Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсет и първа глава

12 август, неделя. В наши дни.

Бийкън Хил, Сиатъл.

– ОТВОРИ Я! – подкани я Даниел, седнал зад волана на своето волво. За миг погледът му напусна пътя, за да срещне нейния и в очите му тя зърна подкана за пакост. – Направо няма да повярваш!

Като се чудеше какво ли е намислил пак, Инара сведе очи към синята папка, която той беше оставил в скута ѝ. Пътуваха към къщата на майка му в Бийкън Хил, където Инара щеше да се запознае с нея, с баба му и сестра му Каси. Беше ужасена, че твърде бързото развитие на отношенията им е огромна грешка, но той непрекъснато ѝ повтаряше, че няма от какво да се притеснява.

Единственото, което можеше да стори сега, беше да попречи на ръцете си да се разтреперят. А и се налагаше да отиде до тоалетната.

– Може би трябва да оставим това запознанство за по-късно, а? – изрече за кой ли път тя.

Той се пресегна над ръчната спирачка, хвана ръката ѝ и каза:

– Всичко ще бъде наред, обещавам ти! Всички много ще те харесат!

– Често ли го правиш? Имам предвид да водиш жени у вас, за да ги запознаваш с близките си?

Той пак стисна ръката ѝ, но после я пусна, за да вземе един завой. Слънцето нахлуваше право в стъклото пред тях и отскачаше от слънчевите му очила, когато отговори:

– Признавам, че това е значителна стъпка в моите културни традиции – да представиш на семейството си жената, с която излизаш. Това обикновено не се прави в моята общност или най-малкото до... ами, до момента, когато започне да се говори за брак!

Въпреки опитите да сдържи паниката, която бяха предизвикали у нея тези негови думи, тя сигурно беше издала някакъв шум, защото той ѝ се усмихна закачливо и допълни:

– Успокой се! Не нося пръстен в джоба си – изключи радиото. – Това може и да е начинът, по който хората от моята култура правят тези неща, но моето семейство е далеч по-освободено. Двамата с Каси непрекъснато водим у нас за вечеря разни приятели.

Да не би от това да се очакваше да я накара да се почувства по-добре?

– Нямам търпение да те запозная с майка си! – продължи той, преди тя да беше успяла да вметне каквото и да било. – Защото с нея сте толкова еднакви! И двете сте абсолютно безстрашни, а когато паднете, винаги намирате сили пак да се изправите на крака. Тя се е борила със зъби и нокти да стигне дотам, където е, точно както сега ти правиш с твоя хотел!

Тези думи окончателно ѝ вързаха езика. Все така не беше измислила никакъв отговор, когато Даниел продължи:

– Но може би трябва да те предупредя нещо за баба ми. Възможно е да бъде възприета като... много критична. Но не е нарочно, нито лично. Просто това е нейният начин да провери колко сериозни са чувствата ти към мен!

И пак онова познато гадене.

– Благодаря за предупреждението – промърмори тя и за миг се загледа в профила му. – Всъщност са, ако не знаеш.

– За какво говориш?

– За чувствата ми към теб. Сериозни са.

За миг очите му се стрелнаха към нея, а след това се върнаха към пътя пред тях. Но по лицето му се разля толкова широка усмивка, че около устните му се образуваха бръчки. Подобни бръчки се появиха и в ъгълчетата на очите му, видими едва частично зад слънчевите му очила.

– В такъв случай ще се справиш безпроблемно с баба ми! – изрече.

Инара сведе глава и се престори, че гледа затворената папка в скута ѝ. Нямаше представа какво беше очаквала, когато му каза това, но със сигурност значеше много повече, отколкото това, че щяла да се справи с баба му.

За да скрие неловкостта си, тя отвори папката. В нея откри чернобяла снимка на китайски тийнейджър, облечен в исторически дрехи като в онези сергии по панаирите. Само дето на тази снимка момчето не беше облечено като каубой, а в черни панталони, сако и бомбе, типични за мъжете от работническата класа в края на деветнайсети век. Нещо в това момче ѝ се стори познато, но и самата тя не знаеше какво.

– Кой е този? – попита.

Даниел спря при поредния светофар и се загледа в нея така, сякаш очакваше нещо.

– Това е Ян-Тао Макелрой!

– Сериозно?! – ахна Инара и погледът ѝ се насочи обратно към снимката. От позата на младежа се излъчваше достойнство – изпънати назад рамене, сключени пред него ръце. Вирнал гордо брадичка, той като че ли се взираше предизвикателно към фотографа. Какво беше това – типично за пубертета бунтарство или отношение, което е бил принуден да възприеме, за да се справи с живота, който му е бил отреден?

И какъв изобщо е бил този живот?

Инара се вгледа по-внимателно. Това момче със сигурност беше тийнейджър. Най-малко на тринайсет години. Което означаваше, че е оживял. Наистина е надживял времето, прекарано на остров Оркас. Дънкан не го беше убил!

Облекчението, което я заля, беше толкова мощно, че ѝ се зави свят.

– Но къде успя да я откриеш? – попита тихо.

Светофарът светна зелено и докато ускоряваше по булеварда, Даниел отговори:

– Помниш ли, че Джоузеф е имал сестра, живееща в Такома?

Открихме това семейство – между другото, наричат се семейство Баскъм – и така установихме, че внучката на тази негова сестра все още живее в Такома. Жената сподели с нас, че майка ѝ често ѝ е разказвала как някога всяко лято са плавали с параход до остров Оркас, където тя и нейната сестра близначка са си играели с малкия им азиатски братовчед!

– Значи след смъртта на Джоузеф семейството му не е останало само! – възкликна с надежда в гласа Инара.

– Не задължително – отговори уклончиво Даниел. Включи мигача и зави в улица с жилищни сгради. – Внучката беше напълно сигурна, че в дома на баба ѝ никога не е стъпвал китаец! И не би могъл, тъй като дядо ѝ е бил член на Комитета на Петнайсетте на Такома, същите, които са отговорни за прогонването на китайците от Такома през 1885 година. Според някои същите носят вина и за настъпилите брожения срещу китайската общност в Сиатъл на следващата година.

– Ако това е вярно, значи това семейство е било ужасено, че Джоузеф се е оженил за китайка! – извика Инара.

– Именно – кимна намръщено Даниел. – Както и да е. Та на въпросната внучка разказали, че азиатският братовчед на майка ѝ и неговата майка са загинали заедно с чичо им по време на прочутото корабокрушение.

– Но очевидно не е! – натърти Инара и вдигна назидателно снимката.

Даниел не отвърна нищо, докато не паркира елегантно и умело колата до тротоара пред една прекрасна къщичка с добре поддържан двор. Едва тогава изрече:

– Сестрата на Джоузеф е излъгала семейството си. Още тогава ми се стори, че в тази история нещо понамирисва, затова накарах моите хора да се разтърсят в регистрите на местните сиропиталища и детски домове. Именно там го открихме!

– Къде?

– В Щатското поправително училище в Шъхейлис – отговори той и изключи двигателя на колата. Възцари се напрегната тишина. – Там са прибирали млади момчета с проблеми със закона и сираци на възраст от осем до осемнайсет години. От онова, което прочетох, училището изглежда добро. Паралелно с обичайните за всички училища по онова време предмети плюс вероучението са обучавали хлапетата даже на занаяти като дърводелство и земеделие.

– Значи той е бил сирак. Това означава ли, че Мей Лин е загинала заедно с Джоузеф?

– Сетих се и за това, поради което препрочетох наново всички доклади и статии за онзи инцидент с парахода. Заключих, че не е била с него. И мисля, че нейният край е бил по-различен от този на съпруга ѝ.

– Очевидно с нея се е случило нещо много лошо! – прошепна Инара.

– Да, може би – потвърди едва чуто Даниел.

На прозореца откъм страната на Инара се почука и тя подскочи. Обърна се и видя срещу себе си усмихната жена приблизително на нейната възраст, с дълга, права черна коса, която им махаше дружески през стъклото.

– Това е сестра ми Каси. Хайде! – извика Даниел, изскочи от колата и бързо заобиколи, за да прегърне сестра си.

Инара беше принудена да тръсне глава в най-буквалния смисъл на думата, за да превключи обратно на настоящето. Пъхна снимката на Ян-Тао в чантата си и също излезе от колата.

– Каси, позволи ми да ти представя Инара! – обърна се Даниел към сестра си, когато тя се приближи. – Инара, запознай се със сестра ми Каси!

Инара подаде ръка на Каси и изрече:

– Радвам се да се запознаем! Брат ти ми е говорил много за теб!

– Сигурно само лъжи – засмя се Каси, докато поемаше ръката ѝ. – Аз обаче искам да чуя всичко за твоя хотел! Даниел казва, че направо не е за вярване какво си направила там за толкова кратко време!

– Много мило от твоя страна – каза Инара на Даниел, когато пое ръката му. После добави за Каси: – Ако те интересува, имам предостатъчно снимки на всичко там. Ами ти? Даниел казва, че в момента си в разгара на някакъв много костелив случай. Как върви?

При споменаването на работата ѝ изражението на Каси неуловимо, но съвсем осезаемо се промени. Изведнъж тя се превърна от закачлива сестра в страховит адвокат. Но после, в пълен контраст със сериозното изражение на лицето си, сви небрежно рамене и отговори:

– Моят клиент се опитва да получи попечителство върху двете си деца и съди бившата си съпруга, която ги оставила съвсем сами в гореща затворена кола, паркирана пред басейн с бар. Уж казусът беше от ясен по-ясен, но постепенно от гардероба започнаха да излизат и други скелети и се превърна в малък кошмар – поклати глава, усмихна се широко и завърши: – Но сега не е време за подобни разговори!

Застана между тях, хвана и двамата под ръка и ги дръпна по посока на къщата с думите:

– Хайде да вървим! Мама и баба сигурно сега седят с носове, залепени за стъклото, за да те огледат по-добре, Инара. Нека ги избавим от мъките им, а?

При тези думи нервите в стомаха на Инара започнаха да подскачат два пъти по-бързо от преди. Даниел вероятно долови неудобството ѝ, защото в мига, в който прекрачиха в покритото с плочки антре, той обгърна раменете ѝ и я придърпа силно към себе си.

В къщата ухаеше на лимони и на някакво печиво. Инара едва успя да забележи земните нюанси в интериора на дневната стая, когато Даниел я повлече през празната кухня, от която през плъзгащата се стъклена врата се озоваха в задния двор.

Пред барбекюто с голяма щипка в ръка стоеше елегантна чернокоса жена. В мига, в който ги видя, тя се усмихна широко и възкликна:

– Даниел, значи вече сте тук!

Хвърли щипката на близката маса и хукна към тях с разтворени обятия. Когато прегърна Даниел, Инара долови от нея ухание на лилии. Майката на Даниел се оказа висока почти колкото Инара. Беше облечена в перфектно изгладени, тънки сивокафяви панталони и светлосиня блуза. Шоколадовите ѝ на цвят очи излъчваха любопитство, когато се преместиха към нея.

– А ти трябва да си Инара! – изрече усмихнато. – Добре дошла у дома! Аз съм Маргарет.

Докато стискаше ръката ѝ и ѝ благодареше за поканата на вечеря, Инара не можеше да не забележи колко грациозни са всички движения на Маргарет Чин и с каква лекота се държи с всички около себе си.

– Позволи ми да те представя на баба ми – изрече Даниел и с ръка на гърба ѝ я поведе към такова градинска маса, където една по-възрастна жена седеше и режеше лимони.

– Найнай, това е Инара – каза Даниел. – Инара, представям ти Вера Чин, моята баба!

Тъй като миниатюрната женица изобщо не си направи труда да се помръдне от мястото си, Инара заобиколи масата и ѝ подаде ръка, която белокосата старица неохотно пое.

– За мен е чест да се запозная с вас! – изрече Инара.

– Хммм... – промърмори неопределено Вера Чин и моментално пренасочи вниманието си обратно към лимоните.

– Инара, надявам се, че обичаш сьомга – каза Маргарет, приближила се неусетно зад тях с щипка в ръка. – Чудехме се дали да не ти приготвим традиционно китайско блюдо от онези, които сервираме в моите ресторанти, но накрая решихме да се възползваме от прекрасната сьомга – нали сега ѝ е сезонът!

– Обожавам сьомга! – отговори Инара. – И за тази година все още не съм хапвала.

– Някой ден трябва да опиташ китайското пиле "Тойсан" в глинено гърне на майка ми! – отбеляза Даниел, докато стискаше с обич свободната ръка на майка си. – Никой не може да се сравни с мама по отношение на това блюдо, тя е най-добрата! Приготвянето му отнема цял ден.

Нетърпелива да направи добро впечатление, пък и защото беше абсолютно вярно, Инара се усмихна и каза:

– Всъщност съм го опитвала. Великолепно е! Баща ми често води клиентите си в ресторантите "Тойсан", госпожо Чин. Всъшност цялото ми семейство обожава вашите ресторанти!

– Наричай ме Маргарет, скъпа – обърна се към свекърва си и каза мило: – Вера, перфектно нарязани лимони! Ще бъдеш ли така добра да нарежеш и краставиците? – После се обърна пак към Инара и попита: – Кой е баща ти? Може би го познавам?

Инара се стегна, но се опита да скрие напрежението си, като сведе очи към скута си и оправи несъществуваща гънка. Накрая отвърна:

– Баща ми е Чарлз Ериксън от "Премиер Маритайм Груп".

Маргарет се замисли за миг, а после отбеляза:

– Разбира се, че знам кой е Чарлз Ериксън, но не мисля, че съм имала удоволствието да се запозная лично с него. Не четох ли някъде наскоро, че компанията "Премиер Маритайм Груп" е основана от прочутия Дънкан Кембъл?

Инара усети как усмивката на лицето ѝ застива. Прапрапрадядо ѝ беше последният човек, за когото искаше да мисли тази вечер. Нямаше сили да се следи дали лъже достатъчно убедително и последователно.

– Да – отговори неохотно. – Корените на семейството ми в Сиатъл са много дълбоки.

А после, като се обърна съвсем целенасочено към барбекюто и ароматния пушек, който се носеше над него, тя добави:

– Сьомгата ухае божествено! Как я приготвяш?

Маргарет се върна при барбекюто и умело обърна парчетата сьомга, изпълвайки въздуха с нова порция ароматен пушек.

– Накисвам парчета кора от елша във вода и ги добавям във фолио към огъня, за да може пушекът им да обгърне сьомгата, която преди това съм намазала с чесново масло.

Инара усети как лигите ѝ потичат от този аромат.

– Ще ми се да ми беше позволила и аз да донеса нещо за масата – промърмори.

В този момент най-неочаквано зад тях се обади Вера:

– Ти си гост. Гостът не готви!

– Инара, би ли желала чаша вино? – подвикна Каси, която точно в този момент се появи в двора с поднос чаши в ръка и спаси приятелката на брат си от необходимостта да отговаря на сърдитата бабка.

– С удоволствие!

– Разкажи ни за себе си, Инара! – подкани я Маргарет, докато приемаше чаша от подноса на дъщеря си и сядаше на стола начело на масата. – Даниел ни каза, че в момента извършваш генерален ремонт на семейното ви имение на един от островите в архипелага, така ли е?

– Точно така. Смятам да превърна имението в бутиков хотел.

– На кой остров?

– Оркас.

– О, обожавам остров Оркас! – възкликна Маргарет, отпусна се в стола си и отпи от виното си. – Деца, помните ли онзи път, когато ходихме на къмпинг на Каскадното езеро на Оркас? Даниел, мисля, че ти беше тогава на единайсет, а, Каси, ти беше на шест.

Разговорът се насочи към приключенията на семейството из островите в архипелага Сан Хуан, примесени периодично с въпроси към Инара относно хотела. Тя нарочно избягваше да говори за крехкото финансово състояние на проекта си и започна да описва хотела така, сякаш без никакво съмнение щеше да отвори врати още следващото лято. Противно на очакванията и притесненията си установи, че започва да се отпуска и да се разбира с всички, включително и със сръдливата баба.

По-късно, когато всички бяха седнали на тиковата маса с чинии, пълни със сьомга, картофи, ролца и три вида салати, Маргарет вдигна тост:

– Да пием за нашата нова приятелка Инара, която се радваме да познаваме!

Инара отпи, чувствайки се едновременно почетена и крайно неловко, питайки се дали и тя не трябва да вдигне някакъв тост в чест на своите домакини. Преди да вземе решение, Каси изрече:

– Хайде сега да ни разкажете как вие двамата се запознахте! Някъде из университета, нали?

– Да не би да си студентка на Даниел, Инара? – попита Маргарет между две хапки храна.

– Не е – отговори вместо нея Даниел. – Инара се свързва с мен с един изследователски въпрос и двамата моментално си допаднахме, нали така? – И стисна леко коляното ѝ под масата.

Тя му се усмихна и закачливо отвърна:

– Точно така. Само дето в началото ти се опита да ме изгониш като досадна студентка!

Смехът на Каси изпълни целия двор. След като се насмя, сестрата на Даниел отбеляза:

– Това изобщо не ме изненадва! Сигурно умът му все още е бил някъде из династичен Китай или каквато там лекция е имал във въпросния ден!

Даниел сведе притеснено очи и Инара побърза да го успокои, като го докосна леко по рамото и му се усмихна.

На помощ дойде и майка му.

– И какъв е този изследователски въпрос, Даниел? – попита Маргарет.

Въпросът значително изненада Инара. Мислеше си, че Даниел вече е разказал на семейството си. Когато го изгледа въпросително, той само сви рамене, затова този път отговори тя:

– Обектът на изследването му е един удивителен бродиран ръкав, който беше скрит под стълбите в моето семейно имение.

Продължи с разказа за откриването на ръкава и как е намерила Даниел благодарение на негов научен доклад по въпроса, публикуван в интернет. След това двамата започнаха да изреждат разкритията, които бяха направени във връзка с този ръкав и съдбата на Мей Лин.

– Значи тя просто е изчезнала? – запита Каси, докато събираше празните чинии. – Съпругът ѝ е загинал, синът ѝ е бил изпратен в сиропиталище, а за нея не се знае нищо, така ли?

Даниел кимна, излегна се на стола си, отпусна ръце върху корема си и поясни:

– Един от жителите на острова разказва в дневника си как е видял момчето да напуска острова заедно с леля си и всичкия си багаж някъде около Деня на благодарността, малко след смъртта на баща му. Никъде не се споменава за майката. Авторът на дневника твърди, че е "във възторг да види гърба на мръсния жълтурко".

Чувайки това презрително обръщение към своята националност, всички членове на семейството на Даниел се смръщиха, особено Каси. Но когато сестрата заговори, Инара си даде сметка, че смръщването не е било по повод расисткото обръщение, а заради нещо съвсем друго.

– Искаш да кажеш, че леля му привидно го е прибрала, но само после да го захвърли в някакво сиропиталище? – Перфектно оформените вежди на Каси изчезнаха под дългия ѝ бретон. – Но как е възможно роднина да постъпи по подобен начин?!

Инара наклони леко глава, едва сега осъзнала, че е била дотолкова фокусирана върху съдбата на Мей Лин и Джоузеф, че изобщо не се е сетила да помисли как се е чувствало тяхното дете. Напълно изоставено. И предадено.

Синът на Нейт – Люк, чаровно непослушният племенник на Инара, беше на същата възраст като Ян-Тао, когато е загубил родителите си – приблизително на седем. И тя като леля по-скоро би прерязала китките си, отколкото да допусне с племенника ѝ да се случи нещо лошо. Никога и при никакви обстоятелства не би го хвърлила в сиропиталище.

Прииска ѝ се отново да погледне лицето на момчето и затова попита останалите:

– Искате ли да видите снимката на Ян-Тао, която Даниел съвсем наскоро откри? – И протегна ръка към чантата си.

– Засега това е последното доказателство за него, което успяхме да издирим – поясни Даниел, докато Инара вадеше синята папка и я отваряше на масата. – В годината след като тази снимка е била направена името му вече не фигурира в списъците на нито едно училище в региона.

Ян-Тао изглеждаше всъщност тъжен. Това осъзна Инара, докато подаваше снимката на Маргарет. После се обърна към Даниел и отбеляза:

– Не си ми казвал това. Какво се е случило с него според теб?

Даниел сви рамене, отпусна се обратно на стола си и отговори: – Бил е на четиринайсет. В онези години това е било достатъчно зряла възраст, за да си намериш работа и да започнеш да се издържаш сам. Може да е заминал къде ли не. Продължаваме да търсим.

– Горкото дете! – въздъхна съчувствено Маргарет и подаде снимката на свекърва си. Вера пое снимката, загледа се в нея, след миг се намръщи и отсече троснато:

– Това не е някакво си бедно дете! Това е моят свекър, бащата на вашия дядо!

– Невъзможно, бабо! – поклати глава Даниел. – Това не е прадядо ни! Това е Ян-Тао Макелрой.

Каси спря за момент разчистването на масата и застана зад стола на баба си, за да погледне снимката.

Вера сви устни. Предупредителният поглед, с който стрелна внука си, казваше съвсем ясно, че добрият внук никога не поправя баба си.

– Грешиш, Даниел! – отсече със същата категоричност. – Това е моят свекър, Кен Чин, но като млад. Абсолютно сигурна съм в това!

Когато чу това име, Инара се вцепени. Обърна се бавно към Даниел и установи, че той е също толкова сащисан, колкото и тя. Кен. Кенет. Второто име на Ян-Тао, фигуриращо в удостоверението му за раждане. Възможно ли е да става въпрос за един и същи човек?

"Абсурд!" – реши тя. Подобно съвпадение бе невъзможно.

Обаче Даниел очевидно не мислеше така. Както беше ококорил очи, той се обърна бавно към баба си и попита:

– Найнай, случайно да имаш снимка на прадядо ни като млад?

Вера повдигна вежди и килна глава настрани, сякаш си имаше работа с пълен глупак. Плесна снимката в ръката си с опакото на пръстите си и отговори:

– Ето тази е!

Изражението на Даниел ни най-малко не се промени, когато обясни търпеливо:

– Не, имам предвид друга снимка. Някоя, с която бихме могли да сравним тази тук.

С изражение на пълно презрение към внука си старицата се изправи на крака и се обърна по посока на къщата. Така Инара я видя за първи път изправена и осъзна, че Вера надали има и метър и петдесет. Но за жена на осемдесет и пет години тя се движеше изненадващо бързо.

– Хайде де – тросна им се тя, вече от прага на къщата. – Идвате ли?

Всички се спогледаха, а после като един скочиха на крака и последваха Вера в къщата. Преди това обаче Инара не забрави да вземе и снимката на Ян-Тао, която беше оставена на масата.

Вера ги поведе по стъпалата към площадката на втория етаж, където отворените врати разкриваха четири спални и обща баня. Инара веднага разпозна стаята на Даниел по плаката на Кен Грифи-младши[4] и по още един плакат с червен корвет, залепени на стените. Нямаше търпение да влезе и да разгледа по-внимателно, за да разбере какъв е бил Даниел като момче, но той вече спускаше надолу стълбата, която водеше към тавана на къщата.

– Хайде, качвай се! – подкани миниатюрната старица своя внук с нетърпеливо размахване на ръце. – Сандъкът в другия край.

– Имаш ли нужда от помощ? – провикна се отдолу Инара, докато оглеждаше колебливо мрака, в който беше изчезнал Даниел. С паяците щеше да се справи. Мишките обаче бяха друг въпрос.

– Не! – извика в отговор Даниел. – Открих го!

Дочуха някакво скърцане, последвано от тупване. Миг по-късно Даниел се появи в ръка със зелен, напукан от годините стар албум за снимки.

– В онзи сандък май има доста интересни неща – отбеляза. – Всичките ли са на дядо Кен?

Вера кимна, докато поемаше албума, който ѝ подаде Даниел, а после допълни:

– Когато свекърът ми почина, с дядо ти започнахме да разчистваме апартамента му и в дъното на килера му открихме този сандък. Откога смятам да го прегледам и все забравям. Така времето отлетя.

Даниел отново изчезна в дупката на тавана, а Вера отвори албума със снимки. Без да обели думица повече, просто го обърна към Инара и рече:

– Ето, увери се сама! Това е момчето от твоята снимка, сигурна съм!

Инара пое албума и се втренчи внимателно в не особено ясната, старовремска снимка тип сепия, към която сочеше артритният пръст на Вера. Маргарет и Каси застанаха от двете ѝ страни и също се загледаха.

Снимката беше оръфана по краищата, като че ли е била разнасяна насам-натам години наред, преди да се озове в този албум. На нея се виждаха група от петима китайци, застанали до някаква машина, препълнена с боклук. Зад тях се виждаше огромна викторианска къща, кацнала на върха на нещо, приличащо на пустинен хълм, но със сигурност беше в Сиатъл, защото в далечината се очертаваше добре познатата гледка на залива Елиът с Олимпийските планини зад него.

– Той е младежът вляво, онзи с лопатата – изсумтя Вера и кръстоса ръце пред гърди. – Тук работят по Дени Ригрейд. Това е била първата му работа в Америка, след като е пристигнал от Китай. Трябва да е било около... ммм... 1909 година. Годината на изложението "Аляска – Юкон – Пасифик", на което също е присъствал – гласът ѝ се изпълни с гордост, когато добави: – За да отиде на изложението, взел под наем костюм, а после много обичаше да разказва истории за полуголите мъже от Полинезия и за величествените експонати от Китай!

"Дени Ригрейд" беше нещо, за което Инара беше научила в училище. След големия пожар в Сиатъл от 1889 година, който унищожил напълно централната бизнес част на града, бащите основатели, сред които е бил и Дънкан Кембъл, решили, че стръмните хълмове на града трябва да бъдат изравнени, а блатата, които по онова време били в центъра на града – отводнени и запълнени. Днес на тяхното място се намираше площад "Пайъниър". Така на практика проектът "Дени Ригрейд" превърнал града в доста по-лесно място за обитаване и придвижване. Съществуващите по онова време сгради като къщата, кацнала на върха на един от хълмовете, били или преместени на други места, или разрушени.

Инара не можеше да не признае, че момчето вляво действително приличаше много на момчето от снимката, която тя носеше със себе си.

Каси се приведе над снимките и очите ѝ започнаха да шарят между тях. След известно време погледна към баба си и с изумление в гласа извика:

– Ама те наистина си приличат, при това много! Но няма как да става въпрос за един и същи човек, нали? Ти винаги си ни казвала, че прадядо е прекарал детството си в Китай! Даже в Пекин!

– Точно така! – изпъна гордо рамене Вера. – Прадядо ви е бил най-малкият син на държавен служител четвърти ранг! Връзките му са му позволили да влезе в Америка дори по време на Закона за китайското изключване като търговец. Отворил е първия си магазин малко след като е направена тази снимка – кимна по посока на албума. – Той не обичаше да говори много за миналото си, но аз знам всички тези неща от моя съпруг, който беше изключително горд с баща си!

– Може да ви е лъгал – отбеляза Каси, с което озвучи мислите на Инара.

Вера ахна и плесна с ръце по хълбоците си толкова силно, че Инара остана доволна, че не тя беше изрекла тези думи.

– Китайците не лъжат! – изписка старицата.

Каси просто сви рамене, без изобщо да се засегне от забележката на баба си, и се загледа с интерес по посока на стълбата към тавана.

– Но защо Даниел се бави толкова много?

– Даниел, слез при нас, за да ни удостоиш с мнението си! – провикна се Маргарет, застанала до стълбата. След като не получи отговор, тя се спогледа притеснено с дъщеря си и свекърва си и пак извика: – Даниел?

Главата на Даниел се появи в тъмния отвор над главите им. Беше ухилен до уши.

– Хей, елате да видите какво открих! Невероятно!

Маргарет погледна въпросително първо към Инара, а след това към Каси и Вера, и попита:

– Кой от нас да дойде? Всички ни ли имаш предвид?

Даниел не поясни. Само кимна разсеяно с глава по посока на нещо зад себе си и отново изчезна. Първа реагира Каси – сви рамене и бързо се изкатери по стълбата. Маргарет погледна въпросително към свекърва си и попита:

– Искаш ли да ти помогна?

Вера поклати глава, а после се затътри към стола, поставен до стената. До него пък имаше масичка, на която бяха подредени множество семейни снимки в рамки.

– Аз ще ви чакам тук – отговори. – Старите ми колене няма да се справят с тази стълба.

Маргарет хвърли на Инара поглед, който потвърди подозренията ѝ, че коленете на старицата са си напълно здрави – просто изпитва страх от тавани.

– Е, ще се качваме ли? – подкани гостенката си.

Инара сподави умело усмивката си от номерата на старицата и последва Маргарет по нестабилната подвижна стълба към тавана. Единственото светло петно в мрачното помещение беше петното светлина, хвърляна от гола електрическа крушка, прикрепена към гредите под покрива. Даниел и Каси бяха коленичили един до друг до очукан дървен сандък, вадеха едно по едно от него разни неща и ги оставяха внимателно на пода около себе си.

– Ако Кен Чин и Ян-Тао Макелрой действително са били един и същи човек, много е възможно в този сандък да открием нещо, което да ни подскаже какво се е случило с майка му Мей Лин – поясни Даниел, без да спира да вади съдържанието на сандъка. – Затова ще ви помоля да ми помогнете да огледаме всичко!

Дрехи, снимки без рамки и в рамки, кожена кучешка каишка, стари обувки и какви ли не други вехтории шептяха неразказани истории. Издялана дървена лодка, очевидно детска играчка, лежеше полускрита сред гънките на изтъркано, дрипаво одеяло. Изпълнена с любопитство, Инара се присъедини към останалите на пода и протегна ръка към лодката. Наистина беше ръчно издялана и лакирана, за да издържа на вода. Годините игра с нея бяха потъмнили дървото и заоблили краищата му. Инара почти си представи как малкият Ян-Тао си играе с тази лодка на нейния плаж.

Най-неочаквано Каси ахна. Инара проследи посоката, в която сочеше пръста ѝ, и видя. Изпод гънките на дрипавото одеяло, под праха и мръсотията надничаше плат със сложна бродерия, която ѝ изглеждаше много позната.

Даниел го извади и го вдигна. Платът се разстла пред очите им и разкри още бродерия. Толкова много, че всеки сантиметър от него беше покрит с бродерия.

Инара погледна шокирано към Даниел и смотолеви:

– Възможно ли е това да е...

Не довърши. Беше прекалено невероятно, за да бъде истина.

Даниел разгърна внимателно останалата част от платното и го разтвори изцяло на пода, далече от останалите вехтории и от сандъка.

– О, боже! Боже господи! – ахна Инара и оттам нататък онемя. Прекалено много мисли се блъскаха в съзнанието ѝ наведнъж, за да може поне една от тях да придобие словесна форма. Единственото, което беше в състояние да направи в момента, беше да се взира ококорено и втрещено в бродираната роба с липсващ ляв ръкав.

Заключенията, които се натрапваха от само себе си, се стовариха върху нея с такава сила, че таванът около нея се завъртя и тя се задъха.

Нейният прапрапрадядо не само беше избил стотици невинни хора – беше убил и хора, които бяха предци на Даниел!

И ако сега тя му признаеше истината, на него и на семейството му, това със сигурност щеше да сложи край на връзката им. Неговото семейство щеше да даде на съд нейното, което щеше да разруши всичко.

И той щеше да я намрази. Да намрази самото ѝ съществуване и всичко, от което тя произлизаше, защото нейното семейство беше натрупало състоянието си върху кръвта, която днес течеше в неговите вени. И което беше още по-лошо, тя знаеше отдавна за извършеното от Дънкан Кембъл и не му беше казала.

Но беше длъжна да защитава семейството си, както и паметта на майка си. За съжаление, налагаше се да го направи за сметка на собствения си личен живот.

Тя преглътна, опитвайки се да потуши гаденето, което вече се надигаше в гърлото ѝ .Дишай дълбоко! Дишай дълбоко!

- А това тук прилича на нотариален акт – обади се Маргарет, с което прекъсна паникатаката на Инара. – Хей, Инара, погледни! Това е на остров Оркас – и ѝ поднесе комплекта пожълтели листи.

Като се опитваше да укроти треперенето на ръцете си, Инара пое листите и плъзна поглед по изпъстрения с юридически термини документ. Колкото повече четеше, толкова повече усещаше как нещо стисва черепа ѝ сякаш в менгеме.

– Това е моята къща – изгъгна накрая.

Нищо чудно, че жената от кметството не успя да открие документ за прехвърляне на имота от един собственик на друг. Защото истинският документ е лежал скрит в един момчешки сандък повече от столетие. И о, боже! Този нотариален акт всъщност доказваше по недвусмислен начин, че Ян-Тао се е превърнал в Кен Чин! Доказваше също така, че Ротси изобщо не беше нейно – принадлежеше на семейство Чин!

– Дай да видя! – извика Каси, скочи на крака и пое листите от ръцете на Инара. След няколко минути четене наум тя вдигна глава и възкликна: – Вярно е! Дядо Кен наистина е бил Ян-Тао Макелрой!

Тримата Чин се втурнаха да говорят един през друг, а Инара се отдаде на силата, която я влечеше надолу. Отпусна се на колене на пода, неспособна да стори каквото и да било друго, освен да наблюдава вихрещите се емоции на семейството пред нея, докато нейните собствени я душаха.

Пръв я забеляза Даниел. Погледна я през смях, но после изражението му изведнъж стана сериозно и разтревожено.

– Инара, какво има?

– Ротси – това беше единствената дума, която успя да изкара от устата си.

Той не включи веднага, но моментът, в който това стана, веднага пролича в изражението му.

– О! Тревожиш се това да не означава, че ще изгубиш Ротси!

– Обърна се към сестра си и попита: – Каси, този нотариален акт действителен ли е?

Тя изгледа притеснено Даниел и Инара, а после сложи успокоително ръка върху рамото на Инара и изрече:

– О, Инара, не се тревожи! Нотариалният акт наистина е действителен, но предвид закона за придобиване по давност имението вече е изцяло твое! Ние не можем да ти го отнемем! Не че подобно нещо би ни хрумнало, разбира се!

Маргарет и Вера побързаха да я подкрепят в това твърдение, но Инара не можеше да се освободи от усещането, че не тя е законният собственик на Ротси. То винаги беше принадлежало на Мей Лин и все още беше нейно, независимо от съдбата ѝ.