Момичето, което пишеше върху коприна

Седемнайсета глава

17 юли, вторник. В наши дни.

Имението Ротси, остров Оркас.

ИНАРА изключи електрическия тример, с който току-що беше подрязала живия плет покрай задната веранда, със свободната си ръка изтри потта от челото си и отстъпи две крачки назад, за да огледа резултата от работата си.

Беше средата на месец юли и лятото най-сетне беше настъпило – всъщност съвсем навреме за западните части на щата Вашингтон. Дъждът от миналата седмица беше напълно забравен, цветята и тревите наоколо растяха с по десет сантиметра на нощ. Червената кора на мадроновите дървета беше започнала да се цепи и бели. Лазурносиньото, безоблачно небе се отразяваше върху огледалната повърхност на пролива Ийст, раздвижвана само от време на време от някой каяк или палава чайка. Откакто близкият град Ийстсаунд вече нямаше докове по южната си брегова ивица, водният трафик покрай имението на Инара беше незначителен. Точно както го харесваше и тя.

В петък вечерта Инара беше завела Даниел до водата, за да му покаже плажа и оттогава насам ходеше там всяка вечер. Хладният бриз и свежите ухания на земята и морето неизменно прогонваха стреса ѝ от изминалия ден. Вчера беше открила плешив орел или по-скоро орлица, свила гнездо на върха на едно от близките дървета – сигурно имаше вече и малки, като се имаха предвид пътешествията, които майката правеше напред-назад, връщайки се с риба или друга плячка в огромните си, извити нокти. Може би съвсем скоро щяха да се покажат и бебетата.

Ризата ѝ беше подгизнала от пот, стичаща се по целия ѝ гръб и караща я да копнее за хладния плаж. Но засега не можеше да си позволи да отиде там, имаше прекалено много работа.

Вярно е, че можеше да наеме професионалисти за оформяне на градините и зелените пространства наоколо, което щеше да ѝ остави доста свободно време за продължаване на проучванията на убийствата или за да поръча, примерно, осветителните тела. Но екипът градинари би изисквал хиляди долари, с каквито тя не разполагаше. Беше твърдо решена да убеди баща си, че хотелът е разумна инвестиция, с която тя ще може да се справи, а предвид факта, че най-голямата му грижа бяха парите, тя беше длъжна да се вмести колкото е възможно по-разумно в бюджета. Това означаваше да ореже някои от нещата, които беше планирала. Освен това самата тя знаеше доста за поддържането на двора благодарение на летата, които беше прекарвала тук, помагайки на леля си Далия, така че беше напълно логично именно тя да поеме тази част от работата.

Удовлетворена от подкастрянето и изрязването на живия плет, тя се насочи към кухненската градина, скътана в нишата между главната къща и страничната стена на нейната къща. Това беше гледката, която се разкриваше пред очите ѝ всяка сутрин, докато пиеше чая си на задните стъпала, така че днес тя щеше да я превърне в достойна за съзерцание. Освен това нещо ѝ подсказваше, че между избуялите треви и плевели ще открие някои храбри зеленчуци – зеленчуци, които биха могли да ѝ спестят доста пари за храна както у дома, така и навън.

Сега тя остави тримера върху тревата и се насочи към гаража в другия край на подковообразното имение, за да вземе ръчна количка, лопата и градинарски ножици. По пътя си зърна Том на главната веранда и сви към него.

– Здрасти, Том! – помаха на строителя, за да привлече вниманието му.

Той изключи шлайфмашината, с която оправяше дъските на верандата, облегна се на парапета и отвърна:

– Здрасти и на теб! Смятам да накарам момчетата да боядисат тези дъски, докато времето позволява. Сигурна ли си, че не искаш да шлайфам цялата веранда? – И обгърна с жест пространството зад гърба си.

Беше се наложило да поправят този отсек поради открити в него изгнили дъски, но останалата част на верандата беше структурно здрава, така че щеше да издържи още най-малко две-три години.

– По-добре не, но ти благодаря! – отговори Инара. – Резките и вдлъбнатините в дъските придават атмосфера. Просто кажи на момчетата си да боядисат всичко и ще бъде напълно достатъчно – загледа се право в шлайфмашината и се зачуди какво точно да каже. Накрая изрече: – Благодаря ти... че правиш това!

Когато миналата седмица се беше върнала от Сиатъл, беше седнала заедно с Том и му беше разказала за споразумението, което беше постигнала с баща си и за необходимостта да бъдат колкото е възможно по-пестеливи. Така двамата бяха орязали всички възможни разходи и бяха набелязали задачите, с които Инара можеше да се заеме и сама – примерно оформлението на градините. А Том очевидно беше решил да поеме и част от работата, която обикновено не вършеше сам.

Очите на Инара се насълзиха. Тя знаеше, че за разлика от баща ѝ Том е напълно убеден в успеха ѝ и сега ѝ помагаше просто като съсед. Беше ѝ помогнал да се чувства добре дошла в малката общност на острова.

Сега той просто сви рамене под изпъстрената си с потни петна тениска и отговори:

– Няма проблеми! О, почти щях да забравя! Софи ми заръча дати предам, че довечера те чакаме на вечеря! Свободна ли си?

– Разбира се! – усмихна се Инара. – Благодаря!

Макар да се държеше небрежно, докато помахваше на Том и се обръщаше отново към гаража, отвътре изобщо не се чувстваше така. В Сиатъл също познаваше съседите си, но там всеки беше за себе си. Хората на остров Оркас бяха различни. Тук съседите се канеха едни други на вечеря, непознати я заговаряха в бакалията или в пощата и всички ѝ помахваха дружески по пътя. Инара усещаше, че пуска все по-дълбоки корени на този остров.

Когато отвори вратите на гаража, за да вземе необходимите инструменти, я удари силна миризма на застояло и мухъл, което ѝ напомни колко старо беше всъщност това имение. Но преди да бъде построено Ротси, това парче земя всъщност е било дворът на Мей Лин или може би тук се е намирал оборът им.

Дали и Мей Лин е имала усещането, че принадлежи на този остров? Дали и нейните съседи са я канели на вечеря? Малко вероятно.

Тази мисъл натъжи Инара и тя си напомни мислено да попита Даниел, когато се обади тази вечер, какво е представлявал животът на Мей Лин. Тя се опитваше да научи колкото е възможно повече за онзи исторически период и за тази цел дори беше заела няколко книги от историческия музей в града. В една от тях беше прочела за група жители на острова, наричащи себе си "Антикитайска асоциация на остров Оркас", чиято единствена цел е била да се защитават от "нахлуването на раса, чужда нам във всяко едно отношение". По времето, когато Такома и Сиатъл са прогонили своите китайски общности, тази група на свой ред прогонила всички китайци от Оркас. Мей Лин трябва да е била първата китайка, появила се на острова след този момент. И ако е било така, дали единствено белият ѝ съпруг не е бил причината въпросната асоциация да не прогони и нея от острова?

Надали ѝ е било лесно на Мей Лин, а най-вероятно ѝ е било и много самотно. Нищо чудно, че е имала предостатъчно време да избродира толкова подробно онзи ръкав.

Инара грабна инструментите, за които беше дошла, и с натежало сърце се запъти обратно към градината.

Беше застанала на четири крака върху пръстта и копаеше около стъблото на един голям и дебел бурен, за да стигне до корените му, когато мобилният ѝ телефон внезапно иззвъня.

– Даниел! Да не би часовете ти да са свършили вече? – Във вторниците той имаше часове по цял ден, така че тя го очакваше да се обади чак привечер.

– Не. Обаждам се в едно междучасие. Просто нямах търпение да ти звънна.

Нещо в гласа му я накара да откъсне поглед от градината и да му отдаде цялото си внимание.

– Нещо не е наред ли?

– О, всичко си е наред. Просто открихме няколко китайски трупа. Във вестници от 1886 година. Точно както е избродирано на ръкава.

Инара усети как някакъв странен обръч стяга главата ѝ и изломоти:

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид всички онези трупове, които се носят във водата около кораба. Не мога да ги изтрия от ума си, затова се заех да прегледам наново вестниците от онова време. Оказва се, че след прогонването на китайците от Сиатъл по бреговете наоколо са били открити три китайски трупа, изхвърлени от вълните. Единият в покрайнините на Порт Таунсенд, двама на остров Уидбей. Започвам да си мисля, че става въпрос за някаква огромна трагедия!

Инара затвори очи. Разбира се, че са открили трупове – за нея това изобщо не беше изненадващо. Изненадващото по-скоро беше, че са били само три. Но, от друга страна, теченията в протока Хуан де Фука са много силни, особено през февруари, така че те в комбинация с множеството морски животни са се справили ефективно с повечето от хвърлените през борда на кораба и затова до бреговете са достигнали само три трупа.

– И това не е всичко! – продължаваше междувременно Даниел. – Архивите на корабната компания от онзи период съвсем удобно липсват!

Инара отвори рязко очи и възкликна:

– Ходил си в корабната компания?

– Не, една от моите асистентки отиде там. Открила я доста трудно обаче. Очевидно компанията е променила името си. Моята асистентка успяла да свърже двете имена и корабната компания ѝ осигурила достъп до архивите, но тя съобщава, че точно тази папка липсва, а никой не си е направил труда да дигитализира толкова стари данни.

Инара преглътна мъчително. Разбира се, че папката липсва. Защото седеше на нейната кухненска маса. Оставил задачата по откриването на корабната компания на своите асистенти, Даниел очевидно все още не си даваше сметка, че параходът е всъщност на нейното семейство, но беше въпрос на време да научи. Беше крайно време да му каже.

– Ъхъм... Даниел?

Той вече беше започнал да преразказва написаното в една от вестникарските статии, но когато я чу, спря и попита:

– Да?

Трябваше да го направи! Ако не му кажеше сега, това съвсем скоро щеше да се върне върху нейната глава.

– За корабната компания. Тя е на моето семейство. "Кембъл Лайне" е била прекръстена на "Премиер Маритайм Груп".

– О! – възкликна той. След доста продължително мълчание подметна: – И защо досега не си ми казала?

Тя преглътна, стисна още по-здраво телефона в ръката си и промърмори:

– Трябваше да ти кажа още в мига, в който открих връзката. Обаче забравих. Плюс това не го смятах за толкова важно – пауза. – Какво ще кажеш аз да се заема с този проблем, а? Мога да говоря с баща ми и да го питам дали има някаква представа за инцидент от онова време.

– Окей! Би било страхотно! А аз ще продължа да проучвам какво се е случило със семейство Макелрой. Не знам защо те просто изчезват!

– В какъв смисъл?

– Ами хората от моя екип преровиха всички стари дневници и вестници от онова време. Тук-там наистина се споменава за Джоузеф Макелрой, китайската му съпруга и техния син макар и обикновено с презрение или присмех. Ала след 1894 година всички данни за тях изчезват! Проверихме списъците на пасажерите на всички кораби от онова време, регистрите от преброяването на Вашингтон, Орегон, Калифорния и Британска Колумбия. Обаче нищо. Нищичко!

Нищо от 1894 година насам. А нейното семейство се беше нанесло в тази къща на 1 януари 1895 година. Някъде в дълбините на съзнанието ѝ се появи една дразнеща мисъл, но незнайно защо отказа да придобие форма.

– Какво мога да направя, за да ви помогна? – попита само.

– Нищо. Аз разполагам с много помощници в университета, а ти си имаш предостатъчно работа покрай твоя хотел. Просто исках да те уведомя докъде сме стигнали.

Единственото, което можеше да стори в този момент Инара, беше да се държи, докато този разговор не приключи.

Въпреки че Даниел щеше да се фокусира върху въпроса къде са заминали семейство Макелрой, той вече знаеше, че има загинали хора. Беше само въпрос на време да открие, че всички на борда на онзи параход са били избити и че за това е виновен нейният прародител. И какво щеше да стори тогава тя?

Дразнещото чувство в съзнанието ѝ продължаваше да дълбае. Беше нещо, свързано с това, че Дънкан Кембъл се е преместил в тази къща през 1895 година.

Инара отдавна беше наясно, че първоначалната собственост на семейство Кембъл на този остров е била много по-малка от днешната. Дънкан пристигнал от Шотландия на остров Оркас в началото на осемдесетте години на деветнайсети век, където построил малка колиба със зеленчукова градина. Оставил там възрастния си баща и младата си съпруга, за да се грижат за имота, а той заминал за Сиатъл, за да създаде и развие бизнеса си. През първите години, докато вдигал бизнеса си на крака, виждал семейството си изключително рядко, но това положение на нещата като че ли устройвало всички заинтересовани.

Първоначалният имот и до днес беше част от имението Ротси – намираше се на юг, през гората и от другата страна на малко възвишение.

Инара реши, че е време да се поразходи.

Изтупа пръстта от дънките си, заобиколи къщата и пое напред към горската пътека. Точно там, където пътеката завиваше към плажа, тя сви в другата посока и пое на юг през шубраците, чудейки се защо с брат ѝ и сестра ѝ никога не се бяха сещали да се изкатерят на хълма, когато бяха деца и тичаха на воля през гората.

Бяха ѝ необходими не повече от десетина минути бързо ходене, за да стигне до върха на възвишението и да се озове насред разчистено от дървета място, където зърна каменните основи на отдавна разрушена постройка. Това трябва да е била оригиналната колиба на Дънкан Кембъл.

Беше малка. Много по-малка дори от колибата близо до Ротси, където са живеели първоначално Мей Лин и Джоузеф, преди да построят къщата, която по-късно е станала собственост на Далия. Сега Инара застана с гръб към някогашната колиба и се огледа.

Целият имот се спускаше стръмно към една гола скала, надвиснала над морето на около триста метра от нея. Не се виждаше никакъв лесен достъп до водата. Вляво, между хребета, на който беше застанала тя и планината Конститюшън, се простираше малка долчинка, в която гората си връщаше бавно, но сигурно някогашна овощна градина. Овощната градина беше с южно изложение, което означаваше, че някога е била осветявана достатъчно, въпреки че беше доста малка.

Останалата част от разчистеното от дървета пространство около нея някога сигурно е била използвана за отглеждане на зеленчуци за прехрана, въпреки че шубраците и фиданките, които постепенно го завладяваха, щяха да го превърнат отново в гора след две столетия.

Първоначалният имот на Дънкан Кембъл е бил отвратителен, реши Инара, сритвайки един камък в краката си. Беше каменист, върху склона на планина и с много труден достъп до вода – място, до което не се стигало особено лесно. Нищо чудно, че Дънкан се е възползвал от шанса да се премести, когато имотът на Макелрой се е освободил.

Или може би той е имал пръст в неговото освобождаване.

Докато крачеше обратно към дома си, Инара се замисли как би могла да научи още нещо. Тъкмо когато завиваше към горската пътека, тя си спомни за познатата на Том от Фрайдей Харбър, която работеше за общината. Кира със сигурност щеше да успее та открие някакви подробности от времето, когато имотът е сменил собствениците си.

Тя извади телефона си и плъзна екрана надолу, докато не откри номера, който търсеше. Набра и зачака свързване. Когато Кира вдигна, Инара ѝ обясни какво търси, а после изключи. Сега ѝ оставаше единствено да чака.

За да вложи за нещо позитивно нервната енергия, която я беше изпълнила, Инара се върна в градинката на Далия и продължи да плеви, питайки се мислено как изобщо някой е успявал да отгледа нещо на онази камениста почва на юг оттук.

Беше оплевила половината градина, когато Кира ѝ се обади.

– Мислех, че още преди няколко седмици съм ви изпратила данъчните справки, но очевидно не съм – започна директно тя. – За което съжалявам!

– Няма проблеми – отговори Инара. – Е, какво открихте?

– Не можах да открия никакви писмени сведения за прехвърляне на собственост от Джоузеф Макелрой на Дънкан Кембъл нито от 1894, нито от 1895 година, но пък може да са или изгубени, или сложени на друго място. Ако искате, ще продължа да търся. Обаче открих официален нотариален акт на името на Дънкан Кембъл от 1896 година. Започнал е да плаща данъци върху този имот още през 1895 година.

Инара изобщо не беше изненадана от липсата на официален документ за прехвърляне на собствеността. И нямаше никакво съмнение, че малко по-късно Дънкан удобно е платил на когото трябва, за да изготви нотариалния акт.

– Много благодаря за всичко, Кира! – рече сега тя. – Когато идвам във Фрайдей Харбър, непременно ще ви черпя едно кафе или нещо друго!

– Благодаря! – засмя се Кира. – Ще се радвам, макар че не е необходимо!

Инара си спомни, че иска да зададе на Кира още един въпрос.

– Открихте ли нещо за семейство Макелрой след 1894 година?

– Не. Сигурно са напуснали окръга, след като са продали имота си на Кембъл.

– Разбирам. Е, благодаря, Кира!

Инара приключи разговора, но остана там, където си беше – седнала директно върху пръстта. Периферното ѝ зрение улови някакво движение – беше орлицата, прелитаща над главата ѝ по посока на гнездото си. Но беше твърде високо, за да се види дали пак носи храна на децата си.

Но къде биха могли да заминат семейство Макелрой?

И в този момент очертанията на онази, дразнещата мисъл изкристализираха – вероятно Дънкан Кембъл ги беше убил, за да заграби имота им!

Инара сви крака и отпусна брадичка върху коленете си, мразейки се, че мисли подобни грозни неща за собствената си плът и кръв. Но след като този човек така безмилостно беше избил стотици, какво му е пречело да убие още трима?! И ако наистина ги беше убил, след като е прочел онези съобщения във вестниците за изхвърлените по бреговете трупове, надали се е осмелил да изхвърли и последните трима в проливите.

Означава ли това, че може би ги е погребал някъде из Ротси? Може би някъде в гората, край рушащата се стара колиба, в която някога тя, сестра ѝ и брат ѝ играеха. Или от другата страна на пътя, в имота на Том, който някога е представлявал овощните градини на Ротси. А може би в собствената му овощна градина, в каменистата земя, където никой оттогава насам не би се сетил да копае.

Тя трябваше да разбере какво е станало. Не можеше да живее тук и да не е наясно. Не можеше да продължава да копае наоколо и да се чуди кога лопатата ѝ ще попадне на човешки кости!

Трябваше да научи истината. Още не знаеше как, но на всяка цена трябваше да я научи преди Даниел.