпреки умората от пътуването и бирата, Мърсър се чувстваше бодър и знаеше, че всеки опит да заспи ще бъде неуспешен, затова реши да поработи.

Всичко в кабинета му бе от кожа, дърво и лъскав месинг. Килимът беше тревистозелен. Освен бара, това бе единствената истински обзаведена стая в къщата. Мърсър знаеше, че мебелите са твърде обикновени, но въпреки това ги харесваше. Многобройните снимки по стените бяха на тежки миннодобивни съоръжения. Всяка фотография бе подписана с благодарност от президента или собственика на някоя компания, на която Мърсър бе помогнал. На дискретно осветения отдолу бюфет имаше голям матовосин камък. Мърсър го докосна, докато вървеше към бюрото.

Бе телефонирал на секретарката си в Института от летището в Йоханесбург и я бе помолил да му препрати по факса всички съобщения, защото знаеше, че винаги страда от безсъние след международен полет. В подноса на факса имаше най-малко петдесет листа.

Повечето можеше да бъдат пренебрегнати поне за няколко дни. Само две бяха спешни. Преглеждайки набързо купчината, Мърсър едва не пропусна да забележи съобщението от заместник-директора на Националната агенция по океанография и метеорология. Писмото беше отпреди шест дни и го канеше да работи на борда на научноизследователския кораб „Океански търсач“ на НАОМ, който проучваше непознато геологично явление по крайбрежието на Хавай. Заместник-директорът настояваше Мърсър да отиде заради студията за използването на геотермалните извори като евентуални източници на енергия и богати рудни залежи, която бе публикувал преди две години.

Мърсър бе чул за трагичната гибел на кораба с целия екипаж на борда. Новината бе отпечатана на първите страници във вестниците дори в Южна Африка.

Но не поканата беше причината сърцето му да ускори ударите си и дишането му да се учести. Най-отдолу имаше списък на специалистите, които щяха да участват в проучването. Първото име беше на доктор Тиш Талбът, морски биолог.

Мърсър не познаваше Тиш, но баща й му беше добър приятел. Мърсър му дължеше живота си след самолетна катастрофа в Аляска. Тогава се връщаше от първата си задача като консултант и самолетът изведнъж загуби мощност. Пилотът загина, приземявайки го сред осеяна със скали пустош, а Мърсър счупи крака, китка и няколко ребра. Изследователят Джак Талбът беше в едноседмичен отпуск и бе разпънал палатката си близо до мястото на катастрофата. Той стигна до Мърсър десет минути след злополуката, грижи се за него през нощта и повика спасителен хеликоптер със сигнална ракета, която взе от разбилия се самолет.

Оттогава двамата се виждаха рядко, но останаха приятели. И сега единствената дъщеря на Джак беше мъртва, жертва на ужасяващ инцидент. Мърсър съчувстваше на приятеля си. Представи си каква болка изпитва Джак. Той познаваше тази болка, защото бе загубил родителите си като малък, но никой родител не мислеше, че ще надживее детето си. Мнозина твърдяха, че това е най-голямото страдание.

Мърсър угаси лампата на бюрото. Бе оставил Хари на дивана в стаята за отдих, защото не искаше да изритва приятеля си в два часа сутринта. Огромното легло не изглеждаше примамливо, но въпреки това се опита да заспи. Сънят му беше неспокоен.