Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсет и пета глава

9 ноември 1894 г., петък.

Фермата Макелрой, остров Оркас.

МЕЙ ЛИН чу пристигането на зълва си много преди да види самата Елизабет – възбудените викове на Ян-Тао, лаенето на кучето, оплакванията на сестрата на съпруга ѝ.

През последните дни тя почти не ставаше от дивана в дневната. Спеше, когато ѝ позволеше болката, и помагаше на сина си – също когато ѝ позволеше болката, което не беше особено често. Всички останали мигове от дните и нощите ѝ бяха посветени на бродерията. Независимо от нарастващата болка, независимо от отслабващите сили тя беше длъжна да завърши тази бродерия. Снощи, много след като Ян-Тао беше заспал, тя беше прикрепила и последния ръкав към робата. По него имаше още малко работа, ала тя си знаеше, че няма за кога да отлага повече.

Мей Лин гаснеше бързо. Тялото ѝ се самоизяждаше отвътре. Тя знаеше много добре това, но не си позволяваше да се отдава на размишления по въпроса. Не си позволяваше да мисли и за начина, по който щеше да се сбогува завинаги със сина си. Правеше каквото можеше, за да удължи моментите си с Ян-Тао, но с пристигането на Елизабет вече нямаше накъде да отлага.

– Мама е вътре и лежи – чу тя сина си да уведомява гостенката им още на двора. – Болна е – последното беше изречено с такава мъка, че Мей Лин беше принудена да разтърка топката, която се свря в гърдите ѝ, толкова голяма беше.

– А къде е баща ти? Мислех, че ще ме чака на пристанището – гласът на Елизабет ставаше все по-силен и по-силен, което подсказа на Мей Лин, че наближават верандата и скоро ще бъдат в къщата. Тя се опита да се изправи на треперещите си лакти и прокара костеливите си пръсти през косата, увиснала унило върху раменете ѝ.

Щеше да бъде добре да се беше изкъпала преди пристигането на Елизабет.

– Не знаеш за татко? – възкликна Ян-Тао, докато отваряше вратата и влизаше пред леля си. – Татко е...

– Ян-Тао! – прекъсна го майка му. – Направи ни чай, ако обичаш и донеси от онези сладки, които ти... които ние направихме – беше ѝ крайно неудобно да признае пред зълва си, че нейният седемгодишен син се занимава изцяло с готвенето и печенето.

– Боже господи! Виж се само на какво приличаш, Мей! – извика Елизабет, стояща все още до затворената зад нея врата, без да сваля палтото и ръкавиците си. Плъзна поглед из стаята, сви неодобрително устни и добави: – И каква е тази миризма?

– Миризма ли? – Мей Лин не беше усетила никаква миризма.

Елизабет поклати глава и завъртя очи, като че ли искаше да каже, че снаха ѝ е безмозъчно същество. После се втурна към прозореца и го отвори широко, пускайки студения ноември вятър да захапе крехкото тяло на Мей Лин.

Но вместо да озвучи оплакването, което моментално застана на устните ѝ, Мей Лин придърпа върху себе си одеялото, което преди известно време беше изритала, и изрече:

– Благодаря ти, че дойде, Елизабет!

Елизабет я изгледа измъчено, но накрая се настани на ръба на един стол, намиращ се в другия край на стаята, но срещу Мей Лин.

– В телеграмата ти се казваше, че било спешно, макар че не бих могла да си представя какво е чак толкова спешно, че да се налага да оставям момиченцата си на грижите на нашата икономка и да пътувам в това отвратително време!

Мей Лин започна да завърта очи, но се усети навреме и престана. Въпросните момиченца на Елизабет бяха вече на по седемнайсет години, следователно напълно способни да се грижат и за себе си, и за баща си за няколко дена. Самата Елизабет беше писала в последното си писмо, че една от близначките, май беше Присила, доколкото си спомняше Мей Лин, скоро щяла да се омъжва.

Сега тя преглътна пламъците, които непрекъснато се опитваха да изпълзят нагоре към гърлото ѝ, и промълви:

– Имам нужда от помощта ти, Елизабет!

И без това повдигнатите вежди на зълва ѝ се стрелнаха толкова нависоко, че буквално изчезнаха под периферията на черната ѝ шапка.

– Това го виждам и сама. Къде е Джоузеф?

Мей Лин беше принудена да извърне очи, за да събере сили за онова, което се изискваше от нея. Онзи първи месец след смъртта на Джоузеф беше минал толкова неусетно и в такава мъгла, че на нея изобщо не ѝ беше хрумнало да уведоми сестра му. А после, когато самата тя си беше дала сметка, че времето ѝ на този свят е към края си, беше решила, че би могла да използва тази информация в помощ на плановете си за бъдещето на Ян-Тао.

Защото, ако Елизабет беше уведомена, че брат ѝ е мъртъв, кракът ѝ никога повече нямаше да стъпи тук.

– С огромно съжаление трябва да ти съобщя – започна Мей Лин и използва всичките си останали сили, за да се задържи поне седнала, защото следващите няколко минути бяха най-важните в нейния живот, – че Джоузеф е мъртъв. Загина при корабокрушение по време на буря. Миналия месец. Изчезна безследно.

Ръката на Елизабет се стрелна към устата ѝ, очите ѝ се укокориха, а главата ѝ започна да се върти наляво-надясно, неспособна да повярва чутото.

– Трябваше да те уведомя по-рано, но ние бяхме в толкова дълбок траур, че... – остави фразата си недоизказана със съзнанието, че каквото и да каже, няма никакъв смисъл.

– Ето чая ти, мамо! – обяви Ян-Тао, внасяйки подносчето. Придърпа малка масичка близо до дивана, наля една чаша, постави я близо до майка си и се обърна към леля си с думите: – Как предпочиташ чая си, лельо Елизабет?

Тя очевидно изобщо не го чу, затова момчето повтори въпроса са си. Елизабет примигна няколко пъти, отпусна треперещите си ръце в скута си и прошепна:

– Със захар и сметана, Кенет, благодаря ти!

Ян-Тао кимна. Беше свикнал леля му да го нарича с бялото му име. Изсипа може би последната им лъжичка захар в чашата на леля си и добави мляко, което беше издоил от кравата тази сутрин. Мей Лин дари сина си с топла усмивка, с което безмълвно му даде да разбере колко много се гордее с него. Ако не беше момчето, те нямаха да имат никакво мляко. Нито чай. Да не говорим пък за ядене.

След като той приключи със сервирането на леля си, Мей Лин му подаде ръка, а когато той я пое, тя затвори очи, напомняйки му за силната връзка между тях.

– Благодаря ти, Ян-Тао! – прошепна. – Сега върви да се заемеш със задачите си на двора, докато двете с леля ти си поговорим.

Малката му ръчица потрепери в нейната, подсказвайки ѝ, че той е напълно наясно с темата, която предстои да бъде обсъдена в тази стая. Не можеше да не му се признае обаче, че се държеше като мъж – само кимна, извини се и излезе на двора. Докато го гледаше как напуска стаята, на Мей Лин ѝ се прииска да го повика обратно, но си наложи да мълчи.

След като детето излезе, тя насочи вниманието си към своя чай – беше длъжна да впрегне малкото ѝ останали силици в задачата да не позволи на чашката да се удря в чинийката, докато я вдига към устните си. Над ръба на чашата забеляза, че Елизабет я наблюдава. В очите ѝ се четяха въпросите, които Мей Лин по принцип очакваше. Да, моментът беше настъпил.

Цялата разтреперана, тя остави чая си обратно на масичката – само съвсем малка част от него се беше разляла в чинийката.

– Елизабет – започна, – помолих те да дойдеш тук, за да ти кажа не само за смъртта на брат ти, но и за да те уведомя, че умирам.

Елизабет кимна, като че ли отдавна се беше досетила. И едва в този момент Мей Лин си даде сметка, че сигурно изглежда кошмарно в очите на околните. Бръсна леко една гънка на полата си и продължи направо:

– Като единствената останала жива роднина на Ян-Тао, бих искала да го вземеш с теб, когато си тръгнеш оттук!

Елизабет изпусна чашката си в чинийката толкова рязко, че в се раздрънча.

– Какво?! – възкликна смаяно.

– Моля те да вземеш с теб Ян-Тао и да му осигуриш дом, докато не порасне достатъчно, за да започне да се оправя сам!

– Не мога да сторя такова нещо! – извика Елизабет, скочи на крака, направи няколко крачки към прозореца, затръшна го и отново се обърна към Мей Лин, като кършеше ръце. – Съжалявам, Мей, но нали познаваш съпруга ми? Той никога няма да позволи детето да влезе в къщата ни!

– Той е дете на родния ти брат, Елизабет! – напомни ѝ майката, като се стараеше – макар и не особено успешно – да прикрие гнева в гласа си.

– Не, това не е разрешение на проблема! – продължи да нарежда Елизабет, като че ли снаха ѝ не беше казала нищо. Започна да крачи из стаята с приведена глава, като мърмореше: – Трябва да има и друг начин!

– Ян-Тао умее да се труди. Не се страхува от работа. Ще ви бъде от голяма помощ както в домашните задължения, така и в корабостроителницата на съпруга ти. Ще може да печели сам парите за издръжката си. Освен това разполагам с кесия, която ще ти дам, за да се грижиш за него!

Последното определено накара Елизабет да вдигне глава.

– Колко голяма е тази кесия?

– С петстотин долара – отговори Мей Лин, като извади от сумата, дадена ѝ от Кембъл, цената на телеграмата, стойността на хранителните продукти, които бяха купили от града, и парите, които смяташе да връчи лично на сина си. – Продадох фермата на нашия съсед.

Мей Лин не беше в състояние да накара тялото си да не се стегне при мисълта за Кембъл и за начина, по който беше почукал на вратата ѝ точно пет дена след споразумението им. Без да каже и думица и с типичната си арогантност той ѝ беше подал парите и свитък документи. Само един поглед към листите хартия ѝ беше достатъчен, за да потвърди онова, от което се беше страхувала – той искаше от нея да подпише официално прехвърлянето на нотариалния акт на негово име. През онзи ден тя му беше позволила да види, че е болна и беше успяла да го накара да се изнесе максимално бързо от страх, без да му е подписала нищо. Нямаше представа дали ще се получи, но се надяваше, че липсата на неин подпис ще направи продажбата крайно съмнителна в случай, че някой ден Ян-Тао реши да се върне и да си потърси имота. Даваше си сметка, че тактиката ѝ е измамна, но изобщо не я интересуваше. Беше длъжна да стори всичко, което е по силите ѝ, за да осигури бъдещето на сина си.

– Признавам, че парите може и да помогнат – изсумтя Елизабет, като приседна обратно на стола, макар че продължаваше да кърши облечените си в ръкавици ръце. – Но не мисля, че Кенет ще бъде щастлив с нас. Той е... той не е като нас.

Гневът, който изригна у Мей Лин, беше толкова горещ, че тя беше принудена да изхвърли одеялото от себе си.

"Не! – спря се тъкмо навреме. – Нямам право да развалям нещата! Това е единственият шанс на Ян-Тао!"

Болката избра да нахлуе точно в този момент и преряза толкова силно стомаха ѝ, че тя се сви на топка на дивана. Но после, без да обръща внимание на ужасеното изражение на зълва си, тя продължи да нарежда с равен тон в името на доброто на сина си:

– Единственото, за което те моля, е да го поддържаш нахранен, облечен и в безопасност, докато не порасне! Моля те, Елизабет! Заради Джоузеф!

При споменаването на името на брат ѝ, а оттам и напомнянето за неговата смърт Елизабет се оклюма на стола си. Изведнъж вече нямаше и помен от изпънатия гръб, изправените рамене, вирнатия нос. За първи път, откакто я познаваше, Мей Лин видя, че сестрата на съпруга ѝ може да бъде съвсем различна от закостенялата, тесногръда еснафка, бързаща да съди хората по повърхностни признаци. В този момент тя просто беше сестра, изгубила брат си и страдаща от тази загуба.

– Искам да прегледаш нещата на Джоузеф – изрече тихо Мей Лин, докато Елизабет попиваше очите си с кърпичка, която бе извадила от джобчето на полите си. – Вземи всичко, което ти хареса!

– Благодаря ти! – подсмръкна Елизабет и се изправи на крака, с лице, все така скрито зад носната кърпичка. – Сега бих искала да остана сама. Къде ще ме сложиш да спя?

– В нашата спалня, където спяхме някога с Джоузеф. Аз отдавна вече не мога да се качвам по стълбите.

Елизабет кимна и се обърна. Но преди да се отдалечи, Мей Лин побърза да я спре с думите:

– Ами Ян-Тао? Ще го вземеш ли с теб?

Елизабет отпусна ръка от зачервеното си от сълзи лице и Мей Лин видя, че около устните ѝ са се изрязали нови бръчки от скръб.

– О, Мей... – въздъхна шумно тя, несмееща да я погледне в очите. – Нека помисля, става ли?

Мей Лин я изгледа как изчезва в кухнята, а после я чу как се качва по стълбите, и през цялото това време едва сдържаше треперещите си ръце да не метне с тях нещо по стената. Доколкото можеше да прецени, сестрата на съпруга ѝ щеше да откаже да прибере племенника си, а по този начин щеше да подпише смъртната му присъда. След като Мей Лин си заминеше, той нямаше да има никого на този свят. Нямаше да има дори дом.

Знаеше много добре какво ще стори Дънкан Кембъл, ако завари момчето тук след уговорената дата.

Изведнъж усети как сякаш някой започва да бели кожата ѝ, свличайки я от тялото ѝ. Сграбчи една възглавница, притисна я към гърдите си и се сви от болка. Болка, която отказваше да я отпусне.

Напълно съзнаваща, че Елизабет се намира в стаята над главата ѝ и ще я чуе, Май Лин зарови лице във възглавницата и изрева.

Сестрата на Джоузеф беше единственото спасение за Ян-Тао. Мей Лин нямаше при кого другиго да го прати. На този свят нямаше никой друг, който би могъл да се грижи за него.

Чаят в стомаха ѝ се пресече и се стрелна нагоре. Тя хвърли възглавницата, падна на колене на пода до дивана, надвеси глава над кофата и започна да повръща, докато накрая в стомаха ѝ не остана нищичко.

Твърде изтощена, за да се притеснява какво ще си помисли зълва ѝ, когато слезе, Мей Лин се сви в ембрионална поза на пода.

И заспа, докато преравяше ума си за други идеи как да спаси бъдещето на Ян-Тао, как да спаси живота му.

– Мей, изпий това! Ще ти помогне.

До устните си усети чаша, а после някаква течност, капеща по брадичката ѝ. Гласът продължаваше да ѝ говори, измъквайки я от съня за Джоузеф, в който двамата се разхождаха из залива в неговата лодка. Той ѝ казваше нещо важно, обаче този дразнещ глас продължаваше да отвлича вниманието ѝ.

– Мей, трябва да се събудиш! Събуди се!

Тя простена недоволно, но притежателят на гласа я плесна по бузите и предизвика порой от сълзи от очите ѝ. Мей Лин примигна и ги отвори.

Елизабет я беше подпряла с едната си ръка, обгърнала раменете ѝ. А Мей Лин се намираше отново на дивана, завита добре с одеялото. От другата страна на прозореца над дивана зееше мрак, което ѝ подсказа, че нощта е настъпила отдавна. Беше проспала целия ден. Беше изгубила толкова много време, вместо да бродира или да прегръща сина си, когото съвсем скоро нямаше да може повече да прегърне.

– Ян-Тао? – изфъфли, докато се опитваше да стане.

– Спокойно, той спи. Вече е полунощ – отговори Елизабет, присегна се към нещо на масата и малко по-късно ѝ поднесе чаша с вода. – Ето, пийни си! Кашляше насън. Имаш нужда от вода.

Когато чашата докосна устните ѝ, Мей Лин отпи, но в мига, който водата достигна до чувствителния ѝ до болка стомах, тя се задави и извърна глава.

– Стига.

Елизабет остави чашата на масичката, а после настани Мей Лин обратно на възглавницата ѝ.

– Ти май си доста болна, а?

– Нали ти казах – тросна се болната.

Елизабет сви неодобрително устни, но Мей Лин изобщо не съжаляваше за тона си. Зълва ѝ вече беше отказала да поеме грижите за сина ѝ, така че нямаше никакъв смисъл да продължава да се прави на любезна с нея.

– Връщай се в леглото си – изсумтя Мей Лин. – Нямам нужда от болногледачка!

Елизабет изпъна рамене и се насочи наперено към кухнята. Но вместо звук от качване по стълбите Мей Лин дочу потракване на тенджери и чинии. Не че обърна внимание. Имаше много по-важни неща, които изискваха вниманието ѝ.

Бавно, много бавно, тъй като бързите движения я изморяваха, Мей Лин се изтегли в другия край на дивана, където я чакаше нейният обръч за шиене с прикрепената към него синя роба. Тя повдигна внимателно памучното покривало и отдолу се разкри коприната заедно с образите, които тя беше бродирала с толкова обич през последните седем години.

Тя сграбчи иглата между палеца и показалеца си и тъкмо се канеше да пробие тъканта и да продължи картината, която рисуваше, когато една друга част от робата привлече вниманието ѝ. Остави внимателно иглата и помести робата, за да погледне по-добре. Върху предницата на робата, на десетина сантиметра от ръкава, върху който работеше в момента, се намираше частта, в която тя беше разказала живота си заедно с Джоузеф.

За първи път погледна към робата така, сякаш разглеждаше работата на друга жена. Фонът беше синьото на коприната, върху което шиеше, но чрез иглата ѝ в него бяха втъкани толкова много цветове и модели, че синьото почти не се виждаше. И това важеше почти за цялата роба.

Баба ѝ никога не би познала ръката, изработила всичко това. Някога, когато двете работеха заедно, Мей Лин използваше само съвършено дребните, равни бодове, на които беше обучена. Но на някакъв етап през годините се беше отклонила от наученото и беше започнала да бродира неравномерно, без никакъв видим ред. Тук, където беше изобразила къщата им, бодовете бяха дребни, стегнати и равномерни, каквито трябваше да бъдат, което ѝ помагаше да види дори зърнестата структура на дървото на колоните от двете страни на входа им. Но по-нататък, където растеше гората зад къщата, бодовете ѝ бяха забравили за всички правила и условности. До малкия, стегнат бод имаше друг, два пъти по-дълъг и под съвсем различен ъгъл. Бодовете изглеждаха хлабави, хаотични, извън контрол. Непочтителни.

Мей Лин притвори очи, за да пропъди онова, което току-що беше видяла. Не разполагаше с достатъчно живот, за да повтори работата си. Не разполагаше с достатъчно време, за да поправи грешките си и въпреки това да завърши разказа си докрай, преди силите окончателно да я напуснат.

Изобщо не можеше да става въпрос да не довърши разказа си. Даже искаше до днес да го е направила, за да може Ян-Тао да вземе робата с него, но така и не беше успяла. Не че имаше значение – тя беше обмислила и тази част от своя план.

Планът ѝ беше точен и ясен. Не оставяше място за никакви грешки, а досега тя беше открила вече две – отказът на Елизабет и собствената ѝ работа, от която я хващаше срам.

Трябваше да се откаже. Веднага да се откаже. Трябваше да увие бродерията на кълбо и да я захвърли на дъното на пролива, защото не беше достойна за човешки очи. Не беше достойна за ничии очи и най-вече за очите на сина ѝ. Това трябваше да бъде дар за него, неговата единствена връзка с миналото на предците му и разказ за неговото собствено начало. Тази бродерия, която тя беше започнала, за да може синът ѝ да облече робата на сватбата си, беше неговата пътна карта към корените му и отговор на въпросите, които някой ден със сигурност щеше да има.

А тя се беше провалила.

– Ауу, колко красиво!

Мей Лин вдигна рязко глава и отвори очи. Над нея стоеше Елизабет и триеше ръце в кухненската кърпа, докато очите ѝ пълзяха по доказателството за големия срам на снаха ѝ.

Мей Лин моментално се присегна към памучното платно, за да покрие робата, но Елизабет извика:

– Не, почакай! Какво е това тук? Не е ли Джоузеф?

Мей Лин отпусна безсилно ръка. Винаги се беше мразила, че в присъствието на зълва си се чувства като прислужница. И – както се мразеше и в този момент, пак ѝ се подчини.

– Да, това е Джоузеф – отговори тихо. – Държи Ян-Тао като мъничък. Веднъж, малко след раждането на Ян-Тао, ги заварих да стоят така двамата насред нивите. Стори ми се, че Джоузеф развежда сина си из фермата, така че един ден той да знае къде се е приземила душата му.

– Джоузеф изглежда толкова щастлив!

Направила повторен опит да покрие коприната, Мей Лин изсумтя:

– Ти пък откъде знаеш? Това е само бродерия!

Елизабет грабна покривалото на бродерията и така не позволи на Мей Лин отново да го покрие. После възкликна:

– Ти май не виждаш нищо, нали?

Мей Лин отпусна победена ръце в скута си и промърмори:

– Какво трябва да видя?

Вместо да отговори и въпреки протестите на снаха си, Елизабет извади безцеремонно робата от обръча за шиене, отнесе я в другия край на стаята и я вдигна.

– Погледни! – изкомандва. – Сега виждаш ли?

Но Мей Лин отказа да погледне към така смущаващата ѝ объркана бродерия. Вдигна очи по-скоро към зълва си и прошепна:

– Моля те, внимавай! Това е коприна!

Елизабет обаче не се отказваше. Вдигна още по-високо робата и извика:

– Мей, погледни към Джоузеф, моля те! Това все едно е негова снимка, само че в цвят! Нямах никаква представа, че си способна на подобна красота!

Този път Мей Лин вече погледна. И сърцето ѝ се разтуптя. Наистина, погледнат от такова разстояние, Джоузеф действително изглеждаше като жив, даже ѝ се усмихваше! Радост и гордост се излъчваха от цялото му същество, докато държеше в ръце новородения си син. В този момент обаче сълзите замъглиха погледа ѝ и Мей Лин беше принудена да затвори очи, за да блокира силата на образа на скъпия си съпруг.

Водата не трябваше да ѝ го отнема! Той трябваше да бъде тук, при сина им, да помага на Мей Лин да се бори с онова, което я убиваше! Той трябваше да бъде тук, да се грижи за тях и да ги пази! За да бъдат заедно!

Ала Джоузеф вече го нямаше.

Съвсем скоро и нея нямаше да я има.

– Моля те, Елизабет – замоли се все така със затворени очи, – моля те, вземи с теб Ян-Тао, когато си тръгваш оттук! Виждаш, че аз нямам никакви сили да търся друг човек. Направи го заради брат си! Знаеш колко много обичаше той сина си! Моля те!

Мълчание. Мълчание, което се проточи толкова дълго, че Мей Лин си помисли, че Елизабет е излязла от стаята. Но когато отвори очи, за да се увери, я завари да стои до обръча за бродиране и да се взира с насълзени очи в образа на брат си върху коприната.

– Ще го взема – прошепна. А после, преди Мей Лин да успее да стори каквото и да било, Елизабет се обърна, погледна я в очите и вече по-силно повтори: – Ще го взема! Но да знаеш, че няма да казвам на хората, че е мой племенник! Нямаш представа какво ще направи съпругът ми, ако... – Не довърши.

– Благодаря ти, Елизабет! – промълви Мей Лин и очите ѝ отново се насълзиха. – Ще сторя всичко възможно той да бъде готов да тръгне с теб веднага щом кажеш!

Без да демонстрира никакви чувства повече, Елизабет само кимна и бързо се насочи към кухнята. През рамо обаче подхвърли:

– Тръгваме утре сутрин!

Изведнъж в земята под краката на Мей Лин сякаш зейна яма. Значи това беше последната ѝ нощ заедно със сина ѝ. А утре щеше да бъде последната сутрин, в която очите ѝ щяха да се спрат върху сладкото му, мило лице, в която щеше да може да целуне меките му бузи и да прегърне крехкото му детско тяло.

– Елизабет? – опита се да се провикне тя, колкото сили имаше.

– Какво? – достигна до нея раздразненият глас на зълва ѝ откъм кухнята.

– Помогни ми да се кача по стълбите! Имам нужда да прекарам тази последна нощ при сина си!

Бръчките около устните на Елизабет се бяха увеличили, но тя не изрече и думица, докато внимателно помагаше на Мей Лин да се качи по стълбите в нощния мрак.

Изтощена и трепереща от това усилие, Мей Лин прилегна на леглото на Ян-Тао и изви тялото си около неговото по-мъничко, докато той спеше. И оттам нататък се концентрира върху задачата да запечата всяка частица от него в паметта си. Пое дъха, който той издишваше, в собствените си дробове. Запрати потната му момчешка миризма навътре, в най-дълбоките кътчета на душата си.

На една майка не трябваше да ѝ се налага да се сбогува завинаги с детенцето си.

Утрото настъпи толкова бързо, а с него и забързаното събиране на багажа, за да могат Елизабет и Ян-Тао да пристигнат на пристанището навреме, за да се качат на единствения параход за пътници и товари за деня. За Мей Лин всеки миг, приближаващ я към отпътуването на сина ѝ, беше още по-болезнен и от предишния. Долната ѝ устна вече кървеше непрекъснато – толкова силно беше започнала да я хапе.

Имаше все още твърде много неща за казване, твърде много неща за правене заедно с него.

И твърде малко време.

Сега тя лежеше в леглото му и го упътваше как да прибере вещите си в сандъка, който Джоузеф беше изработил специално за нея като подарък за сватбата им. "Джоузеф, трябваше да си тук!" – помисли си тя за кой ли път този ден.

– Мамо, а кучето може ли да дойде с мен? – обади се по едно време момчето.

– Това не зависи от мен, скъпи. Трябва да питаш леля си.

Ян-Тао внимателно постави лодката, която баща му беше издялал за него най-отгоре върху всички неща и затвори капака на сандъка с въздишка.

– Сигурна ли си, че трябва да тръгна с нея още днес? Ами кой ще се грижи за теб?

Тъй като знаеше, че оттук нататък щеше да има предостатъчно време за почивка, Мей Лин се насили да се изправи на крака, за да стигне до него.

– Сине мой – започна, като постави ръце върху раменете му, – аз ще се оправя, не се тревожи за мен! Когато си тръгнеш оттук, искам да ме запомниш като жива и здрава жена, а не като тази куха черупка, в която съм започнала да се превръщам!

Приливът на болката, този път причинена не от стомаха, а от разбитото ѝ сърце, разтрепери коленете ѝ и я принуди да приседне на ръба на леглото му. Придърпа сина си и го накара да седне в скута ѝ, както когато беше мъничък.

– Сине мой, живей щастливо и обичай силно! – прошепна.

Екотът на думите в съзнанието ѝ прозвуча с гласа на баща ѝ, изричащ същите тези думи преди не чак толкова много години. Притисна сина си към себе си и продължи:

– Обещай ми, Ян-Тао! Обещай ми, че ще бъдеш силен и почтен човек! Труди се усърдно като баща си и търси знаци от нас в света около теб! Когато моето време настъпи, бъди сигурен, че ще намеря начин отново да бъда до теб!

Тялото на момчето потрепери и то подсмръкна. Мей Лин усети как и собствените ѝ сълзи напират в отговор, но се стегна. Сега не беше моментът да се разпада.

– Търси ме в листата, в облаците, в птиците – продължи. – Още не знам под каква форма ще се върна при теб, но със сигурност ще бъда там! Ти никога няма да бъдеш сам, Ян-Тао! Никога!

Този път синът ѝ се разрева истински. Извъртя се и я прегърна силно. Сълзите му измокриха врата ѝ и тя затвори очи, за да запамети завинаги усещането от тях. Ръцете ѝ се плъзнаха нагоре-надолу по гърба му, за да го успокоят, и усетиха костеливите ребра, които някой ден щяха да бъдат подплатени от силни мускули. Болката ѝ се превърна в агония.

Не! Тя отвори очи. Още не трябваше да ѝ се поддава! Трябваше да бъде силна заради сина си!

Вниманието ѝ беше привлечено от някакъв шум край вратата. Обърна се и зърна Елизабет, покрила устни с облечената си в ръкавица ръка и очи, изпълнени с изненадваща влага. Но когато забеляза, че Мей Лин я гледа, побърза да свали ръка и да вирне брадичка.

– Време е – изрече с подрезгавял глас. После отмести поглед от тях и започна да оправя шапката си.

Мей Лин притисна за последен път сина си в обятията си и прошепна:

– Никога не забравяй нещата, на които съм те учила! Никога! Обещаваш ли ми?

Той кимна и тя го избута лекичко от себе си. Покритото му със засъхващи вадички от сълзи лице беше разкривено от мъка.

– Об-б-бещавам – изфъфли детето и изхълца. Едва не изпадна в нов пристъп на ридание, но се стегна и вдигна глава.

– Кенет, можеш ли да носиш сандъка?

Ян-Тао погледна първо към леля си, а после обратно към майка си и Мей Лин разбра, че той си мисли за името, с което току-що го беше нарекла леля му. От днес нататък той никога повече нямаше да бъде Ян-Тао.

Тя усети как и в нейните гърди се надига ридание, но преглътна силно и не му позволи да излезе навън.

– Да! – отговори храбро момчето.

– Да какво? – изгледа го многозначително Елизабет.

– Да, мадам! – реагира моментално детето. – Мога да нося сандъка!

"Започва се!" – помисли си с мъка Мей Лин. Щеше ѝ се да има друг начин.

Ян-Тао затътри сандъка след себе си и после надолу по стъпалата, където той започна да се удря и да оставя драскотини и очукани места във всяка дъска. Мей Лин тръгна след него, отпусната тежко върху ръката на Елизабет. Кучето тичаше в кръг в кухнята, възбудено от цялата тази бъркотия.

Отвън Елизабет вече беше натоварила каруцата на Джоузеф с неговите неща – кутии с неговите дрехи, огледалото, пред което той се бръснеше, люлеещият се стол, който беше изработил за съпругата си, когато беше бременна. Мей Лин плъзна поглед по всяка една от тези вещи, натрупани една върху друга в каруцата, погалвайки ги мислено така, сякаш наистина ги докосваше.

Но по-добре беше да ги вземе Елизабет. По-добре сестра му, отколкото онзи дявол Кембъл!

През тялото ѝ подобно на светкавица премина пламъкът на яростта и тя го сграбчи, защото знаеше, че той щеше да ѝ дава необходимите сили за миговете, които предстоят. По-добре да изгаря от ярост, отколкото да чезне от скръб.

– Почакайте малко! – извика внезапно тя, спомнила си най-важното. – Само още едно нещо!

Колкото можеше по-бързо предвид отслабналото си тяло, Мей Лин се запъти към дневната и към обръча с бродерията си. Копринената роба лежеше там, където я беше оставила снощи Елизабет.

Без изобщо да спира, за да не си дава време да обмисля решението си, тя грабна ножиците си и сряза грубо недовършения ръкав. Остави го да си виси на обръча унило, с увиснали към пода разнищени краища.

После внимателно сгъна останалата част от бродираната роба, уви я с предпазното памучно платно и завърза малкото вързопче с дебел конец от чилетата си за бродиране. Когато се обърна, видя, че Елизабет и Ян-Тао седят рамо до рамо на прага на кухнята.

– Ян-Тао, това е за теб! – изрече тържествено. – Това е твоята семейна история и най-важното нещо, което бих могла някога да ти дам! Пази го като очите си – обърна се към Елизабет и добави: – Нали ще му помогнеш да пази това?

Елизабет кимна безмълвно.

Удовлетворена, Мей Лин постави вързопчето в ръцете на сина си и допълни:

– Исках да ти поднеса завършената роба, но не ми стигна времето. Разказът, който ще видиш тук, не е довършен. Сега ще довърша този ръкав и ще ти го оставя в твоето тайно скривалище. Където Бок гуей няма да може да го намери! Някой ден, когато пораснеш, ще се върнеш и ще си го прибереш, нали?

Момчето кимна, впери в майка си зачервените си очи и възкликна:

– Ама ти знаеш за тайното ми скривалище?

– Разбира се! – усмихна се тя. – Аз съм твоя майка – тук ѝ се наложи да замълчи за момент, преди да продължи: – А сега върви! Не искате да изпуснете парахода, нали?

Ян-Тао сведе глава, втурна се към нея и скочи толкова бързо в обятията ѝ, че тя отстъпи крачка назад, но все пак успя да се задържи и не падна.

И още един път си позволи удоволствието да прегърне детето си и да прошепне:

– Обичам те, Ян-Тао! Дори и всичко останало да забравиш, това помни цял живот!

– И аз те обичам, мамо! – изхълца момчето, отново ридаещо.

– Хайде, вече трябва да тръгваме – изсумтя зад тях Елизабет. – По разписание параходът тръгва оттук в десет часа. Ще закъснеем!

– Сбогом, Ян-Тао! – извика Мей Лин, изтласка сина си от себе си и си наложи да издърпа ръце от него.

– Не, не мога да тръгна! – поклати глава той през сълзи. – Няма да те оставя сама!

– Трябва да тръгваш, сине! Не можеш да останеш тук!

– Но, мамо, аз мога да ти помагам! – простена детето с покрусено лице. – Мога да ти помогна да се почувстваш по-добре! Ще видиш!

Мей Лин усети познатото прерязване в стомаха си и още по-познатото гадене, надигащо се оттам. Приведе се, сложи ръце върху болката и я притисна, за да я облекчи. Накрая изрече твърдо:

– Единственият начин, по който можеш да ми помогнеш, е да заминеш с леля си и да ме дариш с радостта да знам, че имаш бъдеще! А сега върви!

– Не, мамо! – Хвърли се отново към нея той, но тя не се огъна.

Хвана го за раменете и спря буйния му устрем с думите:

– Не, Ян-Тао! Не можеш да останеш тук! Върви! – Обърна го с гръб към себе си, побутна го лекичко напред и повтори: – Върви!

Елизабет поведе колоната към задната врата на къщата, пред която ги очакваха каруцата и впрегнатият в нея кон. Ян-Тао вървеше по-бавно, с леко извърната назад глава, за да не изпуска от поглед майка си.

– Дзай джиан, Ян-Тао!

– Дзай джиан, мамо!

С глава, приведена толкова ниско, че черната му коса покриваше очите му, Ян-Тао се затътри на двора и се качи в каруцата на капрата до леля си. Кучето му моментално скочи при тях. Елизабет се съгласи да го вземат.

Мей Лин се отпусна немощно върху бравата на вратата на кухнята. Имаше чувството, че някой е изтръгнал сърцето ѝ и го е хвърлил в каруцата заедно с целия ѝ живот. Видя как синът ѝ притисна вързопчето с бродираната коприна към гърдите си, докато се поклащаше от движенията на каруцата, и ѝ се прииска с всяка фибра на тялото ѝ да може да го повика да се върне.

Но той трябваше да замине. Това беше единственият му шанс да живее.

Когато каруцата наближи края на двора, Ян-Тао се обърна и храбро вдигна ръка за последно сбогом с майка си. В отговор Мей Лин също вдигна ръка, но после, осъзнала, че така и двамата се измъчват още повече, се обърна, влезе и затвори вратата, поставяйки я като преграда между неговия поглед и нейния.

После се отпусна на вратата и затвори очи. И изведнъж вече не стоеше в собствената си къща, а на палубата на един параход в мрачна нощ. Видя се седнала на перилата, готова да скочи в студените води под нея. Зад нея беше застанал баща ѝ, с насинено и окървавено лице, разкривено от болка, но не заради раните, а защото се прощаваше завинаги с нея. Докато Мей Лин наблюдаваше тази сцена, по-младото ѝ аз протегна ръка към баща ѝ, умолявайки го да ѝ позволи да остане, но той само поклати глава и се смръщи, за да прикрие мъката си.

А после вдигна ръце и я бутна от перилата право във водовъртежа на черните океански вълни.

Едва сега, от позицията на бъдещето Мей Лин видя как сякаш цялото му тяло се сгърчи. Перилата бяха единственото нещо, което го придържаше прав, докато очите му обхождаха вълните за неговата дъщеря.

– Дзай джиан, Мей Лин! – прошепна той в студената нощ.

Озовала се обратно в своята кухня, Мей Лин усети как познатата мрачна бездна отново я зове в дълбините си. Неспособна да се бори повече, тя се свлече върху мръсния дъсчен под и прошепна:

– Сбогом, татко! Сбогом, сине мой!