Момичето, което пишеше върху коприна

Осма глава

5 юли, четвъртък. В наши дни.

Имението Ротси, остров Оркас.

БЕШЕ ИЗМИНАЛ цял месец, откакто Инара беше започнала реконструкцията на имението и напредъкът, който бяха постигнали, я радваше неимоверно. Още не можеше да повярва на късмета, който беше извадила с Том. Той беше огромен мъж с гръмовен смях и мозък, който работеше като че ли два пъти по-бързо от мозъците на всички останали. Имаше подход към всеки член на бригадата си и караше всички да дават най-доброто от себе си.

Още при първата им работна среща той беше схванал моментално нейната идея за хотела и за промените в плановете на леля ѝ Далия, които искаше да направи. И само четири дена по-късно се беше върнал с разрешителните за строеж, преработените от архитекта планове, пълна разбивка на разходите и бригада от десет момчета, нетърпеливи да се захванат за работа. А когато се появеше нещо ново и непредвидено, смартфонът му беше пълен с номерата на всички специалисти и подизпълнители, от които се нуждаеха.

През първите две седмици Инара се беше навъртала по цял ден на строежа, за да отговаря на въпроси и да се увери, че реконструкцията върви по план. Но не ѝ беше отнело много време да си даде сметка, че всъщност пречи на работата. Защото Том държеше всичко под пълен контрол.

Оттам нататък тя започна да се отбива в основната къща само сутрин, за да се разберат с Том, и втори път в късния следобед, преди работниците да приключат работния ден. Часовете между тези две отбивания прекарваше в къщата на Далия или по-точно в нейната къща – беше крайно време да запомни този факт – където правеше оферти и даваше поръчки за неща като боя и професионално кухненско оборудване и добавяше към непрекъснато нарастващия списък с поръчки нови неща от рода на плочки за баня и брави за врати. А в краткото време, оставащо ѝ в края на деня, четеше купчините книги по хотелски мениджмънт, които си беше купила.

Обожаваше този начин на живот. Всяка минута от него. Обичаше дори опашката от пикапи на алеята и кънтри музиката, редуваща се с хитове от осемдесетте, които се носеха от различни части на имението. Нищо не беше в състояние да наруши удоволствието ѝ от тази работа, нито дори неочакваните разходи, които непрекъснато изскачаха оттук и оттам, като например абсолютно новата, индустриална по мощност фурна, която трябваше да бъде инсталирана в избата под кухнята.

Кръвта във вените ѝ буквално се стрелкаше нагоре-надолу от мига, в който се събудеше сутрин рано до късно през нощта, когато най-сетне се беше изтощила достатъчно, за да успее да заспи. Чувстваше се жива. Истински жива. Всеки ден беше поредният ден, в който тя преоткриваше, че най-сетне прави онова, което цял живот е искала да прави – без дори да знае, че го е искала. Само малка частица от нея се чувстваше виновна, че е обърнала толкова лесно гръб на възможността за кариера в международния бизнес. Баща ѝ продължаваше да повдига темата при всеки техен разговор, като я питаше дали в този момент не би искала да е в "Старбъкс". Отговорът ѝ неизменно беше кратък и ясен: "Не".

Но дълбоко в себе си се тревожеше. Баща ѝ може и да беше дал благословията си за този проект, но разочарованието му от нея правеше съвсем реална възможността да прекрати субсидирането му изведнъж, без никакво предупреждение. По тази причина тя посвети почти цели два дена в оглеждане на други варианти като например ипотечен кредит, кредит за малък бизнес, потребителски кредит от местната банка – но не отговаряше на изискванията за нито един от тях. Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да заобиколи факта, че вече дължеше хиляди за студентския си заем, а точно в този момент доходите и се равняваха точно на нула. Затова, колкото и да не ѝ беше приятно, беше принудена да разчита само на баща си.

Болеше я, че той изобщо не криеше разочарованието си от нея, но се уповаваше на факта, че не след дълго ще бъде смаян от постигнатото от нея тук. Веднъж като го видеше завършено, щеше да разбере.

По някаква неясна за нея причина връщането тук, на острова ѝ помагаше да се чувства по-близка с майка си – което беше странно, тъй като през годините след катастрофата тя се беше превърнала напълно в момиченцето на татко. Сякаш деветте години оттогава изведнъж се бяха изпарили и майка ѝ просто беше заминала в една от нейните командировки и всеки момент щеше да се върне, за да подкрепи Инара с идеята за хотела. Е, майка ѝ, разбира се, би превърнала имението в нещо друго, примерно сиропиталище, но въпреки това щеше да бъде изключително горда с Инара.

Всеки ден ѝ поднасяше решения, които трябваше да се вземат. Тя пресяваше тези решения първо през оригиналните планове на леля Далия, а след това се опитваше да си представи какво би предпочела майка ѝ. Част от нея имаше чувството, че прави всичко това за майка си, сякаш като съживяваше имението и го споделяше с хората, тя някак си заличаваше грозните думи, които последно беше казала на майка си. Заличаваше болката, с която майка ѝ беше починала.

Само ако можеше...

Майка ѝ би била развълнувана и от намирането на ръкава. През твърде краткия си живот беше обиколила голяма част от света и със сигурност щеше да помогне на дъщеря си да открие историята на този ръкав. Не че самата Инара правеше нещо по този въпрос. Хотелът поглъщаше всичкото ѝ време, затова беше оставила проучването изцяло на Даниел, който ежеседмично ѝ изпращаше забавни имейли с по нещо мъничко, макар че засега не беше открил нищо съществено. Въпреки това тя очакваше с нетърпение следващата порция приятелски закачки и смешни истории от университета.

Като се изключеха тези негови имейли, тя почти не се беше сещала за ръкава – тоест до вчера, когато се случи нещо, което промени всичко. И днес тя вече не беше в състояние да мисли за нищо друго.

Вчера беше Денят на независимостта на САЩ и тя беше решила да отлети до Сиатъл с хидроплана, предложен от баща ѝ, за да прекара празника със семейството си, както им беше традицията. Обикновено прекарваха този ден в къщата на баща ѝ в квартал "Магнолия" – с барбекю, следвано от разходка с яхтата на баща ѝ по езерото Юниън. Качваха се на борда по залез-слънце и акостираха в средата на езерото, за да наблюдават грандиозните фойерверки над Сиатъл.

В организационно отношение денят беше минал както винаги, но имаше нещо, което нарушаваше обичайната картина, нещо необяснимо, което тя не беше в състояние да опише с думи.

Беше започнало по обяд, когато тя седеше със сестра си, брат си и техните половинки на масата на верандата, а децата си играеха на моравата. Баща ѝ беше отишъл още съвсем рано на голф и Инара все още не се беше виждала с него. Наложи ѝ се да убеждава Нейт, при това не за първи път, че не допуска грешка, като се отдава на един толкова огромен проект като хотела, който ще промени коренно живота ѝ.

Колкото повече им разказваше за плановете си, толкова повече брат ѝ се съгласяваше с нея или най-малкото – приемаше мнението ѝ. Оливия помагаше много, като възклицаваше на всяка дума на Инара. Когато баща ѝ се прибра и седна при тях, изрази изненада от размаха на работата по реконструкцията на имението, но след като не възрази за нито една от стъпките, Инара прие това като знак, че я подкрепя.

И после тя им разказа за ръкава, като го описа в подробности и им показа снимки, които беше направила с телефона си. Всички бяха очаровани от мистерията на ръкава и изненадани, че през всичките тези години никой досега не го е открил в къщата на Далия.

Тоест всички с изключение на баща ѝ, който се беше изсмял подигравателно и беше отсякъл:

– Звучи като боклук, оставен от някой китайски слуга! Хвърли го!

Реакцията му беше прекалено разгорещена, което накара Инара да се чуди дали той не знае повече, отколкото казва. Но онова, което беше споменал за вероятността ръкавът да е оставен от китайски слуга, заседна в съзнанието ѝ.

И сега, докато седеше пред лаптопа си на кухненската маса на Далия... хммм, пардон, на нейната маса, Инара се замисли отново за вероятността в Ротси да е имало китайски слуга. Може би той или тя бяха скрили ръкава.

Затвори файла със списъка на разходите, върху който работеше, и отвори браузъра, за да провери дали ще успее да открие нещо за предишните обитатели на имението и дали те са нямали китайски слуги. След кратък размисъл реши, че най-доброто място, откъдето може да започне, са регистрите от преброяването на населението.

Откри подходящия сайт и започна търсенето си, като въведе името на Далия и адреса на Ротси в регистъра от 1940 година – последната обществено достъпна година заради закона за поверителността на личната информация.

Данните, които излязоха, показаха, че през 1940 година в имението Ротси са регистрирани Далия Кембъл, двайсет и петгодишна, и шепа слуги от Европа. Никакви китайци.

По-старите регистри, тези от 1930 и 1920 година, показваха като жители на този адрес само слуги и нито един от тях с китайски произход. Не че това изненада особено Инара. Традицията, чието начало полага Дънкан Кембъл – да живее в Сиатъл и да използва Ротси само за пищни банкети, сигурно е била поддържана строго до смъртта му през 1932 година, а нищо чудно и по-късно от неговите наследници.

Инара се отпусна назад в стола си. Даниел ѝ беше казал, че ръкавът е бродиран някъде през двайсетте или трийсетте години на двайсети век, следователно беше съвсем логично да е бил скрит под стълбите някъде по това време или малко по-късно. Нито един от регистрираните слуги не изглеждаше да е бил отговорен за това, но това не означава, че през годините оттук не е минал за кратко някой китайски слуга или дори гост, който е скрил бродерията. Не трябваше да се пренебрегва и вероятността ръкавът да не е бил избродиран от човека, който го е скрил. Може би някой го е купил или дори откраднал от някого другиго.

Имаше твърде много неизвестни, а данните от преброяването на населението бяха твърде неясни. Онова, от което се нуждаеше Инара, беше нещо доста по-конкретно за историята на Ротси и за хората, които са минали оттук.

Преди да се е разубедила, тя грабна телефона си и набра баща си. Като по чудо успя да го хване в офиса му.

– Въпрос! – изрече след един бърз поздрав. – Имаш ли представа дали съществуват някакви семейни дневници или хроники, или нещо подобно, от които би могло да се научи нещо повече за историята на Ротси? – Тъкмо се канеше да спомене за ръкава, когато се сети, че той вече ѝ беше заповядал да го изхвърли и да се концентрира върху хотела, затова се наложи да излъже: – Надявам се в тях да открия някакви описания на оригиналната архитектура и интериор, които да вплета в реконструкцията на хотела.

– Доколкото ми е известно няма. И да е имало, отдавна са унищожени – звучеше разсеяно, което със сигурност беше в нейна полза. Иначе като нищо би могъл да прозре лъжата ѝ. – Още преди години казах на Далия да се отърве от старите неща наоколо. А за тук съм сигурен, че няма нищо.

– Е, ясно – промърмори Инара. Сети се за кашончетата, които беше зърнала на тавана на Далия през онзи първи ден, когато бяха пристигнали с Оливия. И от този момент нататък нямаше търпение да приключи разговора с баща си. – Скоро ще ти представя поредния отчет за свършеното, татко. Засега чао! И благодаря!

Когато натисна бутона за приключване на разговора, вече беше грабнала фенерчето и се беше насочила към стълбите, прескачайки внимателно второто стъпало и извития държач на пътеката.

Таванът беше малък и покрит с дебел пласт прах, най-малко на две десетилетия. Всъщност не беше истински таван, а малка площ под гредите на къщата, превърната в място за съхранение на стари вещи от някой не чак толкова далечен роднина. Или най-малкото Инара не смяташе, че когато са строили къщата, падащите стълби за таваните са съществували.

Запровира се между подредените един върху друг кашони и започна да ги преглежда един по един. Данъчни декларации, банкови извлечения, фактури за какво ли не – от обувки през нови печки до стария понтиак, който Далия някога караше. Имаше даже писмо и снимка от местния художник, когото Далия беше наела да изрисува огромна пурпурна далия на вратата на колата ѝ. На снимката една доста по-млада Далия стоеше до понтиака, широко ухилена и сочеше към произведението на изкуството. Инара сякаш чу отново как Нанси мърмори за тази грозотия, но Далия си я харесваше.

Откри снимки на Далия и Нанси на екскурзия в Ню Йорк, и двете с коронки като на Статуята на свободата, както и доста бебешки снимки – свои, на сестра си и брат си, и няколко на майка им. В един от кашоните бяха прибрани плановете за изграждането на електрическата и водопроводната инсталация на имението, които Инара остави настрани, за да даде на Том – може би щяха да му бъдат от полза.

Въпреки всичко открито обаче нямаше нищо, което да хвърли светлина върху човека, скрил ръкава под стълбите.

Телефонът в предния джоб на ризата ѝ иззвъня и тя го включи, докато разглеждаше стари азбучници с телефонни номера.

– Инара, обажда се Том. От пет минути чукам на вратата. Вкъщи ли си?

– О, боже, съвсем забравих! Ей сега слизам! – отвърна тя, върна документите обратно в кашона и го затвори. После слезе по подвижната стълба и се втурна по стълбището към предната врата, за да отвори. – Том, извинявай много! Направо изключих колко е часът! – Въведе го в кухнята, показа му извитата летвичка на стъпалото и рече: – Много ще ти бъда благодарна, ако поправиш това тук! Писна ми да се спъвам в него!

Том остави кутията с инструменти на пода, изправи се, сложи ръце на кръста и огледа работата, която го очакваше.

– Ще стане – отсече. Надали ще отнеме много време да изтръгна този държач и да сваля цялата пътека. Казваш, че второто стъпало е пробито, така ли?

– Да, но не го оправяй още – разказа му за стъпалото и какво е открила отдолу, като му обеща да му покаже и самия ръкав веднага, щом Даниел ѝ го върне. – Далия или Нанси да са ти споменавали за това?

– Нищичко – отговори Том, извади от кутията си чука с двойно предназначение и коленичи на най-долното стъпало. – Бих се изненадал, ако изобщо са имали някаква представа за него.

Ккогато Том се зае да вади летвичката, която държеше пътеката на стълбището, Инара се върна при лаптопа си на кухненската маса и отчета за разходите, върху който работеше, преди да се разсее с проучване на архивите от преброяването на населението. Няколко минути по-късно обаче Том изсумтя шумно и тя се обърна, за да провери какво става – видя го да се мръщи на пироните, които държеше в дланта си.

– Какво става?

– Когато ми каза, че на второто стъпало имало много повече пирони, отколкото на всички останали, аз си помислих, че са били добавяни от по-късните обитатели на къщата. Но сега виждам, че всички пирони са едни и същи! При това стари!

Инара се изправи, за да види какво ѝ говори той. И наистина – пироните в мазолестата му ръка бяха дебели и квадратни, изострящи се само на върха. Изобщо не приличаха на пироните, които тя беше виждала.

– Какво означава това? – възкликна тя.

Том ѝ подаде пироните, да ги огледа лично, после приседна на най-долното стъпало, облакъти се на колене и обясни:

– По пироните, използвани за изграждането на една къща, можем да добием доста точна представа за периода, в който е била построена. Добиваме представа и за собственика или най-малкото за строителя на къщата – посочи с глава към главната къща и допълни: – Всички пирони в голямата къща са обли с изключение на онези, използвани за зидарията, както и може да се очаква. Зидарията изисква по принцип квадратни или ковашки пирони като тези, които държиш, защото те прихващат много по-здраво от обикновените. Човекът, който е построил голямата къща на имението, е използвал най-новите материали и методи за строителство, актуални около началото на двайсети век, което включва и облите пирони, навлезли в употреба през последното десетилетие на деветнайсети век, които използваме и до ден днешен. Всичко преди този период е било изграждано с помощта на ковашки пирони като тези, които държиш – замълча и по лицето му се разля широка усмивка, когато добави: – Знаеш ли, мисля, че без да искам, успях да разреша част от твоята загадка! За да разбереш кой е скрил този ръкав, ще трябва да потърсиш човека, живял тук преди изграждането на основната къща на имението. Което ще рече обитателите от началото на 90-те години на XIX век, не по-късно оттогава!

Разкритието слиса и обърка Инара. Как е възможно ръкав, бродиран след 1920 година, да е бил скрит през 1890 година?!

Трябваше да говори с Даниел! Може би той греши с датировката на ръкава?

Когато Том се хвана отново на работа, тя се премести в предната стая, за да се обади. За жалост Даниел не отговори, така че тя беше принудена да остави съобщение на гласовата поща. После, тъй като знаеше, че повече няма да може да се концентрира върху отчета за разходите, реши да се върне към проучването на регистрите по преброяване на населението, като се постарае да не се мотае в краката на Том.

Изхождайки от дедукцията на Том, тя щракна върху линка към преброяване на населението от 1890 година, но съобщението, което излезе, я информира, че почти всички данни за тази година са били унищожени през 1921 година, по време на пожара в сградата на Търговското министерство в столицата Вашингтон.

– Мътните го взели! – промърмори тя и се опита да види данните от 1880 година, но се оказа, че оттогава пък няма абсолютно нищо. – Хей, Том!

Скърцането на пирони, излизащи от старо дърво, спря.

– Да? – обърна се към нея майсторът.

– Да знаеш нещо за регистрите по преброяване на населението?

– Миналата година съпругата ми успя да състави родословното си дърво благодарение на тях. Защо?

– Според теб защо няма данни за това място от 1880 година?

Том се приближи към нея, хванал бейзболната си с шапка с едната си ръка, докато с другата изтриваше потта си.

– Зависи – отговори. – Възможно е отговорниците по преброяването да не са успели да стигнат до острова през онази година. Възможно е също така тогава никой да не е живеел тук. Както сигурно знаеш, по онова време Вашингтон е бил само територия, не щат.

Инара се замисли. Когато Дънкан Кембъл е купил това имение, в него вече е имало малка къща и стара колиба. Значи някой е живял тук преди нейното семейство. Но кой? И кога?

– Ами някакви документи за земите и сградите тук? Например кога са били построени първите, кога са били добавени пристройките и кои са били предишните собственици? Къде бих могла да открия подобни документи?

– О, това е лесно! Провери в сайта на окръг Сан Хуан, макар че може би ще е най-добре да отидеш лично до кметството. Доколкото ми е известно, все още не са успели да качат абсолютно всички архиви в този сайт – бръкна в кутията си и извади оттам бутилка с вода. – Започни с проследяване на прехвърлянето на собствеността, за да видиш кой е бил предишният собственик – отпи голяма глътка от водата си, а когато приключи, погледна я и с усмивка добави: – Нужда от помощ?

Приседна до нея на масата и я преведе през тънкостите на общинския сайт.

– Бинго! – извика накрая и се облегна доволно назад в стола си.

Инара се втренчи в екрана на лаптопа си. Там, записано на адреса на Ротси, се виждаше име на собственик, за когото тя никога досега не беше чувала.

– Джоузеф Макелрой? Но кога този човек е бил собственик на тази земя?

Том огледа информацията и отвърна:

– Както изглежда, човекът е купил земята през 1880 година, а през 1887 г. е заживял в построената лично от него къща заедно със съпругата си Мей Лин.

Инара ахна така, че едва не се задави със собствената си слюнка. Когато пак беше в състояние да говори, промърмори:

– Мей Лин ли казваш? Това име май е китайско, нали?

– Може би – отговори с усмивка Том.

– И тя е била негова съпруга? – Инара се замисли. Тази Мей Лин трябва да е човекът, скрил бродерията, а нищо чудно и онзи, който я е изработил. Само тя трябва да е, няма кой друг! Предвид историята на това имение наистина нямаше кой друг да е бил. Тя е била единственият жител тук с някаква връзка с китайската култура, каквато изработилият бродерията на онзи ръкав със сигурност е имал предвид символите и йероглифите, които беше открил Даниел. – Какво друго можеш да откриеш за нея?

Том сви рамене, изправи се и отвърна:

– Откъде да знам? Обади се на съпругата ми. Тя обича подобни неща – спря, все така с бутилката вода в ръка и добави: – Като се замисля обаче, май най-добре ще бъде да се обадиш на моята приятелка Кира. Тя е окръжен секретар по регистрите на населението и имотите. Непрекъснато ми помага с информация за моите строителни обекти.

Извади от джоба си своя вездесъщ бележник и дърводелския си молив, надраска един номер и ѝ подаде листчето с думите:

– Тя със сигурност ще може да ти предостави цялата строителна история на имението, ако това желаеш.

На Инара ѝ се прииска да го прегърне от щастие, но се сдържа. Вместо това попита:

– Ами неща като данъчни регистри, брачни регистри, регистри за раждания и смърт? Този род неща?

– Пак при Кира – отговори Том и се насочи обратно към стълбището, за да продължи работата си.

Без да губи и секунда, Инара взе телефона в дневната и набра номера на Кира, която вдигна на третото позвъняване. Инара ѝ обясни коя е, защо се обажда и какво се опитва да научи, като накрая завърши:

– Ще можете ли да ми помогнете?

– Няма проблеми! – отговори приятелският глас в другия край на линията. – И без това днес нямаме почти никаква работа. Дайте ми информацията, с която разполагате, както и вашият телефонен номер и имейл адрес. Веднага, щом открия нещо, ще се свържа с вас!

Инара затвори телефона и го притисна към себе си. Твърде голяма се очертаваше тази работа за нещо, което в крайна сметка сигурно щеше да се окаже без значение. Тя май наистина трябваше да се концентрира върху хотела, а не да се занимава със следите на някаква си стогодишна мистерия.

Но, от друга страна, това са били истински хора. Истински хора, които са построили нейната къща и са живели живота си в същите стаи, в които тя живееше днес. Изумителното беше, че първата жена, живяла в нейната къща, е била китайската съпруга на един от първите жители на този остров! А самият той най-вероятно е бил бял, като се имаше предвид, че фамилията му е шотландска или ирландска. От друга страна, името можеше и да е без значение – човекът съвсем спокойно би могъл да бъде черен или азиатец, или от някакъв друг произход, различен от белия. Въпреки всичко вероятността тук да става въпрос за междурасов брак по време, когато на подобни бракове не се е гледало с добро око, поставяше съвсем нова поредица от въпроси. Налагаше се веднага да каже на Даниел.

Когато той пак не вдигна, тя остави ново съобщение:

Тъкмо затвори телефона, когато на предната врата се почука. Тя отвори и зърна пред себе се мъж с колан за инструменти на кръста, който я гледаше с присвити очи.

– С какво мога да ви помогна? – попита.

– Ами... ъхъмм... Том тук ли е? Имаме проблем с една доставка.

Тя се обърна за да повика Том и точно в този момент той изникна на прага на кухнята.

– Какъв проблем? – попита веднага.

– Розови тоалетни.

Първоначално Инара изобщо не схвана за какво говори работникът. А после си спомни, че днес беше датата за доставката на тоалетните за гостите, общо шестнайсет на брой.

– Какво искате да кажете с това, че са розови? – попита тя.

– Тоалетните са розови – обясни работникът, като че ли имаше пред себе си дете.

– Ти това ли искаше? – обърна се към нея Том.

– Разбира се, че не! Трябваше да са бели!

Това да не би да беше знак, че е крайно време да се фокусира върху ремонта, вместо да се тревожи за някакъв си парцал от стара дреха?

Том кимна по посока на вратата и рече:

– Хайде, ела! Имам чувството, че за тази работа няма да мота да мина без теб!

Когато излязоха, Инара зърна огромен камион за доставки с вече спусната към верандата на предната къща метална рампа.

На самата веранда пък седяха четири големи, неотворени кашона. А точно пред централната врата се мъдреше розова тоалетна чиния с разпръснати около нея парчета от опаковката ѝ.

– Какво става тук, Джош? – обърна се Том към мъжа, който надзираваше разтоварването.

– Този тип... – посочи Джош към шофьора на камиона – твърди, че в поръчката пише розови тоалетни, а не бели. Отказва да ги качи обратно на камиона, освен ако шефът му не му нареди.

– Къде е шефът му? – попита Инара и се огледа.

Шофьорът – колежанче със скъсана тениска и синя бейзболна шапка, отговори:

– В складовете. В Рентън.

Тя извади телефона от джоба си, връчи го на момчето и заповяда:

– Обади му се! После аз ще говоря с него.

Хлапето изпълни заповедта, а докато ѝ подаваше телефона с набрания номер, поясни:

– Казва се Карлос.

Инара пое телефона и го сложи до ухото си, напомняйки си да не звучи ядосано.

– Здравейте, Карлос! – изрече ведро. – Обажда се Инара Ериксън от Ротси. Аз съм човекът, който поръча при вас и плати за шестнайсет бели тоалетни, а не розови!

– Извинявам се за объркването, госпожице Ериксън! Само секунда да извадя поръчката ви! – Чу се звук от писане върху клавиатура. – Така, ето го – изрече накрая Карлос. – Както изглежда, вие наистина сте поръчали шестнайсет бели тоалетни на 18 юни, но рано тази сутрин поръчката ви е била променена на розови. Имахте късмет, че ни хванахте, преди да натоварим камиона.

Инара погледна към Том и попита:

– Ти ли си се обаждал в компанията тази сутрин?

Той само поклати глава.

– Никой не е променял поръчката, Карлос – изрече тя в телефона. – Има някаква грешка.

– Не, госпожо, няма никаква грешка! Тук пише, че се е обадил някакъв си господин Ериксън, който е променил поръчката на цвят розова магнолия!

Инара изпадна в безтегловност. Сякаш целият свят около нея замря. Господин Ериксън значи. Тя познаваше двама мъже с фамилията Ериксън, но само един от тях имаше наглостта да стори подобно нещо. Като се стараеше да държи гнева далече от гласа си, тя заговори в телефона:

– Независимо какво пише в тази поръчка, Карлос, сега ще ви върнем доставката и ще очакваме оригиналната поръчка от шестнайсет бели тоалетни не по-късно от следващата седмица! Не, почакайте! До понеделник, разбрахте ли ме?

Като чу това, Том се приближи до нея и промърмори:

– Това ще наруши графика ни!

Тя покри телефона с ръка и изрече тихо:

– Съжалявам! Да имаш някакви други идеи? За нищо на света няма да сложа розови тоалетни!

Той поклати глава и се обърна към шофьора на камиона.

– Това ще ви струва допълнителни пари! – предупреди я от телефона Карлос, връщайки вниманието ѝ към разговора.

– Давам си сметка за това. Но нямам друг избор!

След като приключи този разговор и се увери, че всички са разбрали, че розовите тоалетни се връщат в склада на доставчика, Инара обърна гръб на строителния хаос и се насочи към пътеката през гората, която минаваше покрай наполовина рухнала стара колиба и отвеждаше към плажа. Въпреки ситния ръмеж тя се нуждаеше от пълна тишина и никакви прекъсвания на следващия телефонен разговор, който възнамеряваше да проведе, а какво по-подходящо място за тази цел от плажа!

Плажовете като този не бяха много по островите в архипелага. Повечето брегове бяха опасани от остри скали, стърчащи от водата, подобно на стени. А там, където наистина имаше плажове, те бяха къси, покрити с кафяви водорасли и останки от корабокрушения, изхвърлени от вълните, и в преобладаващата си част достъпни единствено откъм морето.

Нейният плаж обаче беше дълъг и се виеше почти по цялата дължина на малкото заливче, което те наричаха Ротси Бей и което беше сгушено между две високи скали в източната част на пролива. Самият плаж беше покрит с черни и сиви камъчета и бели мидички и тук-там изпъстрен от по-остри и по-големи черни камъни. Брегът зад плажа се издигаше леко към храстите и дърветата на гората, а границата между тях се бележеше от парчетата дъски, изхвърлени на брега от бурите. При прилив плажът беше широк не повече от три метра, но при отлив се простираше най-малко девет метра навътре, разкриващ по-големи, покрити с дребни рачета морени.

Същите тези скали и камъни представляваха огромна опасност за частните яхти – най-големите морски съдове, осмеляващи се да навлязат в пролива Ийст, но на каяците и по-малките лодки не създаваха никакви проблеми. Едва няколко крачки по-навътре в морето дъното падаше рязко и водите ставаха толкова дълбоки, че дори яхтата на баща ѝ би могла да хвърли котва в тях. Точно в този момент обаче нямаше никакви лодки, нито по-големи, нито по-малки. Плажът беше уединен и спокоен – перфектното място, където можеш да останеш сам.

Въпреки че ръмежът беше по-скоро гъста мъгла, Инара се настани под клоните на огромната ела, която растеше в началото на плажа, пусна чантата си до един сух камък и седна върху него, за да проведе разговора си.

– Татко, аз съм – изрече тя в мига, в който баща ѝ включи телефона си. – Знам какво си направил с тоалетните!

– Пак заповядай! – изрече той, с което я изненада.

– Какво искаш да кажеш с това пак да заповядам? Струваш ми още една седмица и много пари! Те са розови!

Въздишката му стигна като ехо по линията до нея.

– Инара – изрече, – от историческа гледна точка, имам предвид времето на разцвета на Ротси, по-автентично е розовото. Освен това розовите тоалетни са по-евтини, така че ти направих услуга!

Инара тръсна отвратено глава, въпреки че баща ѝ не можеше да я види, и отсече:

– Аз не търся историческа автентичност, татко! Освен това ти ми даде пълна власт над този проект! Това означава да се разкараш!

– Но за него плащат моите пари!

– Знам, татко, и ти благодаря! И ще ти върна парите! – промърмори Инара и си пое дълбоко дъх, преди да е изрекла нещо, за което ще съжалява. – Просто те моля да разбереш, че искам да направя това по моя начин! Можеш ли да ми се довериш, че ще сторя най-доброто за това имение?

Мина известно време, но когато баща ѝ най-сетне отговори, звучеше по-скоро умиротворително, отколкото убедително.

– Разбира се, Нара. Ще се разкарам. Извинявай за тоалетните! – След кратка пауза я сащиса истински, когато изтърси: – Всъщност се радвам, че се обади. Добри новини! Вчера забравих да ти кажа, че тези дни съвсем случайно се натъкнах на Аарон. Нали се сещаш? Мениджърът "Човешки ресурси" в "Старбъкс". Та той се съгласи да пази мястото ти до септември.

Сякаш я зашлеви през лицето.

– Моето място? – извика тя. – "Старбъкс"?! Татко, забрави ли, че отказах тази работа? Бях напълно сериозна! За тях ще бъде чиста загуба на ресурси да пазят това място! Не е трябвало да им казваш подобни неща!

– Инара, допускаш голяма грешка, като изгаряш този мост! Не загърбвай подобна възможност!

Тя отново тръсна глава, въпреки че той пак не можеше да я види, и се опита да не позволи на болката, която барабанеше в гърдите ѝ, да я погълне.

– Татко, съжалявам, че не вярваш нито в мен, нито в моя хотел, но приеми, че това е призванието, на което съм се отдала! Чувствам се щастлива с решението си. И няма да приема работата в "Старбъкс"! Никога!

Баща ѝ изсумтя неопределено, а после, след продължително мълчание, смени рязко темата:

– Ще се прибираш ли у дома за уикенда?

– Какво?! – Досега да не би да беше говорила в някаква паралелна вселена? – Не, татко. Отлично знаеш, че работата по хотела запълва цялото ми време. Не мога да си позволя почивен ден!

– Но вчера беше тук!

– Защото вчера беше федерален празник! Строителните бригади не работеха – в този момент тя чу сигнал, подсказващ ѝ, че я търси някой друг. – Трябва да вървя, татко. Скоро пак ще ти се обадя.

Взе си довиждане с баща си, а после с огромно облекчение превключи на следващия разговор.

– Ало?

– Инара, обажда се Даниел – топлотата в гласа му ѝ подейства като балсам и тя успя най-сетне да си поеме дълбоко дъх в пречистения от дъжда въздух в гората.

А после се сети за Мей Лин. Възбудата отново я завладя и тя скочи на крака.

– Получи ли съобщението ми? Можеш ли да повярваш, че я открих?!

Дълбокият му, басов смях запрати странни тръпки чак до ходилата ѝ.

– Тъкмо от тази информация имахме нужда! – рече той.

Въпреки ситния ръмеж тя излезе на плажа и стигна чак до ивицата на водата.

– Тя е, нали? – възкликна. – Искам да кажа жената, която е изработила бродерията?

– Да, трябва да е тя. Особено предвид онова, което научих.

– Какво научи? – закова се на място тя и се втренчи невиждащо във вълните пред себе си.

– Поради случайния бод на бродерията аз си помислих, че ръкавът е направен някъде след 1920 година, но ти казваш, че Мей Лин е живяла в онази къща само докъм 1895 година най-късно, правилно ли съм разбрал?

– Да, правилно. До времето, когато моят прапрапрадядо е купил имота.

– Е, "Уинг Люк" имат сред колекцията си три бродирани китайски кесии, за които е абсолютно сигурно, че са купени от магазин в оригиналния Китайски квартал на Сиатъл някъде преди Големия пожар от 1889 година!

– Почакай! Какво е "Уинг Люк"?

– Официално се нарича Музей на азиатско-тихоокеанската американска история "Уинг Люк". Иначе е клон на музея "Смитсониън", разположен в Международния квартал на Сиатъл. Аз съм в борда на директорите му.

– Ясно. Но какво общо могат да имат три кесии с един ръкав?

– Техниката на изработване на бродерията на ръкава ми изглеждаше толкова сходна с тези на бродерията по кесиите, че помолих за мнение експерта по източноазиатски текстилни изкуства Йонг Су. Тя е напълно съгласна с мен. Най-вероятно трите кесии и ръкавът са изработени от една и съща ръка.

– Значи това потвърждава, че ръкавът е изработен по-рано, отколкото смятахме. Да не би да искаш да кажеш, че Мей Лин Макелрой е живяла и в Сиатъл, преди или след като е живяла на остров Оркас?

– Така изглежда. Въпреки че почти със сигурност може да се твърди, че не е било след 1889 година, защото след пожара в града не съществуват повече никакви доказателства за нейната работа. Но има и още нещо. След като преди около час получих съобщението ти с името на Мей Лин, направих известни проучвания и открих някоя си Лиу Мей Лин, записана като продавач и преводач в един от магазините в Китайския квартал, собственост на Лиу Хуан Фу – най-вероятно баща ѝ, тъй като китайските жени по традиция не приемат фамилията на съпрузите си. За жалост не съществуват никакви сведения какво се е случило с някого от тях. Първоначално реших, че след Големия пожар са напуснали Сиатъл, но впоследствие разбрах, че поне Мей Лин със сигурност е напуснала Сиатъл преди пожара.

– Как разбра това? – попита нетърпеливо Инара. Дъждовните капки се уедриха, затова тя се върна обратно под голямото дърво.

– Като открих удостоверението ѝ за брак с Джоузеф Макелрой. Оженили са се в Порт Таунсенд. Нямам представа нито как са се запознали, нито кога и защо тя се е преместила в този град, но е факт, че са се оженили там на 4 март 1886 година. Като техен адрес е посочен остров Оркас!

Инара изобщо не я свърташе на големия камък, но дъждът, който беше започнал да вали по-силно, я задържаше почти насила под дървото. Малкият сух кръг, в който беше принудена да крачи неспокойно напред-назад, със сигурност ѝ беше тесен.

– Даниел, доближаваме се все повече и повече до разкриването на загадката! – възкликна тя. – Всъщност почти сигурно сме я разкрили, нали?

– Точно така! – засмя се отново той. – Аз имам някои идеи и за картината, изобразена на ръкава, но за това искам да говоря с теб на четири очи. Възможно ли е скоро да се видим?

Като си спомни за тоалетните, Инара простена и отговори:

– О, не! Точно сега изобщо не мога да мръдна от острова! Днес имахме проблем с доставката и сега, след като приключа разговора с теб, отивам да говоря с ръководителя на строежа, за да се разберем как да разместим задачите в графика, за да не губим време – замисли се и завърши: – Следващата седмица може и да успея да отскоча до града, но не съм много сигурна.

– Ами ако аз дойда при теб?

– Къде, на острова? Ще го направиш за мен?

– Разбира се! Този уикенд ми е напълно свободен. В събота ще хвана първия ферибот и съм при теб!

– Божичко, не е необходимо да пътуваш толкова само за мен! – извика тя! – Какво ще кажеш да проверя по-сериозно графика си и да ти дам точен ден от седмицата?

– Инара, за мен ще бъде удоволствие да дойда на острова при теб! – изрече той с още по-плътен глас, от който нервите ѝ пак се разиграха.

Дръж се на положение, Инара! Това е само делова среща!

– Добре, значи в събота – изрече в телефона си тя. И се зарадва, че той не може да види глуповатата усмивка, която със сигурност се беше лепнала на лицето ѝ. Обясни му как може да стигне от Оркас Вилидж до Ротси, а после приключиха с разговора.

О, боже, ама аз си падам по този мъж! Истината нахлу в съзнанието ѝ, докато стоеше загледана в дъжда, който вече валеше като из ведро. Реши, че няма смисъл да бърза чак толкова и че може да го изчака да понамалее тук, под дървото. Единственото постоянно нещо във времето по северното тихоокеанско крайбрежие беше, че то се променяше постоянно.

Добре, де, падаше си по този професор. Голяма работа! Нямаше нужда да прави нищо по този въпрос, това поне беше сигурно. А още по-сигурно бе, че нямаше нужда от нищо странично, което да я разсейва от работата ѝ по хотела.

Скръсти ръце пред гърди. Ще се държи сдържано и ще се старае да не нарушава професионалния тон. Пък и сигурно той самият искаше да си остане така. Професорът идваше тук, за да види не нея, а мястото, където е открила ръкава. Да, така ще да е.

Прехвърли през главата си целия им разговор и спря само на едно място – на информацията, открита от него. Лиу Мей Лин е работела в магазина на баща си по времето, когато Сиатъл не е бил нищо повече от градче на дървосекачи. Когато Дънкан Кембъл е започвал бизнеса си. Много е вероятно да са се срещали по улиците, без изобщо да знаят, че и двамата ще се окажат един ден на остров Оркас.

Но как изобщо се е озовала тук Мей Лин? И защо е избродирала ръкава, само за да го скрие под стълбите? Да не би останалата част от дрехата да е скрита някъде из къщата?

В този момент от водата се показа лъскавата петниста глава на един крайбрежен тюлен, който сякаш погледна право към нея. Инара затаи дъх и застина, за да не го подплаши. Тюленът също не помръдваше. Просто се полюшкваше върху водата и като че ли беше точно толкова очарован от момичето, колкото момичето беше очаровано от него. Накрая, след няколко дълги минути, красивото животно се обърна и се гмурна обратно в черните води.

Инара зачака. Тюленът не се появи пак.

Водата беше като нейната мистерия с ръкава. Толкова чиста и простичка на повърхността, с толкова много тайни отдолу.

Ръкавът знаеше нещо. Знаеше нещо за живота на Мей Лин, което на Инара тепърва ѝ предстоеше да открие. И това нещо беше свързано с Ротси. Което означаваше, че беше свързано с нейното семейство и с нея самата. Тя знаеше, че Даниел ще открие какво е то. Пък кой знае, може би щеше да се окаже нещо толкова завладяващо, че после да го използва в рекламните материали за новия си хотел!

"Странно как само няколко месеца са в състояние да променят напълно човешкия живот!" – каза си тя, отново втренчена във водата и повърхността ѝ, набраздявана от дъжда. Тя беше станала земевладелец, бъдещ собственик на хотел и търсеше отговори на загадката на мистериозен бродиран ръкав с помощта на един особено интригуващ професор.

Далия сякаш е знаела, когато е измислила този план да я принуди да се върне тук.