Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсет и четвърта глава

Октомври, 1894 г.

Фермата Макелрой, остров Оркас.

ДНИТЕ СЛЕД СМЪРТТА на Джоузеф се сляха в една безкрайна мъгла за Мей Лин. Двамата с Ян-Тао изпълняваха автоматично обичайните си задачи и правеха всичко възможно да си помагат. През онази първа нощ Мей Лин беше отново привлечена от водата и отиде, защото знаеше, че там ще я чака духът на Джоузеф.

Но в мига, в който наближи водата, беше завладяна от такава неистова паника, че започна да се задушава – така, както през онази кошмарна нощ преди много години водните демони се опитваха да я задушат. Върна се незабавно у дома си, примъкна се в леглото до Ян-Тао и си обеща, че никога повече няма да изпуска от поглед сина си. Никога повече няма да го оставя сам.

На следващата вечер взе на брега и Ян-Тао, и оттам нататък започна да го води при водата всяка вечер. Духовете я зовяха силно, настояваха за присъствието и почитта ѝ.

Ян-Тао присядаше на някой голям камък и я слушаше как разговаря с предците им, а после как разговаря и с баща му. Не след дълго обаче застана до нея. Тя започна да го учи как да приготвя приношения за духовете, за да имат храна, с която да се подкрепят по пътя им към отвъдното. Учеше го и как да търси знаци от Джоузеф у животните наоколо, в златните листа, които се носеха по повърхността на водата и в самата вода.

Заедно двамата откриваха Джоузеф навсякъде. Той беше в конете, които всяка сутрин ги поздравяваха с нежно пръхтене, сякаш за да ги успокоят въпреки отсъствието му. Беше в мъглата, която се носеше между дърветата и се увиваше около фермата им като защитен пашкул. Беше във всяка дъска и пирон в къщата, която Джоузеф беше изградил със собствените си ръце, за да ги дари с безопасност, топлина и уют.

Животът им се превърна в безстрастно повторение на работа и ядене, работа и ядене, и кратки мигове, отдадени на спомени. Мей Лин не можеше да спи. Затваряше очи и там, където би трябвало да бъде Джоузеф, веднага усещаше зееща празнота, все едно ѝ бяха откъснали крак или ръка. Но вместо да се бори със самотата, тя ѝ се отдаваше – часове наред през нощта бродираше историята си заради своя син, а както си даде сметка напоследък и заради покойния си съпруг.

Почти беше приключила бродерията. Още една година работа по нея би ѝ дошла много добре, но се притесняваше, че не разполага с толкова много време. Болките в корема ѝ вече бяха станали постоянни, придърпванията и спазмите непрекъснато се надпреварваха за нейното внимание. Изобщо не ѝ се хапваше, но пред Ян-Тао се преструваше, че яде, за да си спести въпросите му.

И тъй като бродерията не беше завършена, тя беше свалила избродираните парчета от обръча, докато все още имаше сили, и ги беше събрала и подредила в церемониалната роба, която Ян-Тао някой ден щеше да облече. Левият ръкав – най-трудният от всичко заради историята, която беше решила да разкаже там, беше единственото незавършено парче. Въпреки това тя прикрепи и него към робата.

Седмиците минаваха. Студеният западен вятър нахлу на острова и вледени и земята, и изворите, така че те бяха принудени всяка вечер да внасят ведрата с вода вкъщи, за да имат и за следващия ден. Макар че даваха всичко от себе си, само двамата просто не бяха в състояние да съберат цялата реколта, така че морковите, тиквите, картофите, даже ябълките по дърветата отдавна гниеха или почерняваха от сланата. Осоленото месо в избата бързо намаляваше.

Една сутрин, когато излезе да нахрани прасетата и кокошките, Мей Лин ги завари до едно натръшкани по земята. Кръвта им се стичаше по замръзналата пръст – знак, че убийствата са станали предишната вечер, преди падането на температурите. А тя не беше чула нищичко.

Касапницата беше организирана така, че да прилича на причинена от диво животно – по-скоро с остри зъби и нокти, отколкото с хладно оръжие. Но във вече замръзналата пръст Мей Лин забеляза отпечатъци от ботуши. Бяха дълбоки и ясни и водеха към имота на Дънкън Кембъл.

Сега, след като Джоузеф си беше заминал, Кембъл беше започнал да става все по-необуздан в алчния си стремеж към земята и къщата ѝ. Краката на Мей Лин се разтрепериха от страх, но някак си успя да стигне до кухнята и грабне пушката на съпруга си. Оттогава нито за миг не се раздели с нея.

Един месец след като Джоузеф потегли оттук (защото та отчиташе времето не от дена, в който ѝ бяха съобщили за смъртта му, а от деня, в който той беше излязъл от фермата), Мей Лин беше в обора и доеше кравата, следвайки автоматично всички процедури, без изобщо да се замисля. Студеният вятър свистеше в процепите между дъските, напомняйки ѝ, че Джоузеф беше планирал да ги запълни преди началото на зимата. Сега, след като него го нямаше, тя трябваше да измисли начин да направи това сама. Приведе се под кравата, присегна се към вимето ѝ и точно в този момент болката я съсече като остра секира.

Вълните на агонията я блъскаха толкова силно, че ѝ се зави свят. Пред очите ѝ заиграха светлинки, догади ѝ се и от гаденето кожата ѝ се покри с плътен слой студена пот. Мей Лин простена и се свлече към кравата, но животното се дръпна и тя осъзна, че пада напред без нищо да я задържи.

Приземи се върху ведрото с млякото, събори го и се и се озова върху сламата, покриваща мръсния под на обора. Болките следваха в тялото ѝ една след друга, вълна след вълна, а Мей Лин не можеше да стори нищо друго, освен да яхне тези вълни. Изви глава на страни тъкмо навреме, за да изпразни стомаха си на земята. От очите ѝ бликнаха сълзи и започнаха да се стичат по лицето ѝ. Страхът се хлъзна по тялото ѝ, заливайки го последователно ту с пот, ту със студ.

Като че ли тялото ѝ не беше нейното. Беше управлявано от някакъв дяволски мъчител. Единственото, което можеше да стори тя, беше да чака и да се надява, че ще издържи.

Налагаше се да издържи! Синът ѝ имаше нужда от нея! Тя беше единственият му близък човек на този свят!

Улови се като удавник за сламка в безценния образ на Ян-Тао, докато гаденето, треперенето и усещането за разкъсване в стомаха ѝ не утихнаха, оставяйки я изтощена и немощна, но пък жива!

Остави млякото да си се процежда в земята и запълзя на четири крака към вратите на обора. Остави там и пушката. Накрая някак си успя да се добере до къщата, където синът ѝ беше отдавна заспал в стаята си на горния етаж.

Да, нощта щеше да бъде дълга. Мей Лин го знаеше. Знаеше също така, че повече не може да отрича истината, която беше крила и от себе си. Край със защитата на земята им от Кембъл, край с работата по приготвянето на зимнина. Оттук нататък трябваше да се фокусира върху две и само върху две неща – първо, да завърши бродерията си и второ, да осигури бъдещето на Ян-Тао. Защото съвсем скоро щеше да бъде принудена да направи единственото, което си беше обещала никога да не прави – да остави детето си съвсем само на този свят.

Мей Лин умираше.

С настъпването на утрото планът вече беше готов.

Първоначалната ѝ идея беше да натоварят в каруцата каквото успеят и да хванат първата транспортна баржа за Виктория, Уотком или Порт Таунсенд, където тя щеше да намери китайско семейство, което да осинови Ян-Тао.

С оглед на тази идея тя отиде в обора, за да впрегне коня в каруцата и да ги доведе до къщата, за да може да започне да товари.

Но стигна само до яслите на коня. Там си даде сметка, че от тази идея нищо няма да стане. Та тя не можеше да се задържи права, какво остава да управлява кон, теглещ тежка каруца! Ако първо успее да натовари каруцата, разбира се, което също беше съмнително.

Ридаейки от болка и отчаяние, Мей Лин се върна в къщата и се сви на дивана. Загледа се в танцуващите по стената сенки, които хвърляше фенерът, и започна да обмисля крайно ограничените си варианти за действие.

Трябваше да действа веднага! Не можеше да обрече сина си на ужаса да открие майка си мъртва. Тогава щеше да бъде принуден сам да си проправя път в този свят, сам да се бори срещу манипулациите на Кембъл. Мей Лин изобщо не се съмняваше какво щеше да стори Кембъл в мига, в който научеше, че тя е мъртва. Щеше веднага да пристигне тук и да заграби със сила имота им, като преди това се отърве бързо и безшумно от единствения оцелял от законните собственици. Цяло чудо беше, че не ги беше избил веднага след смъртта на Джоузеф!

А тя по-скоро би взела сина си в отвъдното, вместо да го остави в ръцете на онова чудовище Кембъл.

И точно тогава Мей Лин разбра какво трябва да направи.

В мига, в който светлината на утрото запристъпва полека в стаята, тя се насили да се изправи на крака и се затътри към кухнята. Тъй като през нощта изобщо не се беше събличала за лягане, сега не ѝ се налагаше да полага усилието да се облича.

– Ян-Тао, време е да ставаш! – провикна се от подножието на стълбите. А после толкова бързо, колкото ѝ позволяваше изнуреното ѝ тяло, започна да приготвя закуска за детето си от студения ориз, останал от снощната вечеря, към който добави настъргана ябълка. Ако Джоузеф беше успял да се прибере у дома след Порт Таунсенд, сега тя щеше да разполага с канела, с която да поръси закуската, но тъй като нямаше, изсипа голяма лъжица захар като за специален случай. После пак се провикна: – Ян-Тао!

Чу го как трополи надолу по стълбите.

– Ни хао, мамо! – поздрави той, още разтъркващ с юмручета сънените си очи.

– Ни хао, хузи! – отговори тя.

Едва когато той се тръшна на стола си, тя успя да огледа лицето му и забеляза, че е подпухнало и че очите му са кръвясали от засъхналите сълзи, стекли се назад към ушите му. Невидимият юмрук, който обикновено стискаше стомаха ѝ, сега се прехвърли на гърдите ѝ и извика сълзи и в нейните очи.

– Мислиш за татко, нали? – попита тихичко, макар да знаеше отговора.

Синът ѝ кимна, но без да откъсва очи от купичката с ориз пред себе си.

– И аз мисля много за него. Той много ми липсва!

Невидимият юмрук се изкатери към гърлото ѝ и я задави. Тя преглътна, но натискът на юмрука не отслабна. Единственото, което можеше да стори тя, беше да стисне здраво очи.

– Искам татко да се прибере у дома – промълви детето.

Мей Лин отвори очи и погледна сина си. Той беше перфектната комбинация между нея и Джоузеф – къса черна коса, силна челюст, кръгли бузи. Всичко друго освен лицето му вече беше изгубило закръглеността на детството – съвсем скоро той щеше да израсне висок и жилав, наполовина момче, наполовина мъж. Ала тя нямаше да бъде жива, за да го види. Тя никога нямаше да види мъжа, в който щеше да се превърне синът ѝ.

Отново започна да ѝ се гади. Тя преглътна внимателно и започна да диша бавно и дълбоко, за да се овладее, но въпреки това стомахът ѝ се преобърна и не ѝ остави никакъв друг избор, освен да се втурне към мивката и да изплюе слузта, която беше единственото нещо, останало във вътрешностите ѝ.

– Мамо, да не би да си болна?

Мей Лин затвори очи и отпусна чело върху ръба на мивката. Досега беше успявала да крие най-тежките симптоми от сина си.

– Да, болна съм – прошепна накрая, без да помръдва.

– Върви да си легнеш, мамо! Аз ще се грижа за теб!

Тя чу как столът му стърже по пода и разбра, че той приближава към нея, готов да поеме задълженията си на мъжа в къщата.

Де да беше толкова просто!

Въпреки че краката ѝ трепереха, тя успя да се изправи и се обърна към него. Той стоеше до нея с решително стиснати челюсти и изпънати рамене, готов да поеме товара, който не би трябвало да бъде носен на толкова крехка възраст. Само очите му издаваха стаения страх.

"Престани да мислиш за това! – укори се тя. – Трябва да му помогнеш да бъде силен, иначе няма да оцелее!"

Мей Лин също изпъна рамене, вирна брадичка и се насили да се усмихне – заради сина си.

– Благодаря ти, че искаш да се грижиш за мен, но се опасявам, че онова, от което съм болна, няма да мине само с лягане – обгърна сладкото му личице с ръце и се втренчи в очите му, опитвайки се да предаде на душата му цялата любов, която изпитваше към него, за да му помага и да го води в онова, което му предстоеше. – Съжалявам, скъпи мой, но умирам. Умирам, сине мой!

Той тръсна глава, нежелаещ да повярва на думите ѝ.

– Вярно е – повтори тя.

Лицето му се разпадна в ръцете ѝ. Той се свлече в обятията ѝ и главата му удари силно гърдите ѝ, но за щастие мивката зад нея успя да я задържи права. Мей Лин уви ръце около него и този път се отдаде на воля на риданията, които пак започнаха да я задушават.

Майка и син се свлякоха на пода, ридаейки за несправедливия си живот. За Джоузеф, който трябваше да бъде тук, с тях. За детството на Ян-Тао, което току-що беше приключило. Каквото и да се случеше с него оттук нататък, той просто щеше да бъде принуден да порасне. И щеше да бъде съвсем сам на този свят.

Мей Лин плачеше за детето, което се нуждаеше и от майка, и от баща, но губеше и двамата само през няколко месеца един от друг.

Плачеше за себе си и за всички близки хора, които ѝ бяха отнети.

След доста дълго време тя усети, че сълзите ѝ пресъхват. Забеляза, че и Ян-Тао се е наплакал достатъчно. Но двамата продължиха да седят заедно на пода – майка и син, прегърнати може би за последен път. Не правеха нищо друго освен да вдишват уханията си. Неговата миризма – онзи типично момчешки мирис, които беше смесица от пот и чист въздух, я изпълваше и едновременно я разкъсваше и ѝ даваше сили.

– Обичам те, Ян-Тао! – промълви тя, подпряла брадичка върху главата му, мислейки си за всички онези случаи, в които е трябвало да му повтаря това, и че нито веднъж не го беше казала на Джоузеф. – Каквото и да става, искам да помниш, че мама те обича!

– И аз те обичам, мамо! – изфъфли той, свит до гърдите ѝ.

Накрая тя го притисна за последно към себе си и лекичко го избута с думите:

– А сега имаме да свършим една важна задача, но аз не мога да я свърша без теб! Затова върви да си облечеш палтото и ме чакай навън!

Той изтри сълзите си и я погледна неуверено. Накрая кимна, изправи се и се запъти да изпълни заръката ѝ. И в този момент тя разбра, че синът ѝ окончателно се е отърсил от малкото момче, което доскоро беше.

– Шестстотин и нито долар повече! – подсмръкна Кембъл и се изплю на земята, но без да сваля очи от нея.

Мей Лин се държеше здраво за сина си, черпейки сили от него. Двамата стояха в двора на Кембъл пред къща, която беше по-малка дори от първата колиба на Джоузеф. Полето и миниатюрната овощна градина, през които бяха минали, за да стигнат дотук, бяха обградени отвсякъде с камънаци и гъсти гори, растящи на почти вертикален планински склон. Нищо чудно, че този човек ламтеше така неистово за земята на Джоузеф.

А сега щеше да получи и земята, и сградите, и посевите, и животните, и залива. Всичко.

Тя поклати глава и изрече:

– Господин Кембъл, и вие, и аз отлично знаем, че моята ферма струва много повече от това. Не съм обявила имота си за продан, не съм си намерила друг купувач. Знаете го добре, нали? Въпросът обаче е следният: ще спите ли спокойно, ако някой друг купи земята, на която сте хвърлили око от толкова много години?

Нито за миг не свали брадичка, нито за миг не отпусна рамене. За нищо на света нямаше да му позволи да я види слаба. Ако разбереше колко е болна и колко изтощена се чувства, веднага щеше да схване, че за нея би било невъзможно да обикаля и да търси друг купувач. А тя трябваше да извърши продажбата още днес!

Устните на Кембъл се разкривиха от отвращение, докато погледът му пълзеше по нея и Ян-Тао, но Мей Лин не отмести очи. Извърна се и погледна през рамо към къщурката си, после огледа скромната си градинка с картофи – и тя разбра, че той си дава сметка колко отчаяно иска нейната земя. Въпреки това не продума и думица – чакаше го да заговори пръв.

Което той направи с тежка въздишка.

– Хубаво. Ще ти дам деветстотин долара. За всичко.

Тя кимна. Но още не беше приключила.

– Ще ми дадете парите в брой до петък и ще позволите на мен и на сина ми да останем в имота си до края на годината, което ще рече още девет седмици. Договорихме ли се?

Той присви очи, пристъпи крачка напред и тихичко изръмжа:

– Гледайте до първи януари да ви няма, иначе ви изхвърлям от земята си!

Агресивното му поведение обаче изобщо не я накара да отстъпи. Без да помръдне, Мей Лин отвърна спокойно:

– Не се тревожете! Дотогава отдавна ще сме се махнали.

– В такъв случай се договорихме!

Тя подаде ръка, както беше виждала да правят и баща ѝ, и Джоузеф, когато сключват сделка. Кембъл я погледна, повдигна вежди, изсумтя и се обърна.

– Ще ви донеса парите веднага, щом ги събера! – отсече.

После изчезна в обгърнатата от сенките на склона колиба, оставяйки ги насред двора си така, сякаш никога не бяха идвали тук.

Мей Лин стисна лекичко ръката на сина си и прошепна:

– Да тръгваме!

И двамата поеха по дългия път към дома, всяка следваща стъпка по-болезнена и по-уморителна от предишната, но необходима.

След пет дена тя щеше да разполага с парите, от които ще се нуждае Ян-Тао за новия си живот. Можеше мислено да отметне първа точка от новия си план. Беше назрял моментът да се концентрира върху стъпка две.