Мисия „Вулкан“

На борда на „Джон Дори“

Макар че „Джон Дори“ се намираше на дванайсет метра под водата, вълнението на повърхността отнасяше подводницата на петнайсет градуса наляво. Радистът се хвана за дръжката, монтирана на тавана, докато чакаше капитан Звенков да му обърне внимание. Звенков отново обсъждаше с офицера изстрелването на ракетата „Сирена“.

— Капитане — прекъсна го радистът. — Кратко съобщение, получено от сушата. Думата „зелено“ бе повтаряна в продължение на пет секунди.

— Много добре. — Звенков погледна часовника си. Часът беше 22:00.

Бе получил единайсет „зелени“ съобщения и вече очакваше парола „червено“, която да го упълномощи да изстреля ракетата. Ако не я чуеше до два часа, Звенков щеше да стигне до хавайския бряг преди зазоряване, за да вземе командосите.

— Добре, офицер, още веднъж, ако обичаш — каза капитанът и продължи да обсъжда друг вариант за ядрената ракета.

Евад Лурбуд прибра сгъваемата антена и изключи радиопредавателя. Нескопосната превръзка на ранената му лява ръка се обагри в червено. Стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

Фактът, че беше жив четири часа след нападението срещу дома на Ониши, се дължеше предимно на желязната му подготовка в КГБ. А оцеляването му след срутването на къщата беше истинско чудо.

Когато взривовете бяха експлодирали и стъклената постройка бе започнала да се тресе, той се бе скрил под масата на балкона и така бе спасил живота си. Масата го бе предпазила от водопада от стъкла. Терасата се срути, отнасяйки Лурбуд със себе си. Когато се приземи на моравата на петнайсет метра по-долу, се изуми, че все още е жив. Но не бе съвсем невредим.

Дясното му рамо беше изкълчено, а краката, торсът и лицето бяха жестоко разрязани от парчета стъкла. Дясното му око беше прободено и по бузата му се стичаше прозрачна течност, която капеше върху яката на бойната му униформа.

След подобни сериозни наранявания естествената реакция на тялото беше да изпадне в шок. Но в зависимост от издръжливостта на човека съществуваха много форми на стрес. Докато организмът му се насищаше с ендоморфин и адреналин, Евад полагаше усилия да не загуби съзнание и да остане съсредоточен, и след двайсетина минути бавно се изправи и започна да се движи. От огромната къща на Ониши бяха останали само купчини натрошени стъкла и оголени подпори. Лурбуд тръгна, залитайки сред отломките, като търсеше радиопредавателя си, за да се свърже с „Джон Дори“.

Там, където тежестта на рухналата сграда бе разкъсала някоя жертва, стъклата бяха обагрени в кръв, която изглеждаше черна на бледата лунна светлина. Труповете бяха десетки.

Евад провери всяко тяло, разравяйки стъклата с приклада на оръжието си. Беше невъзможно да разпознае обезобразените корейци и руснаци.

Петнайсет минути преди следващия насрочен контакт с подводницата, Лурбуд намери окървавения, разсечен труп на своя човек с предавателя. От мъжа бяха останали само ивици плът, но предавателят се намираше в брониран пластмасов калъф и бе непокътнат.

Лурбуд се облегна на окървавената купчина и предаде първото си съобщение, повтаряйки думата „зелено“ в продължение на пет секунди.

Борейки се с умората и загубата на кръв, той превърза раните си и внимателно избърса незрящото си око. За да притъпи болката в главата си, постави пълна инжекция с морфин в ръката си. Беше я намерил в медицинския комплект на радиста.

Лурбуд мигновено разбра как човек може да се пристрасти към опиата. Въпреки болката, настроението му се вдигна. Почувства се изпълнен с енергия и реши, че ще оцелее, за да отмъсти на Кенджи. Всичко останало загуби значение — подводницата, вулканът, и дори собственото му състояние. Най-важното беше да отмъсти. Микробусът, с който руснаците бяха пристигнали в имението на Ониши, беше само на километър и половина. Евад можеше да отиде в дома на Кенджи и да го накара да плати скъпо за страданията, които бе причинил.

Съзнанието му беше достатъчно ясно, за да си спомни, че трябва да продължи да предава редовно сигнали до „Джон Дори“. Ако не го стореше, действията на подводницата със сигурност щяха да изложат на риск шанса му да отмъсти на бившия помощник на Ониши.

До микробуса Лурбуд пълзя и залита почти два часа. Осакатеното му тяло остави кървава диря през имението на Ониши. Петнайсетте мили на север му отнеха още час и половина, защото трябваше да спира на всеки десет минути, за да проясни съзнанието си.

Най-после той залегна в плиткия ров на стотина метра от къщата на Кенджи и започна да я оглежда през бинокъла за нощно виждане. Зрението му се замъгли от болката и от въздействието на морфина, докато се взираше с единственото си зрящо око.

Двуетажната къща съвсем не беше величествена като жилището на Ониши, но въпреки това беше внушителна. Двете построени от камък и измазани с бежов хоросан крила се простираха от главния вход като перки на бумеранг. На втория етаж имаше френски прозорци и балкони от ковано желязо. Почернелите плочи на покрива и обширните ливади свидетелстваха, че имението е било плантация в отдавна отминала епоха.

От другата страна на басейна с олимпийски размери имаше отделна къща за гости. Лурбуд предаде поредното съобщение. Знаеше, че разполага с два часа, за да се съсредоточи върху Кенджи. Евад беше професионалист и съзнаваше, че в неговото състояние не е равностоен съперник на японския убиец. Трябваше да планира внимателно. Кенджи владееше бойни изкуства, затова можеше да бъде елиминиран единствено с изстрел отдалеч. Следователно Лурбуд трябваше да го примами да излезе от къщата.

Надигна се, за да разгледа по-добре стаите, като се надяваше, че ще се появи удобна възможност.