Мисия „Вулкан“

Хавай

Сетивата на Евад Лурбуд бяха толкова изострени, че експлозията, която отекна над ливадите около къщата, го накара да залитне, сякаш се бе почувствал зле. Сержант Деманов сложи ръка на рамото му.

— Какво беше това, по дяволите? — попита шепнешком едрият Димитрий.

— Не знам — отговори Лурбуд и се вторачи през бинокъла в предната част на стъкленото жилище на Ониши. — Не виждам нищо необичайно.

Деманов, Лурбуд и двама командоси бяха приклекнали зад горичка от разцъфнали рододендрони, посадени като остров сред голямата морава пред къщата. Останалите се криеха на други места.

Бяха стигнали до дома на Ониши, когато сенките на здрача бяха започнали да падат над красивото имение, като се бяха възползвали от джунглата наоколо, за да се приближат на двеста метра от къщата, а после бяха притичвали от една горичка до друга.

Лурбуд и Деманов се намираха на не повече от четирийсет метра от мраморната порта, когато стана експлозията. Звукът беше придружен от ослепителна светлина в едната страна на тъмната къща.

— Не виждам никого в сградата — повтори Лурбуд.

Очилата за нощно виждане му позволяваха да гледа през стъклените стени. Фоайето на главния вход, извитото стълбище и стаите непосредствено вляво и вдясно бяха безлюдни. Лурбуд се приготви да даде знак на мъжете зад него да тръгнат, когато леко раздвижване в къщата го накара да спре.

Някой предпазливо вървеше към стълбището, като предпазливо се оглеждаше. Когато човекът стигна до стълбите, Лурбуд ясно видя щурмовата пушка под мишницата му.

— Имаме компания — напрегнато каза той.

Във фоайето се вмъкна друг силует и забърза нагоре по стълбата.

— Засега са двама — добави Лурбуд. — Но нещо не е наред. Изглежда, не познават разположението в къщата. Странно е охраната на Ониши да действа така.

— Може да е стандартна практика след експлозията — предположи Деманов.

— Не мисля. Смятам, че знам защо никъде в имението не видяхме телохранителите на Ониши.

— Американските командоси са ни изпреварили?

— Да.

— Хубаво — изсумтя Деманов и тихо зареди автомата си.

— Какво става, Кенджи? — изхленчи Ониши.

— Ситуация, която не си предвидил. — Кенджи държеше револвера, без ръката му да трепне. — Също както Кериков продаде теб, а ти продаде Кериков, аз направих това с двама ви.

— Не разбирам, Кенджи.

— Много е просто. Преди осем месеца Иван Кериков ме нае да му докладвам за действията ти.

Ониши се прегърби на инвалидната количка и кимна пораженски. Той вече знаеше какво още ще му каже Кенджи и бремето на истината натежа върху немощното му тяло.

— Кериков трябваше да командва всеки аспект на операцията. Ти беше единственият играч, когото той не контролираше пряко. Ето защо ме завербува, за да е сигурен, че знае какво планираш.

— Но аз те познавам цял живот. Ти си ми като роден син. Как можа да направиш това? — Ониши може и да бе приел предателството, но искаше да научи причината.

— Ти не знаеш нищо за мен, освен онова, което съм ти казал. Вярно е, че отначало гледах на теб като на свой баща и господар, но като всеки син те надраснах. Потърсих свой път и го намерих.

— Чрез Кериков?

Смехът на Кенджи беше безчувствен и толкова подигравателен, че прозвуча като лай на бясно куче.

— Кериков е глупак като теб, старче. Скоро след като той ми отправи изгодното си предложение, с мен се свързаха хора, които ми дадоха още повече. — Кенджи му разказа историята как майка му е станала робиня като „момиче за утеха“ на окупационната японска армия в Корея, за раждането си и как са го продали на родния му баща. — Аз съм наполовина кореец, Ониши. Баща ми се опита да скрие този произход, но аз никога не можах да го пренебрегна. През годините, откакто Кериков се обърна към теб, той трябваше да промени плановете си заради падането на правителството му. Неотдавна, преди ти да започнеш активно да преследваш твоята обречена на провал мечта, Кериков те продаде на група инвеститори. Тази групировка купи вулкана, за който Кериков ти обеща, че ще направи Хавай благоденстваща страна. Но той не знаеше, че после корейските инвеститори се свързаха с мен. Нямам представа как са разбрали за произхода ми, но ми дадоха възможност да докажа кой съм всъщност. И оттогава шпионирам не само за Кериков срещу теб, но и срещу двама ви за моите нови корейски благодетели. Ти нямаш никакъв шанс. Всеки твой ход беше осуетяван от един от съюзниците ми. Ти купи оръжия от Сюлейман ел-азис Сюлейман, а аз предадох египтянина на Кериков. Оръжията, на които толкова много се надяваш, няма да пристигнат. Няма да има и още наемници. Кериков ми нареди да спася някаква жена от кораба на НАОМ, а аз казах на съюзниците ми да я убият във Вашингтон. Кериков те принуди да напишеш онова писмо до президента, възнамерявайки да те изнудва с него, а аз го изпратих в Белия дом, защото знаех, че това ще доведе до анархията, която в момента е обхванала островите.

— Ти си изпратил писмото? — Ониши не направи нищо, за да скрие изумлението си.

— Да. Кметът Такамора беше удобна изкупителна жертва, но аз изпратих писмото. Вулканът беше близо до повърхността и имаше опасност да бъде разкрит, затова бе решено, че твоето писмо ще изиграе ролята на най-подходящо средство за отвличане на вниманието, за да не бъде открит от американците. „Океански търсач“ едва не обърка тези планове, но Кериков се справи с него, реагирайки типично по руски. След като той уреди унищожаването на кораба на НАОМ, аз разбрах, че американците, а вероятно и руснаците, ако са умни, ще се съсредоточат върху теб, но ние, корейците, няма да бъдем заподозрени. Вулканът ще бъде наш, без да сме го създавали или отбранявали. Това беше идеална тройна измама. Докато ти, Кериков и Съединените щати се карате за Хавайските острови и за вулкана, „Хидра Консолидейтид“ ще грабне наградата и никой няма да разбере нищо.

Кенджи се усмихваше подигравателно на немощния старец, когато от терасата нахлу въоръжен човек. Щурмовата му пушка държеше на прицел и Кенджи, и Ониши.

— Всичко е наред — каза на корейски Кенджи. — Това е Ониши. Няма да ни създаде никакви трудности. Гладко ли минаха нещата?

— Да — отривисто отговори корейският командос. — Пазачите на Ониши бяха ликвидирани безпроблемно. Експлозията за отвличане на вниманието беше много успешна. Никой от хората ми дори не е ранен.

— Добре. След няколко минути ще тръгнем за моята къща. Провери дали останалите експлозиви са на мястото си.

Корейският войник започна да говори по портативния радиопредавател.

— Ето кому съм истински верен, Ониши — продължи Кенджи. — Когато казах на корейците за твоя преврат, те решиха, че това е идеалното прикритие, под което могат да превземат вулкана. Съединените щати и Иван Кериков ще бъдат твърде заети, опитвайки се да потушат насилието и да ти затворят устата, за да ни забележат.

В къщата отекнаха изстрели от автоматично оръжие. Кенджи се хвърли на пода и насочи револвера си към вратата на балкона. Корейският войник се обърна така, че да държи на прицел входа. Настъпи тишина.

— Чу се отдолу. Трябва да си пропуснал някой от телохранителите на Ониши. Отиди да провериш. — Кенджи изчака войникът да излезе, а после хвана Ониши и го повлече към спалнята.

Лурбуд отново натисна спусъка на автомата си, когато от храстите вляво от него изскочи човек, който се втурна към предната врата на къщата. Той разбра, че не го е улучил, но изстрелите щяха да забавят противника за няколко важни секунди.

Сержант Деманов последва Лурбуд и заедно с още двама командоси хукна към къщата. Те се приближиха до дебелото стъкло в едното крило и Евад хвърли граната. Стъклото се напука, но не се строши, и след секунда експлодира, разпръсквайки дъжд от кристални парчета. Лурбуд поведе мъжете през дупката, която се отвори. Ботушите им скърцаха по ситните стъкла на тръстиковата рогозка на пода. Един от хората на Кенджи лежеше до отсрещната стена. Тялото му бе разкъсано от остри като бръснач стъкла.

Останалите от групата на Лурбуд също бяха пробили дупки в остъклената къща. Последва ожесточена престрелка, в която и двете страни погрешно предположиха, че врагът е екип от американски командоси.

Фоайето беше изпълнено с барутен дим. Лурбуд предпазливо се приближи до стената. Беше му трудно да различи бойците в пушека. Зад огромна керамична ваза изскочи човек, който насочи оръжието си към него. Сержант Деманов уби нападателя с бърз автоматичен откос.

Евад кимна на Димитрий в знак на благодарност и продължи да се промъква навътре в къщата. В просторното жилище отекваха изстрели. Лурбуд тръгна нагоре по стълбището и няколко куршума рикошираха в дебелите мраморни перила на сантиметри от него.

Той прескочи перилата, разкривайки се за миг на скрития стрелец, и тупна обратно на втория етаж. Удари се в твърдия мрамор и се претърколи веднъж. Наоколо изсвистяха още куршуми. Той продължи да се търкаля, насочвайки огъня на автомата си към неясните очертания на човека в отсрещната страна на фоайето. Куршумите улучиха мъжа в корема. Кинетичната енергия на удара повдигна тялото му и го запрати към стъклената стена. Някъде в къщата изтрещя граната, която разтърси цялата сграда. Върху пода се посипаха огромни стъкла.

Лурбуд скочи и хукна, като в същото време сръчно смени пълнителя на оръжието си. Някой се появи от зловонния пушек и той едва не го надупчи с куршуми, но спря навреме, осъзнавайки, че това е Деманов.

— Колко мислиш, че са? — задъхано попита Евад.

— Десет-петнайсет, а може би дори двайсет. Трудно е да се прецени, защото проклетата къща е огромна.

Над главите им прелетяха куршуми и двамата се скриха под канапето. Друга канонада ги накара да се хвърлят на белия килим на пода.

Когато стрелбата спря, Лурбуд скочи и хукна. Около него отново започнаха да свистят куршуми. Триметровата кристална скулптура зад гърба му експлодира. Той се хвърли на пода между две кожени канапета, като едва си поемаше въздух.

Стрелбата спря за миг. Евад се надигна и ясно видя стрелеца. Откри огън и мъжът падна с три куршума в тялото.

Лурбуд допълзя до поваления нападател. Очакваше да види бял или японец от охраната на Ониши и се стъписа, като установи, че стрелецът е китаец или вероятно кореец.

— Какво става тук, по дяволите?

Евад чу характерния пукот на пистолет и в гърдите на трупа, на няколко сантиметра от ръката му, се заби куршум. Той вдигна автомата и стреля инстинктивно, но улучи само стъкла. Нападателят пъргаво се скри зад японската ризница при завоя на коридора, водещ към апартаментите за гости.

Евад скочи, допря гръб до стената, тръгна по коридора и стреля в безценната ризница, която се разпадна. Зад нея нямаше никого. Той продължи и мина покрай тялото на един от своите хора. Главата на руснака бе завъртяна назад.

— Господи — промълви Лурбуд, като си спомни, че Кенджи, помощникът на Ониши, има черен колан и е ненадминат майстор по бойни изкуства. Сигурно бе работа на Кенджи.

Евад стисна приклада на автомата си и бързо, но спокойно, претърси разкошните апартаменти за гости, изолирайки съзнанието си от престрелката, която продължаваше да бушува в къщата. Вратата в дъното на коридора водеше към стълбището за прислугата.

Той се изкачи предпазливо. По отекващите стъпала не се чуваше нищо освен какофонията на стрелбата.

След няколко минути Лурбуд стигна до върха на стълбището, но от Кенджи нямаше следа. Отвори вратата на площадката, като се дръпна встрани.

Не чу изстрели и надникна зад ъгъла. Стаята беше малка, но обзаведена с вкус — ниско легло, старинен скрин и дамаска на стените. В отсрещната стена имаше огромно вградено огледало. От чертежите на къщата, които екипът му бе получил, Лурбуд знаеше, че е еднопосочно.

Вместо да губи време да търси тайния изход, който Кенджи сигурно бе използвал, Евад изстреля няколко куршума в огледалото. Подът се обсипа със стъкла. Отвъд имаше спалня. На леглото лежеше Ониши. Гол.

Главата му беше отрязана. Ръцете и краката му също. Крайниците бяха на анатомичните си места, но на около пет сантиметра от торса на милиардера.

Лурбуд беше наблюдавал и извършвал едни от най-жестоките изтезания, измислени от човечеството, но гледката го накара да повърне. Съсухреният пенис на Ониши бе отрязан и поставен на няколко сантиметра от слабините. Съдейки по количеството кръв, изтекло оттам, Евад разбра, че това е бил органът, който първи е бил отрязан.

Опитвайки се да се овладее, той се замисли и осъзна, че подобна смърт е отнела повече време, отколкото бе дал на бягащия Кенджи. Или в спалнята пръв е бил някой друг, или Кенджи бе извършил убийството, преди екипът на Лурбуд да атакува къщата.

Присъствието на корейски войници беше озадачаващо, но смъртта на Ониши бе напълно объркваща. Кенджи беше негов помощник от много години и невероятно лоялен. Защо изведнъж се бе променил? Защо бе убил работодателя си? Лурбуд разсъждаваше върху тези въпроси, докато претърсваше помещенията.

Отвъд спалнята имаше голяма всекидневна, обзаведена в модернистичен стил с предмети на изкуството в геометрични и свободни форми. Пирамидалният таван се издигаше високо над главата на Евад.

Излезе на балкона с изглед към имението на Ониши и вдъхна дълбоко влажния въздух, радвайки се, че е вън от изпълненото с дим жилище. Колкото и да беше учудващо, Лурбуд чуваше звуците на нощните насекоми въпреки трясъка на престрелката долу.

Кенджи стоеше на моравата зад къщата. Евад вдигна автомата си, но Кенджи беше твърде далеч. Лурбуд погледна наляво и видя въжена стълба.

Кенджи вдигна ръце над главата си и Евад можеше да се закълне, че чу смях. Пръстите на Кенджи докоснаха копчето на малък радиодетонатор.

Сградата се разтресе и се огъна. Няколко от все още непокътнатите стъкла изскочиха от рамките и полетяха към моравата. Тътенът се засили и къщата започна да трепери, когато серията експлозиви, поставени около основите от хората на Кенджи, се взривиха.

Лурбуд се вкопчи в перилата. Домът се тресеше все по-силно. Колоните, крепящи тежкия стъклен покрив, се напукаха.

Всички подпори се срутиха едновременно и покривът избухна в експлозия от блещукащо стъкло. Стените рухнаха и къщата се превърна в безкраен водопад от стъкла, които убиха всички отдолу, разрязвайки плътта и костите им. Отчаяно сражаващите се корейци и руснаци бяха насечени от невъобразима сила.

Евад усети, че терасата се люлее, когато колоните поддадоха. Осветената пирамида над него се строши. Лурбуд се хвърли под масата, преди стъклата да разрежат въздуха като свръхскоростни куршуми. Руснакът прибра ръката си до гърдите и видя, че три от пръстите му липсват и в дланта е забито дълго осемнайсет сантиметра парче стъкло.

Той изкрещя, когато балконът поддаде. Последното му усещане беше, че пада безкрайно.