Момичето, което пишеше върху коприна

Първа глава

27 май, неделя. В наши дни.

Архипелаг Сан Хуан, щат Вашингтон.

ИНАРА ЕРИКСЪН стоеше до перилата на ферибота заедно със сестра си, загледана в следата от пяна, която корабчето оставяше след себе си, докато минаваше покрай остров Декатур. Студеният порив на вятъра я обгърна, изпълвайки носа ѝ с едва доловими ухания на окъпани от слънцето кедрови дървета, влажен мъх и солена вода. Този порив отправи съзнанието ѝ далеч пред тях в пътешествието им, към семейното имение и към всичко, което беше оставила там преди много години.

Все още не беше готова да се изправи очи в очи със спомените си, затова се опита да ги потисне и в старанието си да не обръща внимание на разтърсващото, разтапящо чувство в душата си насочи вниманието си към по-голямата си сестра Оливия.

– Лив, да не ти е студено? Да влезем, ако искаш. Да пийнем кафе?

Силният вятър издърпа кичур дълга руса коса от кокчето на Оливия. Тя го втъкна зад ухото си и вдигна лице към необичайното за сезона слънце, което грееше над тях.

– Да ми е студено ли? Не, разбира се! Та тук е истински рай! – отвърна, но в пълно противоречие на изреченото се загърна още по-плътно в якето си и сви рамене, за да се предпази от пронизващия студ, издигащ се откъм водата.

– Благодаря ти, че се съгласи днес да ме придружиш – рече Инара. – Сигурна ли си, че Адам ще се оправи с децата?

Оливия отвори очи и хвърли на сестра си поглед, който ясно подсказваше, че не семейството ѝ беше онова, което я притесняваше в този момент.

– Ще се оправят, разбира се. А аз се радвам, че ме покани да дойда с теб. Не мога да повярвам, че изминаха цели девет години, откакто за последно идвахме тук!

Инара кимна и се загледа в пасажа дребни китове, които ескортираха ферибота през студените води – лъскавите им черни тела се извиваха над бурните вълни и после за миг се скриваха под повърхността, за да се покажат само след броени секунди.

– Трябваше да дойда да видя леля Далия преди смъртта ѝ, но... – Сви рамене, незнаеща какво точно да каже. – Не знам. Може би ми беше прекалено трудно.

При тези думи Оливия обгърна раменете на сестра си, стисна я лекичко и промълви:

– На мен също... Беше далеч по-лесно просто да продължим.

Инара преглътна мъчително и сигурно щеше да каже още нещо, ако не бяха прекъснати от шумна тълпа хлапета, която буквално изригна от страничната врата на ферибота. Момченце на десетина годинки посочи към един от дребните китове и възкликна:

– Хей, вижте! Косатка!

Инара и Оливия се спогледаха ухилени. Когато бяха малки и прекарваха летата си на остров Оркас, се чувстваха велики с познанията си за флората и фауната на целия архипелаг. Смееха се на туристите като тези деца сега, които очакваха да видят косатки по пътя на ферибота. Местните обаче бяха наясно, че косатките предпочитат да стоят западно от архипелага Сан Хуан, в протока Харо.

– Тези китове тук са доста дребнички – промърмори една по-ниска, женска версия на момченцето с ръце на кръста. – Сигурен ли си, че това са косатки?

Брат ѝ се изсмя така, както могат само братята, и отсече:

– Разбира се! За глупак ли ме мислиш?!

Точно в този момент Оливия сръга Инара и ѝ посочи близкия вълнолом, където се беше излегнал дебел крайбрежен тюлен.

За миг Инара се изпълни с усещането, че времето тук беше спряло. Точно както фериботът се плъзгаше между островите, така и тя бавно, но сигурно се плъзгаше назад към живота, който беше оставила отдавна зад себе си – и чувството се оказа изненадващо приятно. Единствената разлика бе, че днес тя смяташе сестра си за своя приятелка, докато преди време им беше почти невъзможно да съградят мостове над пропастта, която отваряше осемгодишната разлика между тях.

Мобилният телефон на Инара иззвъня от джоба на якето ѝ и тя го извади, за да се обади. Децата се бяха насочили към предната част на кораба и на страничната палуба отново се беше възцарила блажена тишина.

– Нейт е – съобщи на Оливия, преди да постави телефона до ухото си. – Здравей, големи братко! Познай къде сме с Лив точно сега!

– Портланд?

– Не, по-близо! – изкрещя Инара, опитвайки се да надвика рева на двигателите на ферибота.

– Ванкувър?

– Не! Намираме се на ферибота за остров Оркас!

Мълчание. После Нейт прочисти гърло и попита:

– Ти добре ли си?

– О, да! – отговори безгрижно тя, макар да не беше особено сигурна. Нейт беше последният, който би успял да схване колко ѝ беше трудно да се върне тук след толкова време. – Оливия се старае да ме разсейва.

– Хубаво. Добре е, че сте заедно, защото искам да питам нещо и двете ви! Ние сме тук с татко и се опитваме да насрочим дата за освещаването на мемориалния парк "Дънкан Кембъл". Мислехме за края на септември, но тъй като кметът ще отсъства от града по това време, предлагаме шести октомври. На вас удобно ли ви е тогава?

Дънкан Кембъл беше техният прапрапрадядо по майчина линия, както и човекът, който навремето собственоръчно положил началото на корабостроителната индустрия в Сиатъл. Емигрирал от Шотландия в края на XIX век, за да пристигне на място, което в онези години не е било нищо повече от голямо кално село с колиби, и създал международна корабостроителна компания буквално от нищото. Благодарение на него Сиатъл постепенно се прочул като важно търговско пристанище. Ако не е бил Дънкан Кембъл, Сиатъл може би никога е нямало да се озове на географските карти – факт, който жителите на града знаеха много добре и заради който не само бяха кръстили на него множество сгради, но и бяха посветили на живота му цял отдел в Музея по история и индустрия. Успехите му като индустриалец бяха позволили на Дънкан да изгради семейното островно имение Ротси, кръстено на родния му град в Шотландия.

– Тогава ли ще бъде открита статуята на Дънкан? – попита Инара. Преди година баща ѝ беше поръчал бронзова скулптура, която да бъде поставена на видно място в новия обществен парк, който корабостроителната компания строеше на крайбрежието, близо до терминала за пътническите кораби. Сега компанията, основана от Дънкан – "Премиер Маритайм Груп", се ръководеше от баща ѝ, поел управлението преди повече от десетилетие от бащата на майка ѝ. Той също беше дал своя важен принос в развитието на бизнеса, разширявайки дейността на компанията с пътнически линии, обслужващи Аляска, Мексико и Карибските острови.

– Да, точно тогава. Е, шести става ли?

– Изчакай мъничко! – отвърна Инара и свали телефона от ухото си, за да погледне собствения си график и да съобщи на сестра си за семейните планове. Оливия само кимна. Накрая Инара съобщи на брат си: – Нейт, очевидно и за двете ни няма никакви проблеми за шести октомври.

В този момент високоговорителите на ферибота гръмнаха – пасажерите, които пътуваха за остров Оркас, се умоляваха да се върнат в колите си и да бъдат в готовност за слизане.

– Трябва да тръгваме! – извика Инара на брат си и двете с Оливия се насочиха към вратата, която отвеждаше към вътрешността на ферибота.

– Почакай! Татко пита дали искаш да се обади на своя агент по недвижими имоти, за да подготвят документите!

Усмихвайки се вътрешно, Инара отговори:

– Предай му, че съм задвижила всичко, но все пак му благодаря! – баща ѝ не криеше от никого облекчението си, че тя се подготвя да продаде имението, което никой от тях не желаеше.

– Е, късмет тогава! Обади се да кажеш как върви!

– Непременно! – отвърна тя и затвори.

Веднага след това двете с Оливия заслизаха по зелените метални стълби към палубата за колите, насочвайки се към старото беемве, което беше неин другар още от завършването на гимназията. Настаниха се и докато наблюдаваха през предното стъкло как остров Оркас се приближава все повече към тях, тя усети как сърцето ѝ започва да бие все по-лудо. Веднага след това последва и потта – изби по врата ѝ и се спусна на вадички по гърдите ѝ.

С площта си от сто четирийсет и осем квадратни километра Оркас беше най-големият от островите в архипелага Сан Хуан, разположен в северозападния край на щата Вашингтон. Въпреки тази сериозна площ островът наброяваше не повече от пет хиляди постоянни жители. Фериботното пристанище при Оркас Вилидж се намираше в левия край на подобния на подкова остров, който се извиваше около водите на пролива Ийст. Това означаваше, че Инара трябваше да стигне с колата чак до извивката на подковата, където се намираше кръстеният на пролива град Ийстсаунд и оттам да слезе надолу по десния ръкав, за да се добере до Ротси. Този маршрут означаваше, че нямаше как да подмине мястото на катастрофата.

Беше допуснала огромна грешка. Трябваше да прехвърли задачата по огледа на имението на друг, който да прибере личните вещи на леля Далия, трупани в продължение на всичките ѝ деветдесет и седем години. Само с едно телефонно обаждане Инара можеше да изпрати тук агента по недвижими имоти, а тя да си остане на спокойствие у дома в Сиатъл. И без това напоследък ѝ беше особено натоварено, пък и само след две седмици трябваше да започне работа.

Оливия сигурно беше доловила паниката ѝ, защото изрече:

– Инара, всичко е наред! С теб съм, не си сама! Не се плаши!

Инара се почувства като дете, което седеше на стола в кабинета на сестра ѝ и чакаше да му сложат ваксината. Но не можеше да не признае, че успокоителният глас на Оливия помагаше. Обърна се към нея и промърмори:

– Ти изобщо ли не си уплашена? Та ти също не си стъпвала тук оттогава насам!

– Мъничко – кимна Оливия. После се загледа през предното стъкло и видя как стоповете на колата пред тях светнаха, което означаваше, че беше време Инара да запали и тяхната кола, за да напуснат ферибота. – Разкажи ми за предстоящата си работа! – изрече внезапно. – Едва през март завърши университета, а ето че вече започваш в "Старбъкс"[1]! Сигурно се вълнуваш много, а?

Инара се направи, че не забелязва как сестра ѝ нарочно се опитва да я разсейва и докато изкарваше внимателно колата на брега на острова, отговори:

– Предполагам, че да. Ще работя в екипа за международните доставки. Казах ли ти, че е много възможно още през първите три месеца да ме изпратят в Италия?

– Тогава защо само "предполагаш", че се вълнуваш?

Естествено, че сестра ѝ веднага беше уловила тази нейна неволна грешка на езика. Рядко нещо успяваше да убегне от вниманието на Оливия. Инара я погледна безсилно, а после се предаде и си призна:

– Да, знам, че това е голяма възможност и че татко много се гордее с мен, че ме назначиха, и така нататък... – Замълча, опитвайки се да намери точните думи. Накрая изрече тихо: – Просто не съм убедена, че това е правилната работа за мен!

– Е, в такъв случай поработи няколко години, а после си намери нещо друго – отвърна Оливия. – Татко ще разбере.

– Така е – промърмори Инара, която обаче не беше толкова сигурна. И докато двете продължаваха да си бъбрят за новата работа, тя се улови, че потъва в спомени.

Пътят Оркас изглеждаше точно така, както беше изглеждал винаги – слънчевите лъчи проникваха между клоните на дърветата, чиито листа хвърляха шарена сянка над предното стъкло на колата. Тук-там из гората се забелязваха плажни къщички, принадлежащи на имения за милиони долари. Черните пътища често бяха единственото, което подсказваше, че зад дърветата се крият човешки обиталища. Инара свали страничното стъкло на колата и вдиша дълбоко аромата, който съзнанието ѝ беше забравило, но който душата ѝ беше скътала много дълбоко – на напечена от слънцето пръст, разцъфнали къпинови храсти и разпенени морски вълни. Докато вдишваше това ухание, тя усети как нещо в нея се размести, като парченце от мозайка, което си заставаше на мястото.

Все така дишаше дълбоко, когато неочаквано стигна до върха на хълма и се озова на завоя, където някога беше загинала майка им. В мига, в който зърна това място, Инара се вцепени.

– Просто продължавай напред – промърмори тихичко до нея Оливия. – Всичко ще бъде наред!

Инара беше на петнайсет години, когато майка ѝ беше загинала в катастрофа точно на този завой. От полицията бяха казали, че сигурно на пътя е имало нещо, може би сърна или миеща мечка, и че майка ѝ е завила рязко, за да не го удари. Обаче Инара си знаеше, че майка ѝ беше особено бдителен шофьор, който никога не би изгубил контрол над управлението на колата си, ако вече не беше разстроена и разсеяна заради кавгата, която двете с Инара току-що бяха имали.

Оливия изобщо не разбираше. Или поне не изцяло. Когато това се случи, тя беше на двайсет и три, вече омъжена и караше стажа си в болницата. Не тя беше тогава в Ротси, когато местният шериф беше спрял до тях със светещи лампи на колата си, за да притисне подгизналата си от дъжда шапка до гърдите в знак на искрени съболезнования.

Сега Инара забави скоростта на колата си много под разрешения лимит от петдесет километра в час и се фокусира върху дишането си, като същевременно се стараеше да гледа навсякъде другаде, само не и към тротоара пред нея.

Но после погледът ѝ неволно се стрелна встрани.

Върху големия кедър не беше останал никакъв белег от удара. Клоните на къпините и дивите цветя си растяха изобилни и чисти, сякаш тук никога не се беше случвало нищо лошо. Сякаш никога кола не се беше размазвала в дървото и ударът никога не беше изхвърлял обезобразеното тяло на майка ѝ през предното стъкло към дънера.

Някой зад нея наду клаксон и Инара осъзна, че е спряла напълно. Насред пътя. Силно притеснена, тя вдигна ръка и помаха извинително, след което бавно взе завоя и постепенно ускори. Край нея се стрелна черен джип и я остави да му диша прахта. Пръстите ѝ се вкопчиха здраво във волана на беемвето.

– Вероятно ще бъде най-добре да спреш за малко.

Без да каже и думица, Инара послуша съвета на сестра си и спря още на първата чакълена отбивка, която видя пред себе си. След това затвори очи и отпусна чело върху волана. След онзи кошмарен ден тя се беше върнала в Сиатъл с баща си, опитвайки се да бъде нормална тийнейджърка, ала нищо повече не можеше да бъде същото. Защото нормалните тийнейджърки не носеха товара на вината, че са причинили смъртта на майка си.

По онова време Нейт пък беше в колежа, което означаваше, че Инара и баща ѝ си бяха съвсем сами вкъщи – два кораба със счупени витла, носещи се по теченията на живота, неспособни да намерят своя път към брега. Затова тя беше отдала своя живот на баща си и на мечтите му за нея. След гимназията записа бизнес администрация само заради него, въпреки че би предпочела да учи нещо съвсем друго, например история или антропология.

– Знам, че е трудно, но ти стигна дотук, а това не е никак малко! – Оливия разтриваше лекичко гърба на сестра си и ѝ говореше тихо, както правеше с тригодишната си дъщеря, когато беше разстроена. – Искаш ли аз да карам?

Инара осъзна, че методът помага. Гласът на сестра ѝ беше като спасителна сламка, в която тя можеше да се залови, за да се измъкне от бездната, в която със сигурност щеше да падне, ако беше дошла тук сама. Пое си още веднъж дъх, а когато вдигна отново очи и погледна през предното стъкло, с облекчение установи, че пътят вече изглежда съвсем нормално. Значи можеше да продължи. Да, беше стигнала дотук, така че трябваше да продължи, ала не защото беше наследила къща, с която трябваше да се оправи, а защото беше крайно време да се изправи очи в очи с миналото и да продължи напред.

– Не, вече съм добре. Но ти благодаря!

Насочи колата обратно към пътя, за последен път вдигна очи към огледалото за задно виждане, за да погледне към фаталния завой, след което решително се вторачи право напред.

Напред беше Ротси. Напред бяха и всички необходими решения, които трябваше да вземе във връзка с рушащото се имение, което Далия ѝ беше оставила. Изненада се силно, когато чу за това при четенето на завещанието, но пък като че ли беше логично. Въпреки че Далия беше всъщност леля на майка ѝ, а на нея ѝ се падаше пралеля, като че ли беше по-свързана с Инара, отколкото с пряката си племенница. От трите деца от нейното поколение само Инара беше тази, която обожаваше имението и която прекарваше всеки свой миг през деня с пралеля си Далия. Но онова, което не беше никак логично, беше втората част на завещанието, в която покойната ги уведомяваше за желанието си имението да бъде превърнато в хотел, така че Ротси отново да се изпълни с радост и живот.

Ама тя сериозно ли? Хотел? Повече от всичко на света Инара искаше да изпълни предсмъртното желание на леля си, но сега, когато вече беше защитила магистърската си степен, трябваше да се заеме с кариерата си. Далия безсъмнено би разбрала, че тя има много по-голяма нужда от парите от продажбата на това имение, за да изплати студентския си заем, отколкото да го превръща в хотел, за да осъществи нечия чужда мечта. Първата вноска по изплащането на студентския кредит вече предстоеше – през септември, а това беше само след няколко месеца.

Жалко, че не можеше да задържи имението, за да го използва като място за почивка, както беше правило семейството ѝ досега. Далия беше живяла тук целогодишно заедно с партньорката си Нанси, но беше предоставяла и самата къща, и прилежащите ѝ земи на цялата си фамилия, както бяха правили майка ѝ и баща ѝ преди нея, а преди тях – баба ѝ и дядо ѝ. Ротси беше мястото, където семейството се събираше по празници и където Инара, брат ѝ и сестра ѝ прекарваха летните си ваканции, докато родителите им работеха в Сиатъл. Майка ѝ винаги си беше вземала отпуск през юли, за да го изкара на острова, както и повечето уикенди. Когато пристигаше в петък вечер, всички се събираха на плажа и си стъкваха голям огън.

Да задържи Ротси и да го поддържа като място за почивка на фамилията беше напълно логично. Но хотел? Абсурд!

Сестрите бяха хванали ранния ферибот, така че нямаше и девет часът, когато стигнаха до двете каменни колони, охраняващи портите към имението. Инара навлезе във виещия се, обрамчен от двете страни с дървета път на Ротси и се втренчи напрегнато в очакване появата на къщата. Когато я зърна, ахна.

Всичко изглеждаше пусто и изоставено. Самотно. Искаше ѝ се да почувства тук майка си и пралеля си, ала имението изглеждаше безжизнено. Гърлото ѝ се стегна и по гърба ѝ пролазиха студени тръпки въпреки слънцето, което къпеше всичко наоколо. Паркира пред някога образцовия фонтан, който сега беше пресъхнал и плесенясал, и промърмори:

– Очевидно на Далия ѝ е било доста трудно да го поддържа.

– Така е – съгласи се Оливия, докато излизаше от колата. – Трябваше да дойдем и да ѝ помогнем, вместо да ѝ вярваме, когато по телефона се стараеше да ни увери, че се справя добре.

Инара беше разбрала, че Далия и Нанси са двойка едва когато беше станала голяма. Темата беше сред онези неща, за които семейството предпочиташе да не говори, както и причината бащата на Далия да я прати на този остров, далеч от клюките и сплетните на еснафското сиатълско общество от трийсетте години на двайсети век. Но пък Далия се беше влюбила искрено в това място и желанието ѝ никога да не го напуска беше съвпаднало идеално с желанието на баща ѝ да я държи скрита от хорските погледи.

Сега Инара също излезе от колата, застана до Оливия и двете се загледаха продължително в картината пред себе си, която бяха приемали за даденост откакто се помнеха. Трелите на птиците от близката гора постепенно успокоиха болката в душата ѝ и тя най-сетне успя да отметне пелената на разочарованието, замъгляваща погледа ѝ, и да съзре нещата такива, каквито бяха в действителност. Изненада се, когато забеляза снопове прясно окосена трева, пръснати по края на асфалтовата алея.

Доколкото ѝ беше известно, никой не беше стъпвал тук, откакто Далия почина преди месец. Тогава кой си беше направил труда да окоси тревата?

– Хайде да влезем! – възкликна внезапно Оливия и се насочи към двойните врати на централния вход.

Инара се задържа още мъничко на алеята, оглеждайки главната постройка на имението. И този път долови в себе си познатото вълнение, съпътстващо някога всяко нейно пристигане тук. Ако притвореше очи, можеше да надзърне отвъд лющещата се боя на фасадата и провисналата веранда и да съзре душата на това място, обещанието за приключения, с които мамеше въображението ѝ, и скритата му магия.

Приливът на адреналин раздвижи краката ѝ и тя последва сестра си към вътрешността на къщата. Сякаш отново стана детето, пристигащо тук за лятната си ваканция, изгарящо от нетърпение да изпълни всичките си мечти наведнъж. Но едновременно с това се овладя и се накара да пристъпва бавно и внимателно, за да обгърне всичко в цялата му красота.

Изработената в колониален стил основна къща се извисяваше величествено с трите си етажа, белите колони пред широкия главен вход и виещите се стълбища, подканящи посетителите в лоното ѝ. Всеки от централните ъгли отвеждаше към двуетажни галерии, свързващи главната постройка с идентични по-малки такива, обърнати една към друга. Цялата сграда представляваше една огромна подкова, в чийто център бяха разположени асфалтовата алея и фонтанът.

Вляво от нея беше гаражът, а над него стаята за билярд и пушалнята. Вдясно беше къщата на Далия – оригиналната постройка, с която някога е започнало изграждането на имението. Впоследствие Дънкан Кембъл беше добавил към нея останалите постройки по великолепен начин, сливайки ги безупречно с основната до най-дребната подробност, включително колоните пред малката странична веранда. Инара очакваше да зърне на нея пралеля си Далия със задължителната чаша чай.

Болка прониза сърцето ѝ. Отдавна трябваше да си даде сметка колко важна беше за нея леля Далия. Трябваше да намери някакво време да се отбива при нея, независимо от мъката, която ѝ причиняваше стъпването на този остров. Някога Далия се беше грижила за нея, брат ѝ и сестра ѝ всяко лято. И отново Далия я беше държала в обятията си в онази кошмарна нощ, след като майка ѝ загина.

Но и много преди това Далия беше заемала специално място в сърцето на Инара, много по-значимо от мястото, заемано от истинските ѝ баби и дядовци. Далия ѝ беше позволявала да се мъкне след нея на всяка крачка, докато плевеше градината или ходеше в гората за малини и къпини. В дъждовните дни ѝ правеше колибки от листа, в слънчевите – венци от цветя, и във всеки един от тях ѝ печеше курабийки и сладкиши, хвърляйки ези-тура, за да провери кой ще оближе съда с белтъчния крем. Инара си знаеше, че това е трик на леля ѝ, чрез който се опитваше да запази за себе си шоколадовия крем, но не ѝ се сърдеше.

Дали Далия знаеше колко много я обича най-малката ѝ племенница? След катастрофата, отнела живота на майка ѝ, Инара беше напуснала острова, за да не се върне никога повече. Мътните го взели! Не беше дошла дори миналата пролет, когато почина Нанси! Беше си казвала, че Далия ще разбере колко ѝ е трудно да се появи отново на това място. Но това беше само оправдание, разбира се.

А ето, че сега беше тук.

Когато Далия почина миналия месец, бащата на Инара беше уредил тялото ѝ да бъде пренесено в Сиатъл, където, след провеждането на заупокойната служба, беше погребана в гробницата на фамилията. Но сега, когато отново беше тук, в Ротси и усещаше магията на този остров, Инара започна да се чуди дали не бяха допуснали грешка.

Трябваше да погребат леля ѝ тук, на острова, който тя толкова обичаше, в общественото гробище, до жената, с която тя беше остаряла. Или просто някъде в самото имение.

Инара си пое дълбоко въздух и насочи поглед към извисяващата се зад нея планина, покрита с вечнозелени дървета, опитвайки се да премахне тежестта от гърдите си, като пренасочи мисли към нещо друго. От мястото, където беше застанала, дърветата закриваха гледката към съседното имение и създаваха у нея усещането, че няма нищо друго между нея и стръмния склон на планината Конститюшън, която се издигаше сякаш направо от водите на пролива Ийст зад нея.

Прииска ѝ се в най-скоро време да отиде с колата до наблюдателната кула на върха на планината, както правеха като деца. Но точно днес като че ли предпочиташе да си остане сгушена в подножието ѝ, далече от всичко и всички останали. Да запази за по-дълго чувството, че на този свят са само тя, планината, водата и гората, където такива неща като студентски заеми и тръгване на работа не съществуват.

И отново долови онова странно раздвижване в гърдите си. Магията на Оркас започваше да действа. Днес, въпреки всички онези спомени, които бяха надвиснали в сърцето ѝ, тя отново я усещаше.

Колкото по-дълго стоеше тук, толкова повече се чувстваше като змия, отърсваща се от старата си кожа, сякаш се освобождаваше от нещо стегнато и задушаващо. В продължение на девет години се беше концентрирала върху учението и целите си за бъдещето, а ето че сега, когато бъдещето вече я беше връхлетяло, се оказваше, че единственото ѝ желание е да потъне в утехата на миналото. На този остров. Усещаше това място тук като свой дом много по-силно, отколкото къщата на баща си в Сиатъл.

Как ли би изглеждало всъщност имението като хотел?

Инара тръсна глава и се насочи към сестра си, която я чакаше пред входната врата. Извади ключа от чантата си, пъхна го в ключалката и след известна борба с ръждата зъбчетата му си застанаха на мястото и ключалката щракна.

С леко побутване вратата се отвори и двете сестри прекрачиха заедно върху лакираните дъбови дъски на площадката между първия и втория етаж на къщата. Дори в слабата светлина, нахлуваща през отворената врата зад тях и през прозорчето точно над нея, Инара виждаше прекрасно стълбите, отвеждащи към голямата зала долу, която се простираше чак до покритите със завеси задни врати. Въпреки праха, който беше превзел всичко, драскотините и петната в дървото си личаха отдалече, което означаваше, че стълбите и подовете на къщата щяха да се нуждаят от ремонт.

– Да се гоним до ъгловата стая? – подметна с лека усмивка Оливия, но изобщо не помръдна.

Инара се засмя при този спомен от детството им, пресегна се към ключовете за лампите до вратата и ги запали една по една. И докато те постепенно осветяваха горния балкон по цялата му дължина, тя насочи поглед към редицата стаи вдясно и изрече:

– Тази вечер смятам да преспя в къщата на Далия, а като гледам всичкия този прах, предполагам, че и ти не би имала нищо против да останеш, за да пооправим.

По негласна команда двете се втурнаха като фурии през главната зала, започнаха да дърпат завеси и да отварят френските прозорци, за да проветрят, а после вдигнаха едно по едно покривалата от античните мебели, които не бяха в състояние да оценят като деца.

– Ето това вече е Ротси! – отбеляза Оливия, сложила ръце на кръста, докато оглеждаше дългата зала и пода, покрит с две големи купчини прашни покривала.

– Да, така е много по-добре – съгласи се Инара, но после вдигна очи и допълни: – С изключение на едно!

Спринтира нагоре по стълбите и продължи със същото темпо по дългия балкон, докато не стигна до задната част на къщата и до къта за почивка, където господарките на дома някога пиеха следобедния си чай, докато плетяха и обменяха най-новите клюки. Дръпна спуснатите щори на прозорците на тази открита дневна и изведнъж ахна.

Гледката беше невероятна! От другата страна на задната тераса се простираше обширна зелена морава, прясно окосена като предната от мистериозния благодетел на това място, следвана от естествена гора, която отделяше моравата от скалите, надвиснали стръмно над водите на пролива. Същите тези води проблясваха между клоните и игличките на елите, кедрите и мадроните и я зовяха, карайки я да забрави за огледа на къщата и да отиде на черните скали на плажа, в които се разбиваха изобилстващите на кафяви морски водорасли вълни на океана. Това място щеше да засити на воля всяко от нейните сетива и да ѝ помогне отново да се почувства жива.

Откъде пък се появи тази мисъл? да не би да е била мъртва през всичките тези години? Разбира се, че не – просто беше заета да учи, да постигне нещо в живота, да направи кариера.

Инара тръсна глава и обърна гръб на прозореца, но си обеща, че преди да потеглят утре обратно към Сиатъл, непременно ще отиде да поседи на плажа.

Реши да не се занимава с покривалата за прах върху мебелите в дневната, отиде до перилата на балкона и погледна надолу към голямата зала. Оливия беше изчезнала някъде, но няколко от вратите покрай стените на залата бяха отворени, което я наведе на мисълта, че сестра ѝ оглежда първия етаж.

Изведнъж сякаш отново чу смеха на членовете на семейството ѝ, отекващ из цялата къща, а после и гласа на майка ѝ, подвикваща ѝ да вземе чантата ѝ, защото отиват с каяка до Ийстсаунд за обяд. Тийнейджърският глас на Оливия, протестиращ срещу идеята. Нейт как моли да му дадат още една минутка, защото говорел по телефона с приятелката си.

Само след броени месеци Инара щеше да предаде ключовете за тази къща на новия ѝ собственик, а след това да си тръгне оттук завинаги. Непосредствено след тази мисъл обаче нахлу някакво чувство за паника, което я изненада. Какво толкова я интересуваше какво щеше да стане с това място? Беше изкарала без него доста дълго време.

Ала дълбоко в себе си винаги беше знаела, че то е тук и я чака. Тя искаше и децата ѝ някой ден да познават радостта от летните ваканции в Ротси. Децата на сестра ѝ и брат ѝ още не го познаваха, но пък бяха все още твърде малки и имаха пред себе си достатъчно много лета, за да се наслаждават на острова. Ако тя продадеше имението, щеше да лиши следващото поколение на фамилията си от изконното им право.

Но трябваше да го продаде. Нямаше избор. Налагаше се да постъпи като отговорен, зрял човек и да прехвърли имението на някого, който ще го стопанисва добре. Освен това тя самата щеше да бъде заета с новата си работа. Нямаше да разполага с никакво време да поддържа имение, което надали често щеше да може да вижда.

С тази мисъл Инара се насочи обратно към стълбите, за да открие сестра си и да се заеме с работата, за която беше дошла

– Да огледа имението и да състави списък на всичко, което се нуждаеше от ремонт, преди да го обяви за продажба.

Три часа по-късно отключи вратата, водеща към кухнята на Далия.

– Трябва да доведеш децата да видят имението, преди да го продадем – каза на сестра си, но в мига, в който прекрачи в кухнята, млъкна и се закова на място. Стаята сякаш се разля около нея, връщайки я мигновено в миналото, като същевременно прониза сърцето ѝ с отсъствието на леля ѝ от нея. – О, боже!

– Сякаш Далия и Нанси са излезли оттук преди миг! – прошепна Оливия.

Кошничката върху плота преливаше с броеве на "Сиатъл Таймс", масичката беше покрита с романи с оръфани корици.

Точно до мивката беше оставена широка, бяла чаена чаша с петна от розово червило по ръба. Розовото на Далия. Онова в златната капсула, което тя винаги носеше със себе си. Същото розово, което беше в тон с розовия нюанс на боята, с която Далия беше боядисала бялата си коса през лятото, когато Инара навърши дванайсет. През всичките години оттогава насам Инара така и не беше срещнала друга старица, притежаваща куража да боядиса косата си в цвета на любимото си червило. Очите ѝ не закъсняха да се насълзят от гледката, която се разкриваше пред нея.

Стълбите към втория етаж тръгваха от кухнята. Пред най-долното стъпало в очакване на собственичката си стояха пухкави жълти чехли, придържащи ъгълчето на летвичката на изтърканата стара пътека, която някога я държеше забита в дъските, но сега се беше извила нагоре.

Семейната история разказваше как Дънкан Кембъл купил това имение в края на деветнайсети век и как първоначално живеел в тази част на къщата, построена от предишния собственик, докато изграждал останалите крила, където накрая започнал да забавлява изисканите си гости с пищни коктейли.

Други истории, за които се говореше само под сурдинка, разказваха за чудаците в семейството. Като например съпругата на Дънкан. Тя живеела тук през цялата година, въпреки че съпругът ѝ прекарвал по-голямата част от времето си в Сиатъл, където ръководел корабостроителната си компания. Тя – Гретна, доколкото си спомняше Инара – била диагностицирана от лекарите като жена с лабилни нерви, поради което предпочитала да прекарва дните си сред спокойствието и тишината на острова, нарушавани единствено от многобройните банкети на нейния съпруг.

Оттогава насам всяко следващо поколение от фамилията произвеждаше по един чудак, в това число любимката на Инара – Далия. Като яростно независима млада жена, напълно незаинтересована както от намирането на съпруг, така и от придобиването на висше образование, Далия не закъсняла да се възползва от предоставения ѝ шанс да се премести на остров Оркас още в началото на двайсетте си години, за да поеме грижите по поддържането на имението и да живее живота си така, както намери за добре. Доколкото беше известно на Инара, оттогава насам леля ѝ почти не беше напускала острова.

И сега, докато стоеше в къщата на Далия, далече от очакванията на баща си, Инара си даде сметка, че това беше единственото място, където някога е била поощрявана да бъде самата себе си. Изпълни се с неловкото усещане, че сега, когато Далия си беше заминала, тя беше следващата. Следващият чудак на семейството. Следващата странна птица.

Как иначе можеше да обясни напълно налудничавата мисъл, която човъркаше ума ѝ от мига, в който беше излязла от колата и бе застанала пред тази огромна къща? Прииска ѝ се да остане тук. Прииска ѝ се да обърне гръб на работата, за която повечето хора биха убили, и да прекарва всеки божи ден в бъркане на бои и приготвяне на гипсови замазки, и въобще в занимание с всичко онова, което двете с Оливия бяха включили в дългия списък на нещата, нуждаещи се от ремонт.

Неочаквано и за самата нея от устните ѝ избликна смях, който отекна в стаята.

Оливия надникна откъм съседната дневна и попита:

– Какво му е толкова смешното?

Пренебрегвайки въпроса на сестра си, Инара пак се засмя и протегна ръка към шала в розово и пурпурно, който леля ѝ беше закачила отзад на вратата. Загърна се с него и подвикна:

– Е, как изглеждам? Приличам ли ти на жена, която може да управлява малък семеен хотел?

– Не говориш сериозно! – възкликна сестра ѝ и се изсмя шокирано.

Инара наклони глава и се замисли. Накрая изрече:

– Ами ако говоря? Далия ми остави имението с това условие, заедно с всички планове за преустройството. Обаче най-трудната част ще бъде да съобщя на татко, че се отказвам от работата в "Старбъкс".

Оливия кимна в знак на съгласие, пристъпи обратно в кухнята и възкликна:

– Но тогава как ще платиш за ремонта? Сигурна съм, че не само аз забелязах колко труд ще трябва да бъде хвърлен по това имение, при това само за да бъде направено отново обитаемо! Освен това пак ще си длъжна да започнеш изплащането на студентския ти заем!

Инара се замисли и накрая отбеляза:

– Е, може пък да приема работата за няколко години, а през уикендите и празниците да работя по имението.

О, не, това звучеше изтощително!

Оливия отново кимна, но изражението ѝ ясно подсказваше, че не е особено убедена. А после, нали си беше голямата разумна сестра, сви рамене и рече:

– Е, не е необходимо да вземаш решение точно в тази секунда, нали така? Хайде първо да огледаме останалата част от къщата!

Напълно съгласна с нея, Инара се обърна към си ди плейъра, оставен върху кухненския плот, и натисна бутона. Но музиката, която гръмна оттам, не беше очаквана от нито една от сестрите – къщата се изпълни с гръмотевичните китари на класическата рок-банда "Аеросмит", което ги накара да се втренчат шокирано една в друга. Миг по-късно обаче избухнаха в толкова силен смях, че Инара усети как я заболява стомахът. Когато най-сетне се поуспокои, тя изтри сълзите в очите си, извади деловия бележник, който използваше, за да си записва необходимото за ремонт, и поклати усмихнато глава. "Аеросмит", за бога! Божичко, Далия ѝ липсваше!

С бележници в ръка и подскачащи в такта на музиката, двете се разделиха, за да огледат подробно малката къща, след което се срещнаха в кухнята, примрели от глад.

– Може би ще трябва да отскочим до града, за да хапнем – промърмори Оливия, оглеждайки тъжно празния хладилник. – Сигурно някой съсед го е почистил след смъртта на Далия.

Инара надникна в килера. Фъстъци, пакети овесена каша, зехтин, балсамов оцет.

– Какво ще кажеш за солени крекери и чай?

– Засега става – кимна Оливия, присегна се към чайника и го напълни с вода.

Настаниха се на кръглата кухненска маса, вдигнаха крака на столовете до тях и се заеха да унищожават крекерите.

– Бих могла да живея тук и да наема строителни и други бригади, за да приведат имението във форма – започна да размишлява на глас Инара.

– Ама ти сериозно ли обмисляш подобна вероятност? – изгледа я с присвити очи сестра ѝ. – А какво ще стане със "Старбъкс"?

Да, би било лудост да се откаже от "Старбъкс". Работата там беше точно по специалността ѝ, за която се беше обучавала цели седем години.

Ала нито веднъж през всичките тези години, даже и в мига, в който ѝ съобщиха, че я вземат на работа, тя не се беше чувствала толкова жива и пълна с толкова много идеи, както се чувстваше сега. Докато кракът ѝ не беше стъпил отново върху земите на имението Ротси, тя изобщо не си беше давала сметка, че през цялото това време е била заспала. Събуди се едва с пристигането си тук. И нямаше никакво желание да се връща отново към дълбокия сън.

– Давам си сметка, че от много време не съм мислила какво всъщност искам – отговори накрая тя, все още несигурна какво точно става с нея.

– А сега искаш да отвориш хотел?

– Не точно – в гърдите ѝ заклокочи странно усещане и тя изведнъж изправи гръб, когато пред вътрешния ѝ поглед се очерта една картина. – Не какъв да е хотел, а бутиков хотел! Бих могла да превърна Ротси в предпочитано място за почивка на цялото северозападно тихоокеанско крайбрежие!

Оливия закима, очевидно обмисляйки идеята. Точно в този момент въпреки музиката на "Аеросмит", която все още гърмеше от си ди плейъра, те чуха съвсем отчетлив рингтон, идващ откъм горния етаж. Оливия скочи от стола си и извика:

– Мътните ме взели! Сигурно съм забравила телефона си в стаята на Далия! – хукна по стълбите, но не успя да стигне по-нагоре от първото стъпало, защото закачи палеца на крака си в извитата летвичка, придържаща пътеката. Изтърси се напред и удари пищялите си в ръба на горното стъпало. – Ооо! – изпищя.

– Господи! – скочи Инара. – Добре ли си, Лив?

Оливия се обърна така, че седна на стълбите, обгърна с ръце наранените си пищяли, изгледа сестра си на кръв и промърмори:

– Ако смяташ да живееш тук, ще бъде добре да се погрижиш за този смъртоносен капан!

Инара, която се суетеше над сестра си и оглеждаше раните ѝ, изведнъж се вцепени, погледна я в очите и прошепна:

– Мислиш ли, че ще бъде добре да го направя?

И двете знаеха, че няма предвид оправянето на придържащите летвички на стълбищната пътека.

Оливия сграбчи ръката ѝ, стисна я лекичко и отвърна:

– Мисля, че всичко, което те прави щастлива, е добре! И без това не си падаш особено много по кафето – замълча, изкашля се стеснително, дръпна ръката си от Инара и започна пак да разтърква наранените си крака. По едно време продължи: – Но няма да ти бъде никак лесно да убедиш татко. Доколкото мога да преценя, няма търпение семейството веднъж завинаги да се отърве от това място.

– Да, така е – кимна Инара, изведнъж дошла на себе си. Но точно сега не искаше да мисли по този въпрос. Загледа се смръщено в извиващата се нагоре летвичка, придържала някога пътеката, и промърмори: – Наистина ще трябва да се погрижа за това тук!

Оливия продължи нагоре по стълбите, за да си вземе телефона, а Инара хвана повдигнатия край на летвичката и дръпна с всички сили. Прихванат само в единия си край, държачът бързо освободи пътеката отдолу. Стъпалото под нея се оказа изработено от златисто твърдо дърво, надраскано и изтъркано от годините.

Инара се помести и дръпна още веднъж. Вторият пирон обаче създаваше повече проблеми, отколкото би могло да се очаква.

Тя обкрачи стъпалото, като с единия си крак стъпи на първото стъпало, а с другия – на третото, и пак започна да дърпа. Летвичката държач поддаде точно толкова, колкото да я поощри да продължи да опитва.

– Ще отида да потърся извит чук да извадим пирона – предложи Оливия, която в този момент се появи на върха на стълбите.

На Инара обаче не ѝ се чакаше – събра всички сили и пак дръпна. Този път пътеката се освободи с изпукване. Когато погледна в ръцете си, тя видя, че беше освободила не само летвичката, но и цялата дъска на стъпалото, която продължаваше да бъде закована за пътеката. И сега там, където би трябвало да бъде второто стъпало, нямаше нищо друго, освен зейнала дупка.

– Трябваше да ме изчакаш – отбеляза Оливия, отказала се да търси инструменти.

Инара въздъхна и се зае да върне на място дъската, възнамерявайки да остави проблема в по-компетентни ръце, когато нещо в дупката привлече погледа ѝ.

– Там има нещо! – възкликна.

– Сигурно мише гнездо.

Инара потрепери при тази мисъл и изсумтя:

– Вместо онзи чук върви да ми потърсиш фенерче! И гумени ръкавици – за нищо на света нямаше да бръкне в мишата дупка с голи ръце! След няколко минути Оливия се върна и с двете поръчани неща, които подаде безмълвно на сестра си, но с онзи поглед, с който сякаш ѝ казваше: "Ти си луда!".

Инара си сложи ръкавиците, коленичи на най-долното стъпало и насочи лъча на фенерчето към дупката.

Под пласт мръсотия, паяжини и да, миши изпражнения (отврат!) се виждаше някакво вързопче. Безсъмнено дело на човешка ръка. Не на миша.

Обаче мишката, отговорна за онези изпражнения, като нищо можеше да е още там.

Ужасяваща се от мисълта да бръкне, но и неспособна да подмине подобно скрито вързопче, без да провери какво е, Инара затаи дъх и бавно насочи към дупката облечената си в ръкавица ръка.

Вързопчето се оказа меко на пипане. И изненадващо леко.

– Какво е това? – прошепна Оливия точно зад нея.

– Бъди нащрек! – извика Инара, грабна бързо вързопчето и го измъкна от скривалището му. А после, все така силно притеснена от мисълта за мишки, тя протегна ръка, за да отдалечи находката от себе си, и се насочи към масата, а Оливия върна с трясък дъската на стъпалото обратно на мястото ѝ.

Със свободната си ръка Инара взе няколко вестника от кошничката на плота, разстла ги върху масата и едва тогава постави отгоре им мръсното вързопче.

Каквото и да имаше вътре, беше увито в мушама и завързано с кафяв канап. Вързопчето беше с квадратна форма, не по-голямо от дребен пъпеш. Инара хвана единия край на канапа и дръпна. Но той се изплъзна от облечената ѝ в ръкавица ръка, без изобщо да поддаде.

– Вземи! – подаде ѝ Оливия ножа за обезкостяване от поставката за ножове на плота.

След като възелът отказваше да се поддаде, Инара го сряза с острия нож и изцапаното парче мушама се разгъна.

Разкри се парче пожълтял, син кариран плат. Но надали това беше всичко.

– Откъде накъде някой ще увива старо парче плат, че и ще го крие на всичко отгоре?! – промърмори Инара.

– Може би това парче плат крие нещо по-ценно, например огърлица от скъпоценни камъни – предположи Оливия и застана толкова близо до сестра си, че я заля с аромата на кокосов орех от тоалетното мляко за тяло, което използваше.

– Или пък кесийка със злато, или дневник, пълен с пикантни тайни! – възкликна Инара и срещна възбудения поглед на сестра си, осъзнавайки, че и двете мислят за едно и също нещо – за експедициите за търсене на съкровища, които леля Далия им беше организирала като деца.

– Отвори го! – подкани я по-голямата ѝ сестра.

Инара протегна ръце, за да изпълни заръката, но се закова на място, забелязала мръсните ръкавици, които все още скриваха пръстите ѝ.

– Задръж го, но недей да го отваряш! – извика.

Оливия благоговейно извади обвитото в кариран памучен плат вързопче от мръсната мушама. Инара бързо събра на топка вестниците заедно с мушамата, изхвърли ги в кошчето за боклук под мивката и веднага след тях хвърли и ръкавиците. После изми ръцете си и се втурна обратно към масата, където Оливия ѝ предаде тържествено съкровището.

Инара започна много внимателно да разгръща всяка от сгъвките на парчето кариран плат, докато накрая не го разстла на масата.

– Това е мъжка работна риза – промърмори.

– Откъде Далия би могла да намери мъжка работна риза? – слиса се Оливия.

И малко след това видяха какво беше съхранявало толкова години това парче от мъжка работна риза.

Не беше нито злато, нито скъпоценни камъни, нито велики тайни, но за Инара нямаше никакво съмнение, че е истинско съкровище. Сгънато на квадрат, не по-голям от дланта ѝ, пред тях стоеше парче синя коприна със сложна, изработена с пъстроцветни конци бродерия.

Бавно и много внимателно, за да не скъса фината тъкан, тя повдигна парчето синя коприна от карирания плат, който го беше пазил, и го разгъна.

И когато го разтвори напълно, единственото, което успя да стори, е да се вторачи удивено в него. Оливия също беше онемяла.

Беше ръкав. Не цяла дреха, а самотен дълъг ръкав със странен по форма маншет. Очевидно беше срязан от дрехата, към която някога беше принадлежал. Но всеки сантиметър от този ръкав беше избродиран с нишки в наситени цветове от веща ръка с чевръсти пръсти, създала картини, които бяха така ярки и толкова детайлни, че приличаха на маслени платна.

Инара не разбираше нищо нито от платове, нито от бродерия, но дори за нея беше пределно ясно, че този ръкав не е просто част от дреха, а истинско произведение на изкуството.

– Какво е това според теб? – промърмори по посока на сестра си. Не че очакваше отговор. Вдигна ръкава и като примижа, се опита да го огледа от всички ъгли, за да прецени какви са картините, изобразени на него, и на какъв вид дреха е принадлежал.

– Откъде накъде Далия ще крие стар ръкав под стълбището? – смотолеви до нея Оливия и се приведе, за да го огледа. Инара се помести леко, за да не ѝ тъмнее и да ѝ позволи да види по-добре бродерията.

В центъра на сцената, претворена чрез бродерия, като че ли беше голям параход, носещ се в бурно море. Около парахода плуваха хора или може би някакви морски създания, подобни на русалки.

Доста далече от парахода, много по-надолу по ръкава, се виждаше фигура на мъж, застанал прав в миниатюрна лодка, вдигнал жълт фенер.

– Може да е бил скрит не от Далия, а от някого другиго преди нея – изрече замислено Инара. – да не забравяме, че Дънкан Кембъл често е плавал до Азия. Може би ръкавът е бил негов.

Ръкавът определено имаше азиатски вид. Като японските или китайските рисунки, които тя беше виждала по музеите. Втъкани сред общата картина се забелязваха дори фигури, подобни на азиатски йероглифи, но Инара не притежаваше знанията да определи точния им произход.

– Може би е ценна находка, особено ако успеем да открием останалата част от дрехата, скрита някъде из къщата – обади се Оливия.

– Ценна или не, защо е трябвало да отрязват ръкава и да го крият под стълбите? Няма логика, не мислиш ли? – прошепна Инара, отпусна се обратно на стола си и се втренчи в парчето синя коприна. – И какво се очаква от мен да правя с това сега?

Оливия приседна на съседния стол, наклони глава и отвърна:

– След като вече е твое, ти трябва да решиш какво да правиш с него.

Инара се вторачи отново в кораба, избродиран върху ръкава. Колкото и интригуващ да ѝ изглеждаше обаче този ръкав, нещо ѝ подсказваше, че ще бъде най-добре да го напъха обратно под стълбите и завинаги да забрави за него.