Момичето, което пишеше върху коприна

Петнайсета глава

27 ти, 1887 г., сряда.

Фермата Макелрой, остров Оркас.

МЕЙ ЛИН бавно отвори очи. Слънцето, което струеше ослепително през прозореца, и горещината в спалнята ѝ подсказаха, че би трябвало да е станала много отдавна. Но беше благодарна за възможността да си почине. Все още не искаше да се надига, затова се постара да не помръдва, за да не даде възможност на издутия си корем да окаже натиск върху онези нейни части, които биха изискали посещение до нощното гърне. Вместо това се унесе в мисли.

Изминалата зима беше тежка. И не заради времето – сняг беше валял само около Новата година по календара на Джоузеф и при това се беше задържал не повече от две седмици. Иначе беше просто студено, сиво и влажно. Не, зимата беше тежка заради психическото напрежение, на което беше подложена. От онзи ден миналото лято, когато жителите на острова бяха принудили Джоузеф да предаде раздаването на пощата на друг и Дънкан Кембъл я беше заплашил, Мей Лин се чувстваше непрекъснато преследвана и наблюдавана.

Нямаше никакво желание да напуска фермата, но когато се налагаше да отскочат до Ийстсаунд за провизии или до Порт Таунсенд, или Виктория за по-големи покупки, тя нито за миг не се отделяше от съпруга си. И двамата чуваха обиди, подмятани зад гърбовете им. И двамата забелязваха как хората пресичаха от другата страна на улицата или напускаха магазините, за да не се сблъскат с тях. Повечето отказваха да говорят директно с Мей Лин – преструваха се, че не я виждат, все едно Джоузеф беше сам. Ако изобщо разговаряха с него.

Мей Лин знаеше, че именно тя е причината да не канят Джоузеф повече на вечери в домовете на съседите или на лов и риболов с приятели. Той вече нямаше приятели.

Вярно, че далече от очите на останалите жители на острова отделни хора се отбиваха да видят Джоузеф. Но само защото искаха нещо от него. Още един чифт ръце за вършитбата на житото. Кобилата на Джоузеф, за да я впрегнат в ралото си. Физическата му сила, за да им помогне да издигнат новите стени на оборите си. Плажът му, за да разтоварят на него наетите салове със строителни материали.

Той винаги помагаше.

През изминалата година нито веднъж – и тя специално беше следила за това – никой не се беше отбил нито веднъж при тях, за да им предложи помощ, храна или блага дума. Нито един човек не ѝ се беше усмихнал. Постоянно я игнорираха, сякаш тя не беше съпруга на Джоузеф, а негово псе или може би по-точно – прасето му, което се въргаля в калта.

Тя можеше да преживее пълното игнориране, но ѝ беше омръзнало от начина, по който се възползваха от съпруга ѝ и се отнасяха зле към него заради престъплението му да се ожени за нея. Но какво ги интересуваше останалите как изглежда тя и къде бяха родени предците ѝ? След като беше трудолюбива домакиня и се грижеше добре за съпруга си, какво толкова можеха да се оплачат от нея?

Когато веднъж огласи тези свои мисли пред Джоузеф, той само поклати глава, усмихна ѝ се тъжно и отговори:

– Изобщо не ме интересува какво мислят хората! Аз съм щастлив и се надявам ти също да си щастлива! Щастлива си, нали?

– Да, щастлива съм – кимна тя.

– Е, в такъв случай не ни трябва никой друг!

И така двамата продължиха напред, като се грижеха за фермата и за все по-задълбочаващата се връзка между тях. Но тя продължаваше да се притеснява, че той копнее за онова, което е могло да бъде, ако тя не се беше появила в живота му.

По същия начин от време на време се питаше какво ли би било ако нищо от всичко това не се беше случило.

Дали все още щеше да бродира кесии с баба си и да помага на баща си в магазина? Или баща ѝ щеше да е уредил брака ѝ с някой китаец, почтен търговец като него самия, или някой като Янг Лум? Дали все още щеше да носи мъжки панталони, или щеше да ги е сменила с полите и престилките на баба си? Дали щеше да възприеме облеклото на белите жени, както беше направила тук?

И защо си губеше времето в лежане в леглото и мислене за неща, които нямаха никакво значение и не можеха да бъдат променени?

Примирена с обстоятелствата, Мей Лин се претърколи настрани и изправи наедрялото си тяло до седнало положение. Постоянно отеклите ѝ крака увиснаха от леглото. И както всяка сутрин разтри лекичко огромния си корем, очаквайки движенията отвътре.

Синът на Джоузеф – тя беше сигурна, че детето ще бъде момче – щеше да се роди съвсем скоро и те бяха готови да го посрещнат. Джоузеф беше изработил люлка, която вече стоеше от нейната страна на леглото. Върху кухненския плот на долния етаж беше подредена купчина чисти памучни кърпи, а най-голямата тенджера, с която разполагаха, беше постоянно пълна с вода и приготвена до печката, за да бъде веднага вдигната и сгорещена. Преди няколко месеца Мей Лин беше посетила китайския билкар в Порт Таунсенд, от когото си беше купила билки, за да ѝ помогнат при раждането, както и други – за после. Беше разменила тези билки за четири бродирани кесии, които беше изработила през зимата специално за тази цел – за да спести на Джоузеф необходимостта да се раздели с още от все по-бързо намаляващите му пари.

Без съседи, които да му помогнат при събирането на реколтата през есента, Джоузеф не бе имал никакъв друг избор, освен да остави ябълките и крушите да гният по дърветата. Онази част от реколтата, която беше откарал за продан в Порт Таунсенд, беше успяла да напълни само наполовина баржата.

Но тази година щеше да бъде различно, реши тя, когато най-сетне успя да се изправи на крака, водена от корема си. Нямаше как да не бъде различно, ако искаха да оцелеят!

В мига, в който се изправи, през гръбнака ѝ се стрелна остра болка и се уви около корема ѝ. Тя се приведе одве, с една ръка подпряна на стената пред нея, а с другата – разтриваща корема си, за да понамали болката.

Болки малки и големи, раздиращи и разкъсващи, втрисащи и гадещи... в това се беше превърнал нейният живот напоследък. Мей Лин си свърши работата в нощното гърне, облече се и се заклати надолу по стълбите, за да направи закуска. В момента, в който се появи в кухнята, откъм задната врата се появи Джоузеф, носещ пълна кофа с мляко от сутрешното доене.

– Пощата пристигна – рече, докато оставяше кофата в мивката.

– Толкова рано?

Той свали ръкавиците си, изгледа я с лека усмивка и отвърна:

– Сутринта е към края си, Мей. Реших, че малко повечко сън няма да ти се отрази зле.

Тя се насочи към задната врата, за да погледне небето и сама да прецени. И наистина, слънцето вече се беше издигнало доста по планината Конститюшън и скоро щеше да стигне върха.

– Трябваше да ме събудиш – промърмори. – Днес имам за вършене стотици неща.

Ускори крачка и се завъртя из кухнята да приготви закуска, а Джоузеф се настани на масата, за да прегледа пощата, която извади от задния си джоб. Пърженето на бекон се оказа почти невъзможно, без да окъпе целия си корем в мазнина. А после, когато се наведе да извади тавата с бисквитите от фурната и се опита да се прегъне от кръста, усети, че тежестта на бебето я дърпа напред. Следващият опит направи с подгънати колене и почти беше успяла да хване тавата с увитата си в кърпа ръка, когато Джоузеф зад нея изрече:

– Ела да седнеш! Аз ще довърша закуската! – Отведе я до близкия стол и я притисна леко надолу, докато тя не се предаде и не седна.

– Не мога да си седя тук и да не върша нищо – промърмори недоволно. Никак не обичаше някой да се суети около нея. Никога досега не ѝ се беше случвало и знаеше, че е напълно способна да се грижи за себе си и за съпруга си. – Не мога да те оставя да вършиш моята работа!

Той се извърна назад с вилица в ръка и едва сдържащ усмивката си, изрече:

– Знам, че не искаш да бъдеш неблагодарна, затова ще се направя, че не съм те чул! А ти ще си почиваш! Това в теб е моето дете все пак!

– Мога ли да забравя? Това дете не спира да се движи! Рита, когато заспивам, а когато се събудя, тялото ми отказва да прави онова, което му кажа! Ох! – Пак онази пронизваща гръбнака ѝ болка.

– Какво? Време ли е? – извика Джоузеф, озовал се като по магия до нея. Приклекна и сложи ръка върху корема ѝ. Очите, които отмести от корема към лицето ѝ, бяха огромни. – Какво да направя?

Болката изчезна така светкавично, както се беше появила. Тя поклати глава и разтри леко корема си.

– Не, не е време – отговори. – Просто съм се схванала от толкова дълго лежане.

Той я изгледа по начин, който ѝ подсказа, че не ѝ вярва, но все пак се върна при печката. По едно време каза:

– Ако толкова настояваш да направиш нещо, можеш да ми прочетеш писмото от сестра ми!

Писмата на сестра му изобилстваха от хвалби с нейните дъщери близначки и как съпругът ѝ строял в корабостроителницата си в Такома параход, за който вече се носела славата, че щял да бъде най-великият кораб на всички времена. Мей Лин никога не беше виждала тази жена, но това можеше само да я радва, тъй като Елизабет сигурно щеше да се окаже и на живо такава, каквато беше в писмата си – арогантна, надута, подценяваща Джоузеф и напълно игнорираща съществуването на Мей Лин в живота на брат си.

Сега тя извади писмото от купчината пликове на масата и разгъна ухаещата на рози хартия. Почеркът на Елизабет беше дребен и стегнат, с инцидентни заврънкулки тук и там, сякаш изпитваше особено предпочитание към определени думи. Мей Лин зачете бавно, опитвайки се да разчете на места нечетливите букви:

– Прескъпи Джоузеф, надявам се, че с това писмо те намирам в крепко здраве и добро разположение така, както сме и ние в града – направи пауза и вдигна глава. – Защо тя винаги се изказва така, сякаш Такома е единственият град наоколо?

Джоузеф сви рамене и отговори:

– Това е центърът на нейния свят, така че за нея сигурно е единственият.

Мей Лин поклати глава, но все пак продължи да чете:

– Маркъс си намери нов партньор и най-сетне може да си вземе малко почивка от работа. Аз го информирах, че бих желала да посетя брат си и да се запозная със съпругата му, така че точно това ще направим. Ще пристигнем със сутрешния параход на 12 август и ще останем до края на уикенда – със свито сърце Мей Лин замълча, за да изчисли наум датата. – Джоузеф, ама това е само след две седмици! Дотогава детето би трябвало да се е родило! Няма да мога да поема и нейното семейство! Още днес ще трябва да ѝ пишеш и да ѝ кажеш да не идва още поне един месец! – Пауза. – Тя знае ли, че чакаме дете?

– Да, знае – отговори Джоузеф. – Съобщих ѝ още преди месеци в едно от писмата си – плъзна препълнена чиния пред нея и се обърна, за да сложи закуска и за себе си. – Но защо да не дойде? Би могла да ти бъде от помощ, нали?

Без да вдига очи от храната си, Мей Лин смотолеви:

– Може би. Или да ми отвори още повече работа, каквато тогава ще имам в изобилие – вдигна бисквитата, която Джоузеф беше намазал с ягодовото сладко, сварено от нея миналия месец, и отхапа голяма хапка. После, отворила писмото пред себе си, тя се приведе и продължи да чете: – До нас достигнаха слухове, че вашият малък остров става доста популярен сред жителите на Сатър, така че ние ще сме първите от Такома, които ще знаят със сигурност, дали слуховете са преувеличени.

Джоузеф изсумтя, докато сядаше срещу нея със своята чиния.

– Май очаква да бъде разведена наоколо като турист, а?

Мей Лин впи очи в него и отсече:

– Моля те, обещай ми, че ще ѝ пишеш и ще ѝ кажеш още да не идва! Моля те! Най-добре би било да дойдат след прибирането на реколтата, освен ако, разбира се, не смятат да ни помогнат!

Джоузеф сдъвка внимателно бекона си, прокара го с чаша прясно мляко, загребана директно от кофата, която стоеше още в мивката, и промърмори:

– Ще ѝ пиша.

– Благодаря!

Приключиха със закуската си и прегледаха заедно останалата част от пощата. Сред съобщенията за плащания имаше и едно от Барона, който звучеше доста ядосано, че Джоузеф още не му е платил за стока отпреди три месеца, въпреки че самият той непрекъснато повтаряше, че всеки може да си плати, когато реши.

– Можем ли да му се изплатим? – запита Мей Лин, докато предпазливо провираше едрото си тяло покрай масата, за да стигне до мивката и да измие чиниите.

– Да. Донякъде. Не всичко.

Скоро плодните дръвчета щяха да станат за бране, но Мей Лин щеше да е заета с бебето. Може би щеше да се наложи да си намерят друг източник на доходи. При това скоро.

– Мислиш ли, че би могъл да убедиш Елизабет и Маркъс да ни помогнат с реколтата? – попита по едно време.

– И да си изцапат ръцете? – изсмя се Джоузеф.

Мей Лин направи гримаса, но после насочи вниманието си към почистването на кухнята. След като приключи, тя се обърна към вратата и попита съпруга си:

– За всички животни ли успя да се погрижиш? – Той кимна. – Ами градината? Провери ли дали през оградата не са влизали сърни или зайци?

– Всичко е наред, успокои се! – каза той, изправи се и с ръце върху раменете ѝ и парира намерението ѝ да излезе в задния двор. За да се заеме със задълженията си. – Почакай, искам дати покажа още нещо!

Какво още би могло да има освен дългове, които чакаха да бъдат изплатени, и техният единствен източник на доходи, който се нуждаеше от работа?

– Какво толкова има, Джоузеф? Вече достатъчно закъснях с графика си!

Устните му бяха стиснати, но играещите им ъгълчета ѝ подсказаха, че е намислил нещо.

– Чакай ме тук! – изрече, все така с ръце върху раменете ѝ, като че ли беше решил да я засади точно тук, насред пода на кухнята. – Ей сега се връщам!

Втурна се към задната врата, но спря, за да провери дали не е помръднала. Тя помръдна само една вежда.

Ухилен до уши, Джоузеф отвори вратата и излезе на верандата, където, подпрени на стената, стояха коритото и изстисквачката за пране, чакащи нейните ръце. Той остави вратата отворена и изчезна за миг зад ъгъла, след което се появи, но вече с пакет, увит в кафява опаковъчна хартия.

Усмивката му беше изпълнила едва ли не цялото му лице, когато се приближи към нея и тържествено, сякаш поднасяше приношение, ѝ поднесе пакета с думите:

– Това е за теб! За теб и за бебето!

И срита с крак вратата зад себе си.

Мей Лин изобщо не можеше да си представи какво толкова е поръчал, което да пристигне увито в хартия.

– Какво е това, Джоузеф? Как успя да платиш за него?

Леко смръщване пробяга по лицето му при този въпрос, но превъзбудената му усмивка се върна бързо и той отсече:

– Няма значение! Отвори го!

Мей Лин пое пакета от ръцете му и моментално усети, че стените поддават, което ѝ подсказа, че каквото и да се намираше вътре, беше меко.

Постави пакета на масата, сряза внимателно намазания с восък канап и още по-внимателно разтвори хартията, защото знаеше, че все ще ѝ намери някакво друго приложение по-късно. В техния дом нищо не се хвърляше.

В мига, в който разтвори и последния пласт хартия, ахна.

Вътре я чакаше най-прекрасната синя коприна, която някога беше виждала, по-скъпа и от онези, които баща ѝ едно време продаваше в магазина си. Беше стегната и здраво изтъкана от толкова фини нишки, че на допир беше нежна като вода. Автоматично в главата ѝ проблесна идея за сцена, която тя би могла да избродира върху нежната ѝ повърхност. Магазинът на баща ѝ на улица "Вашингтон", баща ѝ, застанал на прага му, баба ѝ на прозореца горе, на свой ред и тя държаща бродерия.

– Колко е красива! – прошепна тя, макар да не беше сигурна дали има предвид самата коприна или картината, която би могла да създаде върху нея.

– Но това не е всичко! Погледни под плата!

С нарастващо любопитство Мей Лин повдигна топчето коприна и под него откри набор игли за бродерия и най-малко двайсетина различни цвята конци. Късметлийско червено, наситено златно, полунощно черно, морскосиньо, облачно бяло, земно кафяво и всякакви техни нюанси, които тя не можеше да определи веднага – толкова изкусно балансираха цветовете, боядисани от ръце с огромен талант и вековен опит.

– Но откъде знаеш? – обърна се към съпруга си, но само за да си даде сметка, че плаче, защото когато се опита да го погледне, образът му се оказа размазан.

– Не знам – поклати глава той. – Просто разбрах, че те бива много с иглата, след като видях пощенската торба, която ми изработи. А и забелязах как придърпваш непрекъснато роклите си, като че ли не ти е удобно в тях.

– Неудобно ми е заради бебето – прекъсна го тя. – Роклите ми са си наред!

Не искаше да му признава, че просто не може да свикне с тях. Че с всеки следващ ден, в който навлича пристягащите, мрачни дрехи на белите жени, се чувства все по-нищожна. Че има чувството, че губи себе си и своята история.

Но той продължи така, сякаш тя не беше казала нищо.

– А после те забелязах как гледаш коприните в Порт Таунсенд, когато ходи да си купуваш билките. Исках да ти купя едно парче още тогава, но нали това беше непосредствено след като проповедникът Грей се беше отбил у дома, за да ме изнуди да направя дарение за новата му църква!

– Все още смятам, че трябваше просто да му откажеш.

– Ще ми се да го бях направил – отвърна Джоузеф. И двамата знаеха, че кракът им никога нямаше да стъпи в новата епископална църква в Ийстсаунд. – Особено когато те видях до онези коприни – прокара ръка по нежния син плат. – Наистина ли ти харесва?

– Разбира се! Невероятна коприна! Направо съм влюбена в нея!

– Ще си изработиш ли от нея рокля или нещо друго там, което да носиш с гордост и удоволствие?

Тя се загледа внимателно в съпруга си. Той обаче избягваше очите ѝ, предпочитайки да съзерцава плата и конците, разстлани пред него. И тогава тя осъзна, че той беше разбрал. Въпреки старанието ѝ той беше разбрал, че тя мрази да се облича като бяла жена.

– Да – отговори накрая. – Ще ушия роба за себе си и нещичко за бебето!

Обърна се и се отпусна в обятията му. Коремът ѝ пречеше да се приближи до него толкова, колкото искаше, но като се обърна настрани, успя да постави буза върху сърцето му. Познатите удари, които чу, накараха собственото ѝ сърце да претупа болезнено. Това не беше мъжът, когото би избрала за себе си, ако животът ѝ беше протекъл нормално, но именно този мъж тя обичаше с цялото си сърце, с всяка фибра на тялото и душата си. Някой ден сигурно щеше да събере сили и да му го каже.

Болка прониза гърба ѝ, после се стрелна към корема и надолу към бедрата ѝ. Тя затаи дъх и се отдръпна от Джоузеф, за да се приведе с ръце върху коленете.

– Мей? – постави той ръка върху гърба ѝ. Потрепването ѝ издаваше страха му.

Когато болката намаля, тя се насили да се разсмее, за да го успокои и да изглади тревожните гънки около очите и устните му.

– Нищо особено – рече. – Просто ми беше доста трудно да се наведа през този голям корем, за да те прегърна. Сигурна съм, че това няма да е последният път, в който детето ще ни пречи да показваме любовта си един към друг.

Той се засмя с нея.

Болката се беше уталожила ниско в корема ѝ, а бебето избра точно този момент, за да се превърти и да забие крак или лакът в най-нежното женско място. Тя скри болезнената си гримаса, като се обърна към масата, за да сгъне внимателно коприната и да я увие заедно с конците в хартията.

– Ще прибера тези неща в раклата си за шиене, а след това няма да бъде никак зле да се хващам на работа. Ти също, господин Макелрой!

Игривостта ѝ оказа обичайния си ефект. Той се засмя, целуна я бързо по бузата и излезе на двора. След като остана сама, тя се отпусна предпазливо на близкия стол, разтри корема си и изрече тихо в празната стая:

– Днес ли ще излизаш, мъничкият ми? Това ли се случва с мен?

Всеки път, когато се сетеше, че ще ражда без акушерка, тя имаше чувството, че изведнъж я лишават от всичкия въздух в гърдите ѝ. Както стана и сега. Гърлото ѝ пламна. Нямаше да има никого другиго до себе си освен съпруга си, когато даваше живот на своето дете. В най-добрия случай щяха да приветстват на този свят едно здраво дете. В най-лошия – това щеше да бъде последният ден от нейния живот.

Месеци наред не беше спирала да се моли на предците да не позволяват детето ѝ да остава без нея на този свят. Едно чернокосо дете с дръпнати очи със сигурност щеше да има нужда от майка си, която да му помага и да го води в този бледолик свят.

През целия ден болките идваха и си отиваха. След вечеря, когато си даде сметка, че не беше усещала нищо в продължение на няколко часа, Мей Лин остави съпруга си в дневната при счетоводните тефтери, а тя самата се запъти към брега за ежедневното си посещение при духовете на близките си.

Беше все още съвсем светло. Щеше да мине най-малко час, преди слънцето да се скрие напълно в морето в другия край на острова. Мей Лин обичаше такива вечери, вечери, в които топлината на деня продължаваше да обгръща листата и дивите плодове наоколо, изпълвайки въздуха със сладки ухания. Ароматите я караха да затваря очи и да вдишва дълбоко от тях – наслаждаваше се на всеки един нюанс и се опитваше да го скътва дълбоко в спомените си, за да може да черпи от тях през студените нощи на зимата.

Колкото повече доближаваше водата, толкова повече се променяха ароматите. Близо до къщата им тя усещаше сухите, наситени със слънчева светлина ухания на тревата и плодородната почва, но край водата уханията бяха сякаш по-живи. Тук тя долавяше влажните, остри миризми на гъби, растящи в сумрачния килим на гората, огряван много рядко от слънцето, примесени със соления мирис на кафяви и зелени водорасли, разстлани подобно на цветни петна по камънаците на брега.

В този час малко преди залез-слънце заливът почти винаги ставаше стъклен, сякаш някаква невидима ръка изведнъж изключваше вятъра и се разпореждаше на морските животни и на теченията да почиват, изглаждайки повърхността като огледало, за да отразява единствено синьото небе с преливащите се из него оранжеви и розови ивици. На Мей Лин ѝ се искаше да може да разтвори ръце и да попие цялата тази красота и в най-дребните пори на тялото си.

Сега тя отпусна внимателно натежалото си тяло на любимия си объл камък и се замисли за баща си и баба си. Лицата им бяха започнали да губят очертанията си в съзнанието ѝ. Времето заглаждаше острите им ръбове така, както невидимата ръка изглаждаше повърхността на водата. През последната година и половина тя беше живяла само с бели лица около себе си. От време на време, разбира се, най-вече в Порт Таунсенд или Виктория зърваше и по някое азиатско лице, но те почти винаги извръщаха очи от нея в мига, в който виждаха до нея да крачи Джоузеф.

Ако не беше посребреното огледало, което Джоузеф ѝ беше подарил, тя щеше да забрави дръпнатите си очи, изящните черни вежди под черната си коса, гладкото си кръгло лице. Да, започваше да забравя. Започваше да се превръща в една от тях. Но в собственото си отражение виждаше баща си и баба си. Съвсем скоро щеше да може да гледа и лицето на детето си, да вижда в него семейството си и да си спомня.

Може би тогава щеше да престане всяка вечер да посещава водата и да ги търси, опитвайки се да се почувства цяла, но прибирайки се вкъщи още по-раздробена.

– Ти не трябва ли да търкаш дъските по това време, а?

Мей Лин подскочи при звука на този глас. На не повече от десет крачки навътре в морето, в лодката си седеше онзи дявол Кембъл. Лодката му беше пълна с щайги с гвоздеи, инструменти и пакети семена за посев. Тя беше дотолкова потънала в мислите си, че изобщо не го беше чула да приближава. А все си казваше, че трябва да бъде по-предпазлива!

Как можа да бъде такава глупачка! Как можа да изложи себе си и детето си на подобна опасност?!

Страхът изпълни устата ѝ и не ѝ позволи да отговори на неговия въпрос. Изправи се от камъка и колкото можеше по-бързо се насочи към пътеката в другия край на плажа, която щеше да я отведе у дома и при Джоузеф. Към безопасността.

По-бързо, Мей Лин! Вървеше внимателно по камънаците. Де да можеше да побегне! Но издутият ѝ корем, болките, прерязванията в кръста и краката... Най-доброто, което можеше да постигне, беше да се тътри със скорост, подобаваща на вървене. Ако този дявол искаше да я нарани по някакъв начин, беше избрал най-подходящият момент за това.

Върви! Така я подканяше вътрешният ѝ глас. Не обръщай внимание на болките! Върви! Беше изминала половината път до горската пътека, когато кракът ѝ се препъна в един нестабилен камък и се плъзна на следващия, покрит с водорасли и рачета. Неописуема болка се стрелна нагоре по крака ѝ и се сви в корема ѝ подобно на змия, канеща се всеки момент да скочи.

Коремът ѝ избра точно този момент, за да се свие рязко и да запрати болката обратно по краката ѝ с такава сила, че тя беше принудена да се спре и се привие на две, обгърнала с ръце корема си. Не можеше да помръдне, докато болката не я отпуснеше поне малко.

– Не трябва да идваш тук съвсем сама, госпожо Макелрой! – подвикна подигравателно Кембъл, докато се приближаваше.

Тя нямаше сили дори да се обърне към него. Единственото, което можеше да стори, беше да се фокусира върху изпълването на дробовете си с въздух и прогонването на болката навън заедно с издишването.

– Хайде де, така ли се отнася човек към съседа си, а? Като му обръща гръб?

Тя чу разплискване на вода и разбра, че той е доплавал с лодката си до брега и сега върви към нея. Въпреки неописуемата болка успя да накара краката си да се раздвижат. Стъпка след агонизираща стъпка Мей Лин се насочи отново към пътеката.

Но Кембъл я настигна бързо. Първо видя ботушите му, намиращи се на камъните точно до нея.

– Да не си болна? – подвикна погнусено той и тогава тя разбра, че няма да я докосне. Благодари за това на издутото си тяло.

– Какво искате? – успя да смотолеви тя в мига, в който железният юмрук, удрящ безмилостно вътрешностите ѝ, благоволи да спре поне за миг.

– Искам земята ви! – изръмжа той, срита камъните в краката си и ги запрати право в нейните. – Не знам как го направи, но знам, че настрои Джоузеф срещу мен тъй, че сега той не ще да говори с мен. Накарай съпруга си да приеме предложението ми, разбра ли?! Преместете се другаде! Някъде, където такива като теб са желани!

Тя простена заради болката, отново стиснала тялото ѝ. Едва чуваше думите му.

Той отстъпи няколко крачки назад и ботушите му изчезнаха от полезрението ѝ.

– Шъ кажеш на Джоузеф, че съм направил честно предложение, нали? Кажи му да приеме, преди да е станало твърде късно!

– Кажете му го сам! – успя да изстреля тя между два пристъпа на болките.

– О, с удоволствие, стига да не го беше обърнала срещу мен, жълтурке долна!

Юмрукът в корема ѝ отново се сви и се завъртя, като я принуди да коленичи с позорен за нея вик. Цялото ѝ тяло се сви, включително мускулите на лицето ѝ. Въпреки болката тя продължи да диша, фокусирайки се върху момента, в който щеше да я отпусне и да ѝ позволи да намери пътя към дома и към Джоузеф. И точно в този момент по вътрешната част на бедрата ѝ рукна топла течност. Тя се ядоса, че Кембъл става свидетел на толкова интимен момент от нейния живот, но не можеше да стори нищо. Можеше само да диша, за да облекчи болката.

Не го чу как е преминал обратно по камъните и се е върнал на лодката си. Не чу и плясъка на веслата му, когато беше отплавал. Но когато болката понамаля и тя успя отново да надигне глава и да се огледа, него го нямаше. Нямаше и следа от посещението му на техния бряг и тя се зачуди дали всичко това не е било игра на въображението ѝ. Или може би е бил злият му дух, който я преследваше.

– Мей!

Извърна глава и видя Джоузеф, който тичаше през плажа към нея. И едва тогава си даде сметка, че е на четири крака върху камънаците и че лицето ѝ е обляно в сълзи.

Преди Джоузеф да успее да стигне до нея, я стигна поредната пронизваща болка. Тя стисна очи и се опита пак да се фокусира върху дишането си, но този път болката беше прекалено разкъсваща, за да направи нещо друго, освен да страда и да се надява, че ще оживее.

– Хайде да те занеса до нас! – чу да казва Джоузеф, но сякаш от огромно разстояние. После усети ръцете му на гърба ѝ, опитващ се да я вдигне.

– Не ме докосвай! – просъска тя, защото имаше чувството, че ако точно в този момент помръдне, тялото ѝ ще се разкъса на парчета. – Почакай! Дишай! Дишай!

Най-после болката намаля и тя събра сили да вдигне очи към съпруга си и да изломоти:

– Вече мога да се движа, но не мисля, че мога да ходя!

И моментално страхът, който беше зърнала в изражението му, изчезна. Очите му се свиха, челюстта му се стегна. Кимна рязко. Изглеждаше готов да посрещне всеки враг, а в този момент най-големият му враг беше нейната болка. А Мей Лин за първи път от много време усети как собственият ѝ страх отстъпва няколко крачки назад. Защото не беше сама. Джоузеф беше до нея, за да проведат тази битка заедно. Той щеше да ѝ помогне.

Той я вдигна пред гърдите си, а тя обви ръце около врата му, като прошепна:

– Съжалявам, че съм толкова тежка!

– Сладка моя, та ти си миниатюрна даже с бебчето в теб! Не се тревожи, скоро ще си бъдем у дома!

Мей Лин затвори очи и отпусна блажено глава върху рамото на съпруга си. Ужасяваше се единствено от следващата болка, която със сигурност нямаше да закъснее.

Дойде точно когато излязоха от хладината на гората и навлязоха в полето, изпъстрено със сенки, пълзящи бавно към къщата им над окъпаните от слънцето високи треви. Болката я сграбчи и тя изкрещя.

– Какво да направя? – попита Джоузеф, като ускори крачка.

– Спри! Не мърдай! – успя да изсъска тя, стиснала зъби. Той буквално застина на място, а тя обърна фокуса си навътре. Дишай! Дишай! Представи си как бебето застава на правилното си място, готово да се роди. – Добре, сега тръгвай! – изрече веднага, след като няколко минути по-късно болката намаля.

Искаше ѝ се да легне още тук, на тревата, обаче стисна зъби и помоли Джоузеф да побърза. Нямаше да легне, докато не се прибере у дома, в собственото си легло. За нищо на света нямаше да позволи детето ѝ да се роди насред калното поле като мръсно животно, за което я мислеха всички жители на острова.

Джоузеф изпълни молбата ѝ и ускори крачка, но всяко негово движение причиняваше допълнителна агония на и без това нараненото ѝ отвътре тяло. Не че тя се оплакваше. Колкото по-скоро стигнеха в къщата си, толкова по-скоро тя щеше да може да се заеме със задачата да доведе детето им на бял свят.

Влязоха през задната врата на къщата, която Джоузеф захлопна с крак, а малко по-късно вече се качваха по тесните стълби към спалнята. Тя усещаше как ръцете на съпруга ѝ треперят под нея, но знаеше, че никога не би могла да изкачи тези стълби сама, затова търпеливо го изчака да се качи, хванала се здраво за врата му.

Коремът ѝ пак започна да се свива.

– Болката идва! – простена, затвори очи и се подготви за нея. Джоузеф я постави нежно на леглото, а тя се претърколи, обгърна с ръце корема си и го усети как се втвърдява. Отново започна да диша, очаквайки края на поредното изтезание. – Вряла вода! – изрече в мига, в който пак можеше да говори. – Кърпи!

Докато лежеше с усещането, че са я удряли и премятали като парцал, тя разкопча роклята си и изхлузи ботушите си. След това зачака Джоузеф да се върне и да ѝ помогне с останалото.

Съвсем скоро той беше отново до нея и ѝ помагаше да се съблече и да се настани по-удобно на леглото с възглавници зад гърба и допълнителни кърпи под нея.

– Някога виждала ли си жена как ражда? – попита той, докато махаше завивката от леглото и я оставяше върху скрина под прозореца. – Знаеш ли какво да очакваш?

Тя поклати глава и прошепна:

– Знам само онова, което билкарят от Порт Таунсенд ми каза. – Това очевидно я подсети за нещо, защото добави: – О, да! Вземи пакетчето с билки с надпис "Преди" и ми направи от него чай. За да пийна!

Той кимна и пак изчезна.

Но чаят се оказа напълно излишен. В мига, в който Джоузеф излезе от стаята, нахлу поредната болка. Но този път беше по-различна. Точно тази я изпълни с усещането, че трябва да напъва.

– Джоузеф! – изкрещя в мига, в който успя да си поеме лъх.

Той се втурна като вихър в стаята. И моментално пребледня.

– Божичко! – извика и се спусна към нея. – Виждам главата!

– Помогни ми! Нямам представа какво да правя! – Въпреки онова, което ѝ беше казал билкарят, усещането, че тялото ѝ се разпаря отвътре, я уплаши много повече, отколкото беше очаквала.

– Тук съм, миличко! Ще помогна! Няма как да е по-различно от раждането при кравите или овцете, нали?

Сравнението не ѝ се понрави особено, но точно сега не беше време за спорове. Крава или не, тя беше щастлива да има Джоузеф до себе си. Той грабна една кърпа от купчината до леглото и започна да ѝ дава напътствия, докато тя напъваше ли, напъваше. И накрая изкара детето им от тялото си.

И насред тоталното изтощение Мей Лин чу първото проплакване на детето си и усети как сърцето ѝ потрепва в отговор.

– Момченце е! – възкликна Джоузеф с подрезгавял от вълнение глас.

Тя само кимна. Затвори очи, за да си почине, докато съпругът ѝ почистваше детето им. Очите ѝ бяха все така затворени, когато той постави сина им на гърдите ѝ. Крехката мекота и топлината му изпълниха сърцето ѝ с неземно щастие. А после отвори очи и за първи път видя детето си.

Очите му бяха ококорени и се взираха право в нейните, тъмни и по-дълбоки и от океана. И в този момент тя усети как между нея и сина ѝ преминава нещо. Някакъв вид общуване, което нямаше нужда от думи. Тя никога досега не го беше срещала, но в този момент осъзна, че оттук нататък ще го познава завинаги.

– Добре дошъл, мъничкият ми! – прошепна на китайски, въпреки че гърлото ѝ се беше стегнало. С върха на пръста си погали нежно черната перушинка върху главицата му и го огледа внимателно, от нослето до върховете на десетте пръстчета на краката. Беше съвършен!

И от този момент нататък – изцяло неин, за да го пази и защитава.

Най-неочаквано и напълно неканено в този момент в съзнанието ѝ се появи лицето на баща ѝ, докато я буташе от перилата на кораба. Тогава тя смяташе, че лицето му е сгърчено от болката от побоя. Сега обаче разбра, че така боли, когато твърде много обичаш някого.

Тя никога нямаше да бутне това дете надалече от себе си.

Часове по-късно, когато Мей Лин и синът ѝ се бяха научили да кърмят и да сучат, и дори бяха подремнали – макар че за майката това изобщо не беше достатъчно – Джоузеф се присъедини на леглото при тях. Двамата родители лежаха доволни и щастливи с бебето между тях, увито в меко зелено одеялце, което Джоузеф беше разменил за щайга круши.

– Как ще го наречем? – попита бащата, вперил горд поглед в сина си.

– Ян-Тао – отговори веднага тя, но моментално се засрами, че нито веднъж не беше помислила за някакво име, различно от китайските. – Означава "красив".

Джоузеф кимна и прокара нежно пръст по бузката на бебето. Ръката му изглеждаше огромна в сравнение с бебешкото личице.

– Ян-Тао ми харесва – рече. – Но какво ще кажеш да му изберем и второ име, което да му помогне да се впише сред останалите деца на острова?

Тя разбра, че той има предвид име, което ще помогне на Ян-Тао да изглежда по-скоро бял, отколкото китаец. Очите я смъднаха и думите отказаха да излязат от устата ѝ, затова само кимна, приемайки нещата такива, каквито са.

– Харесва ли ти името Кенет? – Пръстите му се преместиха от бебето към ръката ѝ и започнаха да я галят бавно и нежно. – Така се казваше баща ми. Беше добър човек.

Това дете, което щеше завинаги да обкрачва два свята – китайския и белия, щеше да има честта да бъде кръстено на белия си дядо. Мей Лин усети, че сълзите отново напират в очите ѝ. Синът ѝ със сигурност беше благословен, след като щеше да бъде пазен от духовете и на двамата си дядовци! Беше благословен и с баща, който го гледаше със същото обожание, с което някога я гледаше нейният баща.

– Ще се постарая да носи името с чест! – прошепна тя.