Момичето, което пишеше върху коприна

Деветнайсета глава

27 юли, петък. В наши дни.

Имението Ротси, остров Оркас.

– ЗНАЕХ СИ, че ще те намеря тук!

Инара се обърна стреснато, дочула гласа на Даниел. Видя го как се измъква изпод сянката на гората и се насочва към плажа, където тя беше прекарала последния половин час в мечти за изграждането на док, на който гостите на хотела да завързват лодките си или да потеглят на разходка с каяци. Току-що беше отбелязала в бележника си да не забрави да провери офертите за каяци и прилежащо към тях оборудване, с които да обнови гаража на имението, когато се появи Даниел.

– Подранил си – изрече тя, като го посрещна на половината път. – Но това само може да ме радва! Липсваше ми!

– И ти на мен! – промърмори той, впи устни в нейните и тя се отпусна в прегръдката му.

Звукът от плискане на вода ѝ напомни къде се намират. Отдръпна се леко от Даниел и се обърна към водата, но без да изпуска ръката му.

– Погледни, тя се върна!

– Коя се върна?

– Тюленката, за която веднъж ти споменах. Онази, която идва почти всеки път, когато съм тук. Това е тя! – изрече Инара и се загледа в сивата глава, която се гмурна под проблясващите вълни на океана, за да се появи отново миг по-късно, вперила очи право в тях. И после пак да повтори ритуала – като дете, опитващо се да привлече вниманието на възрастните.

– Откъде знаеш, че тюленът е женски? – попита Даниел.

– Всъщност не знам. Просто усещане – отговори Инара и се замисли върху думите му.

Още от първия миг, в който беше зърнала тюлена в нейния залив беше почувствала странно родство с него. Сякаш бяха сестри.

Сега тя сви рамене и се обърна, за да вдигне от камъка бележника, който беше оставила там.

– Но колкото и да се радвам да те видя отново тук – добави, – първо се налага да свърша някои неща, преди да ти засвидетелствам цялото си внимание.

По лицето му се разля лукава усмивка, която ѝ подсказа, че мислите му вече са взели друга посока.

– В такъв случай може би е най-добре да те оставя да си вършиш работата на спокойствие – изрече, – за да приключиш по-бързо. Нещо против да си сложа лаптопа на масата в кухнята ти?

– Няма проблеми! – кимна тя. – В хладилника има студен чай, а на плота в една кошничка са бисквитите, които Софи ми изпрати тази сутрин. Ще се бавя не повече от час.

– Върху какво работиш в момента?

Инара притисна бележника до гърдите си и отговори:

– Върху моя бизнес план. Изрично изискване на татко, за да ми отпусне заема, от който се нуждая. Отнема ми много повече време, отколкото си мислех, а се надявах, че тишината на плажа ще ми помогне да се концентрирам по-добре – обърна се и се сбогува с поглед с тюлена, преди да потегли към горската пътека до Даниел. – Бавя се още повече заради новите идеи, които непрекъснато ми хрумват и които се налага да напасвам към разходния план и графика за строителните дейности.

– Досега не съм чувал нито една твоя идея, която не си струва да бъде приложена – отбеляза Даниел и ѝ подаде ръка. Жестът му беше толкова естествен, сякаш бяха заедно от години. – Мога ли да помогна с нещо?

Тя се насили да се фокусира върху въпроса му, а не върху палеца му, който беше започнал да гали ръката ѝ, и отговори:

– Освен ако не познаваш някого, който продава и монтира едновременно безопасни и евтини асансьори – надали.

Това беше част от плана, на която отдавна беше заседнала. И причината беше проста – високата цена. Беше си мислила да мине без асансьори, но тъй като всички стаи за гости бяха на втория етаж – а ако бюджетът ѝ позволеше разширението, щеше да има и трети – тя беше длъжна да пригоди хотела към всички изисквания, включително и към изискванията за благоприятна за инвалиди среда. Пък и асансьорите щяха да бъдат добре дошли не само за гостите, но и за персонала. За съжаление разходите по тях бяха феноменални. Беше започнала да си дава сметка, че дори ако баща ѝ дадеше одобрението си през септември, пак щеше да ѝ се наложи да търси втори инвеститор.

"Не, не ако, а когато!" – напомни си сега тя за пореден път. Когато баща ѝ дадеше одобрението си. Беше длъжна да не губи позитивния си дух. Разбира се, че баща ѝ щеше да одобри работата ѝ и да увеличи заема. Трябваше да го направи!

– Сега ли да ти кажа какво ново откри моят екип, или да го оставя за по-късно? – обади се по едно време Даниел, прекъсвайки препускащите ѝ мисли.

Краката ѝ сами се заковаха на място. Нещо силно стисна гърлото ѝ. Ами ако екипът му е открил, че...

Не, не трябва да мисли за това! В крайна сметка биха могли да открият какво ли не както за ръкава, така и за Мей Лин.

От онази среща с баща ѝ насам Инара не спираше да сънува хвърлените в океана китайци. Будеше се посред нощ от тези кошмари задъхана и с разтуптяно сърце. От време на време към сцените с плаващите покрай онзи кораб трупове се добавяха и сцени с разбитата кола на майка ѝ и тя чуваше някакъв зловещ смях, макар нито веднъж да не успя да види откъде идва.

Доскоро беше обвинявала себе си за смъртта на майка си, а сега започна да се улавя с налудничавата мисъл, че отново тя е виновна за смъртта на всички онези нещастни души, хвърлени от кораба на Дънкан Кембъл, включително и за съдбата на Мей Лин.

Даваше си сметка, че не е могла да стори нищо, за да прекрати онази касапница, просто защото тогава още не е била родена.

Но това ни най-малко не намаляваше реалността на чувството за вина и раздиращата болка в душата ѝ.

Сега тя буквално се насили да продължи напред, като промърмори:

– И какво са открили?

Даниел се закова пред нея и хвана ръцете ѝ. Светлината, която се промъкваше между листата и клоните над главата му, изпъстряше лицето му със светлосенки. Очите му танцуваха в ритъма на изненадата, която ѝ беше подготвил, и на нея ѝ се прииска да може да отвърне подобаващо на неговото вълнение. Вместо това усещаше единствено подлото нахлуване на страха.

– Вече знам какво се е случило с Джоузеф! – изрече триумфално той.

– Имаш предвид съпругът на Мей Лин?

Той кимна, приведе се към нея и продължи:

– Макар хората от моя екип да твърдяха, че са изчели всички вестници от онзи период, след откриването на доклада за труповете нещо ме накара да прегледам пресата още веднъж. Открих новината в един малък параграф във вестник "Островитянин" с дата 7 октомври 1894 година!

– И какво пише там?

– Нося ксерокопие в колата си, така че по-късно можеш да го прочетеш лично, но засега ще ти кажа само, че там се говори за инцидент с парахода "Тийзър" и че претърсването за оцелели от корабокрушението било прекратено. Властите обявили всички пътници на борда на кораба за мъртви, а по-нататък следва списък с имената им. Един от тях е Джоузеф Макелрой.

– А Мей Лин и Ян-Тао?

– За тях не се споменава нищо. Вероятно е бил сам. Направих допълнителни проучвания и установих, че този конкретен параход е извършвал редовни курсове между Порт Таунсенд, Фрайдей Харбър, Ийстсаунд и Белингам. В нощта на 30 септември 1894 година обаче попаднал в много силна буря, след което бил открит полегнал настрани на брега на остров Лопес. В лоцманската кабина било открито тялото на капитана, но всички останали пътници, качили се от Порт Таунсенд в онзи ден, били безследно изчезнали.

– Искаш да ми кажеш, че Мей Лин е останала вдовица с малък син и без никакви средства, с които да се издържа? Какво е могла да стори, за бога, за да оцелее?!

Блясъкът в очите на Даниел помръкна. Той помести смутено крака и с много тих глас отговори:

– Искрено се надявам да разберем, но е възможно и никога да не узнаем. В друга статия относно онова корабокрушение се казва, че Джоузеф Макелрой е имал сестра, която живеела в Такома. Сега съм дал разпореждане на моя екип да издирят тази сестра, както и нещо за Мей Лин или Ян-Тао от следващите години.

– Значи Мей Лин е напуснала острова доброволно? – възкликна обнадеждена Инара.

– Какво искаш да кажеш с това "доброволно"? – смръщи се Даниел. – Нали е продала лично имота си на твоето семейство?

Дала си сметка за големия гаф, Инара побърза да замаже положението:

– Да, разбира се! Просто си мислех, че надали ѝ е било много лесно да живее тук съвсем сама. От друга страна, това е бил единственият дом, с който е разполагала.

Никак не ѝ харесваше, че трябва да го лъже, но нямаше друг избор. Но Даниел като че ли се върза на версията ѝ и двамата поеха отново към имението.

– Какво ще кажеш за един уикенд да прекратим разговорите за Мей Лин, а? – изрече внезапно тя. – Както и за ръкава и Джоузеф, и въобще всичко, свързано с тях? – Искаше ѝ се поне за няколко дена да бъдат нормална двойка, говореща си за нормални неща.

С периферното си зрение го видя как се ухилва, кимва и отвръща:

– И без това тези новини за тях са единствените, с които разполагам днес. Та какво друго предлагаш да правим?

Продължиха напред през гората, обсъждайки идеите си. Колкото повече се отдалечаваха от брега, толкова по-топло ставаше.

Бавно, но сигурно соленият морски въздух беше заменен от топлия аромат на кедрови дървета, примесен тук-там с пикантното ухание на сухи елхови иглички, хрущящи под краката им. Колкото повече приближаваха къщата, толкова повече се усещаха и миризмите, свидетелстващи за процеса на реконструкция и на новия ѝ живот – прясна миризма на стърготини, остър мирис на боя, дизелови изпарения от електрокара, свалящ палетите с плочки от пристигналия камион.

Всички тези миризми отново я върнаха на земята, издърпаха я от кошмара и тъгата, които я изпълваха всеки път, когато се сетеше за Мей Лин. Инара вдиша дълбоко от всичко, като прогони сенките, стаили се в сърцето и ума ѝ, доволна, че разполага с хотела, за да отвлича мислите ѝ.

– Какво ще кажеш да започнем уикенда с вечеря в "Хана край Шип Бей"? – попита Даниел, докато заобикаляха фонтана. – Аз черпя.

"Ханът край Шип бей" беше ресторант в Ийстсаунд, за който бяха писали безброй регионални и национални списания и в който тя отдавна мечтаеше да отиде, но с този хотел не можеше да си позволи. Затова сега стисна лекичко ръката му и отвърна:

– С удоволствие! Благодаря!

– Удоволствието е изцяло мое! – усмихна се Даниел и се обърна точно в мига, в който тя се надигна, за да го целуне. Устните ѝ се впиха в неговите. Инара въздъхна щастливо и се отдаде с наслада на пламъка, който се разгаряше моментално при всеки допир между тях, без изобщо да я интересува, че Том или някой от бригадата му може да ги види.

Когато целувката приключи, Даниел отпусна чело върху нейното и прошепна:

– Ако искаш можем да си останем и у дома.

– За нищо на света! – разсмя се тя и игриво го избута от себе си. После сниши глас и допълни: – Но можем да не се задържаме дълго в ресторанта!

Очите му проблеснаха и по лицето му се разля широка усмивка, когато отвърна:

– Идеята ми харесва! При това много!

Дори само присъствието на Даниел около нея беше достатъчно, за да накара Инара да се почувства по-добре. Реконструкцията на имението в хотел напредваше добре и бяха успели да открият толкова много неща за Мей Лин, така че сега тя можеше да се отпусне и да се наслади максимално на близостта на Даниел.

Част от нея се чувстваше ужасно, че се налага да пази от него такава тайна, а той отдаваше толкова много от времето и енергията си, за да проучва ръкава, намерен в дома ѝ. Естествено, че заслужаваше да научи истината. Особено предвид все по-задълбочаващата се връзка между тях. Но не, все още не. По-нататък тя щеше да разполага с предостатъчно време, за да измисли как точно да сподели с него най-голямата тайна на своето семейство.