Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсет и шеста глава

18 август, събота. В наши дни.

Имението Ротси, остров Оркас.

– А НИЕ през всичките тези години да си мислим, че той не говори за миналото си, защото е хартиен син! – възкликна Маргарет, докато се привеждаше и си вземаше от кифличките, които Инара беше поставила в чинийка на масичката.

– Какво означава "хартиен син"? – запита Инара, като също си взе от все още топлите кифлички и се настани до Даниел. Въпреки че през последните няколко дена го беше отблъсквала, сега се радваше на присъствието му.

На въпроса ѝ отговори Вера:

– По времето на Закона за китайското изключване в САЩ са били допускани само ограничен брой китайски граждани като търговци и дипломати. Един от начините, чрез които китайците са успявали да заобиколят закона, бил като си купували документи, които удостоверявали, че са синове на американски граждани.

– Да кажем – намеси се Маргарет, – че имаме един китайски търговец със статут на американски гражданин. Той заминава за Китай за няколко години, а когато се връща, заявява пред властите, че междувременно се е оженил и има няколко деца. Всъщност единственото, което е сторил, е да продаде на конкретни лица документи за самоличност. Години по-късно същите тези лица при пристигането си в САЩ представят въпросните хартийки, идентифициращи ги като синове на нашия търговец. Били са негови синове само на хартия, разбира се, но номерът е минавал. Оттук "хартиени синове".

Инара кимна, осмисляйки чутото. Твърде много хора по света бяха положили какви ли не усилия да се доберат до нейната страна и защо? За да бъдат третирани като боклуци още с пристигането си. Колко тъжно!

Заслуша се в Даниел, който започна да разказва на семейството си най-новите разкрития на своя екип за Ян-Тао/Кен. За нея те също бяха нови, тъй като не беше разговаряла с него дни наред. Така като че ли беше по-лесно.

Беше намислила тази вечер да сподели с него за оттеглянето на баща си от проекта и прекратяването на заема му. Като че ли не трябваше да го избягва така през последните дни, но имаше нужда от време, за да осмисли факта, че се беше провалила в единственото нещо в своя живот, което истински искаше.

Даже само мисълта за това отново разгоря в нея онзи студен пламък, който я глождеше вече дни наред. Собственият ѝ баща я смяташе за неспособна да изгради хотел и да го управлява! За него тя беше добра единствено в работа за утвърдена компания, където щеше да бъде водена за ръчичка, ако се наложи. Очевидно според баща ѝ се налагаше.

Само да не беше похабила толкова много години във вършенето на неща, които той очакваше от нея! Тогава сигурно щеше да открие по-скоро в себе си тази неподозирана страст по островите и хотелския бизнес. Само да се беше сетила да работи, докато учеше, и да беше изплатила студентския си заем! Тогава сигурно щеше да бъде допусната до получаването на кредит. Ако... ако...

Сега, когато Даниел беше тук, тя изгаряше от нетърпение да поговори с него за всичко това, да чуе неговата гледна точка, да почувства подкрепата му. Имаше нужда да знае, че не е сама в това изпитание.

Но по-късно. Когато останат сами.

Отпусна се на рамото му, докато двамата седяха един до друг на дивана под прозореца в нейната дневна – не, по-скоро в дневната на Далия. Къщата вече не беше нейна.

Плъзна ръка в ръката на Даниел. Имаше нужда от котва за обърканите си чувства. Той се обърна и я погледна и лицето му се разтопи в нежна усмивка. Стисна лекичко ръката ѝ и продължи да разказва на семейството си, което се беше събрало тук, след като бяха оставили багажа си в гостните стаи на горния етаж.

– Объркването стана, защото смятах, че Кен Чин е хартиен син, а Ян-Тао – кореняк американец – продължи той. – Така и не ми хрумна да проверя имиграционните регистри за което и да е от двете имена. Затова тази седмица, просто за да бъда сигурен, изпратих асистентката си в Националната администрация по архивите и документите в Сенд Пойнт Уей. Както и очаквах, момичето не откри нищо!

– Ами удостоверението му за раждане? – обади се Каси, която седеше във фотьойла до камината, добавена от Дънкан към къщата. Дългата ѝ коса беше вдигната в небрежно кокче, а облечените ѝ в дизайнерски дънки крака бяха свити удобно под тялото ѝ. Изглеждаше напълно у дома си в тази къща, което накара Инара да се запита дали Каси не прилича всъщност на прапрабаба си Мей Лин.

В отговор на въпроса на сестра си Даниел кимна и поясни:

– Удостоверението му за раждане е в държавните архиви под името Ян-Тао Кенет Макелрой. Все още не знаем откъде е дошла фамилията Чин. Единствената ни хипотеза е, че той е решил да го смени, когато е избягал от сиропиталището, за да не бъде открит от никого.

– Чин е доста често срещана китайска фамилия – обади се Вера от дивана точно срещу този на Инара. Отпиваше от чая оолонг[5], който беше донесла като подарък и който Инара, като любезна домакиня, веднага беше запарила, за да поднесе с купените си от магазина кифлички.

– Хей, знаете ли какво? – подметна Инара, загледана в кифличките. – Изобщо не съм се замисляла, когато реших да ви предложа тези кифлички, но всъщност в момента се наслаждаваме на продукти от двете страни на вашето родословно дърво! Все пак вашият прапрадядо се е казвал Джоузеф Макелрой, а Макелрой е шотландска фамилия, нали така?

Очевидно никой от семейство Чин не се беше сетил да се замисли за шотландската си кръв, защото всеки от тях я изгледа с изражение, съдържащо различни степени на слисването.

Накрая Каси подхвърли през смях:

– Значи Мей Лин е трябвало да избродира шотландска поличка!

Маргарет се обърна към свекърва си и рече:

– А ние защо смятахме, че корените ни произхождат чак от Древен Китай? Кой измисли тези истории?

Вера стисна устни, загледа се през прозореца и отговори:

– Може би историите на рода на свекърва ми са се преплели с тези на свекъра ми. Както добре знаете, тя беше дъщеря на едно от най-заможните и влиятелни китайски семейства в Сиатъл от началото на двайсети век.

Всички закимаха, като че ли обяснението на старицата беше напълно логично, но нежеланието ѝ да поглежда близките си в очите изобщо не убягна от вниманието на Инара. Може би именно Вера беше измислила тези семейни истории.

– Вера – осмели се да се обади тя по едно време, защото старата жена все още се държеше хладно с нея. – Би ли ни разказала нещо повече за Кен, твоя свекър? Какъв човек беше той?

Присвитите очи на Вера бяха приковани в прозорците и алеята за коли, която се виждаше от тях, но Инара усещаше, че тя гледа по-скоро назад във времето.

– Той беше човек, носещ на всяка своя крачка тежестта на едно много тежко минало – започна старицата и потри изкривените си от артрита пръсти. – Веднъж го попитах за родителите му, като се надявах, че ще се изпусне и ще признае, че е хартиен син, или най-малкото ще ми разкаже за детството си в Китай. Но той не направи нито едно от двете неща. Просто ми обърна гръб, без да изрече и думица, но не и преди да забележа огромната тъга, която се изписа по лицето му. Сякаш самата мисъл за родителите му беше достатъчна, за да му причини физическа болка. По-късно моят съпруг и ваш дядо ме помоли никога повече да не задавам на баща му подобни въпроси. И аз го послушах.

– Но все пак съм сигурна в няколко неща за моя свекър! – продължи след кратка пауза, като този път погледна Инара право в очите. – Той беше запленен от водата, но едновременно с това изпитваше неистов страх от нея. Обичаше фонтаните, да се разхожда по брега на някой пролив или езеро, даже обичаше да мие ръцете си на мивката, но категорично отказваше да плува! Така и никой не разбра защо.

– Защото водата е отнела баща му – прошепна Инара, завладяна от описанието на Вера.

В продължение на няколко минути в стаята се възцари напрегнато мълчание. Накрая Маргарет тръсна глава и прошепна:

– Горкото момче!

Сега беше ред на Инара да се загледа през прозорците, обгръщайки и с поглед, и с мисъл имота си, питайки се дали Мей Лин не е погребана някъде там. Възможно ли е синът ѝ да я е видял как умира от ръката на Дънкан Кембъл? И дали някога ще узнаят със сигурност какво се е случило?

Гробното мълчание, настъпило повторно след думите на Маргарет, беше нарушено от Даниел.

– Очевидно годините, които нашият прадядо е прекарал в тази къща, са били най-щастливите за него. В продължение на седем години е разполагал и с майка, и с баща, и цялата тази земя, на която да играе.

Инара се извърна от прозореца, но само за да види Вера как кима делово, като че ли току-що беше решила окончателно, че внукът ѝ говори самата истина.

Тя прочисти гърло от буцата, все още заседнала там, и си наложи да звучи жизнерадостно, когато изрече:

– Какво ще кажете да ви разведа из имението, а?

Жените Чин скочиха като една на крака, като че ли през цялото време бяха чакали тъкмо тази покана.

Инара започна своеобразната туристическа обиколка от къщата на Далия, като наблегна на мястото под стълбите, където беше открила ръкава. Всички се изредиха да се навеждат и да надничат в дупката с фенерче. Каси я запита за драскотините и очуканите места, които се виждаха тук-там по стълбите – малки несъвършенства, които Инара беше открила едва наскоро, след като Том беше успял да откъсне оттам придържащата летвичка на пътеката.

– Имам чувството, че тези белези са още от времето на Мей Лин – отговори тя. – Или поне така предполагам.

След това им показа втория етаж и обясни как следващите поколения са добавили къщата като крило на основната, голямата къща, което променило конфигурацията на миниатюрните спални и добавило дневна за прислугата, която е живяла тук.

После ги изведе в кухненската градина, тъй като беше убедена, че Мей Лин, Джоузеф и Ян-Тао са работили именно тук – ако се съдеше по картините на робата. Маргарет прекара няколко минути в оглеждане и мирисане на подправките и зеленчуците, засадени някога от Далия и съживени през последния месец от Инара. И толкова се захласна по тях, че Инара ѝ предложи на тръгване да си набере от всичко, което пожелае.

Първоначалното ѝ намерение беше да заведе гостите си в главната къща през кухненската врата, но внезапно промени решението си, изведе ги отзад и ги поведе към гората. Когато стигнаха до рушащата се колиба, тя спря и изрече тържествено:

– Убедена съм, че това е бил домът на Джоузеф и Мей Лин, преди да построят другата си къща!

– Тук ли е роден моят свекър? – запита Маргарет. В кремавите си памучни панталони и златистата си блуза изглеждаше не на място насред шарената сянка на гората, стъпила върху килима от елхови и кедрови иглички.

Инара поклати глава и отговори:

– Документите за собственост, които успях да открия, твърдят, че къщата е построена през 1886 година. Кен, или Ян-Тао е роден на следващото лято, така че според мен спокойно можем да приемем, че е роден в новата къща.

Застанала пред колибата с ръце на кръста, Вера плъзна поглед по всичко около себе си и промърмори:

– Но как изобщо са живели тук? Та тук няма нищо освен гора!

– Джоузеф е бил фермер – обясни Инара. – Там, където са сега главната къща и гаражът, според мен някога са се намирали оборът, кошарите и загражденията за животни на семейство Макелрой. А градината най-вероятно е била много по-голяма, отколкото изглежда днес – посочи на изток и добави: – Онази земя отвъд пътя, където днес живее семейството на моя строител Том, някога е представлявала овощните градини на семейство Макелрой. Той сигурно ще ни позволи да се разходим из нея по-късно, ако желаете.

– Аз желая! – отсече Вера.

– Искате ли сега да видите плажа? – попита Инара, внезапно изпълнена със силно неудобство. Развеждаше тя това семейство из имот, който беше на нейното семейство от повече от столетие, макар че тази земя принадлежеше повече на тях, отколкото на нея. Това беше земята на Мей Лин и Джоузеф, а не на Кембъл и Ериксън.

А съвсем скоро щеше да бъде на някой трети.

Но точно сега не беше време да мисли за това. Днес беше денят на семейство Чин. Обърна се към пътеката, отвеждаща към брега, и ги подкани:

– Заповядайте на плажа! Това е най-любимото ми място в цялото имение!

Подредиха се в индианска нишка зад нея и тя ги поведе през гората към брега във форма на полумесец, където беше прекарала по-голямата част от последните два дена в дълбок размисъл.

В мига, в който стъпи на лекия наклон, отвеждащ към каменистия плаж, тя усети как я завладява магическо умиротворение.

Този плаж беше специален. От всичко останало тук той щеше да ѝ липсва най-много.

Като примигна, за да прочисти ума си, тя се обърна и установи, че Маргарет и Вера бяха забелязали орловото гнездо високо над плажа и сега гледаха и сочеха към него. Каси се беше отдалечила по брега и хвърляше камъчета във водата. А Даниел ѝ се усмихна с пълни с благодарност очи и стисна ръката ѝ.

Тя отвърна на усмивката му и се облегна на него. Това беше семейството, което би трябвало да притежава този имот. Даниел и Каси носеха в себе си кръвта на Мей Лин и Джоузеф. Те бяха хората, които би трябвало да се нанесат тук и да придадат нов смисъл на това място. Би трябвало да продължат оттам, където бяха оставили нещата техните прародители, сякаш семействата Кембъл и Ериксън никога не бяха съществували.

Но можеха ли да си го позволят? Вярно, че Маргарет притежаваше два успешни ресторанта, но Инара вече видя къщата ѝ. Тази жена не беше богата, а човекът, който щеше да инвестира в Ротси, се нуждаеше от дълбоки джобове, за да го поддържа, докато хотелът започне да носи печалба.

И въпреки това... Инара преглътна, осенена от нова идея. Може би беше подходила погрешно към всичко това още от самото начало. Може би се нуждаеше от инвеститор не за хотела, а за ресторанта. Някой, който би желал да разшири веригата си с едно фантастично ново място на остров Оркас, където съвсем случайно имаше прикрепен и хотел. Дори и този инвеститор да не можеше да предостави достатъчно голям капитал за целия хотелски проект, само ресторантът би бил отлично начало.

И може би биха могли да се опитат да открият ресторанта още тази есен, докато реконструкцията по самия хотел продължава. Ако планираше внимателно и може би ако си намереше съквартирант, с когото да дели жилищните разходи, доходът от ресторанта би могъл да им помогне да бъдат одобрени за бизнес заем за останалата част от комплекса.

А какво щеше да стане със студентския ѝ заем, чиято първа вноска предстоеше следващия месец?

Разсрочване! Как не се беше сетила по-рано?! Щеше да подаде молба за разсрочване на вноските поради финансови затруднения, с което щеше да отложи началото на изплащането им поне за още няколко месеца. А дотогава хотелът може би щеше да е започнал да носи печалби. Дано!

Така в крайна сметка нямаше да ѝ се налага да продава.

Надеждата, макар и засега твърде колеблива, се зароди отново в душата ѝ и тя я приветства. Обърна се към Даниел, за да сподели с него идеята си, но видя, че Вера се е насочила към тях, затова замълча.

– Благодаря ти, че ни доведе тук! – изрече старицата. Тъгата в очите ѝ напомни на Инара през какво минаваха тези хора, докато научаваха така внезапно за истината за своите корени. Видя как Вера се обръща отново към водата и погледът ѝ се плъзва по огледалната ѝ повърхност.

Да не би тази стара жена да търсеше своята изгубена прабаба?

Когато Инара въведе Маргарет в кухнята на голямата къща, между дърветата отвън се носеха нежни мустачета фина мъгла, играеща на криеница с утринното слънце, което съвсем скоро щеше да я изпари. Двете бяха тук, за да може Маргарет да разгледа ресторанта по-добре, тъй като смрачаването и бързо настъпващият час за вечеря през вчерашния ден бяха сложили бързо край на обиколката им.

Инара започна да включва една по една всички лампи и със задоволство забеляза как заедно с лампите светва и лицето на гостенката ѝ. С изключение на дребните довършителни дейности кухнята и ресторантът, който заемаше цялата задна половина на първия етаж, бяха готови.

Възторгът на Маргарет от нещата, които виждаше около себе си, беше неподправен. Разхождаше се бавно между уредите и докосваше с наслада аспираторите, плотовете, рафтовете за продуктите.

– О, имаш система "Вулкан"! И аз използвам същата в моите ресторанти. С професионален готвач ли си подбирала уредите тук?

Инара обгърна замръзналите си ръце около чашата горещ чай, която носеше със себе си, и отговори:

– Не. Просто направих проучване и видях кое е най-доброто, което в момента предлага пазарът в това отношение.

Маргарет кимна усмихнато и се насочи към огромната хладилна камера с размерите на стая, след това надникна в сухия килер и през цялото време не спираше да задава въпроси. Инара отговаряше точно на всеки един от тях и с всяка следваща крачка напред увереността ѝ във взетото вчера решение нарастваше.

Беше разполагала с три дена да свикне с мисълта, че ще изгуби хотела си, и стигна до извода, че отказва да приеме подобен край. Не желаеше да си тръгва оттук по редица причини, но най-важната от тях беше, че тук имаше още много недовършени дела. Дължеше на Мей Лин да разкрие историята ѝ докрай. Дължеше на Далия да осъществи най-голямата ѝ мечта. Дължеше на майка си да изпълни Ротси с радостни гласове и живот. Отново.

И най-вече дължеше нещо на себе си – да се бори за собственото си щастие. Защото тук беше щастлива. Не беше готова да се откаже, а може би хрумналата ѝ вчера идея да означаваше и че не трябва да се отказва.

– За какво е това пространство тук? – провикна се Маргарет и върна домакинята си отново в кухнята.

Маргарет беше застанала в сенките близо до складовете, където наскоро строителите бяха съборили стените и таваните, разкривайки гледка чак до тавана на третия етаж.

Инара се приближи и отговори:

– Тук ще инсталираме асансьорите, както за да спазим изискванията за достъпна среда, така и за да улесним гостите и персонала на хотела. Но е ужасно скъпо!

Върнаха се в кухнята. Маргарет се закова пред живописните прозорци, от които се разкриваше гледка към верандата и задната морава, където слънчевите лъчи вече къпеха изобилно росната трева.

– Ауу, представям си какво е да работиш тук, с подобна гледка пред теб всеки ден!

– Защо не опиташ тогава? – подхвърли Инара, преминавайки безболезнено към своя въпрос. Забелязала недоумението на Маргарет, тя поясни: – Случайно да проявяваш интерес към идеята да ръководиш този ресторант, а защо не и да станеш инвеститор в хотела?

– Какво искаш да кажеш? – сбърчи чело Маргарет.

Силно притеснена, Инара бръсна една въображаема прашинка от плота пред себе си и изрече тихо:

– Не разполагам с парите да продължа реконструкцията. Преди два дена отпратих строителните бригади по домовете им. Без партньор ще трябва да продам всичко. А ти имаш опита, контактите...

– Ти да не би да ми правиш предложение да ти стана партньор тук?

Инара кимна и едва тогава се осмели да погледне Маргарет в очите.

– Стига да разполагаш със средствата или най-малкото да можеш да вземеш бизнес кредит за онова, което ни е необходимо – изрече, но дала си сметка, че прекалено много избързва, поясни: – Има много детайли за изясняване, разбира се, но ако проявяваш интерес, бих се радвала да имам възможността да седнем и да обсъдим подробно всичко! Аз вече съм сигурна, че обожавам готвенето ти и макар да те познавам едва от седмица, имам добро усещане за евентуалното ни партньорство. Така де, стига да се съгласиш да работиш с мен.

Държеше се като пълна глупачка! Откъде накъде точно Маргарет ще иска да работи с нея, след като толкова много големи инвеститори ѝ бяха отказали, да не говорим пък за баща ѝ?!

– Виж какво – изломоти, преди да даде възможност на гостенката си да каже каквото и да било, – забрави! Очевидно е, че те карам да се чувстваш неудобно. Най-добре да се връщаме в къщата и да си приготвим закуска.

Маргарет обаче не помръдна. Не реагира и с думи. Само наклони глава и огледа внимателно кухнята с нови очи, като че ли обмисляше предложението. А когато накрая заговори, каза нещо, което Инара изобщо не беше очаквала:

– Представям си кулинарен фюжън между азиатската и северозападната тихоокеанска кухня! От фермата на масата, според сезона и колкото е възможно повече местно производство!

Инара се вцепени.

– Да не би да казваш онова, което си мисля, че казваш? – промълви накрая.

Маргарет ѝ се усмихна широко и отсече:

– Казвам, че съм силно заинтригувана от идеята и със сигурност проявявам интерес да науча повече по въпроса! Но първо ще трябва да говоря със счетоводителите си, разбира се.

На Инара ѝ идваше да целуне тази жена, но реши засега да се задоволи с прегръдка. Обгърна с ръце Маргарет, буквално не на себе си от благодарност.

– О, благодаря ти! Имаме да говорим за толкова много неща, но...

– Какво става тук?

Инара се обърна и зърна Даниел, застанал до вратата на кухнята, облечен в торбести сиви шорти и пурпурна, опъната по гърдите му тениска.

– Двете с майка ти може би ще станем бизнес партньори! – извика с щастлива усмивка тя.

Той се приближи до нея, прегърна я и попита:

– Ами баща ти?

– Ами – сви рамене тя, сякаш не беше кой знае какво, – той оттегли субсидията си.

Очите на Даниел потъмняха и тя веднага разбра, че изобщо не е бил заблуден от преструвките ѝ, че не е наранена.

– Съжалявам – прошепна. – Защо не ми каза?

Предишната вечер тя наистина беше имала намерение да му каже, но бяха останали до късно със семейството му и така и не беше имала възможност.

– Ами... не знам. Сигурно от срам.

– Няма значение! – прекъсна ги Маргарет, като се приближи към тях. – Наистина имаме да говорим за много неща, но първо отивам да се обадя на финансовия си съветник и на адвоката си, стига, разбира се, да успея да ги открия в неделя сутрин – тръгна към вратата, но за миг се закова, обърна се към Инара и изрече с усмивка: – Много се вълнувам за всичко това!

– Аз също! – върна ѝ усмивката Инара.

Неизвестно защо тъкмо в този момент тя си спомни за Мей Лин и за онази част от историята, която упорито криеше от Даниел и неговото семейство. Знаеше, че трябва да им признае всичко. И да го стори сега. Беше чакала твърде дълго, докато го направи. С баща си щеше да се оправя по-късно. Но семейство Чин имаха право да знаят!

– Почакай, Маргарет! Искам да ви кажа нещо. И на двамата.

С усещането, че се намира на ръба на скала, под която чернеят бездънните води на морето Селиш, Инара извърна поглед към прозореца, за да събере мислите си. А после се хвърли в бездната.

– Нали се сещате за онази сцена върху ръкава, на която в морето около един параход се носят толкова много хора?

– Разбира се – кимна Даниел, но в погледа му се четеше изумление.

И докато куражът не я беше напуснал, тя изстреля:

– Моят прапрапрадядо Дънкан Кембъл е избил всички китайци на борда на този параход. Заповядал е да бъдат хвърлени в океана, за да се удавят. Доколкото ми е известно, Мей Лин е единствената оцеляла в онази адска нощ.

Сведе очи към ръцете си. Беше започнала да кърши пръсти, без да се усети. Искаше ѝ се да бъде навсякъде другаде, само не и тук.

– Баща ми каза, че Дънкан е бил расист, който е смятал, че китайците са твърде мръсни, за да останат за дълго на борда на кораба му. Повече го е интересувало да спечели пари от бели пътници и изгодни товари, отколкото какво ще стане със стотици невинни китайци. Вашите предшественици.

Маргарет ахна. Сложи ръка на устата си и се вторачи ужасено в Инара.

Но тя държеше да бъде максимално изчерпателна, преди да са я прекъснали, затова продължи:

– Ето такъв е бил човекът, построил това имение. С огромен срам съм длъжна да призная, че този човек е бил мой праотец. Баща ми държи да продължаваме да крием истината, но аз просто не можех да не ви кажа. Ако това ви накара да промените решението си за ресторанта, ще ви разбера!

Даниел се беше вцепенил. Но когато погледна към нея, тя забеляза разпалването на гнева, който изостри чертите му и я изряза завинаги от сърцето му.

– Не смяташ ли, че това е нещо, което е трябвало да ми кажеш доста по-рано?

– Исках, много исках, но бях уплашена какво ще си помислиш или направиш. Тази информация би съсипала моето семейство. Би съсипала също така и компанията, което би изложило на риск работните места на хиляди. Моля ви да ме разберете! Просто не можех да ги кажа ей така!

Даниел затвори очи, за да я изолира от погледа си. Скръсти ръце пред гърди и като че ли започна да вибрира от гняв, макар че изобщо не помръдваше.

– Откъде си сигурна, че този човек ги е убил? – избоботи.

Инара веднага разказа за корабния дневник, който беше намерила в архивите на компанията "Премиер Маритайм Груп", и за разговора с баща си, без да спестява нищичко от истината.

Маргарет стисна здраво устни, но не каза нищо – само започна да хвърля разтревожени погледи към сина си. Даниел пристъпи от крак на крак, поклати глава и изрече:

– Умът ми не го побира как човешко същество е способно на такова зверство, особено човек, който е свързан по кръвна линия с жената, която обичам! Не мога да разбера също така как твоето семейство и ти сте могли да държите подобно нещо толкова дълго в тайна!

Думите му сякаш увиснаха във въздуха, а той продължи да клати глава, сякаш страдаше за някаква много тежка загуба.

Жената, която обича ли? Той я обичаше?

– Аз... трябваше да ти кажа – промърмори тя и се опита да го докосне, но когато го видя, че се дръпна, просто кръстоса ръце пред гърди. – Съжалявам!

И когато Даниел продължи да се взира безмълвно в нея с изражение, напълно изпразнено от емоции, Инара се обърна към Маргарет и извика:

– Ти поне разбираш ли ме?

Божичко, звучеше така, сякаш ги молеше. И всъщност правеше точно това. Бъдещето ѝ зависеше от този единствен миг.

Маргарет огледа добре сина си, след това се обърна отново към Инара, въздъхна и отговори:

– Всичко това ще трябва да бъде обсъдено с цялото ни семейство. Но на този етап мога да кажа само едно – много съм разочарована! И смятам, че е най-добре да ви оставя насаме.

Стисна лекичко ръката на Даниел и излезе от кухнята.

Когато той продължи да мълчи, тя се провикна:

– Моля те, Даниел!

– Аз съвсем сериозно смятах, че ние с теб имаме бъдеще – изрече той с подрезгавял глас. – Наистина го мислех! Но не мога да се обвързвам с човек, който не е искрен с мен!

Смисълът на онова, което всъщност ѝ каза той, я прониза. Стана точно така, както тя се опасяваше, че ще стане.

– Ама...

– Аз съм дотук! – отсече той и безстрастните му очи се впиха в нея. – Трябваше да ми кажеш, Инара! А сега, тъй като съм длъжен да мисля за доброто на семейството си, ще проуча в детайли какво се е случило в онази нощ. Със или без твоята помощ!

– Но какво друго можех да сторя? – Инара си даде сметка, че крещи, но изобщо не я интересуваше. – Това ме изгаря още от мига, в който го научих и ми се ще да мога да поправя стореното, ала не мога! Няма как да бъде поправено!

Той поклати отвратено глава и промърмори:

– Най-малкото, което можете да сторите ти и твоето семейство, е да застанете зад делата си! И да се извините публично на семействата на жертвите!

С тези думи той се завъртя на пета и се запъти към вратата, но в последния момент се обърна и добави:

– И между другото, можеш да забравиш за партньорството с майка ми!

И трясна вратата зад гърба си.

Инара просто замръзна на място. Не искаше да помръдне от страх да не се разпадне на милион парчета.

Повече от всичко друго в този момент ѝ се искаше майка ѝ да е тук, за да я утеши и да я посъветва какво да направи. Защото тя през целия си живот е била като човек с отворена рана, крачеща по света, преструвайки се на нормална и чудеща се защо никой друг освен нея не вижда колко кърви. Инара си знаеше, че със загубата на майка си беше изгубила пътеводната си звезда и сега усещаше тази загуба с всяка фибра на тялото си. Беше оплескала всичко. Когато най-сетне се беше осмелила да живее по свои собствени правила, а не по правилата на баща си, се беше оказала не достатъчно добра за тази цел.

Не беше достатъчно добра и за хотела, не беше достатъчно добра в задържането на любовта на Даниел, не беше достатъчно добра, за да накара баща си да повярва в нея. Не беше достатъчно добра да поправи злото, сторено поколения преди нея.

Беше време да забрави всичките си надежди.

Беше заложила всичко. И беше загубила.