Момичето, което пишеше върху коприна

Седма глава

4 март, 1886 г., четвъртък.

Проливът Ийст, остров Оркас, територия Вашингтон.

СТУДЕНИТЕ и безчувствени пръсти на Мей Лин стискаха здраво стените на дървената лодка, която Джоузеф водеше уверено през пролива Ийст с мощни загребвания на веслата. Беше вперила поглед право напред, към канала, който щеше да ги отведе до Оркас Вилидж и парахода, който щеше да я откара към новия ѝ живот. Сърцето ѝ претупваше уплашено от мисълта да стъпи отново на борда на параход. Тя примигна и отказа да се отдаде на тази мисъл, предпочитайки да се фокусира върху Порт Таунсенд – градът, който беше нейната крайна цел.

От онази нощ, когато Джоузеф я беше спасил за втори път от удавяне, двамата всяка вечер си говореха къде би могла да живее, къде би могла да работи, как би могла да бъде в безопасност.

Макар тя да си знаеше, че никога повече няма да може да се чувства в безопасност.

– Работа няма да намериш нито на Оркас, нито на който и да е от другите острови в архипелага Сан Хуан, дори и облечена като момче – ѝ беше казал Джоузеф. – Миналата година хората от нашия остров прогониха всички китайци и приеха указ, който забранява наемането на китайци.

Мей Лин изобщо не беше изненадана. Четеше редовно вестниците, които Джоузеф носеше у дома. Това се случваше из цялата страна. Сега, когато железопътните линии се простираха от бряг до бряг и градовете, даже отдалечените като Сиатъл, започваха да придобиват известен блясък, белите жители вече не желаеха да споделят нито парите, нито земята си с китайците, благодарение на чиято пот всичко това беше станало възможно.

– Тогава къде бих могла да отида? – беше го попитала тя.

Джоузеф само беше поклатил глава и беше започнал да разравя огъня със сбърчено от тревога чело.

Но една сутрин, след като беше приел пощата за острова от Оркас Вилидж, той се беше прибрал с широка усмивка на уста.

– Мей Лин, нещата не са чак толкова зле, колкото си мислехме! Ела!

Двамата се бяха затворили веднага в колибата, където той ѝ беше съобщил слуха, който бил чул от пътниците, слизащи от парахода "Безстрашни" акостирал до пощенския параход.

– Както изглежда, инцидентът в Сиатъл е накарал всички китайци да избягат от града, но хората говорят, че миналата седмица там отворили врати нова пералня и нов хранителен магазин, собственост на китаец и никой не го притеснявал – приведе се към Мей Лин и добави: – Знаеш ли какво означава това? Вече можеш да се върнеш в Сиатъл, за да си изкарваш хляба!

Радостното вълнение мина и замина толкова бързо през главата на Мей Лин, че се усети като болка.

Тя не искаше да се връща в Сиатъл, не искаше да живее там без баща си и баба си. Сама. Уплашена.

– Не – отговори на Джоузеф с глас, който изобщо не звучеше като нейния. Той не знаеше, че тя беше един от онези, прогонени със сила от града, а още по-малко знаеше, че всички, прогонени през онзи ден от града, лежаха отдавна на дъното на океана. За нея Сиатъл никога повече нямаше да бъде безопасен.

Минаха още дни, а после, докато тя доеше кравата така, както я беше научил Джоузеф, той се приближи до нея и рече:

– Време е за ежемесечното ми пътешествие до Порт Таунсенд за провизии. Тръгвам в четвъртък. Трябва да дойдеш с мен!

– Не ме прави на глупачка, Джоузеф! – отсече тя и се изправи на крака. – Знаеш, че не трябва да ме виждат с теб! Веднага ще бъдеш отритнат от обществото. А после какво ще си помисли за теб онази твоя бъдеща съпруга?

Усмихна се, за да му покаже, че се шегува. Той ѝ беше разказал за всичките си планове да намери порядъчна християнска жена, за която да се ожени и която да му роди колкото е възможно повече деца, за да му помагат да управлява фермата и да се превърнат в уважавани членове на обществото на острова. И макар на нея да ѝ беше приятно да вижда радостта, която тези негови планове му доставяха, не можеше да не си даде сметка, че сега, когато баща ѝ го нямаше, тя се беше простила с възможността да си намери съпруг. Беше изгубила шанса си да роди и отгледа деца. Нейното бъдеще не съдържаше нищо друго освен дълги, самотни години на тежък труд.

Джоузеф беше поставил ръка на рамото ѝ, заливайки тялото ѝ с вече познатата тръпка, и беше изрекъл:

– Никой няма да ми обърне внимание, ако смята, че си мой слуга. Подчертавам слуга, а не слугиня! Особено в Порт Таунсенд. Поинтересувах се как са нещата там. Броженията срещу китайците не са така масови и ожесточени – ръката му се отдръпна от нея и докато заемаше мястото ѝ на столчето за доене, допълни: – Ще вземем парахода на Бийчър. Той беше човекът, който ми помогна да те измъкна от водата онази нощ и пак той ме остави на моя бряг вместо на пристанището в Оркас Вилидж. Иначе ти сигурно щеше да умреш. Обещал ми е, че няма да каже и думица за теб. Мисля, че може да му се има доверие.

Тя потупа издължената муцуна на кравата и се замисли. Накрая попита:

– Има ли нещо добро за мен в Порт Таунсенд?

– Най-малкото има силна китайска общност. Би могла да останеш там и да си устроиш живота.

– Теб ще те видя ли пак?

Той кимна и без да откъсва очи от вимето на кравата, рече:

– Можеш да бъдеш сигурна!

Така решението беше взето и сега, три седмици, след като се бяха срещнали, двамата пътуваха към Порт Таунсенд и към остатъка от нейния живот. Скалистото имение на дявола Кембъл беше останало далече зад тях, а и от онзи момент тя не беше зърнала нито него, нито когото и да било от семейството му.

Джоузеф все още не знаеше историята за стореното от съседа му, но въпреки това, докато минаваха покрай неговия плаж, той напрегна мишци и удвои скоростта на гребане, а погледът му се стрелкаше напрегнато между нея и сушата. Мей Лин си даваше сметка, че му дължи обяснение, но все още не беше намерила в себе си необходимия кураж да съживи онази нощ чрез разказа си.

Джоузеф изкара лодката от пролива Ийст и я насочи по протежението на южния бряг на остров Оркас, придържайки се близо до сушата и далече от белите шапки на вълните, които бушуваха в протока Харни. Във всички посоки се виждаха безброй други островчета, всички до едно обгърнати в мъгла, която пълзеше между зелените кедри и ели, и тук-там елши, дъбове или червена мадрона. Остри черни скали стърчаха от дълбоките тъмни води, отразяващи потискащо сивото небе над главите им.

– Почти стигнахме – промърмори Джоузеф, загребващ мощно с веслата. – Смъкни по-ниско тази шапка!

Тя веднага изпълни заръката му, като не забрави да свие рамене като момче за по-голяма достоверност на образа.

– И помни – допълни тихо той, – че хората ще очакват от мен да се държа с теб като слуга! Ако съм малко по-рязък, не го приемай лично!

Фактът, че той се съобразяваше с нейните чувства, стопли сърцето ѝ. Надникна изпод периферията на предпочитаната от белите мъже шапка, която той ѝ беше подарил, и го успокои с думите:

– Тук към китайците по принцип се отнасят като към слуги. Свикнала съм.

Дъното на лодката издраска камъчетата на брега и Джоузеф скочи, за да я завърже за едно близко дърво. Без да чака да ѝ подават ръка – тъй като никой слуга не би го очаквал – Мей Лин скочи така, както беше видяла да прави Джоузеф, без да обръща внимание на леденостудената вода, която сграбчи краката ѝ. После се обърна и измъкна от лодката торбата с багаж, който Джоузеф беше настоял тя да вземе – дрехи за преобличане, одеяло, бисквити, увити в парче мушама, и две ябълки, които той беше складирал в избата от есенната реколта. Кесията на баща ѝ беше скрита отново до сърцето ѝ, под дългото парче памучно платно, което Джоузеф неловко ѝ беше подал, за да пристегне гърдите си.

Не след дълго двамата се намираха на борда на пощенския параход "Надежда", отдалечаващ се от Оркас Вилидж и от тълпите, чакащи пристигането на пътническия параход за Сиатъл, който иначе си имал разписание, но никога не го спазвал – както я информира Джоузеф.

– На връщане от Уотком зърнах митническия катер – изрече капитанът, когото Джоузеф представи като Хърбърт Бийчър. Извърна глава и погледна към Мей Лин, сякаш за да бъде сигурен, че тя следи разговора им. При това движение дългите му сиви мустаци се плъзнаха по рамото му. – Ще бъде добре да се скриеш, ако се появи и започне да души наоколо, докато пътуваме. Предполагам, че нямаш книжа, нали?

Очите му, засенчени от гъсти, тъмносиви вежди, се присвиха, като че ли внезапно беше изгряло ярко слънце – всъщност денят продължаваше да си бъде все така сив и мъглив.

– Книжа ли? – възкликна Мей Лин и погледна неразбиращо към Джоузеф.

Джоузеф се беше подпрял на стената на лоцманската кабина, скръстил ръце пред гърди. Очите му се стрелкаха притеснено от морето към нея и после обратно.

– Пренасянето на контрабандни стоки от Канада е нещо обичайно за тези ширини – рече. – Вълна от Виктория, пробутвана като продукт от островите, се продава на четири пъти по-висока цена от нормалната. Същото важи за алкохола. Но откакто преди четири години беше приет Законът за китайското изключване, възникна съвсем нов вид контрабанда – дари я с тъжна усмивка и поясни: – За петдесет долара на човек контрабандистите прекарват лодки, пълни с китайци, които изхвърлят на големите брегове, оставяйки ги сами да си трошат главите оттам нататък. И китайците си плащат за това – стига да се доберат дотук живи, разбира се.

– Хей, Джоузеф, стига си разпространявал слухове! – предупреди го капитан Бийчър от мястото си пред щурвала. – Ще подплашиш момчето.

– Прав си, Хърбърт. Това са само слухове – съгласи се Джоузеф и приседна до Мей Лин на единствената пейка в лоцманската кабина. – Но се говори още, че ако контрабандистите чуят приближаването на митническия катер, изхвърлят стоката си през борда, независимо дали става въпрос за хора или нещо друго.

Мей Лин потрепери, уви се още по-плътно с палтото си и прекара останалата част от пътуването в поглеждане през рамо.

Когато два часа по-късно пристигнаха на оживеното пристанище на Порт Таунсенд, тя беше напълно изтощена, но си знаеше, че трудното едва сега започва. Докато напускаха борда на "Надежда", Мей Лин чу как капитан Бийчър подсказва тихичко на Джоузеф:

– Ако се нуждае от книжа, върви при Барона!

Джоузеф му благодари и поведе Мей Лин към града.

– Върви плътно зад мен! – заповяда ѝ тихо. – Ако случайно се отдалечим един от друг и аз не забележа, повикай ме – но с "господин Макелрой", не "Джоузеф"! В най-лошия случай се върни обратно по пътя, по който сме дошли, и ме чакай пред тази сграда тук – компания "Зий Тай". Разбра ли?

– Разбрах – кимна тя.

Той се смръщи и рече:

– Сниши си гласа!

– Разбрах – повтори почти беззвучно тя.

Устните му се раздвижиха за усмивка, но не стигнаха докрай.

– Не! – рече. – Имам предвид, че трябва да звучиш повече като момче!

– О! – прехапа устни тя, едва сдържайки смеха си. После прочисти гърло и с колкото ѝ беше възможно по-боботещ глас изрече: – Разбрах!

– Става – кимна Джоузеф, завъртя се на пета и пое към главната улица на града. Обръщаше се само за да се увери, че тя го следва.

А тя едва успяваше да го следва. Порт Таунсенд се оказа шумен, кипящ от работа и тълпи град. На доковете бяха подредени най-малко дузина плавателни съдове, параходи и влекачи, всички до един товарещи или разтоварващи. В разстоянията между тях се виждаха стотици по-дребни съдове като канута и дървени лодки. Когато двамата с Джоузеф стигнаха до главната улица, наречена "Водната", Мей Лин видя, че тя е пълна с движещи се целеустремено насам-натам брадати мъже и жени в строги черни рокли, които носеха кошници и държаха за ръка малки деца. Пешеходците трябваше да бъдат изключително внимателни, докато се разминаваха с коне и карети. Търговци хвалеха стоките си от праговете на магазините или сергиите си и като че ли нямаха никакво намерение да се прибират вътре, въпреки че от тъмните облаци над главите им беше започнало да ръми.

Ако посмееше да затвори очи, Мей Лин можеше да си представи, че е отново у дома, в Сиатъл, запътена към продавача на зеленчуци или разнасяща доставките от баща ѝ за неговите клиенти.

Но тя не смееше да затвори очи от страх да не изгуби Джоузеф. Забърза крачка, за да не изостава от него. Без него нямаше да знае нито къде да отиде, нито какво да направи. Нуждаеше се от него.

Последната мисъл я разтърси дотолкова, че тя се спъна на тротоара и мъжът, който в момента се разминаваше с нея, се дръпна като попарен от страх да не бъде пипнат.

Да, тя се нуждаеше от Джоузеф. Това беше най-абсурдната мисъл, която ѝ беше хрумвала някога, и въпреки това беше самата истина. За краткото време, в което бяха живели заедно, тя беше започнала да разчита на компанията и приятелството му. Чувстваше се в безопасност с него, дори го харесваше. Той беше единственият ѝ останал близък на този свят.

Ала тя не трябваше да си позволява да изпитва подобни чувства, защото от днес нататък никога повече нямаше да го види. Той възнамеряваше да побегне от нея и да си намери бяла, християнска съпруга, а тя щеше да бъде оставена да живее тук сред хора с дръпнати очи като нея самата. Така беше устроен светът.

Накрая пристигнаха до магазин, три пъти по-голям от този на баща ѝ, и за Мей Лин нямаше никакви проблеми да възприеме напълно ролята на слуга. Имаше чувството, че тъмните облаци, надвиснали над главите им, се наставят в сърцето ѝ.

– Тобре тошли, тобри ми госпотине! – гръмна нечий глас откъм дъното на магазина. Странният акцент принуди Мей Лин да се концентрира силно, за да разбира думите. Тъкмо схвана особеностите на акцента и ето че пред тях се материализира порядъчно закръглен мъж, облечен в модерен син костюм и, широко усмихнат, постави ръце на бузите на Джоузеф. – Натявах се та тойтете в моя магазин! Ше поръча тва пъти повече семе картофи, само за вас!

Джоузеф се засмя, измъкна се от непознатия и рече:

– Благодаря ви, Бароне! Но аз имам нужда само от количеството, което ви поръчах. Както и от тези допълнителни неща – извади от джоба си прецизно съставен и красиво изписан списък и го връчи на Барона. – Ще очаквам всичко това да бъде доставено на доковете утре рано сутринта – замълча, огледа се, за да провери дали някой не ги подслушва, а когато погледът му се спря за миг върху Мей Лин, той кимна незабележимо и се обърна пак към собственика на магазина. – И още едно нещо, Бароне. Става въпрос за едни книжа.

Мей Лин се сви, когато двамата мъже насочиха погледи към нея и започнаха да я оглеждат. Сърбеше я да вирне брадичка и да погледне Барона право в очите, но си наложи да си играе необходимата роля. Сведе глава още по-ниско към гърдите си и пак сви рамене, възприемайки позата на невидим прислужник.

Двамата мъже заговориха с приглушени гласове, след което Барона се извини и влезе в задната стаичка. Джоузеф ѝ промърмори, че трябва да почакат и точно това направиха, като се преструваха, че оглеждат подправките и семената, подредени в големи варели под щанда на магазина. Само след пет минути обаче Барона се върна.

– Ето каквото поискахте, госпотин Макелрой! Платете кога ваше сърце иска.

Джоузеф пое малкото пакетче и благодари на Барона, като обеща да плати на сутринта, когато плаща и за останалата част от поръчката. След това изведе Мей Лин от магазина.

– Не вярвай и думица от приказките му, че съм можел да си платя, когато си поискам! – прошепна ѝ тихичко през рамо той, когато поеха по тротоара, тя на две крачки зад него. – Този човек е в състояние да стане доста настойчив, когато заплащането не е направено в приличен срок. Ето, сложи ги на сигурно място!

Мей Лин пое пакетчето от него и попита:

– Книжата ли са?

– Да, книжата. Личните ти документи – кимна той. – Със сигурност ще имаш нужда от тях, при това съвсем скоро. Извини ме за момент! – Спря минаващ покрай тях китаец с кухи очи, понесъл две кошници, пълни с тикви и гъби, и попита: – Бихте ли ми казали къде е Китайският квартал?

Човекът отговори на китайски, че не говори английски. Мей Лин реши да се намеси, преди и двамата мъже да са изгубили търпение – както беше видяла да става многократно в Сиатъл – и се обърна към непознатия на родния му език с думите:

– Моля да ни простите, че ви задържаме от толкова важната ви работа! Питам се дали в този прекрасен град има някакъв квартал, където нашите сънародници се събират, за да живеят и работят? Има ли такова място? Може би някъде нагоре по хълма?

Очите на човека светнаха и той започна да изрежда имена на улици и на магазини, сочейки с брадичка посоките, тъй като и двете му ръце бяха заети. Мей Лин му благодари с лек поклон, а после го пусна да си върви по пътя.

– Казва, че Китайският квартал е тук, в подножието – обясни на Джоузеф. – Нагоре по хълма са местата, където богатите строели дворците си.

Джоузеф свъси чело и очи, оглеждайки се нагоре и надолу по Бодната улица. Накрая промърмори:

– Единственото китайско място, което забелязах наоколо, е компанията "Зий Тай". Хайде, ела, ще започнем оттам!

Не успяха да изминат и една пресечка разстояние, когато забелязаха тълпи, бягащи възбудено към брега на север от града. Двама мъже се втурнаха толкова бързо от близката кръчма, че едва не събориха Мей Лин, за да скочат в каретата на техен приятел, след което всички потеглиха също на север.

– Сигурно е поредният кораб, който чакат – отбеляза Джоузеф, когато продължиха.

Но в този момент край тях профучаха група младежи и Мей Лин долови в разговора им думата "труп".

И в душата ѝ моментално нахлу споменът за пипалата на водното чудовище. Изпълни я грозно предчувствие. Тя се закова в средата на тротоара, сграбчи Джоузеф за ръкава с треперещите си пръсти и промълви:

– Трябва да отидем на брега!

Вертикалната бръчка между веждите му стана по-дълбока.

– Искаш да видиш кораба?

Тя поклати глава, усещайки как грозното ѝ предчувствие се задълбочава.

– Джоузеф, трябва да отидем! – прошепна. – Онези момчета казаха, че на брега при Пойнт Хъдсън е открит труп!

– Властите ще се погрижат за него. Не е наша работа да се месим!

Тя пристъпи по-близо до него и без да се притеснява, че някой би могъл да сметне поведението ѝ за непристойно, вдигна глава и го погледна право в очите.

– Очевидно не разбираш! Мъжете на парахода на Кембъл... Тревожеха се труповете да не изплуват на брега! Мисля, че е станало точно това!

Ужас изпълни очите му, когато осъзна, че тя всъщност говори за нощта, когато я беше спасил от морето. Зяпна, като че ли се канеше да каже нещо, но размисли, сграбчи ръката ѝ и започна да разбутва хора и коне, водейки я право към брега на север от града.

Мей Лин подтичваше, за да върви с неговото темпо, едва успяваше да държи едновременно и торбата си, и ръката на Джоузеф и през цялото време шептеше молитви към предците си подозренията ѝ за онзи труп да не се оправдаят.

Дървеният тротоар скоро отстъпи място на калта, а след това и на чакълестия плаж, който беше разположен точно под високите скали. Малко по-нататък, където плажът се разширяваше, се беше събрала огромна тълпа, включително жени и деца. Бяха заобиколили онова, което съзерцаваха, така че Мей Лин не можа да види нищо отдалече. Остави се Джоузеф да я дърпа по брега, макар че всяка следваща стъпка напред ставаше за нея все по-трудна и по-трудна.

Започна да диша на пресекулки, но знаеше, че това се дължи не само на физическото напрежение от бързането. Казваше си, че би трябвало да се обърне и да се махне оттук. Да побегне. Веднага. Но точно в този момент някой от тълпата помръдна и тя зърна крайчеца на яркочервена дреха.

Всичко в нея замря.

Не. Не може да бъде!

Джоузеф дръпна ръката ѝ. Когато усети, че тя не помръдва, се обърна и със загрижен поглед я дръпна пак. С много мъка тя накара краката си да се раздвижат.

Вятърът избра именно този момент да смени посоката си и вонята, която донесе до тях, накара и без това къркорещия ѝ стомах да се преобърне. Тя пусна ръката на Джоузеф, за да покрие устата и носа си.

– Краката ѝ приличат на изгризани от раци! – провикна се удивено едно момченце.

Мей Лин се вцепени. Червена дреха. Жена. Деформирани крака.

Бавно, страхуваща се да се движи твърде бързо, защото със сигурност щеше да се прекърши, ако го направеше, Мей Лин разбута тълпата и застана пред тялото.

Тя лежеше по гръб, с разперени ръце и крака, като че ли бурните вълни я бяха повдигнали и захвърлили на брега като водорасло. Красивата ѝ дълга червена риза с бродираните зелени и златни дракони, и сините феникси висеше около тялото ѝ, разкъсана и кална. Червената пола, която би трябвало да бъде на нея, липсваше. Дългите черни панталони, традиционно обличани под полата, се бяха извъртели около крехките ѝ крака и се бяха набрали чак до коленете, разкриващи голи миниатюрни ходила, връзвани здраво още от детството ѝ, за да не пораснат – деформираните палци се бяха извили толкова много под ходилата, че почти докосваха петите ѝ. По-голямата част от кожата ѝ я нямаше – имаше предимно разлагаща се плът и кости.

Най-накрая Мей Лин си позволи да плъзне очи към лицето ѝ. Баба ѝ се взираше невиждащо в сивото небе над тях. Дъждовните капки пълнеха кухините, където би трябвало да бъдат очите ѝ и се стичаха по сплъстената бяла коса и подпухналото лице, чиято кожа беше разкъсана на парцали от морските животни, взели баба ѝ за храна.

В гърдите на Мей Лин избухна неописуема болка. Болката идваше толкова от дълбоко, че тя нямаше никакъв друг избор, освен да ѝ позволи да излезе от нея – в противен случай тя щеше да я разкъса на парчета. Болката изригна като неистов вой и свали Мей Лин на колене до трупа на баба ѝ. Оттам нататък тя нямаше никаква представа какво е правила или говорела, затворена плътно в черната дупка на своята огромна скръб.

Времето нямаше никакво значение. Нямаха значение и хората, които я гледаха и обсъждаха. Тя не искаше нищо друго, освен да се върне отново в своя дом в Сиатъл в онази кошмарна сутрин, когато всичко това започна. Да метне баба си на гръб и да дръпне баща си, да побягнат и да се скрият в гората, преди белите дяволи да се появят, за да ги отведат и убият. Баба ѝ не заслужаваше подобен жесток край!

И ако това се беше случило с баба ѝ, Мей Лин знаеше, че същото, ако не и по-лошо се е случило с баща ѝ. Поредната мощна вълна на болката в гърдите ѝ отключи нов неистов вой, който тя не успя да сдържи.

И последната ѝ надежда на този свят изсъска за последно и угасна като въглен под дъжда.

Стомахът ѝ пак се преобърна и изведнъж запрати цялото си съдържание нагоре. Тя се обърна точно навреме, за да не повърне върху баба си – направи го върху камънаците близо до краката ѝ.

Когато нищо не беше останало в стомаха ѝ и спазмите намаляха, тя се отпусна безпомощно върху студените, мокри камъни, знаейки, че е до баба си за последен път. Никога повече нямаше да чуе дишането ѝ в леглото до себе си. Никога повече нямаше да чуе гласа на баща си как я вика, наричайки я "сине мой", което от неговите уста винаги звучеше като умилително обръщение.

Не чувстваше нито камъните, нито дъжда, нито хапливия вятър, нито дори погледите на хората около себе си, докато лежеше опъната до разлагащия се труп на баба си. Стиснала здраво очи, тя се захващаше здраво за всеки спомен за щастливия им живот в Сиатъл, който беше в състояние да призове. Загръщаше се с образи и мигове, заравяше се в онова, което беше и което би трябвало да бъде.

Остана така, докато накрая в очите ѝ не остана нито сълза. Докато не остана нищо и в нея самата. Докато спомените не я настигнаха до настоящето, отказвайки да я успокоят. Едва тогава картината около нея започна да се прояснява.

– Позволете ми да мина, сър! Ще му помогна да се успокои. Ще заспи и ще престане да прави подобни сцени!

Мей Лин се обърна, за да види собственика на този глас, за когото беше сигурна, че говори за нея. Висок мъж, който беше толкова тънък и бледен, че ѝ напомни за корабна мачта, се опитваше да избута Джоузеф и да се добере до нея. В едната си ръка държеше черна лекарска чанта, в другата – бяла кърпичка, с която беше запушил носа си.

– Аз ще се погрижа за него! – отсече Джоузеф с тон, нетърпящ възражение. – Той е мой слуга. Никой да не го докосва, а ако вие, докторе, сте тук, за да приемете трупа, настоявам да го сторите с уважението, което бихте демонстрирали на всеки друг гражданин на Порт Таунсенд! Разбрахте ли ме?

Лек проблясък топлина изпълни Мей Лин, когато чу думите на Джоузеф. Той се опълчваше на този човек заради нея! Досега никой друг освен баща ѝ не го беше правил.

От този момент нататък тя престана да обръща внимание на разговора им, защото знаеше, че Джоузеф ще я пази и ще уреди погребението на баба ѝ. Едва сега забеляза, че тълпата се беше разпръснала, без съмнение прогонена от Джоузеф. Или просто хората вече не се интересуваха от трупа на някаква си проста китайка. Мей Лин се зарадва. Това беше последният ѝ момент насаме с баба ѝ.

Тя се изправи на колене и си пое дълбоко дъх, за да събере сили за онова, което трябваше да бъде направено. После, като се опитваше да не мисли какво би могло да се е случило с тяло, престояло толкова дълго във водата, тя внимателно хвана панталоните на баба ѝ и ги придърпа надолу, за да покрият краката ѝ. Баба ѝ би се възмутила от непристойния си външен вид пред толкова много хора.

След още едно дълбоко поемане на дъх през ръкава ѝ заради вонята, тя протегна ръка, за да приглади косата на баба си. В мига, в който докосна подпухналия мек череп, тя се дръпна ужасено. Скалпът на баба ѝ сякаш щеше всеки момент да се свлече от костите ѝ при по-силен натиск. Мей Лин потрепери и се постара да бъде максимално внимателна, въпреки че всеки мускул в тялото ѝ се напрягаше, за да я накара да обърне гръб.

– Мей Лин! – Джоузеф беше до нея и говореше толкова тихо, че лекарят със сигурност не го чуваше. Постави ръка върху гърба и рамото ѝ и я накара да стане. – Време е да тръгваме! Ела! Докторът ще ѝ уреди достойно погребение, погрижих се за това!

Мей Лин погледна към баба си за последен път, виждайки я такава, каквато беше през последния им ден заедно, докато бродираха. Доста преди това баба ѝ беше настояла Мей Лин да започне да се подготвя за сватбата си някой ден, така че тогава те работеха върху пантофките, които традиционно се подаряваха на родителите на младоженеца. Тогава старата жена ѝ беше разказвала за собствената си сватба и от спомените лицето ѝ сякаш изведнъж бе станало по-младо, очите ѝ – по-ясни, усмивката ѝ – по-нежна. Ето това беше образът, с който Мей Лин реши да я запомни. Не това тук пред нея.

– Сбогом, бабо! – прошепна на китайски тя. – Ще те почитам до края на живота си!

Позволи на Джоузеф да я изправи на крака и да я поведе обратно към града. Не се обърна и не погледна повторно трупа на баба си, защото искаше да запамети завинаги само образа ѝ приживе.

– Ела! – рече Джоузеф, когато отново се върнаха на Водната улица. – Първо ще се отбием тук да похапнем, а след това ще продължим с другото.

Отвори тежката врата и я задържа, за да я пусне пред себе си.

Сигурно беше забравил, че тя се преструва на негов слуга, но пък тя беше твърде изтощена, за да му напомни. Само кимна и влезе – но моментално се закова на място, когато усети, че разговорите вътре изведнъж престанаха. Вдигна глава и видя, че всички очи в помещението са вперени в нея.

Джоузеф се удари в гърба ѝ. Но после и той се вцепени, забелязал вниманието, което са привлекли.

Мястото очевидно беше странноприемница, а това тук – нейната трапезария. Беше пълно с дървени маси, а самите дървени маси пълни с бледолики мъже, някои от тях със съпругите си. Мей Лин зърна две индианки – хранеха се на масата си с двама бели мъже и трите им малки деца. Дори индианките се вторачиха неодобрително в нея.

– Извинете, сър, мога ли да ви помогна? – Към тях се приближи едрогърда жена, триеща ръце в колосаната си престилка. Погледът ѝ беше насочен само към Джоузеф.

– Да, госпожо – отговори Джоузеф и свали шапката си. Мей Лин обаче не свали своята, защото знаеше, че тя помага значително за прикритието ѝ. – Ние бихме желали да вечеряме, моля!

Жената стисна устни и присви очи. Изгледа Мей Лин от горе до долу и изрече:

– С това "ние" да не би да искате да кажете, че чакате друг човек?

– Не, госпожо. Само аз и слугата ми.

Изражението на жената стана каменно, когато изсъска:

– С удоволствие ще ви предложа вечеря, но слугата ви ще трябва да отиде в кухнята!

Мей Лин беше твърде уморена, за да почувства нещо различно от приемане на положението си. Затова просто се обърна и излезе през вратата, от която бяха влезли. И без това не беше гладна. Когато Джоузеф не я последва веднага, тя спря и го зачака на ъгъла, оглеждайки се за него. Притесняваше се какво би се случило с нея, ако се разделят, преди той да е успял да ѝ помогне да си намери работа и подслон.

Най-накрая той излезе от странноприемницата. Мей Лин веднага разбра, че си е разменил остри думи с ханджийката, защото лицето му беше зачервено и шапката му омачкана, когато я сложи обратно на главата си. Не ѝ каза нищичко – само ѝ се усмихна леко и я поведе към отсрещния тротоар.

Пробваха да влязат в още един ресторант и даже в една кръчма и накрая Джоузеф се отказа и в следващия ресторант влезе сам. Тя го зачака отвън, притиснала гръб о дървената стена – спуснатата ниско над очите ѝ периферия на шапката я пазеше от погледите на преминаващите.

Когато Джоузеф се появи отново с две порции храна, увити в хартия, тя се откъсна от стената и тръгна до него. И двамата бяха потънали в мълчание. В същото мълчание продължиха напред през локвите към другия край на града, а после по стълбите, по които се стигаше до върха на скалите. Когато стигнаха, Мей Лин спря, за да си поеме дъх, и установи, че пейзажът изобщо не изглежда така, както беше очаквала. Километри напред всички дървета с изключение на единични струпвания бяха изсечени. Тук-там се виждаха величествени къщи и градини, всички те свързани с прясно насипани с чакъл улици.

Без да каже и думица, Джоузеф я сръга с лакът и тя отново тръгна до него. Вървяха, докато не стигнаха до обширно кално поле, далече от къщи, магазини и осъдителни погледи. Намериха подслон под короната на една самотна ела, насред гол къпинак, където беше достатъчно сухо, за да могат да седнат и да изядат вечерята си от сухи бисквити и безвкусна шунка.

Щеше да мине доста време, докато свикне с този град. Така си мислеше Мей Лин, докато предъвкваше мълчаливо храната си. Жителите му може и да не бяха прогонили китайската общност, но със сигурност не считаха нейните представители за добре дошли. Какво щеше да работи, за да се издържа, и къде щеше да живее?

Къде беше откарал онзи доктор трупа на баба ѝ?

Къде беше баща ѝ?

Въпросите се вихреха в ума на Мей Лин с такава сила, че накрая главата я заболя и тя не можа да сложи в уста нито хапка повече. Остави хартията с храната си настрани и се загледа в океана. От мястото, където се намираха, се виждаше дори сушата от другата страна на пролива и всъщност целия пролив, водещ до Сиатъл. Този град беше толкова изолиран, че ако не беше миниатюрният влекач, насочен насам, тя не би допуснала, че из пролива има каквито и да било населени места.

Де да можеше да припълзи на леглото до баба си в тяхната стаичка на втория етаж в Сиатъл и да забрави, че всичко това се е случило!