Момичето, което пишеше върху коприна

Двайсет и осма глава

23 август, четвъртък. В наши дни.

Медицински център "Харбървю", Сиатъл.

ЩОРИТЕ бяха спуснати срещу залязващото слънце, което превръщаше единствената лампа, включена над болничното легло, в прожектор, осветяващ крехкото, покрито с болнични чаршафи тяло отдолу. Ридания разтърсиха Инара, когато още от прага на стаята видя колко дребен и слаб изглежда баща ѝ с всичките тези тръбички, излизащи от носа му и влизащи във вените му. Апаратурата до леглото отчиташе с тихи пискливи звуци всяко боязливо движение на сърцето му. Тя се доближи до него и прошепна:

– Татко?

– Той спи – достигна зад нея гласът на брат ѝ, измъкващ се от сенките в ъгъла. Изглеждаше остарял най-малко с двайсет години от последния път, когато тя го видя. Сакото и вратовръзката му липсваха, ризата му беше измачкана. Косата му стърчеше във всички посоки, а лицето му беше сивкаво и пребледняло, с огромни тъмни кръгове под очите. – Радвам се, че успя да дойдеш!

Тя се отпусна в прегръдките на брат си, без да сваля очи от баща им.

– Как е той? – попита.

– Никак не е добре – отговори с дълбока въздишка Нейт. – Този път уврежданията са необратими. Въпрос на време е.

Тя се отдръпна гневно от него и почти извика:

– Защо вече не си намерил специалисти, които да му помогнат? Какво искаш да кажеш с това, че е въпрос на време? Ако не ти, то тогава аз ще намеря когото трябва – и се протегна към чантата си за смартфона, за да открие кой е водещият кардиолог в региона.

Нейт постави ръка върху нейната и отрони:

– Нара, вече нищо не можем да сторим! Сърцето му е твърде слабо и няма да издържи операция!

Всичко в нея се смръзна. Ушите ѝ писнаха.

– Искаш да кажеш, че татко умира?

Адамовата ябълка на Нейт подскочи, толкова силно беше преглъщането му, когато промърмори:

– Поне този път разполагаме с време да се сбогуваме!

Напомнянето за неочакваната смърт на майка ѝ накара краката ѝ да се разтреперят, но поне постигна целта си. Изпълнена с огромна болка, тя хвана нежно ръката на баща си и я задържа между своите две.

– Хей, татко! Здравей! Аз съм, Инара!

Кожата му се усещаше топла, но ръката ѝ сякаш не беше ръката на баща ѝ. Неговата ръка беше по-силна. Неговата ръка щеше моментално да я стисне лекичко в отговор.

– Лекарите имат слаби надежди, че ще изкара нощта – изрече Нейт, заобиколи от другата страна на леглото и постави ръка върху челото на баща си, като че ли родителят беше той, а не обратното. – Оливия и Джен отидоха да доведат децата, а Адам в момента е в операция. Все още не знае.

– Смятат да доведат децата тук? Сигурен ли си, че идеята е добра?

Без да сваля и за миг очи от лицето на баща им, Нейт поклати глава и промълви:

– Не, не съм сигурен. Но си мисля, че за тях ще бъде добре да си вземат сбогом с дядо си, въпреки че надали ще схванат особено случващото се наоколо.

Нов вид болка нахлу като вълна в нея и извика сълзи в очите ѝ, които се застичаха неудържимо по бузите ѝ. Дядо. Баща ѝ беше прекрасен дядо, който много обичаше внуците си. Сега те бяха твърде малки и сигурно след няколко години вече нямаше да го помнят. Може би само Уил, най-големият син на Оливия, щеше да има някакви бледи спомени от него, но все пак беше само на девет. Дори той няма да си спомня всички пъти, в които дядо му беше играл на карти с него, беше го учил как да удря топката за голф или как се играе на криеница, като се криеше на явни места, за да не плаши по-малките си внучета.

А ако тя самата някой ден имаше деца, те пък изобщо нямаше да са го познавали.

– Хей, какви са тези сълзи? – Баща ѝ едва си поемаше дъх, но гласът му прозвуча изненадващо силно насред утихналата стая. – Не позволявам да плачете!

– Татко! – Като внимаваше да не разбута тръбичките около него, Инара се приведе и го прегърна, благодарна, че той все още е с тях. – Как се чувстваш?

Ръцете му потупаха слабо нейните – само толкова можеше, само толкова сили имаше. Тя се изправи, но пак хвана едната му ръка и продължи:

– Нейт каза, че децата всеки момент ще бъдат тук.

– Добре, добре – изхриптя, като се закашля той и лицето му се сгърчи от болка. – Вода!

Тя му помогна да пийне вода от чашката със сламка, сложена на шкафчето до леглото му. Когато се напи, баща ѝ отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Болката изписа дълбока бяла линия от двете страни на устните му. Инара никога през живота си не беше виждала баща си така безсилен.

– Поспи си, татко – прошепна. – Почини си!

Но той леко поклати глава и прошепна:

– Трябва да говоря с теб, Нара!

Тя погледна въпросително към брат си, но той само сви рамене. Нямаше никаква представа.

– За какво, татко? – попита.

Сивосините му очи се впиха в нейните и той изрече кратко:

– "Старбъкс".

О, не, точно сега ли?! Преди той да беше изрекъл каквото и да било повече, тя осъзна, че е крайно време да му каже.

– Татко, искам да знаеш, че никога не съм искала да влизам в международния бизнес. Направих го само защото си мислех, че ти...

– Да, знам – прекъсна я той. – Винаги съм го знаел и въпреки това ти позволих. Но сега искам от теб да се заемеш с онова, което ще те направи щастлива! Сигурна ли си за хотела?

– Разбира се! – възкликна слисана тя, не успя да се сдържи и се засмя. – Винаги съм била сигурна. Ти сериозно ли...

Баща ѝ стисна ръката ѝ и с това отприщи нов порой сълзи.

– Значи с това трябва да се заемеш! – Разкашля се. – Когато аз... си отида... ще разполагаш с всичко необходимо за тази цел. Както и Нейт, и Оливия. Погрижил съм се за всичко. Ако мечтата на живота ти е да имаш хотел, тогава направи хотел! Аз съм изцяло с теб!

Баща ѝ се смълча, а в нейната глава настана същински хаос от мисли. Значи можеше да задържи хотела! Да, наистина беше искала точно това, но никога не го беше искала на подобна цена.

– Извинявай, че ти се бърках – гласът на баща ѝ звучеше все по-немощно и тя си даде сметка, че той използва последните си сили, за да говори с нея.

– Шшт, татко, всичко е наред! Няма нужда да приказваш!

Той обаче поклати глава, дръпна лекичко ръката ѝ, за да я накара да се приведе, и продължи шепнешком:

– След като намери онзи ръкав, аз се уплаших не на шега! – Замъглените му очи я умоляваха да го разбере. – Защото видях какво стори истината с майка ти. Промени я, смрачи я някак си. Не исках такова нещо и за теб. Мислех си, че ако се махнеш от острова, всичко това постепенно ще отшуми.

– Значи всичко е било заради ръкава? Даже прекратяването на субсидията ти! – възкликна объркано тя, поклати глава и тъкмо се канеше да каже още нещо, когато се сети, че и брат ѝ е тук, а той не знае нищо за страшната семейна тайна. Затова, подбирайки думите си, попита: – Значи всичко е било заради... заради... Дънкан?

Уморените очи на баща ѝ се извърнаха към Нейт, а после пак се върнаха към нея. Той стисна устни, но след малко изрече:

– Кажи му! И на Оливия. Те трябва да знаят. Но после – помести се, за да вдигне и другата си ръка и да я хване и с двете си ръце, и добави: – Знаеш ли колко много ми напомняш за майка ти? Толкова приличаш на нея! Много се гордея с теб! – долната му устна потрепери.

Сълзите ѝ отново бяха потекли и единственото, което можеше да направи, беше да кимне в знак, че го е разбрала.

Баща ѝ пусна ръката ѝ, изтри собствените си сълзи и промълви:

– Ще ми се да можех да видя твоя хотел!

– Можеш да го видиш, татко! – извика тя, внезапно обнадеждена. – Просто се дръж! Още мъничко!

Той я дари с тъжна усмивка, затвори отново очи и прошепна:

– Не мога, Нара. Ужасно съм уморен!

Инара вече не беше в състояние да сдържа риданията си. Нейт протегна ръка през леглото над баща им, за да разтрие рамото ѝ и да я утеши, но това изобщо не облекчи болката ѝ.

Когато накрая успя да се овладее и да се стегне, тя забеляза, че очите на баща ѝ са все така затворени, затова се озърна, за да потърси стол за сядане. Спря я гласът му.

– Нара... Книгата... На нощното шкафче...

Инара погледна смутено към шкафчето до леглото му, но там намери само кутия с хартиени кърпички и чашката с вода на баща ѝ.

– Каква книга, татко?

– У дома. Ще разбереш.

А после пристигна Оливия с двете си деца, следвана след броени минути от Дженифър, съпругата на Нейт. Семейството се стълпи в миниатюрната стая и всички зачакаха. Възрастните се редуваха да извеждат децата на разходка до автомата за закуски и напитки или навън. Баща им ту идваше в съзнание, ту се губеше, а към десет вечерта лекарят им съобщи, че той е в кома и надали повече ще се събуди.

До единайсет часа си беше заминал.

Инара бутна двойните врати и влезе в стаята на баща си. Последните два дена бяха минали като насън, в телефонни обаждания на близки и приятели и срещи с какви ли не хора – с директора на погребалния дом, с адвокатите на баща им, с финансовия му съветник. Букетите и картичките се нижеха едни след други, както и съболезнователните обаждания по телефона, които тя препращаше към гласовата поща. Местната телевизионна станция взе интервю от Нейт за историята на баща им, но за щастие на Инара на нея не ѝ се наложи да бъде част и от този цирк. Сега, след като всичко беше уредено за погребалната служба на следващия ден и нямаше нищо, което да поддържа мисълта ѝ ангажирана, тя се сети.

Спомни си за книгата.

Когато разтвори вратите към стаята на баща си, сетивата ѝ изведнъж бяха залети от пикантното, сладко ухание на одеколона на баща ѝ. То сякаш нахлу право в главата ѝ и извика в очите ѝ сълзи, каквито тя не смяташе, че са ѝ останали. Може би не беше много добра идея точно сега да влиза тук.

Инара беше пълна развалина. Сълзите ѝ не бяха предизвикани само от случилото се с баща ѝ. Смъртта му сякаш извади наяве цялата мъка на душата ѝ – спомените за майка ѝ, раздялата с Даниел... Загубата на баща ѝ изведе на фокус в съзнанието ѝ и болката от загубата на майка ѝ, а едновременно с това, като че ли то не стигаше, тя се усети, че на няколко пъти посяга към телефона, за да потърси утеха в гласа на Даниел, но само за да си даде сметка, че двамата бяха скъсали. Така тя се оказа напълно сама в скръбта си и едва се държеше.

Сега тя затвори очи и вдиша дълбоко, позволявайки си да бъде обгърната от усещането за присъствието на баща ѝ. За миг си позволи дори да се престори, че той е тук, при нея, облегнат на възглавниците в леглото си, четящ вестник. Когато беше малка, често влизаше тук в съботните и неделните утрини, заварвайки и двамата си родители да седят под завивките си и да четат вестниците си. Тя се шмугваше между тях и черпеше от топлината им, чувствайки се щастлива и в безопасност, обградена от уханията на одеколона на баща си и лавандуловия крем за ръце на майка си.

Ароматът на майка ѝ беше изчезнал преди много години (божичко, колкото ѝ липсваше този аромат!), но този на баща ѝ беше все още силен, като че ли той току-що си беше сложил одеколон, преди да тръгне на работа.

Тя въздъхна, отвори очи и премина по дебелия персийски килим към спалнята. Тук емоциите отново се опитаха да я задушат. Върху полираната дървена повърхност на нощното шкафче на баща ѝ стояха очилата му за четене. Червените светлинки на дигиталния му часовник показваха, че алармата все така беше включена за пет сутринта. До празна чаша от водата имаше едно-единствено хапче, сякаш баща ѝ беше забравил да го вземе в последната си сутрин. А точно до лампиона лежеше стара книга, която изобщо не приличаше на обичайните четива на баща ѝ – нито беше покрита с лъскава обложка, нито имаше на корицата си усмихнатото лице на някой известен индустриален магнат.

Сигурно беше книгата, която той ѝ беше поръчал да вземе.

Тя я взе и се отпусна на ръба на леглото. Обложката на книгата беше от надраскана стара кожа, през средата беше увита няколко пъти с дълга кожена връв. Дневник? Да не би баща ѝ да си беше водил дневник?

Между оръфаните листи стърчеше жълто лепящо листче, на което с почерка на баща ѝ и с главни букви беше написано. АРА".

АРА. Ара? Инара?

Тя си пое дълбоко дъх, развърза кожената връв и разтвори вече чупливите листи на мястото, отбелязано с лепящото листче. И върху него прочете: "ДА СЕ ДАДЕ НА НАРА".

Добре, тате. Какво толкова искаш да видя?

Инара отлепи бележката и се загледа в страницата. И буквално ахна, когато зърна датата, написана от нечия женска ръка в горната ѝ страна: 3 февруари, 1895 година.

Но чий беше този дневник? Инара обърна на първата страница и благоговейно прочете:

Гретна Мактавиш Кембъл,

остров Оркас, щат Вашингтон.

Гретна Кембъл беше съпругата на Дънкан Кембъл, както и баба на Далия. Тя беше онази с лабилните нерви, която живеела постоянно и само на острова, докато съпругът ѝ пътувал до Сиатъл и още къде ли не, за да развива бизнеса си. Вероятно е била съседка на Мей Лин, както и първата жена, прекрачила прага на къщата ѝ след нейното изчезване.

Баща ѝ беше казал, че стари семейни дневници не съществуват, а дори да са съществували, той бил поръчал на Далия да се отърве от тях. Очевидно я беше излъгал.

Внезапно изпълнена с чувство за спешност, Инара включи настолната лампа на нощното шкафче и постави дневника точно под светлината ѝ, за да вижда по-добре доста избелелите редове. Така с дата 3 февруари 1895 година тя прочете следното:

Инара спря за момент. Беше сигурна, че тук Гретна има предвид къщата на Мей Лин. Очевидно Дънкан още от самото начало е имал намерението да построи Ротси. Продължи да чете по-нататък:

Осъзнала истината, Инара остави дневника на прапрапрабаба ѝ да се свлече в скута ѝ. Дънкан не е бил наясно със съдбата на Мей Лин. Което означава, че не я е убил.

Дънкан не беше убил Мей Лин!

Краят на Мей Лин си оставаше все така пълна загадка, но едно поне беше вече напълно сигурно – че тя не беше убита от нейния прапрапрадядо! Вината му за избиването на онези хора от парахода си оставаше, разбира се, но поне не беше виновен за смъртта на тази единствена жена, която Инара постепенно беше опознала и чиято съдба беше разтърсила душата ѝ. Колкото и налудничаво да звучеше всичко това, този факт означаваше много за нея.

– Инара, добре ли си?

Тя вдигна глава и видя брат си, застанал на прага на стаята.

И едва тогава забеляза, че лицето ѝ отново е мокро от сълзи. Изтри очи с пръсти, засмя се и възкликна:

– Той не я е убил, Нейт!

При вида на шокираното му изражение тя се сети, че брат ѝ няма абсолютно никаква представа какво му говори тя. Затова потупа мястото на леглото до себе си и когато Нейт приседна до нея, тя сподели с него тайните си опасения, че основателят на техния род е убил Мей Лин заради земята ѝ. Завърши с думите:

– Обаче татко е разполагал с този дневник тук, в който се казва, че Дънкан не е бил наясно със съдбата на Мей Лин, което ще рече, че той не я е убил! Не е ли прекрасно, а?

Нейт повдигна вежди и я изгледа така, като че ли се съмняваше в здравия ѝ разум, след което изрече предпазливо:

– Но как изобщо е могло да ти хрумне, че Дънкан я е убил? Той е разполагал с предостатъчно пари да си купи всичко, което пожелае!

– Хей, защо сте започнали сълзливия купон без мен, а? – обади се Оливия от прага на стаята. Облечена в перфектно изгладени памучни панталони и колосана риза, тя се хвърли на леглото при тях и добави: – И аз искам да купонясвам!

Инара се засмя, изтегли се на леглото, за да се облегне на таблата отзад до голямата си сестра, и попита:

– Е, какво правите вие двамата тук?

Брат ѝ и сестра ѝ се спогледаха. Отговори Нейт:

– Опитах да се свържа с теб, но ти изобщо не вдигна телефона. И си помислих, че би било добре да се срещнем тримата тук, за да решим какво ще правим с нещата на татко и най-вече с къщата му.

– На трима ни ли я е оставил?

Нейт кимна.

Инара изобщо не беше готова да мисли по този въпрос, затова изпита облекчение, когато Оливия смени темата, изричайки:

– Защо ми се стори, че чух да казвате, че някой бил убил някого?

Забравил за момент за това, Нейт изгледа Инара и отговори:

– Сестричката ни си мислела, че Дънкан Кембъл е убил китайската жена, избродирала ръкава, който тя намери. И аз тъкмо я питах откъде накъде изобщо е могло да ѝ хрумне подобно нещо. Е?

Инара сви крака, обгърна ги с ръце и започна:

– Докато търсех ръкава, научих нещо, което татко много държеше да не огласявам. Една голяма семейна тайна за Дънкан.

Мама също е знаела за това, но го е пазела в тайна. Преди да почине обаче, татко ми поръча да ви разкажа. Мисля, че най-сетне си е дал сметка, че светът трябва да научи истината.

Когато Нейт и Оливия се спогледаха сащисано, тя започна същинския разказ. Разказа им всичко, което знаеше за нощта, в която Дънкан Кембъл заповядал всичките триста и петдесет души на борда на неговия параход да бъдат хвърлени в океана. Докато говореше, забеляза, че по едно време сестра ѝ покрива ужасено уста с ръка, а брат ѝ клати втрещено глава.

– Мисля, че макар и след толкова много време сме длъжни да признаем за случилото се! – завърши Инара. – Помислете си за всички онези семейства, които така и не са узнали какво е станало с близките им! И въпреки че тази истина може да промени отношението на хората към всички добрини, сторени от мама и татко, както и от всички Кембъл преди тях, смятам, че светът трябва да узнае истината! – А като се сети за Даниел, добави: – Смятам, че е необходимо да се извиним!

– Съгласен съм! – отсече веднага Нейт. Оливия го подкрепи с кимване.

– Мисля, че тази истина е разяждала татко така, както започна да разяжда и мен – отбеляза Инара, галейки замислено дневника в скута си. – И мисля, че точно затова той искаше да намеря тази книга, както я нарече той. По този начин е искал да ми каже, че е променил мнението си относно пазенето на тайната.

– Да, мисля, че си права – рече Оливия и стисна лекичко ръката ѝ.

Инара се усмихна с благодарност на сестра си и също стисна ръката ѝ.

– Може и да не ви се вярва, обаче това не е всичко – промърмори, като преглътна. – Съвсем случайно установихме, че синът на Мей Лин е прадядото на Даниел, поради което аз бях длъжна да му разкажа истината за случилото се в онази нощ. И тъй като преди го бях лъгала, като прикривах това, той скъса с мен. Не съм много сигурна как семейството му възприема тази истина, но много бих искала някой от вас двамата да се свърже с тях и да провери дали не биха желали да ни помогнат да разкажем истинската история!

– Разбира се! – кимна веднага Нейт. – Отлична идея!

Оливия обаче изгледа доста странно сестричката си.

– Какво? – настръхна Инара.

Но Оливия само поклати глава и по блестящите ѝ от розовия гланц устни се разля широка усмивка.

– Толкова се гордея с теб, сестричке! – изрече. – Не си спомням дали съм ти го казвала и преди, но сега ти го казвам – гордея се с теб!

Неочакваният комплимент породи нова порция обилни сълзи, но все пак Инара успя да се усмихне изпод воала им и да прегърне сестра си, като промърмори:

– Благодаря, Лив! Означава ли това, че ще ми помогнете?

– Абсолютно! И мисля, че си права за татко – със сигурност си е дал сметка, че истината трябва да бъде разказана – отвърна Оливия, като потупа дневника в скута на Инара. – Но какво ще кажеш да се заемем с това след погребението, а?

– Естествено! – кимна Инара, вдигна дневника и го притисна към гърдите си, за да парира болката, която се появи там в мига, в който стана въпрос за погребението на баща ѝ. А после, сетила се за нещо, възкликна: – Хей, Нейт, как ще ти се отрази всичко това? Знам, че сега ти ще поемеш цялата сила на удара, след като вече си изпълнителен директор на "Премиер Маритайм Груп" и всичко останало!

Той разроши косата ѝ, както правеше, когато тя беше дете, и отговори усмихнато:

– Не се тревожи, ще се справя!

– Благодаря ти, Нейт! – кимна тя, стисна ръката му, а после с другата стисна и ръката на сестра си. – На теб също, Лив!

Докато държеше и двамата, тя вдиша отново уханието на баща си и ѝ се прииска и той да беше тук, заедно с тях.

– Не знам за вас двете, обаче днес аз изобщо не съм настроен за вземане на важни решения! – отсече накрая Нейт, като скочи на крака. – Затова предлагам вечеря и филм у дома! Съгласни ли сте?

– Великолепна идея! – кимна Инара, докато тримата вървяха заедно към вратата.

На прага Нейт се спря и се обърна, за да погледне за последно спалнята на баща им.

– Все едно той току-що е излязъл оттук, нали? – промърмори.

В отговор Инара плъзна ръка в неговата и безмълвно изгаси лампите.