Момичето, което пишеше върху коприна

Десета глава

4 март, 1886 г., четвъртък.

Порт Таунсенд, територия Вашингтон

– РОДНИНА ли ти беше? – проби гласът на Джоузеф мрачната пелена на мислите ѝ.

Без да мести поглед от водата, Мей Лин кимна. Знаеше кого има предвид той.

– Баба ми – само изрече.

– Какво се случи, Мей Лин? Моля те най-сетне да ми кажеш!

Тя знаеше, че той няма предвид случилото се конкретно с баба ѝ, а с всички тях. И макар да смяташе да не му казва, думите изведнъж се заизливаха от устата ѝ, подобно на язовир, чийто бент се е скъсал.

– Беше рано – започна тя. – Толкова рано, че слънцето още не беше изгряло, когато бях събудена от викове. Не се притесних особено, тъй като подобни шумове бяха нещо обичайно за нощта, все пак само на една пресечка от нас се намираха кръчмите и бардаците.

Затвори очи, залята от пороя на спомените, и се опита да разкаже на Джоузеф всичко така, както си беше.

– Знаех, че са дошли, за да ни прогонят от домовете ни, точно както бяха сторили с китайците от Такома миналия ноември.

– Моята сестра ми писа за случилото се в Такома – обади се Джоузеф, стряскайки Мей Лин. Беше опънал крака и се беше подпрял на единия си лакът. Позата изглеждаше небрежна, но юмрукът на ръката, върху която се беше подпрял, говореше друго. – Тя живее там. Грозна работа е било с тези побоища и всичко изпепелено до основи...

Мей Лин сви крака, отпусна брадичка върху коленете си и се загледа в капките, падащи от близкото клонче. После продължи:

– Именно защото бяхме чували разни истории от хора, прогонени от Такома, в онази сутрин ние знаехме, че трябва да се страхуваме. Но стана ясно, че не сме се страхували достатъчно.

Продължи разказа си, съобщавайки му едно по едно всичко, което се беше случило в онази сутрин, без да пропуска нищо. От време на време Джоузеф поставяше ръка върху нейната, за да я успокои или изсумтяваше, отвратен от чутото, но тя не млъкваше. Сега, когато беше започнала, не беше в състояние да спре, докато не излее напълно душата си.

– Как се казваше онзи кораб? – прекъсна я внезапно той.

Тя никога нямаше да забрави това име – беше отпечатано с огън в паметта ѝ.

– "Принцът на Пасифика". Защо?

Лицето на Джоузеф започна да почервенява и продължи, докато накрая не стана мораво. Гърдите му започнаха да се надигат и спадат рязко, а после, изведнъж, скочи на крака пред нея и изкрещя:

– "Принцът на Пасифика" е кораб на Кембъл! Нищо чудно, че се ужасяваш толкова от него! – Изведнъж я сграбчи, издърпа я към себе си и я притисна толкова силно към гърдите си, че тя чу разтуптяното му сърце. – О, Мей Лин! – Пое си продължително и дълбоко дъх, а след това, доста по-тихо, попита: – Какво ти стори онова копеле?

Тя не отговори веднага – толкова зашеметена се чувстваше от усещането да бъде притисната до тялото му, в безопасността на силната му прегръдка.

– Мей Лин?

Тя си пое дълбоко дъх и отстъпи две крачки назад, за да се отдалечи от него и да започне отново да мисли трезво. Приседна, подви крака под себе си на една страна и продължи – и този път Джоузеф не я прекъсна, докато не свърши с думите:

– И накрая се събудих в твоята колиба.

– Ще ми се да си можела да го хвърлиш през борда, копелето му с копеле мръсно!

Мей Лин примигна. Беше потънала толкова силно в разказа си, че изобщо не беше забелязала как Джоузеф крачи напред-назад пред нея. Яростта, която струеше от него, беше толкова мощна, че сякаш изпълваше пространството под тяхното дърво с червени пламъци.

– Джоузеф?

Той се закова на място с отпуснати край тялото ръце и стиснати юмруци и изръмжа:

– Не мога да повярвам, че години наред съм живял врата до врата с човек, способен на такава жестокост! Мей Лин, повярвай ми, че ако знаех какво прави този човек, щях да го спра! Със сигурност щях да го спра!

Тя пак се изправи на крака, хвана здраво ръцете му и прошепна:

– Но ти не си знаел, Джоузеф! И аз не те виня!

Той издиша дълбоко, освободи едната си ръка, подхвана с нея тила ѝ, отпусна чело до нейното и промърмори:

– Съжалявам, Мей Лин, толкова съжалявам!

Тя затвори очи и си позволи да се наслади на усещането да бъде държана от Джоузеф, да бъде пазена от него.

В продължение на доста дълго време той не каза нищо, въпреки че емоциите, които пробягваха в изражението му, ѝ подсказваха, че обмисля чутото. А когато заговори, едва сдържаният гняв в гласа му накара косъмчетата на тила ѝ да настръхнат.

– Той трябва да си плати за стореното!

Мей Лин не желаеше да спори. Не желаеше също така и да подхваща предварително изгубена битка.

– Вече е сторено – прошепна. – Забрави!

– О, не! Кембъл и всички останали, отговорни за това зверство, трябва да бъдат съдени!

– Не, Джоузеф! Не трябва да казваш на никого за това! – почти извика Мей Лин, заставайки точно пред него. – Никой няма да ти повярва! Ние не разполагаме с доказателство, че баба е била хвърлена през борда, нали? Ще кажат, че е скочила, както направих аз, но после не е имала сили да оцелее.

Джоузеф наклони леко глава и попита:

– Възможно ли е да е станало точно така?

На Мей Лин веднага ѝ стана ясно, че той все още таи някаква слаба надежда приятелят му да не е виновен за подобно зверство. Затова, когато му отговори, се постара гласът ѝ да бъде безизразен.

– Не – каза. – Краката на баба ми бяха деформирани от връзване още от малка и тя не можеше да ходи. Беше неспособна да се покатери по перилата на кораба. Някой трябва да я е метнал оттам, за да се озове в океана.

– Прости ми, но възможно ли е това да е направил баща ти?

Този въпрос шокира Мей Лин толкова силно, че тя млъкна.

Да, възможно бе баща ѝ да беше вдигнал собствената си майка и да я е метнал през перилата, изпращайки я на сигурна смърт, за да я спаси – така, както беше сторил с Мей Лин. Напълно възможно.

Но пък малко вероятно. Баща ѝ беше наясно колко е слаба баба ѝ и колко студени са водите на океана. За него беше повече от сигурно, че баба ѝ за нищо на света не би могла да доплува до брега. Ако изобщо я е хвърлил през борда, то е било само за да я спаси от още по-жестока смърт от ръцете на белите мъже, но и в този случай вината отново падаше върху онези дяволи. Върху Дънкан Кембъл.

Но Мей Лин не желаеше да говори повече за смъртта на баба си. От мисълта за това я втрисаше и ѝ прилошаваше, а точно сега имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Започна да прибира остатъците от скромния им обяд, като промърмори:

– Най-добре е да побързаме, ако искаме до свечеряване да си намеря работа и подслон!

Джоузеф кимна, помагайки ѝ да събере храната. Но когато всичко беше прибрано, той изобщо не направи крачка по посока на града, както се очакваше. Вместо това се обърна към нея, постави нежно ръка върху рамото ѝ и изрече бавно и решително:

– Мей Лин, позволи ми да те пазя и защитавам!

– И как ще направиш това, Джоузеф?

– Ще бъдеш в безопасност, ако станеш моя съпруга! – изрече тихо, докато палецът му галеше нежно рамото ѝ. – Омъжи се за мен!