Момичето, което пишеше върху коприна

Трийсет и първа глава

6 октомври, събота. В наши дни.

Крайбрежният парк, Сиатъл.

ИНАРА стоеше до Нейтън, когато той започна официалното си обръщение към множеството, събрало се по случай освещаването на новия крайбрежен парк. Прескомюникетата, които бяха разпратили, бяха обещали неочаквано съобщение по време на тази церемония, но по шока, изписан по лицата на мнозина, тя веднага разбра, че никой не беше очаквал онова, което току-що беше чул.

На фона на залива Елиът, проблясващ под есенното слънце зад нея, и на планината Рейниър в далечината на юг, Инара беше разказала публично трагичната история на Мей Лин и беше разкрила ролята на своя прапрапрадядо в избиването на стотици китайци. Не беше спестила нищо от истината пред събраното множество и всички телевизионни камери. И знаеше, както знаеха и всички около нея, че новината съвсем скоро щеше да гръмне по целия свят и да запрати вълни на ненавист и възмущение към всички членове на нейното семейство и към "Премиер Маритайм Груп". Надяваха се обаче, че официалното изявление на компанията, което Нейт в момента четеше, ще накара хората да разберат колко потресени са самите те от отвратителната постъпка на техния праотец и колко много съжаляват.

– Този парк НЕ СЕ посвещава на паметта на Дънкан Кембъл, както беше планирано първоначално – казваше в момента Нейт. Инара затаи дъх в очакване на следващата новина. – Този парк се посвещава на паметта на всички онези, изгубили живота си в онзи трагичен ден на 1886 година и се кръщава на името на жената, която даде всичко от себе си истината за това да не бъде забравена! Дами и господа, добре дошли в мемориалния парк "Мей Лин Макелрой"!

При тези негови думи платното от статуята в центъра на парка беше смъкнато, за да разкрие изработена от бронз китайка, вперила поглед в морето, с тъжни очи и огромна бродерия в ръце. Инара чу как застаналата до нея Маргарет ахва и разбра, че тя е забелязала лицето. Защото като модел за образа на Мей Лин Инара беше дала на художника снимка на Каси. Той беше разполагал само с месец, за да създаде тази нова скулптура, поради което цената му беше скочила до небето, но си заслужаваше, ако ще и само заради този първоначален миг на изумление и възхита.

– О, Инара, прекрасна е! – възкликна Маргарет и прегърна топло Инара, без да сваля очи от статуята.

– Радвам се, че ти харесва!

– Но защо си я направила да прилича на Каси? – запита Даниел, застанал от другата ѝ страна, докато гледаше как сестра му позира за снимка до статуята и всички камери са насочени към нея, а репортерите се надпреварват да ѝ задават въпроси за новооткритата ѝ прапрабаба.

– Да не би да си мислиш, че тя има нещо против? – засмя се Инара.

– О, ни най-малко! – отговори Даниел. Нещо в гласа му обаче я накара да го погледне в очите, в които откри невероятна нежност и топлота. – Благодаря ти за това! За всичко това!

Тя знаеше, че той е съвсем наясно колко трудни ще бъдат за нейното семейство следващите няколко дни и може би седмици. Но знаеше също така, че той ще бъде неотлъчно до нея във всичко, което предстоеше, дори в най-лошото. Направи крачка към него, за да го целуне, и прошепна:

– Благодаря ти!

Отпуснал чело върху нейното, той промърмори:

– И аз имам изненада за теб, но те чака в Ротси!

Тя вдигна глава и отвърна:

– Надявам се следващата седмица да успея да се върна у лома, но засега се налага да остана, за да помогна на Нейт и Оливия да се справят с последиците от тази бомба, колкото и време да отнеме това, така че...

– Не се притеснявай! – прекъсна я той. – Моята изненада ще те чака, когато и да се върнеш, а когато решиш да го направиш, аз идвам с теб! Нямаме бърза работа. Но точно сега смятам, че там имат нужда от теб!

И кимна по посока на Нейтън, който беше заобиколен от огромна тълпа хора, замерящи го с въпроси и обвинения така, сякаш виновният за станалото беше той, а не Дънкан.

– Да, прав си. Ще бъде добре да му се притека на помощ. А с теб ще се видим по-късно в ресторанта на майка ти, нали?

– Мама обеща да задържи вечерята дотогава, докато се появиш. Така че не бързай, остани тук толкова, колкото трябва!

И с една последна целувка той я побутна към очакващата я тълпа.

Поемайки си сили и дъх, Инара застана зад Нейт и постави леко ръка на гърба му, за да го уведоми, че е с него. А за тълпите си лепна задължителната усмивка. От другата му страна застана Оливия. Тримата щяха да посрещнат безстрашно предстоящите предизвикателства и да сторят всичко необходимо да донесат покой на всички, разтърсени от тяхната новина.

– Много съм уморена, но и ужасно щастлива, че съм си у дома! – каза Инара на Даниел, докато излизаше от колата му в алеята на Ротси седмица по-късно. След всичко случило се тя най-сетне се чувстваше уверена да възприема къщата като своя. Да, беше си у дома. – Благодаря ти, че ме докара!

– Няма проблеми! Хей, майка ми като че ли е все още тук! – изрече и кимна по посока на колата, паркирана пред главния вход и осветените предни прозорци на имението. – Хайде да влезем да я поздравим!

Тя остави багажа си в колата и заобиколи, за да се хване за него, след което двамата закрачиха заедно през хладната синя привечер към хотела. Инара нямаше търпение да види какво са направили бригадите на Том за трите седмици, които тя беше прекарала в Сиатъл. Щеше да остане и повече, ако Нейт не ѝ беше събрал багажа и не я беше изритал да си върви.

– Всичко е под контрол! – беше ѝ казал той във връзка с пиар фиаското за "Премиер Маритайм Груп", последвало тяхното съобщение. – Наел съм екипа на Даниел, за да идентифицират жертвите и да издирят техни живи роднини, ако все още има такива. Така че най-лошото мина! Затова върви и бъди хотелиер!

Тя се беше засмяла на това определение, а после го беше прегърнала за довиждане. Хотелиер. Да, всъщност тя беше точно това. Напълно подходящо.

– Мамо, тук ли си? – провикна се Даниел, когато влязоха през централния вход.

– Сигурно е отзад в кухнята и не те чува... – започна Инара, но не довърши, когато зърна Маргарет, застанала в покритото наскоро с красиви плочки фоайе между рецепцията и огромен стъклен шкаф, какъвто нямаше преди. Тържествуващата усмивка на Маргарет накара Инара да се загледа по-внимателно в този шкаф и към онова, което беше в него. И изведнъж гърлото ѝ се скова. – Това да не би да е...

– Да, изненадата за теб! – отговори Даниел, недочакал целия въпрос. – Дадохме робата да я почистят и да я поставят на подвижна платформа заедно с твоя ръкав! Шкафът е с контрол на температурата и влажността, така че би стоял добре тук, в твоя хотел, стига да го искаш, разбира се!

Като в някакъв сън тя слезе по стъпалата и мина през фоайето, озовавайки се пред стъкления шкаф. Въздействието на цялата роба заедно с ръкава беше толкова силно, че ѝ се зави свят. Те бяха заедно, тук, на същото място, където Мей Лин беше изляла в тях цялото си сърце и душа.

Въпреки че робата беше почистена, на места беше все така пожълтяла и изтъркана. Контрастът между нея и ръкава беше забележителен и показваше колко много любов е била излята в тази роба. Независимо дали я беше обличал или не, Ян-Тао безсъмнено я беше ценил много, най-вероятно защото е била изработена лично от майка му. Подгъвът беше леко опърпан, сякаш робата е била влачена по земята.

На Инара все още не ѝ хрумваше защо Мей Лин или Ян-Тао са отрязали този ръкав и са го скрили. Но какво значение имаше всъщност? Радваше се, че са го направили, защото сега и тя, и всеки, който щеше да пристъпи в този хотел, щеше да вижда колко зашеметяващи са били някога цветовете. Ръкавът буквално светеше под осветлението около шкафа, аранжирано лично от Даниел, живите цветове разказваха историята си по почти триизмерен начин.

Но самата роба също разказваше своите истории. При това много по-ярко, отколкото Инара бе предполагала. Виждаше го, докато сега обикаляше около шкафа, оглеждайки експоната вътре от всички страни. Щяха да ѝ бъдат необходими няколко дена, докато огледа всичко добре. Това зайче ли беше там? Но не, после. По-късно щеше да се заеме с това.

Обърна се и видя, че Даниел и Маргарет я наблюдават.

– Сигурни ли сте, че искате да ги подарите на мен? Вера не ги ли иска? Или може би музеят?

– Смятаме, че трябва да бъдат при теб – отговори Маргарет, като стисна лекичко рамото ѝ. – Това е нашият начин да ти благодарим, че разкри нашето истинско родословие!

– Съвършени са! – възкликна Инара и прегърна майката на Даниел. Над рамото ѝ се усмихна и на него, допълвайки: – Не можете да си представите колко съм ви благодарна!

По-късно двамата с Даниел се отправиха към плажа през тъмната гора. След емоционалните и твърде напрегнати последни няколко седмици Инара имаше нужда да се върне сред покоя, с който този плаж винаги я зареждаше.

– Много се радвам, че огласихме истината! Постъпихме правилно, нали? – обърна се тя към Даниел, когато излязоха от гората на плажа. Дъхът ѝ се виждаше в хладния нощен въздух. Изключи фенерчето, което носеше, защото луната осветяваше всичко така, сякаш беше ден.

Запътиха се мълчаливо към отлива и застанаха точно на лунната пътека, простираща се по цялата водна повърхност.

– Знаеш ли – изрече приглушено тя, тъй като самата нощ като че ли призоваваше към тишина, – странно е как от всички хора, към които можех да се обърна за помощ във връзка с този ръкав, открих теб и ти накрая се оказа праправнук на жената, която го е изработила!

– И на мен ми е хрумвало – призна си той, притискайки я силно към себе си, за да я топли. – Мисля, че Мей Лин или Ян-Тао със сигурност имат пръст в тази работа. Стига да вярваш в подобни неща, разбира се.

Точно както Далия я беше върнала на мястото, на което тя принадлежеше, за да открие отново себе си, онази нейна същност, която си беше отишла заедно с майка ѝ.

– Да, мисля, че вярвам в подобни неща – отвърна тя.

Вдигна очи към ярката луна и започна да размишлява на глас:

– Според теб какво всъщност се е случило с нея? Дънкан не я е убил, това го знаем със сигурност.

Макар и да не го гледаше, тя го почувства как свива рамене.

– Може би никога няма да узнаем – отвърна тихо той.

В този момент ѝ хрумна една странна мисъл и тя се обърна към него.

– Според теб какво би си помислила Мей Лин, ако знаеше, че сме заедно? Смяташ ли, че няма да одобри, задето си свързан толкова силно с прапраправнучката на Дънкан Кембъл?

Даниел се замисли по въпроса, вперил поглед в лунната пътека пред себе си. Чертите на осветеното му от луната лице омекнаха, когато изрече:

– Знаеш ли, мисля, че тя одобрява. Мисля, че е простила на вашето семейство.

– Говориш така, сякаш тя все още е тук! – засмя се Инара.

Даниел обаче изобщо не се засмя. Когато се обърна към нея, тя забеляза, че изражението му е сериозно и замислено.

– Мисля, че наистина е тук! – изрече тихо. – Не я ли усещаш?

Усмивката на Инара застина и тя изрече:

– В този плаж има нещо особено, нали? Не мислех, че някой друг освен мен го усеща.

Сега беше ред на Даниел да се усмихне. Но точно тази усмивка беше за жената, оставила им своята история върху избродирания от ръцете ѝ ръкав.

– Аз го усещам – рече.

После я придърпа силно в обятията си, вдигна лицето ѝ към себе си и продължи:

– Именно ти откри нейната история! И отново ти върна нейното семейство тук, където е нейният дом! И най-вече пак ти направи нейния праправнук един много щастлив човек!

Устните му се впиха в нейните, топли и настойчиви. Инара се отпусна в обятията му, отвръщайки на страстта му със същата страст.

Някъде откъм водата се чу звук от пляскане на тюленова опашка по повърхността – звук, който отекна чак до плажа, където двамата стояха прегърнати. И тя разбра, че Даниел е напълно прав.

Мей Лин наистина одобряваше.