Момичето, което пишеше върху коприна

Шеста глава

9 февруари, 1886 г., вторник.

Остров Оркас, територия Вашингтон.

НЕЩО НЕ БЕШЕ НАРЕД.

Може да беше от миризмата на мокра вълна и пушек от напалена печка. Може да беше и от кухата, студена болка в гърдите ѝ, изригнала под формата на мощен пристъп на кашлица, която я изтръгна от топлата утеха на съня. Каквото и да беше обаче, още преди да отвори очи Мей Лин си знаеше, че не се намира в собственото си легло, до баба си и че няма никакво желание да се изправя очи в очи с онова, което я очакваше.

Когато кашлицата ѝ поутихна, тя продължи да стиска очи, хванала се здраво за съня, в който плуваше заедно с баща си в езерото Юниън. Колко щастливи бяха в онзи ден!

Провлачване на крака. Прочистване на гърло.

Мъжки звук.

Образът на баща ѝ мигновено изчезна от съзнанието ѝ и очите ѝ се отвориха рязко.

Намираше се върху дебел сламеник, поставен в ъгъла на мрачна колиба. Над нея, подобно на чудовище, което се канеше да я погълне, стоеше огромен бял мъж с разрошена кестенява коса, покриваща лицето му.

Спомените я връхлетяха. Последният от тях беше за морското чудовище, което я сграбчи. Как тогава се беше озовала тук? Мей Лин изскимтя, изправяйки се в сламеника, и се изтегли бързо назад, докато гърбът ѝ не се удари в дъсчената стена на колибата. Когато разбра, че няма накъде повече да върви, грабна възглавницата, за да я използва като щит или да я хвърли към него, ако се наложи, след което да побегне. Вратата. Къде беше вратата?

– Радвам се да те видя будна. Тревожех се, че няма да прескочиш трапа.

Вместо да я сграбчи в хищните си нокти, чудовището мъж не помръдна от мястото си до сламеника. Любезните му, загрижени думи бяха в толкова ярък контраст със страховития му външен вид, че на Мей Лин ѝ отне доста време, докато схване значението им. Не беше чудовище. Само мъж.

Бял мъж.

Тя го огледа внимателно, но все така хванала възглавницата като щит пред себе си.

Той имаше кестенява коса, падаща свободно чак до брадичката му, където други косми скриваха устните му. Беше облечен с кафяви панталони и синя карирана риза с копчета отпред. Едната му ръка беше отпусната до тялото му, другата държеше метално канче, от което се виеше пара. Мъжът пак прочисти гърло и това я накара да върне поглед към лицето му. И той я зяпаше така, както тя зяпаше него. Очите му бяха от онзи вид, който при нормални обстоятелства тя би определила като мили. Сега обаче знаеше, че не може да им се довери.

Мъжът сведе очи, като че ли се чувстваше неудобно да я гледа. Сигурно защото беше китайка. Или поне така предположи тя, знаейки, че баща ѝ веднага би я порицал, задето е погледнала чужд мъж в очите.

– Не знам дали разбираш езика ми или не – изрече мъжът, – но това тук е прясно кафе – подаде ѝ канчето. – Ще те постопли.

Мей Лин никога досега не беше опитвала кафе, но студената болка в гърдите ѝ копнееше за топлина. Затова пое канчето, като внимаваше да не докосне пръстите на мъжа. След като ѝ го поднесе, той се отдалечи, а тя подуши напитката. Не миришеше на земя като чая, с който беше свикнала. Този аромат беше по-силен, по-остър. И топъл. Пробва с миниатюрна глътчица и се смръщи. Имаше вкус на препечена пепел. Но докато се спускаше в гърлото ѝ, кафето започна да успокоява силната болка. И тя отпи втора глътка, по-голяма. Е, става.

Мей Лин почти изпи отвратителната на вкус напитка, наслаждавайки се на топлината, която я изпълваше, но без да изпуска от очи мъжа, който се движеше из съседното помещение. Колибата не беше нищо повече от кутийка, разделена в средата от каменно огнище, което беше отворено и от двете страни. От мястото, където седеше Мей Лин, се виждаше голямата дървена маса в другата стая, натикана в противоположния ъгъл. На стената над масата бяха заковани три лавици, препълнени с разнообразни тенджери, тигани, съдове и прибори за хранене.

Тя застана на колене и се приведе напред, опитвайки се да зърне по-голяма част от помещението – търсеше съпругата на мъжа или други членове на семейството му.

Точно в този момент мъжът се появи откъм другата страна на камината – носеше препълнена с храна чиния. Мей Лин побърза да се върне на мястото си в ъгъла до стената, все така стиснала канчето за кафе. Ароматът на топла храна накара стомаха ѝ да изкъркори. Тя грабна пак възглавницата със свободната си ръка и я притисна към него, надявайки се да блокира този шум и по този начин да не позволи на непознатия да зърне слабостта ѝ. А лицето си скри зад канчето, докато изпиваше съдържанието му до последната глътка.

– Това е за теб – изрече мъжът, безцеремонно остави чинията пред сгънатите ѝ до гърдите крака и се затътри обратно към огнището, като че ли и той държеше да постави прилично разстояние между тях. – Не знам дали обичаш пържена шунка и картофи с изсушени ябълки, но яденето е топло и ще напълни стомаха ти, за който съм сигурен, че има нужда от напълване след тези два дена, в които спа непробудно.

Два дена ли? Но това означаваше, че към този момент баща ѝ и баба ѝ бяха...

Не можа да довърши дори мисълта си. Сигурно баща ѝ беше успял да намери начин да избегне тази съдба. Сигурно тя не беше дочула правилно онзи разговор и сега семейството ѝ наближаваше своята родина.

Колко ли се притеснява сега баща ѝ за нея! Ще трябва да намери начин да му изпрати вест до Китай, че не се е удавила и че сега е... Къде всъщност беше?

– По реакцията ти виждам, че разбираш езика ми донякъде – изрече мъжът, придърпа си ниско столче и приседна близо до долната част на сламеника също с пълна чиния в ръце. Започна да се храни, без изобщо да си направи труда да я изчака. – Казвам се Джоузеф Макелрой. Видях те да падаш от парахода, докато се връщах от Виктория. Имаш късмет, че бяхме позакъснели – в противен случай нямаше да има никой, който да те спаси. Как се казваш?

Въпросът я свари неподготвена. Досега нито един бял човек не се беше интересувал от името ѝ, а пък всички китайци я бяха наричали просто нанхай, което ще рече "момче", защото тя се беше обличала като такова. Беше се чувствала удобно в мъжки панталони и риза, пък и всъщност не беше притежавала никакви други дрехи.

– Лиу Мей Лин – чу се да отговаря.

– Е, приятно ми е да се запознаем, Лиу! – възкликна мъжът. – А ти можеш да ме наричаш Джоузеф.

Тя беше свикнала белите хора да допускат тази грешка, затова веднага го поправи:

– Лиу е фамилията ми. Първото ми име е Мей Лин.

Той я изгледа слисано, но не каза абсолютно нищо и просто продължи да се храни.

Това я накара да сведе очи към собствената си чиния с храна и при това движение забеляза, че е облечена само с дълга памучна риза, каквато никога досега не беше виждала. Липсваше даже поясът, която увиваше около гърдите си.

Остави празното канче до чинията си и се опипа по цялото тяло, за да бъде сигурна, че не е с пояса. Да, точно така – нейните дрехи липсваха. Както и кесията с пари от баща ѝ!

– Моите... дрехи? – Никак не ѝ беше приятно да му говори. Не искаше да ѝ се налага да се доверява на този мъж, който като нищо би могъл да реши да я изхвърли в океана или да я набие само защото е китайка.

А следващата мисъл я смрази по-силно и от ледените води.

Този мъж я е съблякъл! Той знаеше, че тя не е момче! Баба ѝ я беше предупреждавала многократно какво правят мъжете със самотни жени.

Белият мъж се беше усмихнал на въпроса ѝ, но докато наблюдаваше как се променя изражението ѝ, усмивката му се изпари. Остави чинията си до нейната, скочи на крака и изрече:

– Не се страхувай! Няма да ти сторя нищо лошо! – Протегна ръка към скрина, намиращ се до долния край на сламеника, който тя не беше забелязала досега, и допълни: – Трябваше да ти сваля мокрите дрехи, за да те стопля, иначе щеше да умреш! Но те всичките са тук. Ето, виж!

И вдигна купчината с вече изсъхналите ѝ дрехи. Върху тях лежеше спокойно бродираната кесия на баща ѝ. Видът на тази кесия извика в съзнанието ѝ спомена как той натъпква в нея всичките пари на семейството и я пъха в ръцете ѝ. Де да можеше сега да е тук! Със сигурност щеше да знае какво да направи! И най-вече щеше да я пази от този непознат бял мъж!

С просълзени очи тя протегна ръка към него и грабна вещите си. Остави дрехите си да паднат на пода – хвана само кесията и я поднесе до лицето си. Затвори очи и вдиша дълбоко, опитвайки се да долови уханието на баща си, да го почувства отново близо до себе си.

Ала единственото, което усети, беше соления вкус на морето. Уханието на баща ѝ беше отмито от вълните така, както най-вероятно беше отмито и тялото му.

Мей Лин притисна кесията към очите си и се свлече по корем върху сламеника. Вече изобщо не ѝ пукаше какво може да ѝ стори този бял мъж.

Защо семейството ѝ беше сполетяно от всичко това? Защо не можаха да ги оставят на мира? Не искаха нищо друго, освен да се грижат за магазина на баща ѝ и да живеят тихо и кротко! Не бяха сторили лошо на никого! А сега баща ѝ го нямаше. Баба ѝ също.

Нея също би трябвало да я няма. Трупът ѝ вече трябваше да лежи на дъното на океана. Душата ѝ вече трябваше да е при предците.

Сигурно пак беше заспала, защото когато отново отвори очи, в колибата вече не беше така мрачно като предния път. Бледа светлина се просмукваше през покрития с хартия прозорец над сламеното ѝ легло. Чинията и канчето ги нямаше, а дрехите ѝ бяха преместени в долния край на сламеника. Мъжът би трябвало да я е завил, защото главата ѝ беше върху възглавницата, а тялото ѝ беше топло. Продължаваше да стиска здраво кесията на баща си.

Как се казваше този човек? Беше ѝ казал, но тогава тя изобщо не си беше направила труда да запомни. Джеймс? Джон? Беше сигурна, че бе едно от онези имена, които се срещаха често сред белите мъже. Джо? Джоузеф! Да, точно така! Джоузеф.

– Господин Джоузеф? – провикна се сега тя. Не че държеше особено да го извика при себе си – просто искаше да се ориентира къде е, преди да стане от леглото. Когато не получи никакъв отговор, Мей Лин отметна одеялата и се опита да се изправи. Силен пристъп на кашлица разтърси цялото ѝ тяло и я накара отново да седне. Паренето в гърдите и гърлото ѝ премина в истински пожар, чиито пламъци се издигнаха чак до главата ѝ, причинявайки ѝ неописуема болка. Така ли се беше чувствал баща ѝ, след като го бяха пребили?

Когато кашлицата се уталожи достатъчно, за да ѝ даде възможност да стане, тя най-сетне се изправи, но се оказа толкова немощна, че се наложи да се подпре с една ръка на стената. Когато краката ѝ най-сетне благоволиха да ѝ съдействат, тя ги затътри към съседната стая, за да се увери със собствените си очи, че е съвсем сама в колибата.

Стаичката беше почти изцяло запълнена от голямата дървена маса с издраскана повърхност и четирите стола около нея. Пред тази страна на камината имаше дълга дървена пейка, върху която беше оставена голяма, издута брезентова торба с неясно за Мей Лин съдържание.

Нито следа от Джоузеф. Колибата беше изцяло на нейно разположение.

Тя се върна в спалнята и толкова бързо, колкото ѝ позволяваха отслабналите ѝ мускули, съблече дадената назаем риза и се напъха в собствените си дрехи. Това усилие обаче я изтощи така безмерно, че се наложи отново да седне на леглото и да си поеме внимателно въздух, за да предотврати нов пристъп на кашлица. Мразеше да се чувства толкова безпомощна. Мразеше да знае, че се нуждае от помощта на този непознат бял дявол, в чиято колиба се беше оказала.

Накрая успя да се облече напълно с изключение на обувките, които не можа да открие.

Точно когато се върна в предната стая, за да потърси някаква храна, външната врата се отвори и в колибата влезе Джоузеф с голям наръч дърва за огрев. Мей Лин се вцепени.

Той се закова на прага и се втренчи в нея. След време, което като че ли беше цяла вечност, изрече:

– Станала си – затвори вратата, коленичи пред огнището, за да подреди дървата и без да вдига очи към нея, добави: – Готова ли си вече за онази храна?

Тя кимна и се огледа, чудейки се какво ли се е случило с чинията, която ѝ беше предложил преди.

– Седни. Ще ти сервирам.

Тя се отпусна в стола на масата, който той ѝ посочи, и го проследи как увива парцал около дългата дръжка на тенджерата, закътана сред въглените в ъгъла на огнището, как я хваща, пренася я на каменната преграда отпред и как после става и взема от лавиците калайдисана чиния.

– Радвам се, че вече си по-добре и си станала – рече, докато ѝ сипваше храна от тенджерата. Плъзна към нея чинията с шунка и картофи и добави: – Трябва да разнеса пощата на жителите на острова, но се страхувах да те оставя сама толкова дълго.

Тя го изчака, за да види дали няма да си сипе и на себе си. Когато видя, че той очевидно няма да яде, тя се предаде на глада си, грабна с пръсти парче шунка и го напъха бързо в устата си. Соленото месо се разтопи върху езика ѝ и предизвика бурен прилив на слюнка към гърлото ѝ, от който едва не я заболя. Беше прекрасно.

На масата до нея изтрака вилица.

– Заповядай! – изсумтя той, минавайки покрай нея на път към огнището, където клекна пред тенджерата и започна да остъргва дъното с метална шпатула. – Защото – продължи, като че ли беше разказвал нещо и е бил прекъснат – бях възнаграден с пощенския договор за тази година и до ден днешен, без да ми се обиждаш, никога не съм закъснявал да доставя пощата на добрите хора от остров Оркас. Те разчитат на мен, а за мен това е добър начин да ги опозная. Някой ден ще бъда член на общинския съвет, а защо не и кмет!

Не всички негови думи бяха разбираеми за Мей Лин, но една от тях се открои в съзнанието ѝ. Странно звучащата дума изглеждаше да е важна. Тя преглътна хапката изсъхнали картофи, които дъвчеше, и едва тогава попита:

– Какво е Оркас? Името на това място ли?

Широка усмивка разцъфна насред гъстите косми по лицето му и очите му се разшириха, разкривайки зеления си цвят – бяха зелени като дърветата, покрили склоновете над Сиатъл.

– Знаех си, че не съм си въобразил гласа ти преди! – рече. Изстърга последните остатъци от загоряло на дъното на тенджерата, изсипа ги в огъня, остави тенджерата обратно на камъка и едва тогава се обърна към нея. – Точно така. Това е остров Оркас. Намираме се в архипелага Сан Хуан, който е част от територия Вашингтон, но е по-близо до Британска Колумбия. Живея тук от шест години, макар че между другото съм от Индиана. И точно тук ще доведа съпругата си някой ден! Веднага щом я открия, разбира се.

Той не беше женен? Това влошаваше още повече нещата! Тя беше млада китайка без придружител в компанията на неженен бял мъж! Вярно, той ѝ каза, че няма да ѝ причини нищо лошо, но тя беше чувала достатъчно истории за белите мъже как задиряли чуждестранно изглеждащи момичета като нея. Налагаше се да бъде изключително предпазлива, докато не успее да се измъкне оттук!

Джоузеф сигурно също мислеше за нейното заминаване, защото наклони глава, изгледа я косо и попита:

– Накъде се беше запътила с онзи параход, преди да паднеш от него? – Когато тя не отговори веднага, той приседна на пейката до брезентовата торба, която тя беше забелязала преди, облакъти се на колене и добави: – Защото ще направя всичко възможно да ти помогна да продължиш за там, закъдето беше тръгнала, обаче първо трябва да знам къде е това.

Докато Мей Лин го зяпаше слисано, вилицата ѝ – странен прибор, каквито имаха и в магазина на баща ѝ, но никога не използваха у дома – увисна в ръката ѝ и тя си даде сметка за две неща. Първо, този човек нямаше никаква представа какво се беше случило в Сиатъл. И второ, не тя щеше да бъде тази, която ще му каже.

– Бях тръгнала за Китай – изрече накрая, защото той не спираше да я гледа.

– Оттам ли си? От Китай?

Тя поклати глава, сведе очи към чинията си и смотолеви:

– Познавам единствено Сиатъл. И не искам да ходя в Китай! – Това беше най-многото, което можеше да си позволи да му каже.

– Имаш ли си семейство?

В съзнанието ѝ веднага изплува последният път, когато беше видяла баща си – до перилата на кораба, с гръб към нея. Наложи ѝ се да стисне здраво очи, за да задържи сълзите. И тъй като нямаше доверие дори на гласа си, вместо отговор само поклати глава.

Той като че ли обмисли новата информация, защото след доста голяма пауза попита:

– В такъв случай къде искаш да отидеш? Тук не можеш да останеш.

– Да, знам – промърмори тя, без да вдига глава. – Благодаря ти, че ме спаси и че... – Замълча, чудейки се как точно да се изрази. Накрая кимна към храната пред нея и добави: – И за това!

– Пак заповядай! – кимна той и пак прочисти гърло, което, както тя вече беше започнала да разбира, му беше навик. Изправи се на крака, преметна дръжката на торбата през едното си рамо и главата си и рече: – Вече трябва да тръгвам. Чувствай се като у дома си в мое отсъствие! Ако искаш да се изкъпеш, водата е от другата страна на двора, близо до отвесните скали. Ваната е закачена пред вратата – взе си шапката от гвоздея на стената, сложи я и допълни: – Няма да се прибера за вечеря, така че се оправяй сама с каквото намериш в избата – цвекло, моркови, картофи, гюмовете с мляко... О, и ако слизаш надолу към плажа, внимавай! Брегът пропада рязко и дълбокото почва изведнъж!

Когато отвори вратата на колибата, помещението се изпълни със силния аромат на кедри и мускусния мирис на почвата. Напомняше ѝ на Сиатъл, само дето тук беше значително по-чисто. През отворената врата Мей Лин зърна малко разчистено пространство, заобиколено от високи дървета и голям кафяв обор, надничащ от гората недалече оттук. Дървените греди, подредени до обора, бяха достатъчно, за да се изгради с тях голяма къща.

– И още едно нещо – изрече Джоузеф, обръщайки се внезапно към нея. – Макар да не очаквам никого да намине насам, може би било по-добре да не те види, ако... така де... ако някой намине – погледът му се плъзна встрани, доказвайки неудобството му много повече от пристъпването от крак на крак. – Но ако се нуждаеш от помощ, съседът ми Дънкан Кембъл живее от другата страна на хълма. Той обикновено пътува, но съпругата му и възрастният му баща са винаги тук. Те двамата са добри хора.

Мей Лин кимна, макар да си знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да моли за каквото и да било друг бял човек.

Изпълни я невероятно облекчение, когато видя как Джоузеф вдига ръка към нея – сигурно това беше неговият начин да си вземе довиждане. После затвори вратата зад гърба си и замина.

Мей Лин остана неподвижна в продължение на няколко минути дълбоко замислена. Къде би могла да отиде сега? Не и в Сиатъл, разбира се, защото там или щяха веднага да я метнат на следващия параход, а от него – на дъното на океана, или щяха да я заколят направо на улицата. В Китай? Бързо отхвърли тази идея. На пръв поглед може и да изглеждаше, че е тъкмо за там, но тя беше сигурна, че и в Китай ще я смятат за чужденка. Територия Вашингтон беше единствената държава, която тя беше познавала някога. Сигурно в тази територия имаше и друго място, където би могла да си намери работа и да бъде в безопасност.

Сложи в уста поредната хапка картофи и задъвка, загледана в облеклото си. Щеше да се наложи да си остане момче. Никой не би наел сиротно китайско момиче за почтена работа. Като момче щеше да има повече възможности. Би могла да работи като домашен прислужник или в някоя консервна фабрика. Би могла да бъде дори готвач.

Доволна от взетото решение, тя довърши яденето си и излезе, за да разгледа фермата на Джоузеф. Налагаше ѝ се често да спира заради пристъпите на кашлица, които непрекъснато я връхлитаха. Едновременно с това се ослушваше за звуци на хора, приближаващи през гората. Никой не се появи.

Джоузеф сигурно се беше прибрал много след като Мей Лин беше заспала, защото, когато се събуди на следващата сутрин, тя зърна до леглото си чифт ботуши в неин размер. Той не беше в колибата, затова тя напъха с благодарност замръзналите си крака в ботушите и побърза да се облече, преди да е изгубила възможността за уединение.

А после, тъй като не беше от хората, които можеха да си седят, без да правят нищо, тя се захвана с обичайните си сутрешни задължения, които беше вършила и в Сиатъл. Измете пода със сламената метла, която зърна в ъгъла, след което приготви закуската. Когато Джоузеф се прибра оттам, където беше ходил, тя вече беше приготвила задушени зеленчуци с бекон и го чакаше. Той не изрече и думица, но мълчанието му в съчетание с благодарното одобрение в очите му, докато сядаше на масата, ѝ напомниха за отношението на баща ѝ към нея и това я накара да започне да го харесва.

Против волята си, тя вече не се страхуваше от него.

Така се занизаха дните им. Двамата бързо постигнаха странна, но уютна рутина, споделяйки си храната, задълженията и тихите мигове в края на работния ден. Тя му помагаше да измерва, реже и подрежда дървените греди, които беше забелязала в онзи първи ден и които той бавно превръщаше в истинска къща за бъдещото си семейство. Единствената домашна работа, в която отказваше да му помага, беше коленето на животни за трапезата им. Сцената ѝ напомняше твърде много за главата на Янг Лум, след като беше застрелян.

Часовете се превърнаха в дни, дните в седмица. Кашлицата ѝ постепенно утихна и сцените от онази фатална нощ останаха да я преследват само насън, а не през целия ден. Относителната уединеност на колибата на Джоузеф я зареждаше с чувство за сигурност, била тя истинска или въображаема. За нейна огромна изненада постепенно установи, че се смее съвсем искрено на забавните истории, които ѝ разказваше нейният спасител.

Дърветата, обграждащи фермата, я държаха в прегръдките си, защитавайки я от ужасите на външния свят – така, както някога я бяха пазили ръцете на баба ѝ.

А после, на осмия ден, когато тя закачаше кърпата за чинии на гвоздея на стената и се обръщаше, за да пожелае на Джоузеф лека нощ, се случи. Не го беше чула как се приближава зад нея – тя се обърна точно в момента, когато той протегна ръка към ведрото за мляко на полицата и двамата се сблъскаха. Това беше момент, който беше приключил толкова бързо, че едва по-късно, докато лежеше върху сламеника си в тихата колиба, тя осъзна защо докосването до него я беше разтреперило толкова. Докосването на Джоузеф изобщо не беше като докосването на баща ѝ. Тялото ѝ се оказа стреснато от чувство, каквото тя никога досега не беше изпитвала и за което бързо установи, че иска пак да изпита. Сякаш кожата ѝ изведнъж беше оживяла, мечтаеща да се протегне към него.

От този момент нататък около него се чувстваше нервна, макар и не от страх. Мей Лин се чудеше дали и той не беше почувствал онова пробуждане в тялото си, което тя беше усетила в своето – не че някога би проявила неприличието да го попита. Говореха си за фермата и за неговите планове за нея, ала никога не обсъждаха въпроса защо тя се облича като момче и как изобщо се беше озовала в колибата му. Въпреки че я беше съблякъл през онази първа нощ, когато я беше измъкнал от океана, единственият признак, който подсказваше на Мей Лин, че Джоузеф е напълно наясно с пола ѝ, беше фактът, че ѝ беше предоставил собственото си сламено легло, а той спеше в обора и винаги чукаше, преди да влезе в колибата. Ако я смяташе за момче, безсъмнено тя щеше да бъде изпратена да спи в обора.

Мей Лин си знаеше, че колкото по-рано си тръгне оттук, толкова по-добре и тази мисъл я натъжаваше. От мига, в който беше изгубила всичко, единственият човек, когото имаше до себе си, беше Джоузеф. Затова в деня, в който напуснеше фермата му, тя щеше да загуби окончателно връзката си със стария си живот. И щеше да остане съвсем сама на този свят.

Но пък и Джоузеф не бързаше да я отпраща. Разпитваше я за живота и семейството ѝ, а когато тя не отговаряше веднага, той продължаваше да говори така, сякаш въпросът не висеше между тях. А тя не отговаряше, защото не беше в състояние да го направи – заради ужаса и всепроникващата болка, които тези спомени ѝ причиняваха. На един от въпросите му обаче не отговори просто защото не знаеше как.

– Защо всяка вечер след залез-слънце ходиш на брега?

Тя само примигна и извърна глава.

Още от онзи първи ден, в който се беше събудила в колибата, а Джоузеф беше отишъл да разнася пощата, Мей Лин се бе почувствала неустоимо привлечена от водата – но не по кое и да е време, а на свечеряване, когато светът около нея ставаше син, а после черен. Но дори когато плющеше силен, студен дъжд и цветовете не се виждаха, тя пак отиваше на брега и заставаше така, че плискащите се вълни да не я докосват. Взираше се във водата, защото знаеше, че баща ѝ и баба ѝ не са успели да стигнат до Китай, а се намираха съвсем наблизо, на дъното на океана пред нея. Молеше се на всеки бог, за когото беше чувала, както и на всички известни ѝ предци те да не изпитват повече болка или страх. Понякога се молеше на тях – да приберат и нея при тях.

На третата нощ, докато беше оглеждала тъмната вода в търсене на някакво видение, на знак, на каквото и да било, от повърхността беше изскочила една черна глава и се беше вторачила в нея. Мей Лин беше изкрещяла, мислейки си, че това е морското чудовище, което беше зърнала в нощта, когато баща ѝ я беше бутнал от парахода – същото чудовище, което сега беше дошло да я изяде.

Но малко след това черната глава се беше гмурнала под повърхността на водата и Мей Лин беше зърнала извивката на елегантно, лъскаво тяло след нея. Не беше никакво морско чудовище, а тюлен, като онези, които тя беше виждала по брега на залива Елиът в Сиатъл.

От този момент нататък Мей Лин беше започнала да се оглежда за други морски същества, питайки се дали тюленът или може би подскачащата над водата сьомга не е баща ѝ, който продължава да бди над нея. Или чайката, крещяща срещу вятъра, не е баба ѝ, която я предупреждава да внимава.

Близостта до водата, въпреки че тя едва не я беше убила и почти сигурно беше убила семейството ѝ, ѝ помагаше да се чувства по-близо до тях. Затова тя се връщаше на брега вечер след вечер.

Ала не можеше да каже на Джоузеф нищо от това. Беше ѝ много трудно тялото ѝ да копнее да го докосне, а умът ѝ да я държи далече от него.

Една вечер Мей Лин изми старателно чинията си от вечерята, върна я на мястото ѝ на лавицата и откачи от гвоздея топлото палто, което Джоузеф ѝ беше дал назаем. Свечеряваше се и беше дошло време да отиде на брега. Но тази вечер беше по-различна. Тази вечер беше първото пълнолуние от Новата година. Ако бяха в Сиатъл, щяха да празнуват Фестивала на фенерите, отивайки до водата, в която щяха да пуснат малки хартиени лодчици със запалени свещи в тях, за да дарят светлина на всички духове от отвъдното, но най-вече в памет на онези, които бяха загинали от удавяне. Бащата на баща ѝ беше починал от удавяне – по време на една от битките в Тайпинското въстание паднал в река Яндзъ, затова тази нощ беше на особена почит в семейството ѝ.

А ето че сега Мей Лин имаше още роднини, загинали от удавяне. Баща ѝ и баба ѝ със сигурност щяха да се нуждаят от светлината на фенерите, които тя беше изработила от кората на дървените трупи и беше скрила в обора.

В мига, в който протегна ръка към бравата, някой захлопа силно по вратата от външната ѝ страна. Тя дръпна ръка като попарена и погледна веднага към Джоузеф. Той стисна мрачно устни, изправи се на крака и прошепна:

– Върви си в спалнята! Не се показвай, докато не те повикам!

Чукането се повтори, докато тя вече се промъкваше покрай огнището към другата част на колибата. Притисна гръб о топлите камъни и затаи дъх.

– Дънкан! – чу възклицанието на Джоузеф, който отвори вратата. – Нямах представа, че си се върнал. Как мина пътешествието?

– Добре, благодарско – отговори неочакваният посетител. Нещо в гласа му обаче подразни Мей Лин и тя затвори очи, осланяйки се само на ушите си. – Таман днес се върнах, човече. Хванах влака от Сан Франциско и оставих моя капитан да води парахода към Ориента. Щото аз си имам друг бизнес тук, нъл' знаеш! – От гласа на този човек бликаше арогантност и Мей Лин не можа да не се запита как е възможно Джоузеф да го смята за свой приятел. Гостът продължи: – Връщам се аз у дома и к' во да видя – госпожата и дъртият не си направили труда да изорат нивите! Шъ ли можеш утре да ми помогнеш?

Спомените се стовариха с грохот върху Мей Лин, като лишиха от мускули краката ѝ и я накараха да се свлече на пода, макар умът ѝ да пищеше да бяга оттук. Този глас... Тя познаваше този глас! Провлачените гласни, изядените съгласни... Това беше гласът на Смъртта!

А сега тя вече знаеше и името на Смъртта – Дънкан Кембъл, съседът на Джоузеф!

Значи тук не е в безопасност! Никъде няма да бъде в безопасност!

Тя отпусна чело върху грубите дървени дъски на пода и си наложи да не издава и звук, заслушана в двамата мъже.

Изскърца стол.

– Чу ли, че жълтурковците бяха изхвърлени от Сиатъл? Крайно време беше, да знайш! Казах ти, че постъпваме правилно, когато миналата година ги пръждосахме от нашия остров!

Джоузеф прочисти гърло и отговори:

– Не, не бих казал, че съм чувал за тази работа. Хей, знаеш ли колко съм напреднал с новата къща, а? Искаш ли да надзърнеш?

Тропнаха ботуши, изскърцаха дъски. Скоро вратата зад двамата се хлопна, отнасяйки омразните думи на Кембъл навън заедно с него.

Мей Лин не смееше да помръдне. Стараеше се да диша повърхностно. Докато Джоузеф не се върнеше и не я увереше, че е видял гърба на госта си, тя щеше да си остане скрита зад камината. Мисълта за онова, което би могъл да ѝ стори онзи дявол Кембъл, ако я зърнеше, беше твърде ужасяваща, за да я допуска в съзнанието си, затова тя предпочете да я избута далече назад.

Ала страхът все пак я сграбчи в лапите си. Умът ѝ запищя, когато осъзна, че е била спасена от смъртта от съседа на същия онзи човек, който я беше пратил на смърт. Съдбата не можеше да бъде толкова жестока, че да пощади живота ѝ, само за да я хвърли безмилостно към същия край броени дни по-късно!

Ами ако Джоузеф знаеше много повече за положението, в което се намираше тя, от онова, което показваше? Това би обяснило защо никога не я притискаше за отговори за онази нощ

– Защото знаеше всичко по този въпрос. Ами ако помагаше на Кембъл? Нали преди минути бяха споменали, че лично те са изгонили китайците от този остров?

А тя си беше позволила да му повярва! И което беше още по-лошо, копнееше за него!

Твърде лесно беше свалила бронята си. Твърде бързо.

От мига, в който се беше събудила в колибата на Джоузеф, той се беше грижил за нея, помагайки ѝ да се чувства спокойно и в безопасност. Но сега тя знаеше истината.

Не беше в безопасност.

Беше съвсем сама на този свят.

Водата! Водата я зовеше! Само тя щеше да ѝ подскаже какво да прави оттук нататък!

Внезапно обзета от неистов копнеж да стигне до брега, тя седна нормално, а след това се изправи бавно на крака. Безмълвно и треперейки, премина на пръсти през колибата и стигна до вратата. Като внимаваше да не издава никакъв шум, постави палец върху резето, повдигна го предпазливо и открехна едва-едва вратата.

Мъжете нито се виждаха, нито се чуваха. Мей Лин бавно отвори вратата достатъчно, за да се промъкне и после също толкова внимателно я затвори зад себе си. След това хукна през гората натам, накъдето я зовеше водата, все по-силно и неустоимо.

Този път тя не спря на безопасно разстояние от вълните. Нагази до глезените, без да обръща внимание на забилите се в ботушите ѝ камъни на дъното. Имаше нужда да почувства водата и да чуе съветите ѝ. И едва сега, докато леденостудените вълни я обливаха, тя вдигна глава и осъзна, че нощта е съвсем светла и ясна. Най-светлата от онази нощ на парахода насам.

Луната висеше ниско в небето, голяма, пълна и кръгла, и грееше право към нея. Беше кацнала на върха на планината от другата страна на дългата ивица вода, която граничеше с фермата на Джоузеф, и очертаваше с лъчите си пътека по цялото море, подобно на път. Джоузеф ѝ беше показал карта на острова, така че тя знаеше, че тази дълга ивица вода се нарича пролив Ийст. Ако човек поемеше с лодка наляво от фермата, щеше да стигне до други острови, до други водни пътища и най-накрая – до открито море.

Ала не откритото море беше онова, което я зовеше. Беше луната.

Навсякъде около нея нощта беше замряла, вперила очи в красивата луна. Вперила очи и в Мей Лин, която изведнъж се почувства като напуснала тялото си. В главата ѝ се завихриха въпроси за бъдещата ѝ съдба.

Отговори не дойдоха – нахлуха само спомени. По лунната пътека върху водата Мей Лин видя баща си как я учи на маджонг на старата рахитична масичка пред магазина му видя и как сбръчканите ръце на баба ѝ я направляват търпеливо за дребните, изключително прецизни черни бодове върху червената коприна. Усети аромата на джинджифил и лук, изпълващ въздуха наоколо. Усмихна се, когато зърна баща си да стои зад щанда в магазина – изглеждаше ѝ толкова висок и силен, докато клиентите търсеха съветите му или просто си бъбреха с него, утешени от звученето на родния си език в тази странна и враждебна земя.

Спомените заприиждаха един след друг, все по-бързо и по-бързо, спирайки за миг на една картина, само за да се втурнат отново напред. Привличаха я. Изпълваха сърцето ѝ с покой.

Водата ѝ беше отнела всички близки. Значи трябваше да вземе и нея. Във водата тя щеше да бъде отново със семейството си. Щеше да избяга завинаги от тази болка на самотата и от този жив страх, който глождеше всяко нейно дихание. Водата ѝ беше обявила война и тази вечер тя щеше да я остави да победи.

Мей Лин се загърна плътно със спомените си и без да обръща внимание на студа и на треперещите си крака, пристъпи по-дълбоко в морето. Стъпка по стъпка, напред, докато водата не стигна до врата ѝ. Тялото ѝ се разтресе от неконтролируеми спазми. Протегна напред крак в търсене на следващата стъпка. Но вместо скали усети под себе си само вода. Това беше!

– Идвам, татко! – прошепна Мей Лин и направи фаталната крачка, целенасочено сдържайки импулса си да си поеме дълбоко дъх.

Студената вода се плъзна около нея и над главата ѝ, задърпа дрехите ѝ и започна да я влече надолу. Тя не се бореше. Нито риташе, нито размахваше ръце. Широко отворила очи. Потъваше.

Дробовете ѝ я заболяха от липсата на въздух. Тя се бори с инстинкта си колкото можа, но накрая дробовете ѝ се свиха в спазъм, принудиха устата ѝ да се отвори и там, където би трябвало да влезе въздух, нахлу вода. Мракът пропълзя в очите ѝ и се уви около главата ѝ. Тя го приветства, предавайки се на топлите му пипала. Отпусна се в обятията му.

Следващото, което си спомняше, беше как главата ѝ пробива повърхността на водата и тялото ѝ се сгърчва, изхвърляйки от себе си солената вода чрез неконтролируеми пристъпи на кашлица. Едно от пипалата на водното чудовище я беше притиснало за стомаха, но вместо да я влече към дълбините, то започна да изтласква водата от дробовете ѝ. Гърдите ѝ пламнаха. Гърлото ѝ пламна. Цялото ѝ тяло се разтресе в конвулсии.

Усети как коляното ѝ се удря болезнено о камък и си даде сметка, че някой я влече към брега. Едва тогава осъзна, че онова, което я беше сграбчило, не бяха пипалата на смъртта, а ръцете на Джоузеф. Незнайно как Джоузеф я беше забелязал да влиза в океана и сега я вадеше от него. Отново. Спасяваше я от собствената ѝ съдба, пазеше я от онова, за което беше орисана.

Постави я внимателно върху каменистия плаж, започна да масажира ритмично гърдите ѝ и да шепне:

– Мей Лин, кажи нещо! Дишай! Дишай!

Нещо в стомаха ѝ се преобърна и тя се изви на една страна, за да го изхвърли върху чакъла и мидичките под себе си. Водата от дробовете ѝ изригна. Тя продължи да кашля дотогава, докато усети, че може да си поеме дъх, без да се задави.

Въздухът беше приветстван с благодарност от дробовете ѝ, но не така доволно от кожата ѝ. Тя потрепери, макар че продължаваше да покашля и да плюе вода.

– Какво правеше там, а? Можеше да се удавиш! – възкликна Джоузеф. Големите му ръце отметнаха косата от лицето ѝ и се плъзнаха по ръцете и краката ѝ, за да проверят дали не се е наранила. Топлината, излъчваща се от тях, върна бързо Мей Лин в тялото ѝ от мястото, където я беше привлякла луната.

Тя седна и обгърна с ръце раменете си. Луната продължаваше да я мами към водата, но пътеката ѝ постепенно избледняваше, отдръпвайки се от нея. Отхвърляше я.

– Трябваше да ме оставиш – промълви тихо.

– Какво? – възкликна той и ръцете му се отдръпнаха от нея.

– Трябваше да оставиш водата да ме вземе.

Реакцията му беше мълчание, което тя изтълкува като размисъл. Мисълта, че той ще стои преспокойно и ще я гледа как умира, прониза гърдите ѝ толкова болезнено, че тя не успя да се сдържи и простена, едва сега осъзнаваща, че една малка частица от нея се е надявала тя да не му е съвсем безразлична.

Но очевидно беше грешала. Обуздавайки болката си, тя изплю поредната порция вода и промърмори:

– Морето е моята съдба, а ти ми я отнемаш вече два пъти! Моля те, повече не се меси! – И докато не беше успяла да размисли и да си даде сметка колко прекрасно е дробовете ти да бъдат пълни с въздух, тя се изправи и пак се насочи към водата. – Дзай джиан, Джоузеф!

И навлезе обратно в морето, докато то не стигна до коленете ѝ. Ходилата и краката ѝ бяха насинени от камъните отдолу, но съвсем скоро щеше да престане да усеща каквото и да е болка.

В този момент обаче той сграбчи ръката ѝ и я завъртя така, че я обърна с лице към себе си. Под светлината на луната лицето му се виждаше съвсем ясно, а в него, заровено дълбоко под тези негови кошмарни косми, тя зърна нещо изненадващо. Страх.

– Защо искаш да се самоубиеш? – извика той и я разтърси. – Кажи ми!

Тя срещна съвсем спокойно обезумелите му от страх очи и изрече:

– Преди две седмици аз и моето семейство бяхме прогонени насила от дома си от белите мъже, а после качени насила на един кораб. Казаха, че ни изпращат в Китай, но после аз... – Млъкна, спомнила си за дявола Кембъл. Спомнила си, че той е приятел на Джоузеф.

Спомни си, че не може да има доверие на никого. С пулсираща от болка глава тя плъзна поглед към дърветата и извика:

– Къде е той? Къде се крие?

– Кой, човекът, който беше преди малко тук ли? Приятелят ми Дънкан Кембъл? Какво общо има пък той с всичко това?

– Къде е той? – настоя тя, като продължаваше да оглежда мрака сред дърветата.

– Кембъл си отиде. Прибра се у дома си.

Тя кимна. Повярва му, без да знае по каква точно причина. Страхът ѝ се уталожи достатъчно, за да може той да я прегърне и да я изведе от морето, докато не застанаха още веднъж на острите мидички и камъни, които покриваха плажа: Очите ѝ обаче отказваха да се откъснат от гората, от която Кембъл можеше да се появи всеки момент.

Джоузеф придърпа Мей Лин към гърдите си, притисна я към себе си и започна да разтрива гърба ѝ с големите си ръце, за да я стопли. Напълно изтощена, тя се разтопи в обятията му, привлечена от чувството за безопасност, с което той я даряваше и на което тя знаеше, че не може да вярва, ала въпреки това вярваше.

– Познаваш ли човека, който дойде тази вечер в колибата ми? – Гласът на Джоузеф прозвуча като гръм в ухото ѝ, заглушаващ въздишките на дърветата и плисъка на вълните.

Тя само кимна на рамото му.

– Наранил ли те е?

Кембъл никога не я беше докосвал, както вероятно си мислеше Джоузеф, и въпреки това я беше наранил. Беше я наранил много по-силно, отколкото една човешка душа би могла да понесе.

Когато тя не отговори, Джоузеф зададе друг въпрос:

– Откъде си сигурна, че е бил той? Нощта е тъмна, а когато той влезе в колибата, ти беше в другата стая...

– Сигурна съм – промърмори тя и се отдръпна леко от него. – Издава го гласът му.

Джоузеф кимна и отпусна безпомощно ръце край тялото си.

– Вероятно си права – промълви.

Мей Лин се обърна към водата и видя, че луната се е издигнала високо над планината и океана.

– Какво ти стори той? – Въпросът на Джоузеф прозвуча така приглушено, както шумолеше гората на няколко крачки зад него, и въпреки това я прониза отново със стрелата на страха, като че ли споменът за онази нощ би повикал по магически начин Кембъл. – Той ми я приятел – допълни Джоузеф. – Затова трябва да знам какво е сторил!

– Не мога – прошепна тя и пак пристъпи, защото водата щеше да отнеме завинаги болката ѝ.

– Не влизай във водата, Мей Лин! – изрече нежно и умолително тихият му глас точно до нея, макар че ръцете му не я докоснаха. Краката ѝ сами спряха. – Позволи ми да ти помогна! Ще ти намерим място, където ще бъдеш в безопасност! Обещавам ти! Не искам никой повече да ти причинява зло!

Тя не знаеше защо, но му повярва. Досега никой друг бял човек не ѝ беше показвал, че носи в сърцето си и доброта, но точно на този тя повярва. Обърна глава към него и зърна потвърждението за тази доброта в очите му. Той протегна ръка към нейната и лекичко я стисна.

Без да изпуска ръката му, тя се обърна за миг, за да погледне през рамо към водата – търсеше виденията, които преди малко я бяха подмамили. Но единственото, което видя сега, беше лунната светлина, танцуваща върху черните плискащи се вълни. Каквито и духове да беше имало там преди, сега си бяха отишли. Водата повече не я искаше.

Нощният бриз проникна през мокрите ѝ дрехи право в костите ѝ и цялото ѝ тяло се разтрепери. Пламналите ѝ дробове предизвикаха нов разтърсващ пристъп на кашлица. Когато кашлицата приключи, тя се почувства като изцедена. В съзнанието ѝ изплува видение за огъня в камината на Джоузеф и тя закопня за него.

Направи крачка към дърветата, но пак спря, обърна се към него и изрече:

– Благодаря ти, Джоузеф!

Надяваше се той да разбира за колко много неща му благодари.

– Пак заповядай, Мей Лин! – отговори с нежна усмивка той и стисна леко ръката ѝ.