Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсет и втора глава

12 август, неделя. В наши дни.

Домът на семейство Чин, Сиатъл.

– ЩЕ МИ СЕ да носех ръкава! – промърмори Инара, макар че не мислеше нито една от думите, които изрече през последните няколко минути.

Даниел искаше да проучи робата в детайли, затова всички бяха слезли от тавана и сега се намираха в трапезарията на семейство Чин, пред масата, която Даниел беше покрил с чиста покривка от шкафа на майка си.

– Няма проблеми! – погледна я той с широка усмивка. – В колата имам снимки – ококорените му от научна възбуда очи се плъзнаха обратно към робата, докато вадеше от джоба на дънките си ключовете за колата. – Каси, би ли ми ги донесла, ако обичаш? Намират се в малкото куфарче в багажника.

Каси промърмори, но веднага изпълни молбата на брат си. Скоро след това се върна с куфарчето му, което постави на един стол близо до него.

– Не мога да разбера какво толкова се вълнувате от този мръсен парцал! Ако знаех, че е там, отдавна да съм го изхвърлила! – промърмори Вера откъм ъгъла на стаята, макар Инара да забеляза, че старицата се беше настанила така, че да вижда и да чува всичко, което става около масата.

И на самата Инара ѝ се искаше Вера да беше изхвърлила старата роба.

А тази мисъл автоматично я накара да се почувства като предател.

– Толкова е мръсна наистина! – възкликна Каси, като се приведе над робата, но без да я докосва. – Надали е носила това без един ръкав, нали? Щял е да изглежда абсурдно!

– Ако е подарък от майка му, най-вероятно е носил робата навсякъде със себе си като успокоително одеалце – отбеляза Маргарет и потри нежно гърба на дъщеря си. – Помниш ли онова одеалце, с което ти никога не се разделяше и накрая заприлича на парцал?

Даниел предпочете да не коментира. Отвори куфарчето си и извади от там купчина снимки, както и чифт памучни ръкавици. Сложи си ръкавиците и се приведе над робата, на този етап без да докосва снимките.

– Стилът на робата е точно такъв, какъвто подозирах. Това е драконова роба, макар Инара да не беше съвсем сигурна дали говори на тях или на себе си.

Самата тя преглътна тежко и се насили да се концентрира върху робата, а не върху страха, който бушуваше в душата ѝ.

Яката на робата беше в стил, който те наричаха "мандарин". Лявата ѝ предница се кръстосваше върху дясната и се прикрепяше към нея с клуп и връзки, изработени от преплетени конци за бродерия. Десният ръкав изтъняваше надолу и завършваше с маншет, частично покриващ ръката на приносителя. Даниел беше нарекъл този вид маншет "конска подкова", точно като маншета на нейния ръкав.

Платът беше изпъстрен с петна и сълзи. Беше толкова износен и пожълтял, че направо не беше за вярване, че първоначално е бил идентичен с яркосинята коприна на нейния ръкав. Макар че със сигурност е било така.

Въпреки износването на коприната Инара съвсем ясно виждаше детайлите на образите, избродирани върху нея. С конци, които някога безсъмнено са били ярки, но днес изглеждаха мътни и мръсни, картината на десния ръкав изобразяваше бял мъж с по-тъмно от него дете в обятията си. И двамата се усмихваха толкова широко, че белите зъби на мъжа се виждаха. По-нататък, някъде към рамото му, детето вече се бе превърнало в момче, което стоеше с ръка върху главата на черно куче. И двамата чакаха на верандата на една къща и наблюдаваха как белият мъж оре с теглен от кон плуг.

Инара усети, че по ръцете ѝ плъзват мравки, когато в изобразената на ръкава къща разпозна къщата на леля си Далия, но без останалата част от имението.

Момчето трябва да беше Ян-Тао, наблюдаващ как Джоузеф оре същото онова парче земя, където сега се намираше нейната кухненска градина.

– Както сами виждате – започна Даниел, напълно превключил на академичен стил, – в долните дванайсет сантиметра са изобразени сцени от имперски Пекин по времето на династията Дзин. Виждате ли тази постройка тук? Прилича на външната страна на главната порта към Забранения град. По онова време в Америка не е съществувало нищо такова. И ако, както сочат доказателствата, робата е избродирана от Мей Лин, то бихме могли да приемем, че точно тук тя е документирала по-скоро семейната си история, отколкото личната, тъй като тя е родена тук, в Сиатъл.

Над този бордюр и някъде докъм средата на разстоянието от ръба до кръста имаше сцени, които изглеждаха далеч по-пасторални. Даниел посочи към редица от неща, които приличаха на дъсчени колиби.

– Ако това нещо се появеше в ръцете ми, без да съм наясно с историята му, бих се заклел, че изобразява село в Китай. Погледнете китайските лица на тези мъже, събрани около масичка, поставена пред вратата на смесения магазин!

– Ами този човек тук? – попита Инара, като посочи мъж в черен костюм и шапка в американски или британски стил, който вървеше по отсрещната страна на улицата.

– Отново същото. Ако не знаех, че това е изработено от Мей Лин, щях да приема, че това е бизнесмен или чужд посланик, гостуващ в Китай. Но трябва да е ранен Сиатъл, преди павираните улици и тухлените постройки.

– Вижте тези дървета по склоновете над града! – посочи Каси малко по-навътре на робата. – Като че ли Сиатъл не е бил нищо повече от колиби насред гора, преди построяването на днешния град!

– Представете си само за историческото значение на тази роба! – ахна Маргарет. – Не само за нашето семейство, но и за цял Сиатъл! Зашеметяващо!

– Ако това е Сиатъл, значи някъде тук горе трябва да е остров Оркас – отбеляза Инара, като размишляваше на глас. Но моментално съжали. Колкото повече научаваха, толкова по-сигурно бе, че Даниел ще успее да свърже точките и ще разбере, че именно нейното семейство е отговорно за ужаса, изобразен на левия ръкав. Наложи си да свие ръце в юмруци, за да не грабне робата и да побегне от тази къща.

Даниел заобиколи масата, за да огледа по-добре предната част на робата, откъм гърдите.

– Мисля, че си права – рече. – Вижте този мъж тук! Същото лице като на десния ръкав, при това изработено толкова детайлно, че със сигурност е важно! Прегърнал е една китайка, която, ако не се лъжа, ми изглежда позната. Лицето ѝ като че ли е същото като лицето на давещата се жена върху ръкава на Инара.

– Значи това са Джоузеф и Мей Лин? Вашите прапрадядо и прапрабаба? – запита Маргарет.

Инара затаи дъх в очакване на отговора.

– Да, мисля, че са те! – отсече Даниел.

Цялото семейство Чин замълча, втренчени за първи път през живота си в мъжа и жената, които се оказваха родоначалниците на тяхната фамилия. Инара на свой ред огледа бродерията за картини на Ротси.

Точно те бяха навсякъде. Извивката на плажа и дори различните големи камъни и ракообразни, които ги покриваха. Стръмният склон на планина, покрита с вечнозелени дървета, издигаща се зад ябълкова овощна градина. И което беше по-изумителното дори лъскавата глава на тюлен, намиращ се малко по-навътре от брега и втренчен в жената, която седи самотна на плажа.

И... колибата.

Нямаше как да сбърка тази колиба. Това беше колибата, в която тя, брат ѝ и сестра ѝ си бяха играли като деца. Същата онази колиба, която днес гората бавно поглъщаше обратно, чийто покрив беше паднал и чиито дървени стени бяха покрити с мъх.

– Вижте тук, на рамото, точно където е бил изрязан левия ръкав! – посочи Маргарет, но без да докосва крехката тъкан. – Сякаш конците постепенно потъмняват, подобно на заоблачаване в небето или на дълбока вода!

Всички се събраха около лявата страна на робата, където ръкавът липсваше, за да видят какво сочи Маргарет. И наистина – точно над едно перфектно изображение на къщата на Далия в небето изведнъж се събираха буреносни облаци, прииждащи откъм липсващия ръкав. Това обаче беше също така и посоката, в която някога се беше намирал първоначалният имот на Дънкан Кембъл. Съвпадението не беше случайно.

Буреносните облаци и мрачното небе съвпадаха напълно с онова, което Инара помнеше за ръкава.

Дори след намирането на нотариалния акт за нейната къща, една малка част от нея настояваше да повярва, че това е случайно съвпадение. Но това доказателство тук беше необоримо – Даниел наистина беше пряк потомък на хората, които нейният прапрапрадядо хладнокръвно беше убил.

Мей Лин (а може би Ян-Тао?) беше скрила ръкава като доказателство срещу семейството, отговорно за тяхната участ, така че някой ден да бъде въздадено правосъдие. И сега Инара трябваше да реши какво да прави с това разкритие.

– Инара, би ли ми подала снимките, ако обичаш?

Тя подскочи, като чу името си, и вдигна глава, за да види как Даниел сочи към купчината снимки, оставена на масата точно до нея.

Дали краката ѝ щяха да имат сили да я отведат толкова далече? Той беше само на три крачки от нея, но краката ѝ неконтролируемо трепереха. Не, трябваше да го направи!

Тя преглътна тежко, а после успя да изпълни молбата на Даниел само с леко залитане. Когато облечените му в ръкавици пръсти докоснаха нейните, погледите им се срещнаха и тя откри в очите му нежна усмивка, която беше предназначена единствено за нея.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, което я изненада. Побърза да ги сведе към робата с надеждата Даниел да реши, че и тя като всички останали няма търпение да научи още нещо.

Той прегледа набързо снимките, докато не откри онази, която търсеше. Остави останалите внимателно настрани, издиша шумно, с което издаде напрежението си и накрая сложи избраната снимка на мястото, където би трябвало да бъде левият ръкав.

Бродираният разказ преминаваше леко и безпроблемно от робата към снимката.

Даниел отвори пак куфарчето си и извади оттам една голяма лупа. Без да казва нищо на никого, той се приведе над ръба между робата и снимката и в продължение на няколко минути не откъсна очи от него.

Когато най-сетне се изправи отново, по лицето му се четяха почуда и триумф.

– Съвпадат! Разрезите на двете части очевидно съвпадат, макар че бих искал да сравня робата с истинския ръкав, за да бъда напълно сигурен. Но нарезите съвпадат. Сякаш някой внезапно е хванал ножица и е срязал набързо ръкава по някаква неизвестна на нас причина.

– Но какво би накарало човек да постъпи точно така? – замисли се на глас Маргарет, макар всички в стаята да бяха наясно, че нямаше как да узнаят отговора на този въпрос.

Тоест всички с изключение на Инара. Тя би рискувала с едно доста добре обосновано предположение относно причината, поради която Мей Лин беше изрязала точно тази част от робата, за да я скрие под стълбите.

От друга страна, може да е решила да спести на сина си истината за ужаса, който беше преживяла, но Инара имаше чувството, че става въпрос за нещо съвсем друго.

Мей Лин е била наясно, че нейният враг Дънкан Кембъл се кани да ѝ отнеме къщата, независимо по какъв начин. Съпругът ѝ вече е бил мъртъв, а по онова време на китайците не е било позволено да притежават земи в щата Вашингтон. Може би Ян-Тао е щял да наследи къщата и земята като наполовина бял, но как би могла майка му да го издържа, докато порасне?

Не, интуицията на Инара ѝ подсказваше, че Мей Лин беше скрила нарочно ръкава в тази къща, за да бъде открит от някой потомък на Кембъл. Искала е истината да излезе наяве рано или късно. Искала е семейството на Кембъл да страда така, както е страдало нейното.

Може би не публично, защото кой потомък на Кембъл би огласил подобна позорна за семейството си истина? Но лично семейството би било разкъсвано от чувство за вина.

Както в момента беше разкъсвана Инара.

Но Мей Лин не е знаела, че човекът, който ще открие след години ръкава, ще има романтична връзка със собствения ѝ праправнук.

Но Инара знаеше и ако беше умна, щеше да сложи край на всичко това веднъж завинаги, преди семейството ѝ да пострада. Да сложи край, преди Даниел да научи всичко и да се почувства наранен от лъжата ѝ.

Но как да сложи този край? Семейство Чин имаха точно толкова право, колкото и тя – ако не и повече – да продължат с проучването, дори и тя да се откажеше от него.

Вера, която през цялото това време мълчеше, внезапно стана и се приближи до масата, точно до Инара. Инара си пое дълбоко дъх и се подготви за поредния свадлив словесен порой.

– Искам да видя къде си открила този ръкав – отсече Вера. – Искам да дойда в дома ти!

– Вера, не бъди толкова груба! – предупреди я Маргарет, но Инара веднага почувства, че това беше казано с половин уста.

Инара погледна към Даниел и зърна върху лицето му такова силно нетърпение, че сърцето ѝ претупа. Преглътна за кой ли път, кимна и изрече:

– За мен ще бъде чест да ми гостувате и да разгледате къщата. В крайна сметка някога е принадлежала на вашето семейство.

– Значи следващият уикенд, а? – не я оставяше на мира Вера.

Инара забеляза, че този път Маргарет се въздържа от забележки, затова отговори:

– Разбира се. Следващият уикенд става.

При тези нейни думи всички се занадпреварваха да говорят един през друг, обсъждайки работни графици и как да си освободят дните за пътешествието до остров Оркас. Всеки един от тях имаше някакви прилики с останалите – прилики, които, както Инара вече си даваше сметка, бяха пряко наследство от Мей Лин.

Мей Лин – жената, най-вероятно убита от прапрапрадядото на Инара.

Маргарет, Каси и Вера бяха привели глави една към друга и обсъждаха едновременно робата, хотела и новооткритото си наследство.

Когато Инара погледна към другия край на масата, улови Даниел, че гледа право към нея, и сърцето ѝ претупа. После той се усмихна и очите му се изпълниха с нежност, подсказваща за специалната връзка, която той безсъмнено усещаше между тях заради общата им история.

Но в този поглед имаше и нещо друго, което я уплаши още повече. Нещо, което много приличаше на любов.

Дълбоко засрамена, тя извърна очи.