Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсет и трета глава

16 август, четвъртък. В наши дни.

Имението Ротси, остров Оркас.

ПРЕЗ ЧЕТИРИТЕ ДНИ, следващи разкритието, че Ян-Тао Макелрой и Кен Чин са били един и същи човек, Инара предпочете да се отдаде изцяло на задачите по реконструкцията на имението. Първата работа след завръщането ѝ от Сиатъл беше да опакова ръкава и да го изпрати по куриер на Даниел, така че той и екипът му да подходят към проучването от съвсем нов ъгъл – сега, след като стана ясно, че ръкавът принадлежи към роба, която е негово семейно наследство. Оттам нататък беше прогонила от съзнанието си всички мисли за ръкава, Мей Лин, Ян-Тао, та дори и за Даниел.

Казваше си, че след като остават само две кратки седмици до крайния срок, тя трябва да се фокусира изцяло и единствено върху хотела. Само след две седмици баща ѝ щеше да пристигне, за да инспектира всичко, а след това да вземе окончателното си решение дали да продължи да я субсидира.

Което не можеше да не направи. Трябваше да направи! Тя все още не беше намерила друг инвеститор. Затова беше длъжна да не губи надежда, че след като баща ѝ види това място и всичката работа, която тя беше извършила по него, най-сетне ще повярва в нея и нейната идея. А след като той повярва, тя ще разполага със свободата да довърши реконструкцията и да определи дата за откриването на хотела през следващото лято.

Мисълта за баща ѝ я подсети, че след като крайният срок беше само след две седмици, е добре да му се обади, за да разбере през кой точно ден от уикенда на Деня на труда смята да дойде – в петък или събота.

Щеше да използва краткото време, което ѝ оставаше – без двата дена, през които щеше да приеме в дома си семейство Чин – за да отхвърли колкото ѝ беше възможно повече задачи. В стаите за гостите все още нямаше никакви мебели, но тази седмица очакваха да поставят килима в голямото фоайе, който щеше да промени коренно цялото място и да го зареди с повече уют.

Сега тя остави в легенчето валяка, с който боядисваше стените в банята на основния етаж, и през ресторанта се насочи към задната веранда, далече от шумовете, съпътстващи всички строителни дейности. Установи, че е станало значително по-топло, даже на сянка и с наслада се запъти към огряно от слънцето местенце, защото обожаваше лъчите му.

Настани се върху ниския каменен зид, отделящ верандата от тревата, и бързо набра номера на баща си в мобилния си телефон.

– Инара? Отдавна не си се обаждала – гласът на баща ѝ звучеше раздразнено и разсеяно, което беше обичайното му състояние в разгара на работния ден. – Какво става?

– Здрасти, тате! – постара се да звучи жизнерадостно тя. – Обаждам се, за да проверя какви са ти плановете за уикенда на Деня на труда. Нямам търпение да ми дойдеш на гости, за да видиш колко много работа съм свършила по имението!

– Уикендът на Деня на труда ли? Но какви ги приказваш, за бога?!

Инара долови заглушаване на звука и разбра, че баща ѝ говори на някого другиго в кабинета си. Изчака секунда, а после отговори на въпроса му:

– Нали се бяхме разбрали тогава да ми дойдеш на гости, за да видиш хотела и да вземеш окончателно решение за заема, помниш ли – стомахът ѝ се сви и се наложи да стане и да започне да крачи напред-назад по верандата.

– О, Нара, не мога! Точно през този уикенд ще бъда в самолета за Хонконг!

Като се стараеше да не губи самообладание, тя предложи:

– Тогава следващият уикенд, а? Тогава ще можеш да дойдеш, нали?

Въздишката му беше толкова силна, че проглуши ухото ѝ. И ѝ каза точно онова, от което тя се опасяваше – че той няма никакво намерение да идва на острова.

Въпреки топлото слънце над нея тялото ѝ изведнъж се вледени. Тя се обгърна със свободната си ръка и смотолеви:

– Татко, какво става?

– Виж какво, смятах, че идеята ти да превърнеш Ротси в хотел е брилянтна. Работата, която ти свърши по имението това лято, със сигурност ще привлече по-големи клиенти. Хотелски вериги, курорти... Така че в крайна сметка моята инвестиция ще ти помогне да получиш от това имение много повече, отколкото би получила преди.

– Но аз не искам да продавам, татко! Искам лично да ръководя хотела си!

– Какво знаеш ти за управлението на хотели, Инара? Нищичко! – Направи пауза, а после занарежда още по-бързо с хладен тон: – Позабавлява се това лято с разчистването на мястото, но вече е крайно време да си намериш истинска работа!

В гърдите ѝ избухнаха пламъците на яростта и тя извика:

– Примерно "Старбъкс", а?!

– Именно! – отсече самодоволно баща ѝ. – Затова веднага се свържи с Лейси от "Лукс" и пусни имението на пазара! Колкото по-скоро, толкова по-добре!

– За нищо на света не продавам! – отсече тя. Нямаше представа как, но все щеше да намери друг инвеститор. Или най-малкото кредит. Някак си щеше да го постигне.

– Инара! – повиши тон баща ѝ. – Не разполагам със средства, с които да продължавам да те издържам! Сделката с "Ю Йи" ми струваше много повече, отколкото очаквах. Дори и да исках да вляза в хотелския бизнес заедно с теб, точно сега просто не мога да си го позволя!

Когато намери гласа си, изчезнал незнайно къде, Инара прошепна:

– Значи това е краят?

– Да, това е краят! Оттеглям заема си към теб!

– Не можеш ли все пак да направиш нещо? Този хотел означава много за...

– Не, Инара! – прекъсна я безцеремонно баща ѝ. – През последните два месеца съм разговарял за твоя хотел с няколко от моите съдружници, така че смятам, че много бързо ще му намериш купувач!

– Ротси не се продава! – изрече със сетни сили Инара. Не си направи труда да чака отговора на баща си. Изключи телефона и отпусна ръце. Неспособна да направи и крачка напред, тя се закова на място, втренчена през дърветата към водата отвъд, раздирана едновременно от ярост и сълзи.

Някога беше ли я вземал насериозно или просто ѝ беше предоставил едно удобно лятно забавление, без изобщо да е възнамерявал да ѝ даде поне един шанс? Може и да я беше излъгал за стойността на сделката с китайците. Може и да използваше тази сделка просто като удобно извинение, за да принуди дъщеря си най-сетне да се отърве от имението и да си намери "нормална" работа. Може би точно като Дънкан Кембъл и баща ѝ гонеше най-тлъстата печалба.

Разтърка очи с юмруци. Държеше се нелепо. Цялата лудост на това лято като че ли беше започнала да влудява и нея. Баща ѝ я обичаше. Той искаше най-доброто за нея. Никога не би я наранил нарочно, не и без сериозна причина.

И въпреки всичко я заболя.

Слънцето вече започваше да прежуря, затова тя се обърна, за да влезе в къщата. Преди това обаче спря и огледа всичко.

Беше го изгубила. Въпреки бомбастичните изявления, които току-що беше направила пред баща си, тя не разполагаше с никакъв друг избор, освен да пусне имението на пазара за недвижими имоти. Но не сега. Не веднага. Не и докато не опита поне още веднъж да намери някой друг, който да ѝ помогне. Все щеше да измисли нещо, нали?

Но засега не разполагаше с никакви средства, за да плати на работниците. Затова по-добре да каже на Том веднага, за да отпрати момчетата навреме по домовете им.

Като си пое дълбоко дъх, Инара се запъти към френските прозорци на ресторанта, за да открие Том, целенасочено изключвайки се от онази част дълбоко в нея, която умираше в душата ѝ.

По-късно, след като и последният пикап изчезна между дърветата по посока на главния път, Инара се отпусна на предните стъпала на къщата на Далия и се вторачи в имението. Беше толкова изцедена, че това беше единственото, на което беше способна в момента. И видя пред себе си само една призрачна черупка на хотела, в който можеше да се превърне всичко това.

Седя и се взира толкова дълго, че напълно изгуби представа за времето. Затова звънът на мобилния ѝ телефон я стресна не на шега.

Първата ѝ мисъл беше да остави онзи, който звънеше, да бъде прехвърлен към гласовата ѝ поща, но после видя, че я търси Даниел и си даде сметка, че има спешна нужда да чуе гласа му, да го чуе как ѝ казва, че всичко ще бъде наред.

– Мама и баба говорят само за предстоящия уикенд, толкова се вълнуват за гостуването при теб!

Настроението, което бликаше от гласа му, я накара да осъзнае, че изобщо не желае да му казва, че е изгубила финансирането си и че най-вероятно скоро ще изгуби и имението. Осъзна, че има нужда от известно време, за да осмисли тази информация сама, преди да я сподели с някого другиго, пък дори и с Даниел.

– Дали ще им бъде удобно да отседнат в моята къща, тъй като хотелът още не е готов? Разполагам с две стаи за гости и диван, който става на спалня в дневната.

– Разбира се, звучи страхотно! Докато не съм забравил – имам новини за дядо Кен! Така де, искам да кажа Ян-Тао. Все още не мога да повярвам, че става въпрос за собствения ми прадядо!

Неспособна да сдържи повече болката в гласа си, тя изрече:

– Нямам търпение да ги чуя, но точно сега виждам, че Том ми маха. Сигурно иска нещо от мен, така че трябва да отида – преглътна, опитвайки се да разбие буцата в гърлото си, която се оформи от тази лъжа. – После пак ще ти звънна, става ли?

– Става, разбира се. И без това аз пък трябва да звънна на мама, за да се разберем за събота сутрин – замълча и после допълни: – Това пътуване означава много за моето семейство, Инара! Надявам се, че си даваш сметка за това.

– За мен също означава много. Хайде, до скоро – и затвори, преди гласът ѝ да се разпадне под тежестта на онова, което премълчаваше.

И след като нямаше повече никаква работа, и нямаше никакво желание да продължава да съзерцава кухия хотел срещу себе си, тя се запъти към брега.

Водата щеше да я утеши. Самотата на плажа щеше да ѝ помогне да реши какво да прави оттук нататък.