Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсета глава

9 август, четвъртък. В наши дни.

Имението Ротси, остров Оркас.

ИНАРА влезе през централния вход и се закова на място на площадката, обгръщайки с поглед всичко около себе си.

Хотелът, нейният хотел, се раждаше пред очите ѝ. Планове, които само преди два месеца не бяха нищо повече от обикновени чертежи, стъпка по стъпка оживяваха. От мястото, където беше застанала, се виждаше фоайето отдолу, както и новата стена, която строителите изграждаха, за да го отделят от разширеното пространство за ресторанта отзад. Там, където в другия край, над ресторанта вторият етаж беше отворен към галерията на първия, сега беше затворено за още една стая за гости. В резултат на това пространството беше станало по-топло, по-уютно.

Вече не беше възможно от мястото до входа, където тя се намираше в този момент, да се види през цялата къща чак до другата ѝ страна, до задния двор и заливчето, но това ни най-малко не намаляваше удоволствието. Бъдещите гости на хотела щяха да разполагат с предостатъчно възможности да се наслаждават на прекрасната гледка от други места. С разширеното пространство за ресторанта тя можеше да покани тук някой многообещаващ готвач, за да превърне в туристическа дестинация не само самия хотел, но и ресторанта към него.

Или поне такава беше идеята.

Ако баща ѝ не я убиеше още в зародиш.

"Не, престани! – забрани си за кой ли път тя. – Никакви подобни мисли!" Беше решила да намери още един инвеститор, за да не бъде напълно зависима от баща си. Мисълта да се откаже донякъде от контрола над своя проект я плашеше, но тя знаеше, че никога не би влязла в съдружие с човек, на когото няма доверие и който не вижда нещата така, както ги виждаше самата тя. Щеше да внимава много кого избира.

През последната седмица и половина беше осъществила безброй телефонни разговори с всеки приятел или познат, за когото беше успяла да се сети и който би могъл да прояви интерес да влезе в хотелския бизнес заедно с нея, но всички до един ѝ бяха отказали. После беше преминала към разговори с хора, които не познаваше, но за които беше чела и на чиято бизнес етика се беше възхищавала, но и в тази посока нищо. Засега.

Макар че научните ѝ степени по бизнес администрация и прочутата ѝ в средите на бизнеса фамилия спомагаха да бъде приета насериозно, тя не притежаваше никакъв доказан опит в хотелската индустрия. Затова никой не проявяваше готовност да поеме подобен риск.

И въпреки това тя не се предаваше. Някъде там все имаше някой, който би желал да инвестира в хотел и ресторант и притежаваше предостатъчно пачки. Някой като нея, който усещаше магията на островите и нямаше нищо против да вдъхне живот на видението на леля ѝ Далия. И на вече нейното.

Инара вдигна очи и ги плъзна по втория етаж – към вратите на осемте стаи за гости с новите им месингови номера. Беше ги закачила лично въпреки предупреждението на Том, че вратите ще бъдат свалени, преди хората му да се заемат с поставянето на плочките, килимите и новите газови камини.

Въпреки това тя изобщо не съжаляваше за вложения труд. Така сградата вече беше заприличала на хотел. Гледката даде нов тласък на малко поунилата ѝ напоследък самоувереност.

Това означаваше, че нищо не пречеше още сега да положи началото на втора фаза от нейното издирване на инвеститори. Тя извади телефона си и набра мобилния номер на брат си.

– Тъкмо излизам за по едно питие – съобщи ѝ веднага той. – Разполагаш с две минути. Какво има?

– Мислиш ли, че мога да се справя с това? Имам предвид с хотела – нямаше намерение да започва разговора по този начин, но след като това бяха първите думи, които ѝ хрумнаха, тя се примири и добави: – Защото татко не мисли така.

– Какво искаш да кажеш с това? Разбира се, че татко ти вярва! Хей, почакай мъничко, тъкмо той ми звъни!

Сложена на изчакване, Инара пое през къщата си, като се насочи към крилото на библиотеката. Точно когато затваряше свързващата врата зад себе си, Нейт се върна на линия, като каза:

– Извинявай! Татко искаше да знае дали ще го закарам до ресторанта.

–Татко ще идва с вас на по питие?

– Празнуваме. Сделката с "Ю Йи" най-сетне е факт. "Премиер Маритайм Груп" вече е горда компания майка на "Круизни линии Ю Йи", обслужващи Югоизточна Азия, които съвсем скоро ще стигнат и до Австралия!

– Ти да не би да ми цитираш вашето прескомюнике? – засмя се Инара.

– Признавам се за виновен – отвърна също през смях брат ѝ.

– Е, в такъв случай поздравления! Знам колко много работихте всички върху тази сделка!

– Благодаря! Е, да се върнем на причината за твоето обаждане. Какво става с твоите нерви?

Инара се отпусна на канапето в дневната и вдигна крака върху масичката пред себе си, изтощена от цял ден търкане на стени в подготовка на пристигането на бояджиите следващата седмица.

– О, няма значение! – махна с ръка. – Причината, поради която всъщност ти се обадих, е да те питам дали не познаваш някого, който не би имал нищо против да влезе в хотелския бизнес. Като например онзи тип от вашия мъжки клуб в университета, който бил далечен братовчед на семейство Хилтън. Поддържаш ли все още връзка с него?

– Алекс ли? Да, разбира се, но каква е идеята ти?

Тя въздъхна и отговори:

– Ако татко прекрати финансирането ми, с мен е свършено. А аз обичам това място, Нейт! Обичам го и за нищо на света не искам да го изгубя!

Някъде зад брат си дочу глас, който го предупреждаваше, че е време да тръгва. Нейт изрече в телефона:

– Ще вървя. Това ли беше всичко?

– Само още едно нещо – изрече бързо тя. Току-що ѝ беше хрумнало нещо. – Ще дойдеш ли с татко на първи септември, за да огледаш имението и всичко, което съм направила по него? Можеш да доведеш и Дженифър и децата и да останете тук целия уикенд!

– За нас ще бъде удоволствие! – отговори брат ѝ. – Но първо ще говоря с Дженифър, за да се уверя, че нямаме други ангажименти за тази дата.

– Благодаря ти! – изрече в телефона тя с надеждата той да е разбрал, че му благодари не само за съгласието да ѝ гостува.

– Няма проблеми – отвърна той. – Сега вече наистина трябва да тичам!

– Върви! Забавлявай се! – изрече тя и затвори, след което затвори очи и отпусна за миг глава назад, като си даде още минутка почивка, преди да продължи с деловите разговори.

Три седмици. Само толкова ѝ бяха останали, за да направи това място толкова удивително, та баща ѝ да не му устои и да се съгласи да влезе в хотелския бизнес.

Или погледнато от друг ъгъл, разполагаше с още само три седмици, за да намери втори инвеститор и свой бизнес партньор, за да не ѝ се налага повече да разчита на парите на баща си.

Вторият вариант ѝ изглеждаше доста по-привлекателен. По-скоро би отдала част от правото си на собственост на непознат, вместо напълно да загуби имението. А ако баща ѝ съвсем случайно се съгласеше с нея, тя винаги можеше да каже на новия инвеститор "благодаря, но не", преди да са подписали документите. Но наличието му би ѝ помогнало да се чувства значително по-спокойна.

Тя погледна часовника си. Още половин час до края на работния ден. Достатъчно време за най-малко едно телефонно обаждане.

Твърдо решена, че това ще бъде обаждането, което щеше да осигури бъдещето ѝ и това на нейния хотел, тя се изправи на крака и се насочи към кухнята, където беше оставила бележките си.

Разлисти бързо бележника си, докато не стигна до списъка с потенциални инвеститори, и без да спира, за да не си даде време да се уплаши, набра следващия номер от този списък.

Към пет часа беше принудена да признае поражението си. За днес.

Докато отмяташе последното име от списъка си, телефонът в ръката ѝ иззвъня. Като си мислеше, че някой от инвеститорите е благоволил да ѝ върне обаждането, тя си лепна задължителната делова усмивка и включи телефона.

– Алоха! Върнахме се! – достигна до нея един глас, който със сигурност не беше на инвеститор.

– Лив! – Вече усмихната съвсем искрено, Инара отвори хладилника, за да си налее студен чай и да излезе на верандата, за да се наслади на последните топли часове от деня, докато разговаря със сестра си. – Как беше на Мауи? Децата гмуркаха ли се?

Докато си бъбреха за ваканцията на Оливия и за напредъка по реконструкцията на имението, Инара се отпусна върху възглавниците на люлката и вдигна крака върху дървените перила на верандата, наслаждавайки се на топлината и чистия въздух. Лятото на островите беше божествено.

– Хей, щях да забравя! – възкликна по едно време Оливия. – Когато се прибрахме, в гласовата поща на телефона намерих съобщение от скулптора, когото наехме за статуята на Дънкан Кембъл. Гипсовата отливка е готова, така че в събота трябва да отида да я видя, за да се уверя, че е точно според нашите виждания, преди човекът да започне да я отлива от бронз. Искаш ли да дойдеш с мен?

Инара беше забравила напълно за освещаването на парка през октомври. Мисълта за това я изпълни с неописуем срам. Последното, което искаше, беше да ѝ се налага да отдава публично почит на човек, за когото със сигурност знаеше, че е убиец. Но как би могла да прекрати всичко това?

– Ами... разбира се. И без това в събота ще бъда в града. Трябва да се запозная със семейството на гаджето ми – още едно нещо, което я изпълваше със срам.

– Гадже ли? Колко време съм отсъствала, за бога?

Доволна от смяната на темата, Инара побърза да въведе сестра си в новостите в личния си живот.

– Много се радвам, че най-сетне имаш такъв човек до себе си! – възкликна Оливия, когато Инара приключи. – Заслужаваш да бъдеш щастлива!

Нещо в гласа на сестра ѝ – може би любовта, която се усещаше, напомни на Инара за майка им. Толкова много неща това лято ѝ напомняха за майка ѝ, а тя все още не беше решила дали това е катарзис или болка. Може би по малко от двете.

– Благодаря ти, Лив!

– Е, какво става с онзи твой ръкав?

Отново рязка смяна на темата, но тя превключваше бързо.

– Нещата напредват – отговори. – Научихме доста неща за жената, която го е изработила, но все още остават още много, които не знаем.

– Например?

– Например, че на самия ръкав е избродирана жена, която е във водата, обградена е от трупове и демони и въпреки това се усмихва. Ти как тълкуваш това?

– Хммм, странна работа.

– А аз си мисля, че тя се смее презрително на някого, защото, макар всички да са загинали, тя е оцеляла!

– Че на кого пък ще се смее?

Опа! Инара трябваше да внимава, защото като нищо щеше да каже нещо, което не трябваше да казва. Оливия нямаше никаква представа за историята на Дънкан Кембъл и нещата трябваше да си останат така. Затова сега тя отговори неопределено:

– О, не знам. Просто така ми хрумна – а после, нетърпелива да сложи край на този разговор, преди да е изпуснала още нещо, добави: – Трябва да вървя, Лив! Когато пристигна в града, ще ти се обадя за онази среща при скулптора.

И затвори, преди сестра ѝ да беше успяла да каже каквото и да било. Остави телефона на масичката до себе си и покри лице с ръце.

Божичко, това започваше да става нетърпимо! Тайните, уклончивите отговори, да помни кой какво знае и на кого какво да казва или да не казва, притесненията ѝ за бъдещето на хотела – изобщо цялата емоционална въртележка, на която се беше качила. Всичко това беше напълно достатъчно, за да ѝ се прииска да спре. Да прекрати всичко. Да прекрати проучванията за ръкава, да прекрати работата по хотела, да прекрати да се среща с мъжа, когото лъжеше. Наистина всичко. Идваше ѝ в повече.

Над главата ѝ прозвуча писък. Инара вдигна глава и зърна орлицата, носеща се към гнездото си насред сърцераздирателно синьото небе, обрамчено от едната страна от планината Конститюшън, а от другата – от имението и огромните вечнозелени дървета. Тази гледка сякаш докосна някакво място много дълбоко в нея, действайки като балсам на изтерзаната ѝ душа.

Тя имаше нужда от това място. Независимо какво още щяха да научат и какво щеше да се случи с хотела, тя щеше да остане завинаги свързана с този остров. Това беше единственото място, където въпреки всички превратности на съдбата тя се чувстваше цяла, напълно завършена.