Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсет и девета глава

26 декември, 1894 г., сряда.

Фермата Макелрой, остров Оркас.

МЕЙ ЛИН сряза конеца с треперещи ръце и отпусна безсилно тялото си назад на дивана.

Готово.

Най-накрая.

През всичките четирийсет и шест дена от заминаването на Ян-Тао насам тя не беше правила нищо друго, освен да бродира. Когато огладняваше, се присягаше към купата със студен ориз, която държеше редовно до обръча си за шиене. Когато гаденето започваше, повръщаше в кофата на пода до нея, без изобщо да си прави труда да я изпразва дни наред. Когато се изтощеше окончателно, поспиваше мъничко, защото само толкова ѝ се полагаше – имаше прекалено много работа за довършване. Когато болките започваха, тя не им обръщаше внимание и продължаваше да бродира.

Беше ѝ се наложило да слага ръкавици по време на работа, защото по пръстите ѝ се бяха образували пришки от постоянното триене в тях на иглата и на конците за бродерия. Постепенно тези пришки се бяха спукали и бяха започнали да кървят, а тя не искаше да оставя петна от кръв по красивата синя коприна. По този начин съвсем случайно най-сетне беше намерила приложение на ръкавиците за бели дами, които Джоузеф ѝ беше подарил и които тя така и не беше слагала досега.

Цялото тяло я болеше. Очите ѝ горяха. Главата ѝ пулсираше. Ала нищо друго не беше имало значение освен завършването бродерията, преди да е станало твърде късно.

И ето че сега тя беше завършена. Сцената се разстилаше пред нея с всички необходими подробности. Това беше сцената. Която Мей Лин беше започнала още преди седем години, но така и не смяташе за напълно завършена. Сега вече беше сложила точката. Беше успяла да разкаже цялата семейна история, включително и историята на собствената си смърт, която виждаше съвсем ясно.

Мей Лин седеше вцепенено и единственото, което се движеше от тялото ѝ, бяха очите ѝ, плъзгащи се по бродираната картина. Пред нея се разстилаше нощта, която промени всичко. Корабът. Кембъл. Баща ѝ. Баба ѝ. Водата – вихреща се, дърпаща я към бездната, присмиваща ѝ се. А под вълните беше самата Мей Лин, носеща се по течението с разперени ръце и крака, усмихната.

Усмивката не беше планирана. Беше предвиждала тази сцена да изобрази само ужаса и агонията, които ѝ беше причинила онази кошмарна нощ. Не беше смятала да бродира конкретни черти по собственото си лице, за да покаже по този начин, че е загубила същността си. Но точно в края, всъщност само преди броени минути, беше добавила тази усмивка и едва сега, когато седеше и съзерцаваше работата си, тя си даде сметка защо всъщност го беше направила.

Защото въпреки ужаса и трагедията онази нощ ѝ беше дарила Джоузеф, а след него и Ян-Тао, което означаваше, че историята завършваше щастливо.

Но само донякъде.

Другото предстоеше. През всичките тези години тя не беше престанала да усеща повика на водата. Беше чувала призива на предците си от вълните, протягащи ръце към нея изпод повърхността. Но ето че в крайна сметка тази вечер водата щеше да си получи своето, онова, което ѝ беше отнето с измама преди осем години. Тази нощ водата щеше да си получи Мей Лин.

Сега тя се усмихна на тази мисъл. Защото водата беше нейната съдба, а никой на този свят не можеше да избяга от съдбата си. Водата държеше баща ѝ, баба ѝ и съпруга ѝ, така че съвсем скоро и тя щеше да отиде при тях.

Тя внимателно сряза връзките, придържащи коприната към обръча за шиене, и сгъна завършения ръкав до малък квадрат. Де да можеше да го даде на Ян-Тао, за да го прикрепи към останалата част от робата! Но поне му беше предала по-голямата част от историята, пък и нали той скоро щеше да се върне за останалото!

После много нежно, сякаш повиваше дете, уви сгънатия ръкав в една риза на Джоузеф, която беше запазила тъкмо по тази причина. В ризата нямаше нищо особено освен факта, че Джоузеф беше облечен с нея в последния си ден във фермата. Именно с нея си го представяше Мей Лин, когато си спомнеше за последния им ден заедно. Надяваше се, че синът им също ще си спомни за баща си, докато се върне и извади бродерията.

Накрая се изправи неуверено на крака и се затътри към кухнята, където намери парче чиста мушама, в което уви целия вързоп, а накрая го стегна и върза с кафяв канап.

Преди силите ѝ да я напуснат окончателно, тя се затътри към стълбите, отвеждащи към горния етаж и спалните, и в общи линии се строполи върху най-долното стъпало – толкова бяха отслабнали краката ѝ. Пред нея се разкри второто стъпало. Дъската беше изтъркана от годините ходене по нея, а съвсем наскоро се беше сдобила със съвсем нови драскотини от сандъка на Ян-Тао. Пироните, които придържаха дъската към основите под нея, бяха разхлабени – случайно или нарочно, тя нямаше представа – и сега стояха под ъгъл в дупките си. Тя прокара ръка по тях, но не събра кураж веднага да вдигне дъската.

Никога досега не беше отваряла това скривалище. То принадлежеше единствено на Ян-Тао и пазеше неща, които едно малко момче смяташе за свои съкровища. Мей Лин нямаше никаква представа дали синът ѝ си беше взел нещо оттук, преди да замине, или тя ще открие всичко, скрито от него, заедно с неговите мечти и момчешки тайни. Нямаше представа и дали предпочита да открие съкровища или празнота – и в двата случая щеше да я заболи.

Изведнъж тръсна глава – нямаше време за сантименталности.

Хвана дъската, дръпна я колкото сили имаше, а после я раздвижи, докато пироните не поддадоха окончателно и цялата дъска не се озова в ръката ѝ. Остави я настрани и надникна.

Мрачно, но не и празно.

Поставени внимателно в дупката, създадена по естествен начин между първото и второто стъпало, се виждаха шишарки, камъчета и клонки, които безсъмнено бяха с огромно значение за сина ѝ. Близо до пода, пъхнато точно в нишата под първото стъпало, се виждаше избеляло зелено одеялце, което той беше разнасял навсякъде като мъничък. Мръсотията и дупките в него го правеха почти неразпознаваемо, но тя веднага разбра, че е то.

Под танцуващите светлинки на близкия фенер Мей Лин забеляза нещо, окачено на пирон, стърчащ от лявата стена на тази дупка. Въпреки протестите на болното си тяло тя се подпря на едната си ръка, а с другата се протегна към предмета и го измъкна. Когато видя какво беше закачил в скривалището си Ян-Тао, очите ѝ отново се насълзиха.

Бродираната кесия за пари на баща ѝ. Онази, която той беше пъхнал в ръцете ѝ на парахода със заръката да я скрие в пояса, с който се пристягаше тогава. Напълно беше забравила за тази кесия.

Буцата в гърлото ѝ изведнъж се пръсна и тя си даде сметка, че ридае. Ян-Тао трябваше да бъде тук! Малкият ѝ син не трябваше да бъде принуден да се разделя с майка си толкова скоро, след като изгуби баща си! Трябваше да живее тук и да продължава да складира съкровища в своето тайно скривалище!

Не беше честно! Откакто беше станала зряла жена, съдбата ѝ поднасяше единствено жестокост след жестокост, а сега тази жестока съдба беше белязала завинаги и живота на невинното ѝ дете!

Мей Лин бръкна отново в дупката, сграбчи забравеното му детско одеялце и го намачка на топка в ръцете си. Вдигна го към лицето си и се разхълца в меката памучна материя – сърцето ѝ се късаше от мъчението едновременно да го усеща така близо до себе си, а той да остава така далече. Одеялцето действително беше запазило полъх от неговия момчешки мирис. Тя го притисна към гърдите си и се разплака с глас.

Когато накрая в нея не беше останало нищо освен огромна празнота, Мей Лин изтри сълзи с полите си и си спомни защо е тук. За да остави наследството на сина си, където той щеше да го намери.

Остави одеялцето в скута си, вдигна вързопчето с ръкава и внимателно го постави в нишата под първото стъпало на мястото на одеялцето. После докосна с треперещи пръсти устните си, целуна ги и ги притисна към вързопчето с надеждата, че Ян-Тао ще почувства любовта ѝ в деня, когато се върне за наследството си.

Посегна да върне и одеялцето в скривалището, но се поколеба. Нямаше сили да се откаже от него. Вече се беше отказала от толкова много неща, така че защо да не задържи за себе си поне този символ?! Ян-Тао със сигурност щеше да я разбере.

Взела решение, тя натъпка одеялото в корсета на роклята си, за да бъде близо до сърцето ѝ. То обаче се плъзна веднага към кръста ѝ. Едва тогава Мей Лин си даде сметка, че роклята буквално виси по тялото ѝ – толкова беше изпосталяла. Ребрата ѝ стърчаха като на улично куче, ръцете ѝ приличаха на съчки и бяха точно толкова чупливи колкото тях. Знаеше, че ако се погледне в огледалото – което определено нямаше да направи – щеше да види срещу себе си напълно непозната жена.

С изненада установи обаче, че чезнещото ѝ тяло изобщо не я притесняваше. И без това съвсем скоро нямаше да има нужда от него, а духовете, които я обичаха и я чакаха, щяха да разпознаят душата ѝ без уловките на обвивката от кожа, коса и кости.

Затова тя бръкна обратно в пазвата си, извади одеялцето и го уви около врата си като шал. Така там си беше най-добре. Тъкмо щеше да усеща по-добре сина си, щеше да долавя мириса му. След това завърза около врата си и кесията на баща си. Тя също трябваше да се върне във водата, където ѝ беше мястото.

Върна внимателно дъската на стъпалото на мястото ѝ и постави пироните в дупките им. Сега обаче се налагаше да я закрепи здраво, за да запази скривалището на сина си в тайна от Кембъл и от когото и да било другиго. Беше обмислила много прецизно и тази част от плана си, защото, ако Кембъл откриеше дупката, със сигурност щеше да унищожи всичко, намерено в нея.

Оставаше още една задача. "Можеш да го направиш!" – каза си тя.

Трябваше да може!

Откри сандъка с инструменти на Джоузеф точно там, където го беше оставила – пъхнат зад печката, редом до нейните запаси от консерви. Оказа се доста по-тежък, отколкото си го спомняше преди два месеца, когато го беше оставила тук, но все пак успя да го издърпа, а след това да го завлече по пода чак до стълбите. Потта се стичаше на вади по цялото ѝ тяло, но тя отказваше да се предаде.

Със сили, които не подозираше, че са ѝ останали, тя закова пироните в дъската на стъпалото, здраво свързвайки я с основите, от които беше откъртена. Постара се тази дъска да не изглежда с нищо по-различна от всички останали. А после, за всеки случай, добави още няколко пирона и на долното стъпало.

Това беше единственото, което беше в състояние да стори. Огледа работата си и реши, че е достатъчно.

– Справи се много добре, Мей!

Макар че по принцип би трябвало да я стресне, звукът от този глас в стаята изобщо не я изненада. Сякаш през цялото време го беше очаквала.

Обърна се все така с чук в ръка и видя зад себе си Джоузеф. Той ѝ се усмихваше с такава любов, че въпреки сълзите си тя също му се усмихна.

– Знаех си, че ще се върнеш за мен! – прошепна тя.

Той протегна ръка към нея и отговори:

– Аз никога не съм те напускал!

Тя простря ръка, за да го хване, но точно когато би трябвало да усети докосването му, ръката ѝ премина през неговата, което ѝ напомни, че всъщност сега Джоузеф е дух.

Все така усмихната, тя върна инструментите обратно в сандъка им и го изтегли отново зад печката, където му беше мястото.

– Почти съм готова, Джоузеф! – съобщи на духа на съпруга си, докато набутваше за последно сандъка.

В отговор обаче чу гласа на баща си:

– Майка ти няма търпение да те види!

Мей Лин се извъртя и установи, че духът на Джоузеф беше изчезнал, а на негово място стоеше баща ѝ. Изглеждаше здрав и силен, какъвто го помнеше от годините им в Сиатъл.

– Татко! Липсваше ми! – закуца към него тя, но по средата на пътя спря, защото се сети, че няма да може да го прегърне, въпреки че толкова ѝ се искаше. – Добре ли си?

– Ще ми се нещата да се бяха наредили по-добре за теб, дъще моя! – отвърна с тъжна усмивка той.

– Не, татко – поклати глава Мей Лин. – Всичко е така, както трябва да бъде.

Огледа кухнята и осъзна, че вече няма причина да се задържа тук. Задълженията ѝ бяха изпълнени.

– Вече съм готова да тръгна.

Когато се озърна да види духа на баща си, установи, че и той е изчезнал.

– Ще се видим при водата – прошепна към празната стая.

Обиколи бавно къщата и изгаси малкото фенери, които беше запалила. В случай че тук все пак бяха останали някакви духове, тя ги помоли:

– Моля ви, пазете бродерията ми за Ян-Тао!

В отговор усети как я залива вълна на умиротворение и покой и разбра, че желанието ѝ ще бъде изпълнено.

Беше време. Бавно и придружавана на всяка крачка от болките, тя се отправи към задната врата и излезе насред мрачния двор. По безлунното небе проблясваха хиляди звезди, но гората около къщата приличаше на черна бездна.

Тя не се поколеба. Знаеше много добре къде отива. Знаеше също така, че нищо в тъмното не би могло да ѝ причини зло. Защото тя имаше съвсем основателна причина да бъде тук. Семейството ѝ я чакаше.

Когато стигна на брега, спря и се заслуша. Вълните се плискаха по каменистия плаж. Нещо пробяга по сухите листа в гората зад гърба ѝ, от върха на планината избуха бухал. Но това бяха единствените звуци, други нямаше. Нямаше го нито гласът на баща ѝ, нито гласът на съпруга ѝ.

Въпреки това започна да им говори, когато пристъпи напълно облечена в мастиленочерната вода.

– Идвам, идвам! – шептеше отново и отново, докато мразовитата вода се увиваше около крака ѝ и я придърпваше все по-навътре. Въздухът беше толкова студен, че дъхът ѝ се виждаше. – Идвам при вас!

Стомахът ѝ се преобърна от шока на студа, но това изобщо не я накара да спре. Краката ѝ вече трепереха и зъбите ѝ тракаха, докато говореше, но тя си знаеше, че това е само временно.

Когато водата достигна врата ѝ и одеялцето на сина ѝ, завързано там, тя най-сетне ги видя. Всичките. Джоузеф. Баща ѝ. Баба ѝ. Даже майка ѝ. Като че ли открай време бяха тук и я чакаха, те я наобиколиха, изпълвайки я с топлина и светлина.

Мей Лин направи още една крачка към тях и водата се затвори над главата ѝ.