Момичето, което пишеше върху коприна

Пета глава

31 май, четвъртък. В наши дни.

Центрачната част на Сиатъл.

– ЗДРАВЕЙ, ЗОУИ! Може ли да ме свържеш с баща ми? – изрече Инара в блутута на телефона, докато лавираше с колата си сред натоварения трафик в централната част на Сиатъл.

Беше поела обратно към острова с кола, натъпкана до тавана, но току-що си беше дала сметка, че цяла седмица така и не се беше сетила да попита баща си за ръкава. Приготвянето на багажа ѝ и подготовката за започването на работата по хотела бяха запълнили всяка минута от нейния ден. Едва вчера беше намерила време да се срещне с мениджъра. "Човешки ресурси" на "Старбъкс", за да му съобщи, че отказва работата. Срещата беше преминала бързо и твърде неловко, ала въпреки неприятното преживяване тя беше напълно убедена, че е взела най-правилното решение за себе си.

Което беше ужасяващо. Ами ако допуска огромна грешка?

– Не е възможно, Инара, съжалявам! – отговори личната асистентка на баща ѝ. – Поръчал ми е да не го безпокоя по абсолютно никаква причина по време на срещата му с изпълнителните директори на "Ю Йи". В момента се намират на ключов етап от преговорите.

– О, да бе! Напълно забравих, че китайците вече пристигнаха. Е, в такъв случай му предай, че ще му звънна по-късно – отвърна Инара и затвори.

Погледна часовника си и видя, че се движи напълно в график. Ако нямаше задръстване по пътищата или закъснение на ферибота, щеше да бъде на острова доста преди вечеря. Инара изгаряше от нетърпение да се върне отново там.

Но докато се качваше на магистралата от рампата на Пътя на маслините, мисълта за ръкава изведнъж нахлу отново в съзнанието ѝ, отказвайки да я остави на мира. Все още не беше получила никакъв отговор на имейла, който беше изпратила на онзи професор. Обаче Вашингтонският университет, където той преподаваше, беше от другата страна на моста. Имаше достатъчно време да се отбие за малко и да поговори с него лично, за да си изясни нещата. А след това можеше да продължи, да забрави веднъж завинаги за този ръкав и да се концентрира изцяло върху работата по хотела.

Да, точно така щеше да направи. Даде десен мигач на колата си и се насочи към рампата, отвеждаща към университетския квартал. Дано само този професор не е във ваканция!

След като намери място за паркиране в кампуса, тя извади смартфона си и се включи в сайта на университета, за да разбере къде точно се намира кабинетът на този професор. Десет минути по-късно вече чукаше на дървена врата с надпис "Професор Даниел Чин, доктор на науките. Китаистика".

Никакъв отговор.

Инара пак почука и едва тогава забеляза графика, поставен на стената точно до вратата. От него ставаше ясно, че по това време професор Чин можеше да бъде открит в сградата "Багли Хол", където преподаваше история на модерен Китай. Часът завършваше в 12:20 часа.

Когато погледна телефона си, за да види колко е часът, тя си даде сметка, че ако чака края на учебния час, ще изпусне ферибота, който се беше надявала да хване. Но като се замисли, осъзна, че си струваше – така поне щеше веднъж завинаги да освободи съзнанието си от тази загадка. Затова излезе от сградата и се огледа.

Познаваше много добре кампуса на университета, а в "Багли Хол" беше карала доста часове през студентските си години. Затова веднага пое в правилната посока и скоро се озова край фонтана "Дръмхелър", отвъд който се разкриваше зашеметяваща гледка към планината Рейниър в далечината. Като типичен местен жител тя се поспря, за да се наслади на тази природна забележителност, толкова рядко видима заради облаците, и едва след това продължи към притихналата каменна сграда от другата страна на фонтана.

Надникна в първата класна стая и видя, че преподавателят е жена. Следващата стая, която всъщност беше аудитория, беше претъпкана със студенти, слушащи лекцията на застаналия на катедрата мъж с азиатски произход. Това най-вероятно беше професор Чин. През всичките си студентски години Инара нито веднъж не беше попадала на този професор. Един поглед към него обаче ѝ беше достатъчен, за да ѝ докаже какво е пропуснала, фокусирайки магистратурата си върху Европа.

Той беше млад за професор, най-много в началото на трийсетте, но очевидно експерт в своята област. Приковаваше вниманието на студентите с интересни факти и многобройни снимки на екрана зад него, но като че ли най-силно ги караше да се прехласват със страстта в гласа, с която водеше лекцията си.

Инара се мушна на третата редица, намирайки си място до две момичета, усърдно водещи си бележки на лаптопите. И двете я стрелнаха намръщено. След като се, настани на свободната седалка, тя се огледа и едва сега забеляза, че в преобладаващата си част студентите всъщност бяха жени.

– Какво, според вас, си е помислил императорът, когато манджурците превземат страната? – изрече в този момент професорът така, сякаш се канеше да разкрие някаква пикантна тайна.

През следващите десет минути тя научи за китайската история много повече, отколкото през целия си живот. От професора се излъчваше невероятна енергия, наелектризираща цялата аудитория, така че дори обичайните полузаспали студенти, почиващи си по традиция на най-задните редици, бяха изпънали гърбове и слушаха внимателно. От устата на професор Чин лекцията по история на Китай звучеше като холивудска клюка.

В мига, в който лекцията приключи, залата изригна. Инара изчака на мястото си студентите да си приберат нещата и да напуснат. На катедрата около професора се образува плътен кръг от момичета, които се надпреварваха да му задават въпроси, докато той си събираше листите, изключваше лаптопа си от проектора и го връщаше в чантата, метната през рамото му. Когато групата момичета се насочи към стълбите, продължаваща да държи професора в средата, Инара се изправи на крака, за да го настигне, преди да е успял да избяга.

– Извинете, професор Чин! Може ли да ви отнема минутка от ценното време?

Лешниковите му очи се спряха върху лицето ѝ само за част от секундата, след което се върнаха върху момичето до него и той изрече:

– Брита, защо не изпратиш имейл на асистентката ми, за да си насрочиш среща в приемните ми часове? Тогава ще мога да ти обясня този въпрос в по-големи подробности – после вдигна глава и обгърна с поглед всички момичета около себе си, в това число Инара. – Същото важи и за вас, колеги. Запазете си час и за мен ще бъде удоволствие да отговоря на всичките ви въпроси! Но сега бързам за важна среща!

След тези думи професорът успя да се измъкне от приклещилата го тълпа, но стигна едва до фонтана пред сградата, когато Инара го настигна и повтори:

– Професор Чин, само минутка, ако обичате!

Той спря и я погледна, и даже се усмихна, разкривайки перфектни бели зъби, но от вниманието ѝ не убягна лекото стягане около очите му, което подсказваше, че е раздразнен.

– Съжалявам, госпожице...

– Инара Ериксън! – представи се веднага тя и подаде ръка. Той се ръкува с нея.

Но преди да успее да му обясни коя е и какво иска, той вече се обръщаше с думите:

– Приемните ми часове са от два до четири следобед. Заповядайте в кабинета ми!

И хукна по тухлената алея, обаче тя пак го настигна.

– Професор Чин – изрече настойчиво, – аз не съм студентка! Открих един прекрасно бродиран ръкав, за който се надявах да можете да ми дадете някаква информация или най-малкото да ме насочите към свой колега, който би могъл да ми помогне! Изпратих ви и снимка с имейла си!

Това го закова толкова внезапно на мястото му, че тя беше изминала две крачки пред него, преди да го забележи и да се обърне.

– Госпожица Ериксън. Разбира се! Извинете ме за държанието ми! Видях имейла ви, но засега не съм имал време да ви отговоря. Прекрасна находка!

Очите ѝ светнаха от удоволствие, устните разцъфнаха в усмивка – колкото и незряло да беше от нейна страна, беше щастлива, че е привлякла интереса му.

– Даже сега е в мен! – възкликна и потупа чантата на рамото си. После погледна часовника си и промърмори: – Е, бих могъл и да позакъснея за онази среща. Заповядайте в кабинета ми!

Влязоха в претъпкания му с артефакти кабинет. Той избута купчината книги от бюрото си, за да направи място, и разстла най-обикновено парче бял плат. Инара разтвори парчето син кариран плат и вдигна ръкава пред очите му.

– Открих го под стълбите в семейното ни имение на остров Оркас – поясни. – Нямам никаква представа нито откъде се е появил, нито колко време е престоял там!

Без да изпуска от поглед ръкава, професор Чин си сложи бели памучни ръкавици, като отбеляза:

– Би било добре да не пипате твърде много този ръкав. Мазнините по ръцете ни се отразяват зле на фината бродерия.

Инара прехапа усмивката си, пряко сили привлечена от сексапилната му педантичност.

– Ще го имам предвид, професоре – промърмори.

– Наричайте ме Даниел! – възкликна той и погледът му най-сетне се откъсна от ръкава, за да се насочи към очите ѝ. До устните му се появи малка трапчинка. – В крайна сметка не сте студентка!

Тя позволи на усмивката си да се покаже и разшири и отговори:

– А вие можете да ме наричате Инара!

– Това име семейна традиция ли е? – запита той и нещо проблесна в очите му, но ги насочи бързо към ръкава, преди тя да успее да отгатне посланието им. Той пое внимателно ръкава от нея и го положи върху покритото с бяло платно бюро.

Силно развълнувана, тя кръстоса ръце пред гърди и отговори:

– Всъщност името е арабско. Когато била бременна с мен, майка ми работела с някаква жена от Ливан, която ѝ казала, че името означава "бляскав" или "светещ".

– Красиво е!

Този път тя вече разбра какво беше зърнала в очите му, защото сега погледът му се задържа върху лицето ѝ с неприкрит интерес. Тя усети как дишането ѝ се учестява, но се насили да продължи да се усмихва, за да намали напрежението, настанило се изведнъж между тях.

– Благодаря – смотолеви.

Той примигна, а после рязко се завъртя назад, за да вземе лупата от лавицата зад бюрото му. Приведе се над ръкава и изучава бродерията по него в продължение на няколко дълги минути.

– Това е невероятно! – изрече накрая с такъв ентусиазъм, че тя се запита дали случилото се между тях преди малко не е било само плод на въображението ѝ. – Никога досега не съм виждал толкова сложна, детайлизирана бродерия в подобни мащаби! Техниката прилича на случаен бод, разработена през двайсетте и трийсетте години на двайсети век. Това означава, че редовете се кръстосват и конците се добавят пласт след пласт, от много рехаво до много гъсто, така че крайният ефект е много подобен на маслено платно. Ето, вижте тук... – посочи към мястото, където морските вълни се разбиваха в корпуса на кораба. – Характерното за бродерия със случаен бод е, че отделните бодове варират по дължина, посока, цвят и гъстота на конеца. Всъщност този бод е всичко друго, само не и случаен, но ако го сравните с традиционната бродерия, бодовете изглеждат хаотични.

Изви ръкава и се изправи, сякаш за да огледа цялата картина, а не детайлите.

– Озадачаващото е, че макар видът на бода да ме кара да смятам, че бродерията е създадена през двайсетте години, кройката на ръкава намеква за китайската династия Дзин, преименувана на Цин, управлявала до края на империята през 1912 година. Освен това самата тема на бродерията е крайно необичайна!

– Какво искате да кажете? – попита заинтригувана тя, пристъпи до него и надникна към ръкава, опитвайки се да види онова, което беше описал той.

– Ами, не е като традиционната китайска бродерия, която към виждал, и въпреки това безсъмнено е китайска с тези символи – посочи към мястото близо до китката. – Виждате ли това? Това тук е меч, забит в дърветата на гората. Мечът е атрибут на един от Осемте безсмъртни в таоизма! А тук – премести лупата вляво – определено е лотос, въпреки че се слива с вълните на морето. Лотосът пък е най-популярният символ в будизма.

Замълча. А тя зачака, усещайки как вълнението ѝ нараства. Чудеше се дали няма още нещо.

Имаше.

– С тази кройка на подкова ръкавът изглежда да е срязан от китайска драконова роба, но дизайнът на бродерията пък съвпада.

– В какъв смисъл?

– По време на династията Дзин държавните служители на империята са носели драконови роби, наречени чифу, за всички случаи с изключение на най-официалните. Тези роби обикновено са имали на гърдите знак за ранга на служителя, както и дванайсет дракона, избродирани на определени места, сред които и по един на всяко рамо. Както обаче виждате, на рамото на този ръкав няма никакъв дракон. Освен това сложната бродерия на драконовите роби обикновено е завършвала над лакътя, като останалата част е била изпълнена с обикновени мотиви – или поне до маншета, който отново е имал сложен дизайн като основната част на робата. А този ръкав изобщо не следва този традиционен модел!

– Какво означава това?

– Не знам. Никога не съм виждал подобни бродирани фигури, освен на копринените паравани, разбира се, но и там не са с толкова големи подробности, а още по-малко – с такава сложна техника. Обикновено бродериите изобразяват природна картина или сцена от китайска легенда...

Внезапно той млъкна, като че ли току-що се беше сетил нещо.

– Сякаш тази...

– Какво?

Когато се обърна към нея, очите му се бяха разширили. С доста по-дълбок тембър изрече бавно:

– Сякаш тази бродерия разказва някаква история, но това е история, за която никога не съм чувал! А аз познавам много добре китайските истории, гарантирам ви!

Гласът му изведнъж я привлече към него. Прииска ѝ се да чуе всички тези истории още сега. Напълно прехласната, на Инара ѝ отне известно време, докато осъзнае, че двамата се намират толкова близо един до друг, че могат да се докоснат.

За да увеличи разстоянието между тях, тя отстъпи наляво и промърмори:

– Не мога да повярвам колко много неща можете да кажете само от един поглед!

– О, аз едва започвам, госпожице... Инара! – ухили се доволно той. После прочисти гърло и добави: – Бихте ли имали нещо против да оставите ръкава при мен? Мога да ви предложа застраховка и малка стипендия за това, че сте дали назаем този артефакт на университета, а лично мога да обещая, че ще го третирам единствено с респекта, който му се полага! Бихме могли да уточним и датата на връщането му, ако желаете.

Малка стипендия ли? Пари, които тя би могла да използва за хотела!

– Смятате ли, че този ръкав е ценен? – попита тя.

– На този етап не мога да кажа със сигурност – отговори уклончиво той. – Със сигурност би бил по-ценен, ако към него вървеше и дрехата, към която някога е бил прикрепен!

– Ах, да, исках да ви питам и за това – изрече тя, докато той увиваше внимателно ръкава. – Защо според вас някой ще реже ръкав от някаква дреха, а после ще го крие?

– Повече от сигурно е, че този някой е имал основателна причина да го направи. Бих бил много щастлив, ако имам възможността да разгадая тази мистерия!

Инара се замисли за предложението на професора. Нямаше никакво съмнение, че ръкавът беше събудил професионалния му интерес в значителна степен. Нямаше никакво съмнение също така, че през идните месеци нейното време щеше да бъде запълнено изцяло с грижите по ремонта на хотела, което щеше да рече, че надали ще има възможност да се занимава с проучвания. Пък и какво толкова може да му се случи на ръкава, ако го остави тук?

– Разбира се – изрече на глас. – Задръжте го колкото е необходимо!

– Отлично! Ще се грижа добре за него, обещавам ви! И ще поддържаме връзка, за да ви държа в течение на проучванията си – уви старателно ръкава в памучното платно и го заключи в едно от чекмеджетата на бюрото си. След това попълни разписка и ѝ я поднесе за подпис, поглеждайки часовника си. – Съжалявам, но вече наистина трябва да тръгвам за онази среща!

– А аз трябва да хвана ферибота – рече тя и тръгна с него към изхода на сградата, където си стиснаха ръцете. Професионалното му поведение я убеди, че само си беше въобразила проблясъците в очите му, които беше зърнала в неговия кабинет.

– Беше ми приятно да се запознаем, Инара! – рече той. – Ще държим връзка за ръкава.

– Благодаря ви! Оценявам онова, което правите за мен!

След тези думи го видя как се обръща и потегля. Тя стори същото, като се завъртя на пета и се насочи към колата си, а с нея и към имението, което я очакваше на острова и което скоро щеше да се превърне в бутиков хотел.

След час и половина път до Анакортъс тя изпусна първия ферибот и се наложи да чака на опашка за следващия, така че не успя да стигне до Ротси преди девет вечерта. Слънцето беше залязло, но островът беше все още потънал в онзи синкавочерен миг преди нощта, който се усещаше в еднакви части като безмълвна въздишка и бушуващо сърце. Докато внасяше багажа си в къщата на Далия, Инара усети, че нощта най-сетне я обгръща и едва сега си даде сметка, че изобщо не беше помислила за безопасността си. Съвсем сама. В едно изоставено имение. Заобиколена от десет акра призрачна гора.

Заключи вратите, качи се на горния етаж и отвори прозореца на спалнята. До ушите ѝ достигна някакъв жужащ звук като от трафик по магистрала – отне ѝ известно време, докато осъзнае, че това всъщност е шепотът на вятъра, носещ се между вечнозелените дървета. От време на време мракът и тишината бяха разкъсвани от сънено бълнуване на птица или бухане на бухал откъм гората, от плисъка на прибоя отвъд дърветата. Всеки друг би се уплашил да бъде тук съвсем сам, но Инара установи, че нощните звуци всъщност я успокояват. Тук тя беше в безопасност от всички свои страхове така, както някога беше в скута на майка си.

Въпреки че тя ѝ беше отнета толкова рано.

Остави прозореца отворен за нощния бриз и се приготви за сън. Утре рано сутринта щеше да пристигне Том Гарднър, за да започне работата. Невероятно!

Докато се унасяше в сън, заслушана в нощните звуци на природата, Инара се улови, че мисли за професора и се чуди кога ли ще ѝ се обади.

От чисто професионален интерес, разбира се.