Момичето, което пишеше върху коприна

Тринайсета глава

8 август, 1886 г., неделя.

Фермата Макелрой, остров Оркас.

МЕЙ ЛИН се събуди рано и се претърколи от леглото, като внимаваше да не събуди Джоузеф, който се беше прибрал късно през нощта, след като беше посрещнал пощенския параход в Оркас Вилидж. Не ѝ беше много ясно защо корабът не идваше директно в пролива Ийст, което би било доста по-удобно за Джоузеф, но когато го беше попитала за това, той само се беше усмихнал и вдигнал рамене.

Излезе на пръсти от спалнята и тихо затвори вратата зад гърба си, след което се втурна бързо надолу по стълбите към кухнята и дневната, където беше скрила изненадата си в кошничката за бродерия.

Огледа с гордост и вълнение обстановката около себе си. Бяха се преместили в новата си къща миналата седмица, след като бяха прекарвали всяка свободна минута след сватбата си в работа по завършването ѝ. Харесваше ѝ да живее тук. Къщата беше солидна и величествена, с много повече стаи, отколкото им бяха необходими. "Ще ги напълним с деца!" – беше я подразнил веднъж Джоузеф. А тя тайничко беше щастлива, че той иска деца, защото тя също искаше. Много искаше деца.

Усмихна се и се загледа в прозорците на дневната, обрамчени от завеси, които тя беше ушила със собствените си ръце от брашняни чували. Всяка от тях имаше на долния си ръб избродиран по един златен дракон, който да носи на нея и Джоузеф късмет и щастие. Баба ѝ щеше да бъде много горда с прекрасната работа, свършена от внучката ѝ.

Все така усмихваща се, тя бръкна в кошничката си за бродерия и извади оттам изненадата, която беше завършила снощи – пощенска торба за Джоузеф. Разстла я в скута си и внимателно огледа картината, която беше избродирала върху здравото платнище. Вместо традиционните китайски символи тя беше решила да избродира сцена от света на нейния съпруг. Така върху торбата се беше озовала същата онази величествена планина, която се издигаше в небето зад фермата им – планината Конститюшън, както я наричаше Джоузеф. В подножието ѝ се беше ширнала синята вода – проливът Ийст. А между планината и морето тя беше избродирала неговата ферма, включително и новата им къща, полускрита между високите вечнозелени дървета.

И тъй като не беше успяла да устои на изкушението, беше добавила дребни символи, които да помагат на съпруга ѝ да разнася пощата на острова. Покрай една от стените на къщата се виждаше лоза за защита. Във водата пък беше скрита златна рибка, каквато по принцип не можеше да бъде открита никъде в пролива Ийст, но беше върху торбата на Джоузеф, за да му носи богатство и просперитет. В планината, скрит зад дърветата, се беше стаил тигър – за кураж и храброст, от които Джоузеф понякога наистина се нуждаеше в пътешествията си и които със сигурност щяха да му бъдат необходими през идните месеци, когато все повече и повече жители на острова щяха да научат за техния брак.

Но любимият таен символ на Мей Лин бяха гъбите, които беше избродирала из гората и които символизираха плодовитост защото беше решила, че вече е крайно време да положат началото на онова семейство, за което Джоузеф толкова дълго време ѝ беше говорил.

– Мей Лин?

Тя се стресна от звука на гласа му, идващ откъм кухнята, и побърза да натика торбата обратно в кошничката си.

– Какво криеш там? – попита Джоузеф, изпълнил малката дневна с огромното си тяло. Приближи се до нея, приклекна и с лека усмивка почука с пръст по крайчеца на торбата, която тя не беше успяла да скрие напълно. – Какво е това?

Тя се усмихна на съпруга си и за пореден път си даде сметка какъв късмет беше извадила да стане съпруга на този мъж.

– Изненада! – отговори.

Той наклони глава, измъкна внимателно торбата от кошничката и я вдигна.

– Пощенска чанта?

Внезапно изпълнена с необясним свян, тя се вторачи в скута си и отговори:

– Да. Това там е твоята ферма.

– И сам виждам. Много е красиво! – Изправи я на крака и я притисна в обятията си с торбата между тях. – Ти си много талантлива, Мей Лин! За мен е истинска чест да нося твое произведение!

Тя започна да се киска, когато той метна торбата през гърдите си и започна да крачи важно из стаята, като се пъчеше пред нея, облечен само по панталони и долна риза.

За първата им брачна нощ я беше изненадал, като беше обръснал брадата и мустаците си, и оттогава насам всяка божа сутрин се бръснеше. Тя никога не му беше казвала, че повече харесва целувките му без космите по лицето му, които дразнеха нейното, но той по някакъв начин го беше усетил. И тя беше започнала да харесва усещането на гладката му челюст до врата ѝ, когато той я даваше за целувка, преди да потегли към ежедневните си задачи.

Сега това гладко лице ѝ се усмихваше.

– И аз имам изненада за теб днес!

– Така ли? – усмихна му се и тя.

– Ще си вземем почивен ден, госпожо Макелрой! Ще се изкатерим на планината, за да видим гледката от върха. Оттам ще видиш чак покритите със сняг върхове на континента – и прехапа вътрешната страна на бузата си, което беше сигурен знак, че никак не беше сигурен дали тя ще хареса изненадата му.

И тя не беше сигурна, че я харесва, но тъй като не искаше да го разочарова, отговори:

– Само да приготвя закуската преди да тръгнем! – Запъти се към кухнята, като по пътя завъртя дългата си коса и я вдигна високо горе. – Ще направя допълнителна порция бисквити, за да си вземем за из път. А ти би ли набрал малко боровинки от задния двор? Ще ги добавя към лимонадата, която ще направя от онези лимони, дето ги донесе от Виктория миналата седмица... – Не довърши, а изпищя, защото точно в този момент Джоузеф я изненада откъм гърба, сграбчи кръстчето ѝ и я завъртя към себе си.

– Значи идеята ти харесва, а? – попита той, дарявайки я с целувка по врата, която тя толкова обичаше. – И няма да имаш нищо против всички туристи на парахода? Или жителите на острова, които ще ни видят?

През петте месеца, откакто се бяха върнали вече като семейство от Порт Таунсенд, тя изобщо не беше напускала фермата. Когато някой съсед се беше отбивал да поговори с Джоузеф, тя се беше крила в колибата, обора или на брега, където оставаше, докато гостът не си тръгнеше. Джоузеф много го биваше да пришпорва гостите си да си тръгват.

Но си знаеше, че не може да се крие вечно, а един свободен ден, прекаран със съпруга ѝ, изглеждаше твърде хубаво предложение, за да го откаже.

– Ще се справя – отговори. – Наистина. А сега ме пусни, за да мога да те нахраня!

Златистата светлина на слънцето огряваше Мей Лин и Джоузеф, застанали ръка за ръка на върха на планината Конститюшън, уморени от продължителното катерене. Потта се стичаше на вадички под гърдите на Мей Лин и в средата на гърба ѝ и тя копнееше за прохладната, свободна кройка на мъжкото облекло, което съвсем доскоро носеше. Женските дрехи я спарваха и затрудняваха движенията ѝ, но не можеше да не забележи удоволствието, което Джоузеф изпитваше, когато я гледаше облечена като жените от неговата култура, затова продължаваше да носи тежките рокли, без да се оплаква. От друга страна, рядко ѝ се случваше да се изтощи толкова, колкото днес, така че най-вероятно съвсем скоро щеше да свикне с тези пищни женски труфила.

Но сега реши да се концентрира върху гледката. Пред тях се простираха другите острови от архипелага Сан Хуан, разделени от вода, която беше толкова наситено синя, че причиняваше болка в сърцето на Мей Лин. От този връх се виждаха и канадските острови на север, Уотком на континента – на изток, и Олимпийския полуостров – на югозапад. На самия материк се възправяха две високи, покрити със снежни шапки планини – Бейкър на север и Рейниър на юг. Оттук планината Рейниър изглеждаше по-малка, отколкото ѝ се беше виждала от Сиатъл – там в ясни дни склоновете ѝ сякаш надвисваха над града. Мей Лин я виждаше за първи път, откакто беше напуснала Сиатъл и това ѝ напомни за живота, който беше имала там. За хората, които беше изгубила.

Тя обърна гръб на Сиатъл така, както беше обърнала гръб на живота, който беше принудена да изостави. На запад, отвъд другите острови зърна водите на протока Хуан де Фука, през който параходът беше отвел баща ѝ и баба ѝ към смъртта им. Беше се случило някъде там, тъкмо в тази синя шир, която се простираше толкова надалече, че се губеше в бялата мъгла на хоризонта. Под онази спокойна повърхност ли беше тялото на баща ѝ, подмятано от теченията и приливите? Или беше изплавало на някой бряг, подобно на това на баба ѝ, изгризано жестоко от животни и още по-лошо – от хора?

– Приятен бриз, нали? – прекъсна мислите ѝ Джоузеф.

Да, бризът наистина носеше облекчение от августовската горещина.

– Прекрасен е! – отвърна тя и се усмихна, за да скрие меланхолията си. – А ти готов ли си за нашия пикник?

Настаниха се на одеялото, поставено предвидливо от Мей Лин в кошницата с капак, която Джоузеф мъкна по целия склон на планината до върха. И докато похапваха резенчета моркови и краставици от градината, консервирана сьомга и бисквитите от закуската, Джоузеф ѝ разказа историята за предишното си изкачване на тази планина, станало през първия месец от настаняването му на остров Оркас. Някакъв турист от Такома му предложил двайсет долара, за да го води към върха, а Джоузеф, който не искал да изпусне възможността да припечели нещо, се съгласил, без да казва на човека, че и самият той никога досега не се бил качвал по този склон.

– Трябваше буквално да тичам, за да бъда на достатъчно разстояние пред него, че да проучвам маршрута, преди да го водя където и да било. А тогава пътеката не беше толкова ясно оформена, колкото е днес – поклати глава и се засмя. – Това бяха най-изтощителните двайсет долара, които някога съм печелил!

Мей Лин също се засмя и усети, че болката в гърдите ѝ понамалява. Спомените за семейството ѝ бяха неизменно с нея, както и страхът, че времето ѝ тук ѝ е дадено назаем, докато Кембъл или някой друг като него не я прогонят, но през повечето време вече беше щастлива. Загледа се в съпруга си, докато ѝ разказваше друга история, включвайки в разказа и ръцете, и цялото си тяло, и ѝ се прииска баща ѝ да можеше да го види. Баща ѝ със сигурност щеше да хареса много Джоузеф, въпреки че не беше китаец.

А след това си даде сметка за нещо съвсем друго и осъзнаването на този факт дойде внезапно като гръмотевица, заглушаваща думите на съпруга ѝ.

Тя обичаше този мъж!

Заради всичко, което ѝ беше дал и от което самият той се беше отказал, и заради нежността и радостта, с които беше изпълнил разбития ѝ живот – тя го обичаше.

Като скъта това осъзнаване дълбоко в душата си, тя насочи вниманието си обратно към неговата история, изпълвайки се с радост по начин, за който беше сигурна, че никога повече няма да изпита.

Когато остатъците от пикника им бяха прибрани в кошницата заедно с одеялото, Джоузеф ѝ подаде ръка и отсече:

– Време е за лесната част – слизането от планината!

Смеейки се високо, двамата се спуснаха надолу по пътеката, като играеха една игра – кой ще намери най-много клони, растящи във формата на буквите от азбуката.

Бяха стигнали до буквата "М", когато за първи път чуха чужди гласове да отекват из гората.

– Някой идва! – Досега не бяха срещнали никого и тя беше забравила напълно за подобна вероятност. Беше забравила да бъде нащрек и готова да се скрие или да побегне. И сега ужасът, който избликна в гърдите ѝ, се оказа толкова голям, че я вкамени и краката ѝ отказаха да продължат напред. – Джоузеф, някой идва!

– Няма нищо, скъпа! – опита се да я успокои Джоузеф, като я потупа по ръката. – Това са само хора, излезли на разходка в планината като нас. Няма какво да се притесняваш, сигурен съм!

Тя му позволи да я издърпа надолу по пътеката, въпреки че краката ѝ пак отказваха да съдействат. Беше хванала здраво ръката му, като спасителен пояс.

Джоузеф няма да позволи да ми се случи нищо лошо. Джоузеф ще ме пази! Повтаряше тези изречения отново и отново в ума си, като си даваше сметка за истината в тях, но не беше в състояние да изпита успокоението, което би трябвало да ѝ донесат.

– Хей, я вижте кой е тук! Не е ли това нашият пощальон, а?!

Краката на Мей Лин отново се вцепениха. Затаи дъх и видя как двама мъже и съпругите им минаха по завоя на пътеката и се показаха на няколко крачки пред тях. Една от жените беше с рокля в тъмносин цвят, която напомни на Мей Лин за водата, която беше зърнала от върха на планината. На рамото си жената беше подпряла дантелено чадърче за слънце, което изглеждаше по-подходящо за лежерна разходка по някоя калдъръмена градска улица, отколкото за катерене на планината. Роклята на другата жена беше черна като намръщения поглед, който хвърли към Мей Лин. Безупречното ѝ, но кисело лице беше изпънато силно от кокчето, което носеше на тила си, скрито под шапка с дантели и много стърчащи пера.

Внезапно Мей Лин се притесни за външния си вид. В чест на специалната разходка в планината беше избрала да облече роклята, която Джоузеф ѝ беше купил в Порт Таунсенд за сватбата им.

Тази рокля така и не ѝ пасна добре, въпреки че тя я беше подгънала отдолу. Застанала до тези две бели жени, за каквито бяха направени роклите като нейната, Мей Лин изведнъж се почувства глупаво и не на място. Може би наистина трябваше да започне да се облича отново като мъж – така поне щеше да ѝ бъде удобно.

– Господин и госпожа Хъникът, радвам се пак да ви видя! – занарежда Джоузеф, като стискаше ръцете на мъжете и сваляше леко шапка на жените, оставил Мей Лин съвсем сама зад себе си. – Господин Талмидж, да разбирам ли, че това е прекрасната ви съпруга?

Четиримата поздравиха Джоузеф с топли усмивки, след което насочиха любопитни, но сдържани погледи към Мей Лин.

– А кого водите с вас, господин Макелрой? – запита жената със синята рокля.

Джоузеф се върна до Мей Лин, прегърна я през раменете, придърпа я към себе си и заяви:

– Това е моята скъпа съпруга, госпожа Макелрой! – Изрече го с такава гордост, че очите на Мей Лин се насълзиха. – Може би сте чули, че тази пролет се ожених?

Двете семейства започнаха да пристъпват от крак на крак и да се споглеждат крадешком. Онзи, когото Джоузеф нарече господин Талмидж, повдигна вежди, а жена му сви устни толкова силно, че заприлича на рибата балон, която бащата на Мей Лин беше увесил на тавана на магазина си преди две години. Господин Хъникът прочисти гърло и изрече:

– Е, сега вече разбирам защо си я държал скрита във фермата си през всичките тези месеци!

Мей Лин стисна зъби и сведе очи към земята.

Двете жени се изкискаха иззад облечените си в ръкавици ръце.

– Дайте да се разберем! – излая Джоузеф и пристъпи пред Мей Лин, сякаш да я защити от удари. – Говорите за съпругата ми, сър!

Госпожа Талмидж изсумтя:

– Не обичаме такива като нея да стъпват по нашия остров!

Госпожа Хъникът завъртя чадърчето си и допълни:

– Вероятно не сте запознати със законите и конституцията, приети от Антикитайската асоциация на остров Оркас и подписани от всичките му жители?

– О, тъкмо обратното, госпожо Хъникът! Напълно запознат съм със законите, които забраняват на всеки от нас да си наема човек от китайски произход за слуга! Но вие вероятно не сте добре запозната с факта, че съпругата не е слугиня, а?

Чадърчето спря да се върти и жената ахна, като отстъпи няколко крачки назад, докато модната ѝ синя рокля не се отърка в един паднал дънер. Мей Лин тайничко ѝ пожела мравките от този дънер по-скоро да я налазят.

– Виж сега, Макелрой! – намеси се господин Хъникът и излезе напред, вдигнал умиротворително ръце. – Не се ядосвай! Госпожата не е искала да те обиди. Просто сме изненадани, това е всичко. Вярно, че чух някакви недоволства, но досега изобщо не им вярвах.

Джоузеф сви ръце в юмруци и забравил всички любезни преструвки, изръмжа:

– Какви недоволства?

Господин Талмидж свали шапката от главата си, изтри чело с опакото на дланта си и изрече смутено:

– Как можем да бъдем сигурни, че не изпращаш пари – парите, които добрите хора на Оркас ти плащат като наш пощальон – на нейните хора в Китай, вместо да ги реинвестираш в нашата икономика? Или още по-лошо, как да бъдем сигурни, че няма да докараш тук цялото ѝ семейство, за да окалят нашето общество с мръсните си привички? Не знам за теб, Хъникът, но лично аз се радвам, че не живея близо до Макелрой! В противен случай щях да се притесня значително за стойността на земята си!

Мей Лин усети как в гърдите ѝ се надига толкова силен гняв, че едва успя да се сдържи и да остане на мястото си, на няколко крачки от тези ужасни хора. О, ще му покаже тя на него какво значи мръсни привички! Като запрати буца пръст точно между дребните му подли очички!

– Трябва да се засрамите от невежеството и предразсъдъците си! – изръмжа Джоузеф, обърна гръб на двете семейства и се върна при нея с толкова загрижен поглед, че тя моментално изпъна гордо гръб. Без да удостои другите даже с поглед, той допълни: – Когато сте готови да се извините, ние сме във фермата!

Хвана съпругата си за ръка и я изведе от пътеката, като заобиколи близкото дърво, защото двете семейства не желаеха да се принизяват дотам, че да се отместят от пътя заради такива като нея.

Мей Лин и Джоузеф не бяха изминали и три крачки надолу по пътеката, когато гласът на господин Хъникът прониза тишината:

– Ще се обърна с петиция към началника на пощите да те освободи от задълженията ти! Защото лично аз не желая пощата ми да минава през ръцете на такива като теб, преди да стигне до мен!

Останалите трима промърмориха в знак на съгласие.

Джоузеф забави леко крачка и ръката му, хванала нейната, потрепна, но не отговори. Двамата изминаха целия път до подножието на планината в пълно мълчание.

Когато стигнаха до фермата и се вмъкнаха в хладното убежище на новия си дом, Мей Лин започна да се притеснява как се чувства съпругът ѝ. Не му беше присъщо да мълчи толкова. От мига, в който сутрин се събудеше, той не спираше да говори. Тя никога не беше допускала, че той е способен на толкова продължително мълчание.

– Джоузеф – започна тя, когато той седна на кухненската маса с чаша вода в ръка, – заради теб дълбоко съжалявам, че изглеждам толкова различно в сравнение с другите жени на острова! Гордея се, че съм китайка, но заради теб ми се иска да можех да се променя! Ти изобщо не заслужаваш нещата, които тези хора ти наговориха! – Закова се зад него и изрече: – Моля те, кажи нещо!

Той остави чашата си на масата, обърна се, хвана ръцете ѝ и я придърпа към себе си, докато не я сложи в скута си.

– О, Мей – започна с умалителното име, с което беше започнал да я нарича напоследък, – изобщо не ми пука какво говорят онези идиоти за мен! Нито какво ще ми направят! Притеснявам се, че нараниха теб и те съдят, без изобщо да те познават! Аз съм този, който трябва да ти се извини, не ти на мен! Никога не се променяй – било заради тях, било заради мен, било заради когото и да било другиго! Обещаваш ли?

Тя сведе глава и се сгуши до гърдите му. Звукът на сърцето му я успокояваше.

– Обещаваш ли ми? – повтори Джоузеф.

Тя вдигна глава, за да му отговори, но внезапно беше изпълнена със страх. Като беше обикнала Джоузеф, тя се беше изложила отново на онази болка. И вече нямаше никакъв начин, по който би могла да се защити.

– Обещавам, че няма да се променя, Джоузеф – отговори накрая. – Но се притеснявам за теб! Ако не бях аз, онези хора нямаше да се отнасят толкова жестоко към теб! – Стана и започна да прибира останалата храна от пикника с надеждата, че като ангажира ръцете си с нещо, умът ѝ ще се успокои.

– Може би трябва да се преместим, а? Да отидем някъде, където хората са по-толерантни към различните.

Мей Лин застина и погледна през рамо, за да провери дали съпругът ѝ не се шегува. Изобщо не се усмихваше.

– Джоузеф, не говориш сериозно! Та ти обичаш тази ферма! Нали преди броени дни се преместихме в тази къща, която ти строи със собствените си ръце цяла година?!

– Нищо от това няма значение, ако ти не си щастлива!

– Но къде бихме могли да отидем?

Той поклати глава и се загледа покрай нея към източния прозорец, от който се откриваше гледка към ябълковата градина.

– Не знам. Какво ще кажеш за Такома? Там са сестра ми и семейството ѝ.

– Същата Такома, която миналият ноември е прогонила триста и петдесет китайци от пределите си и е опожарила напълно магазините и домовете им?

– Вярно. Ами Виктория?

Тя поклати глава. И оттам гонеха китайците.

– На юг, към Сан Франциско?

Тя придърпа един стол и приседна до него, мачкайки нервно с ръце една от кърпите за пикник.

– Смяташ ли, че в тези места ще бъдем третирани по-добре? – изрече. – И американците, и канадците се страхуват от китайците! Ние изглеждаме различно, звучим различно. Даже мислим различно! Няма никакво значение къде ще отидем, защото никой в Америка няма да ме иска за своя съседка!

Той разтри лице с ръце и промърмори:

– Права си, разбира се. А точно сега аз се срамувам, че съм американец! – Отпусна ръце в скута си и добави: – И какво ще правим?

Мей Лин пак скочи на крака, грабна от близката лавица най-голямата купа и отвърна:

– Ще правим онова, на което някога ме учеше баща ми – ще се трудим здраво и ще се стараем да не се мяркаме пред очите на хората! – Насочи се към задната врата и добави: – А точно сега аз ще отида да набера още боровинки, за да ти приготвя за вечеря плодов сладкиш.

Остави съпруга си седнал на масата и изпълнен с тревоги. Насочи се към дивите храсти в задната част на градината. Ето в това се състоеше най-голямата разлика между нея и Джоузеф – че той обичаше да мисли и да говори за всичко, което би могло да тръгне на зле и пресяваше възможностите за разрешаване на проблема, а тя беше научила още от малка, че притесненията и мисленето не водят доникъде, когато те чака работа.

И така тя работеше, береше боровинки под горещото слънце – и продължи, докато ръцете ѝ не се обагриха в лилаво и не се покриха с драскотини от тръните на храстите. Когато в главата ѝ се промъкнеше някоя мисъл за хората, които бяха срещнали в планината, тя я избутваше назад и започваше да мисли за сладкишите, които щеше да приготви от тези плодове, и за сладкото, което щеше да свари утре, и за детето, което двамата с Джоузеф щяха да създадат заедно.

Беше станала много добра в избягването на мисли, пред които не желаеше да се изправя очи в очи.

Три дена по-късно Джоузеф замина да разнесе седмичната поща – никой не беше дошъл да му каже, че не трябва – а Мей Лин реши да прекара следобеда си в зеленчуковата градина зад кухнята. Вече беше набрала зрели домати, маруля и грах. Постави ги в кошницата и се наведе, за да провери развитието на фасула. Ако Джоузеф успееше да се върне навреме за вечеря, тя щеше да му приготви прясна салата, която щеше да си върви прекрасно с рибата на пара и мариновани маслини, която смяташе да направи.

Беше толкова потънала в работа, че изобщо не чу как птиците престанаха да пеят. Едва когато долови непогрешимия звук от скърцане на ботуши зад гърба си, тя осъзна, че не е сама.

С едно движение скочи на крака и се завъртя, хванала пред себе си градинарската лопатка. Когато зърна мъжа, който вървеше през картофената леха към нея, първата ѝ мисъл беше да побегне към къщата и да залости вратата. Даже повдигна полите си със свободната си ръка и направи крачка.

– Е, е, няма нужда от страх! – провикна се Кембъл. – Не съм дошъл с лошо. Просто като съсед се отбих да кажа здрасти!

Когато чу думите му, Мей Лин си даде сметка за две неща, които я отказаха да бяга. Първо, Кембъл нямаше никаква представа, че тя го познава. И второ, това беше нейният шанс да стори всичко възможно той никога повече да не се мярка тук.

Пое си дълбоко дъх, помоли се мислено на предците за кураж и се обърна, лепнала на лицето си най-искрената усмивка, която успя да наподоби.

– Простете! Стреснахте ме, иначе нищо друго. Казвате, че сте наш съсед?

Той прекрачи през лехата и тръгна към нея, като междувременно изрече:

– Казвам се Дънкан Кембъл. Живея надолу по пътя с жената, сина и моя старец.

Когато стигна до нея, той докосна любезно с пръст периферията на шапката си и оголи зъби, макар тя да забеляза, че усмивката му изобщо не стигна до очите му. Искаше ѝ се да изчезне от пронизващия му поглед, но само изпъна гръб и го погледна в отговор.

– Радвам се да се запознаем, господин Кембъл – рече. Името остави неприятен вкус в устата ѝ, като пресечено мляко, което ѝ се искаше да изплюе. – Какво мога да направя за вас?

Той свали широкополата шапка от главата си, присви очи и погледна първо към къщата, а след това през моравата – към обора.

– Джоузеф вкъщи ли си е? – попита небрежно. – Тъй и тъй съм си дошъл, бих искал да му изкажа почитанията си.

Нещо странно започна да жужи в главата ѝ, но тя не му обърна внимание и отговори:

– Не, няма го. Отиде да разнесе пощата. Но ще му кажа, че сте идвали.

Кембъл веднага върна шапката на главата си и сложи ръце на кръста, като нарочно отметна назад пешовете на сакото си. На кръста му висеше смъртоносен на вид пистолет.

– На всяка цена му кажи, мадам! – Започна да се обръща, но внезапно спря и продължи: – О, и между другото, предай му едно съобщение от мен! На жената ѝ се прищяло да си засади кайсиева градина, обаче не щеш ли, нашата земя са оказва камениста! Та кажи на Джоузеф, че ще направя услуга и на двама ни, като купя фермата му, особено като виждам как градът напоследък не е настроен много приятелски към него. Сещаш се к' во имам предвид, нали? Джоузеф ще се зарадва да узнае, че има наблизо готов купувач, който ще му направи почтено предложение!

– Ние не сме тръгнали за никъде, господин Кембъл!

Той не помръдна. Но нещо дълбоко в него се промени така, че изведнъж придоби огромен, заплашителен вид.

– Ако знаеш к' во е добро за теб, жълтурче, ще си обереш партакешите! – Говореше толкова тихо, че тя първоначално се запита дали го е чула правилно. – И ако онзи твой мъж има капчица мозък в главата си, а като гледам доказателството пред мен, разбирам, че няма, ще приеме предложението ми и ще се пръждоса, докато все още има избор!

Макар всичко в нея да крещеше да се дръпне назад, да сведе глава и да побегне, тя вирна брадичка, погледна го право в очите и изрече:

– Никой не може да ни прогони насила от нашата собственост, господин Кембъл! А що се отнася до вас, мисля, че е време да напуснете фермата ни!

Той присви очи и буквално изпръхтя с ноздри, докато се опитваше да я изпепели с поглед. Тя даде всичко от себе си и дори не примигна.

– Пази си гърба, жълтурче! – изръмжа. А после с едно надменно изсумтяване той се обърна и се върна по пътя, откъдето беше дошъл, само дето този път газеше наред всички зеленчуци.

Не я беше познал. Нямаше никаква представа, че тя е била на парахода му в онази нощ. Планът на Джоузеф беше проработил.

Но въпреки това я мразеше. Жителите на острова също я мразеха, обаче Кембъл искаше да ѝ причини зло. Видя го в очите му.

Мей Лин стоя и го гледа, докато гърбът му не се скри между дърветата. А после, цялата разтреперана, тя изпусна градинарската лопатка, която вече беше забравила, че държи, и побягна към къщата. Влезе, за първи път залости вратата и се свлече на колене в ъгъла, където никой не би могъл да я види от прозорците.

Обилна пот се стичаше по гърба ѝ, ръцете ѝ трепереха. "Кембъл не може да ми стори нищо лошо!" – повтаряше си наум. А после, тъй като внушението не се получаваше, реши да го изрече на глас в празната стая:

– Кембъл не може да ми стори нищо лошо! Кембъл не може да ми стори нищо лошо! Кембъл не може да ми стори нищо лошо!

Повтаряше го отново и отново. Увила ръце около коленете си, тя се люлееше напред-назад под ритъма на мантрата, в каквато се бяха превърнали думите ѝ. Люлееше ли се, люлееше, скрита все така в ъгъла, докато сенките в стаята не се издължиха, заслушана за стъпки отвън, чуваща в себе си гласа на баща си, който ѝ казваше да бъде храбра.

А тя не беше храбра. Не беше силна. Не можеше да се опълчи на Кембъл, нито да го принуди да я остави на мира. Ако той искаше да я прогони от острова, щеше да го направи. Никой по-добре от нея не знаеше какъв майстор е Кембъл по внезапното изчезване на неудобни хора.

Тази мисъл я накара наново да се разтрепери. Отпусна се на пода и се сви в ембрионална поза върху дъските.

Доста по-късно, след часове, а може би само минути, тя се видя сякаш отвисоко, застанала над жалкото си, стенещо тяло. И картината, която видя, я изпълни със срам.

Стига толкова! Мей Лин седна и накара гърба си да се изпъне, а брадичката си да се вирне, въпреки че тези две движения ѝ причиниха буквално физическа болка. Нямаше да постигне нищо, ако лежи тук като жертва!

Освен това слънцето залязваше. Джоузеф още не се беше върнал, така че тя можеше да прекара малко повече от обичайното време с духовете на баща си и баба си край водата.

След като взе решение, тя се изправи и макар с леко треперещи крака, се запъти към кухнята, където започна да събира необходимото, което щеше да ѝ трябва за целта. Две ябълки. Топките студен ориз щеше да увие в листа от елша, както я беше учила баба ѝ, тъй като бамбукът, който се изискваше от традицията, не растеше по тези места. Щеше да върже малките пакетчета с по пет конеца – червен, син, бял, жълт и черен, символизиращи петте елемента. Водните дракони щяха да се уплашат от този амулет и щяха да оставят пакетчетата за духовете на баща ѝ и баба ѝ. След това взе две малки парченца от свещи, кибрит и сложи всичко това в една кошничка. Докато минаваше през гората на път към брега, отчупи две големи парчета кора от дъгласова ела, заоблени и дълги като миниатюрни канута, които постави при останалите неща в кошничката.

Когато стигна на брега, застина смълчана, заслушана в звуците на водата и въздуха. Понякога, когато идваше тук, се случваше да мине било параход, запътен към Ийстсаунд, било заселник с гребната си лодка. В подобни моменти тя се скриваше зад папратта, пирена салал и храстите орегонско грозде и изчакваше, докато не останеше отново насаме с морето.

Насаме с духовете, които ѝ напомняха коя е и откъде идва.

Тази вечер морето беше пусто. Със залязващото слънце цветовете вече избледняваха към синьо и водата почерняваше с изключение на сребристата повърхност, която беше гладка като стъкло. Във въздуха, макар и сред разгара на лятото, се усещаше миризмата на влажен мъх, смесен с дървесните аромати откъм дърветата, които цял ден се бяха препичали под слънцето и сега въздишаха облекчено. Това беше една от онези вечери, които някога баща ѝ много беше харесвал в Сиатъл. В такива вечер двамата с Мей Лин се разхождаха до едно от близките езера, където ловяха риба и обсъждаха търговията, а после, когато се стъмнеше, се прибираха у дома, но по заобиколния път, за да избегнат белите части на града.

Докато палеше свещите и ги поставяше в центъра на всяка от лодчиците от дървесна кора, Мей Лин се потопи в спомени. Във всяка от лодчиците постави по една ябълка и по едно пакетче ориз, съжалявайки, че няма тамян, за да изпълни ритуала по приношението както трябва. Постави внимателно лодчиците върху водата и ги бутна навътре, където теченията щяха да ги подхванат и отнесат накъдето трябва. Те щяха да осветяват пътя за духовете на нейните близки и на всички останали, които бяха загинали заедно с тях.

И после направи онова, което правеше всяка вечер. Започна да търси знаци за присъствието на духовете им. Беше ги виждала в птиците гмуркачи, във враните и в морските видри, а веднъж и в самата вода. Тази вечер беше възнаградена от полета на една синя чапла, която се спусна ниско над брега, а след това кацна на камък, застинал точно на ръба между брега и морето. Чаплата я погледна с мъдрите си, тъмни очи, отвори човка и издаде продължителен, самотен писък и накрая пак се издигна във въздуха, насочвайки се към залязващото слънце.

– Мей Лин!

"Татко, чувам те, татко!" – отговори в ума си тя, защото знаеше. Че духът му не се нуждае от гласа ѝ.

– Мей Лин! Хвани въжето!

Тя подскочи стреснато. Не духът на баща ѝ беше този, който я викаше, а Джоузеф в своята лодка, готов да ѝ хвърли навитото въже, за да може да го изтегли на брега.

Тя протегна ръце и хвана въжето, без да смее да го погледне. Беше ужасена, че си беше позволила да се отнесе дотолкова в полета на чаплата, че не беше забеляза Джоузеф как се появява иззад скалата и влиза в заливчето. Би могъл да бъде всеки, а тя изобщо не беше обърнала внимание.

Но не това беше главната причина, поради която не смееше да погледне към съпруга си. Онова, което я накара да извърне глава, беше осъзнаването, че той я беше видял в най-интимния ѝ момент. Често ѝ беше предлагал да я придружи вечер на брега, но тя винаги му беше отказвала, защото предпочиташе да бъде съвсем сама, когато общува със семейството си. Джоузеф може и да беше единственото ѝ семейство сега, но не беше част от предишното.

Той не каза абсолютно нищо относно лодчиците от дървесна кора, които се носеха към средата на пролива, въпреки че тя го забеляза да ги гледа, докато издърпваше лодката на брега.

– Успях да измина пътя оттук до Оркас Вилидж, да взема пощата от парахода и да стигна до Олга, когато ме пресрещнаха – изрече, като имаше предвид малкото селище южно от пролива, откъдето винаги започваше разнасянето на пощата. Уви въжето около едно дърво и докато го връзваше на възел, продължи с разказа си: – Бяха семействата Хъникът и Талмидж, както и още половин дузина други. Заявиха ми, че отсега нататък пощата щял да разнася Джеймс Тълок. Аз му връчих цялата поща и отплавах с лодката си, без да кажа и думица. Честно да ти призная, почувствах се добре!

– Но ти обичаш пощенския си маршрут! И нали току-що ти изработих нова торба!

Той дръпна силно въжето, за да затегне възела, и се обърна към нея, триейки ръце.

– За мен пощенският маршрут никога не е означавал власт – рече. – Той просто беше начин да опозная съседите си и да направя услуга на обществото. Моментът, когато същите тези съседи решиха да ме накажат, задето обичам жена, която те не одобряват, беше и моментът, който ознаменува края на моята служба на обществото! Не желая да познавам хора като тях, а що се отнася до службата на обществото, мога да намеря и други начини да го правя!

Тя пристъпи в разтворените му обятия и промърмори:

– Пристигаш по-рано, отколкото те очаквах, но въпреки това си закъснял предвид факта, че не си завършил обиколката си.

Джоузеф я пусна и докато отиваше към лодката, за да си прибере нещата, поясни:

– Щях да се прибера доста по-рано, ако не беше Кембъл, който ме повика от брега. Знаеш, че напоследък се старая да се държа далече от него предвид онова, което вече знам, но после се сетих, че старата поговорка сигурно е вярна. Нали се сещаш? Че човек трябва да държи приятелите си близо, но враговете си – още по-близо.

Постави ръка на гърба ѝ и я поведе през гората обратно към къщата им. Тя забеляза, че той все още носи пощенската торба, която му беше подарила, макар и вече празна.

– Та Кембъл заяви, че научил, че съм изгубил поста си на пощальон. След това заяви, че ако нещата станат твърде трудни за нас, щял да ми предложи почтена цена за земята ми.

Мей Лин се скова и промърмори:

– Каза същото и на мен само преди няколко часа. Да знаеш, че този човек е намислил нещо!

Макар в този момент да се изкачваше по стълбите към верандата, Джоузеф се закова на място, обърна се и възкликна:

– Бил е тук?!

Тя кимна и тъй като не желаеше той да вижда страха ѝ, се наведе и започна да плеви близката цветна леха. Едва от тази позиция заговори:

– Представи се любезно и се държа приятелски, докато не разбра, че теб те няма. Обеща, че щял да ме прогони оттук. После си тръгна.

Джоузеф я дръпна към себе си и прошепна:

– Никога няма да му позволя да ти стори нещо лошо, Мей! И никога няма да му позволя да ни прогони от нашата земя! Точно това и му казах преди малко.

После той се качи горе, за да се преоблече. Мей Лин го последва, но само до кухнята, където застана пред прозореца, загледана в зеленчуковата градина, опитвайки се да успокои опънатите си нерви от изминалия ден.

Беше сигурна за едно – че това не беше последната ѝ среща с Дънкан Кембъл. Но сега поне беше спокойна, че нямаше да остава твърде често сама.