Момичето, което пишеше върху коприна

Девета глава

7 юли, събота, в наши дни.

Имението Ротси, остров Оркас.

МЪЖЪТ, който излезе от зеленото волво, изглеждаше само смътно приличащ на бронирания в строг костюм професор, с когото Инара се беше запознала преди месец. И беше още по-привлекателен, отколкото си го спомняше. Днес черната му коса беше разрошена само толкова, колкото да я накара да си помечтае да прокара пръсти през нея. Носеше красива черна, дълга риза "Хенли" без яка, с обло деколте и дълги ръкави върху дънки и черни ботуши.

– Инара, но това място е божествено!

Тя слезе от верандата и го посрещна с ръкостискане. "Дръж се професионално!" – напомни си за кой ли път.

– Благодаря! – изрече на глас. – Оценявам жеста, който правиш, като идваш чак дотук! Колко чака за ферибота?

Устните му се разтеглиха в усмивка, която запрати стрелите си право към стомаха ѝ. Сега вече ѝ ставаше ясно защо дисциплините, които той водеше, се посещаваха от толкова много момичета.

– Един час – отговори той, без да сваля топлите си очи от нея. – Не чак толкова много.

– Искаш ли да те разведа из имението? – предложи импулсивно тя. Имаше нужда от движение, за да постави между тях достатъчно професионална дистанция, преди ситуацията да е станала твърде неловка. – В момента му правя цялостна реконструкция. Ще го превърна в бутиков хотел, за който се надявам, че ще може да отвори врати до началото на следващия летен сезон.

– Впечатляващо! – стрелнаха се нагоре веждите му. – Ще се радвам да ме разведеш из имението. Стига да имаш време, разбира се.

– Мисля, че ще мога да вместя тази задача – кимна тя и го поведе към главния вход на централната сграда.

Докато вървяха, Инара му разказваше историята на къщата и сочеше промените, които бригадите на Том в момента изпълняваха. Четирийсет и пет минути по-късно вече се намираха в кухнята на Далия и се взираха в дупката, където беше открит ръкавът.

– Изумително е колко добре е запазен този ръкав предвид мястото, където е преседял през последните сто години! – отбеляза Даниел и поклати глава, насочил лъча на фенерчето към дупката под стълбите. – Не мога да повярвам, че мишките не са го изяли!

– Точно това се чудех и аз – промърмори Инара. – Отвратително, нали?

Бедрото ѝ неволно докосна неговото и в следващия момент тя вече не мислеше нито за ръкави, нито за мишки. Той все още се беше привел и оглеждаше скривалището под стълбите, но усетил докосването, се обърна и ѝ се усмихна по начин, който я накара да затаи дъх. За да скрие реакцията си, тя скочи на крака и се зае да пълни чайника с вода и да го слага на печката.

– Днес носиш ръкава, нали? – попита делово.

Той се изправи, изключи фенерчето и отговори:

– Разбира се. Нося и кесиите, за които ти споменах. Ще отида да ги донеса.

Докато той тичаше към колата си, тя върна дъската на стъпалото на мястото ѝ, изми си ръцете, направи чай и подреди няколко купени от магазина бисквити в чиния, като не спираше да се чуди дали и той долавя искрите между тях, или те са само във въображението ѝ. Когато той се върна с две плоски черни кутии в ръце и сакче, преметнато през рамо, тя побърза да махне чинията от масата и да я премести на плота, като отбеляза:

– Масата е чиста, ако решиш да ги разстелеш.

– Благодаря! Първо искам да ти покажа кесиите. Ще видиш какво имам предвид, като ти казвам, че са почти същите като ръкава.

Постави кутиите на близкия стол, извади от сака памучна покривка и я разстла върху масата. После извади и два чифта бели памучни ръкавици, като единия чифт подаде на нея, а другия сложи сам.

– Противно на онова, което човек би предположил, тези кесии са били използвани не от жени, а от мъже, които са ги прикрепяли към коланите си, за да носят в тях пари, ветрила, тютюн, опиум, очила, даже клечки за хранене – отвори горната от двете кутии и извади от нея три копринени кесии в различни форми и цветове, всяка от тях с изящна бродерия и отпред, и отзад. Две от тях дори бяха с пискюли, висящи в двата края на отвора. Той постави всяка от тях внимателно върху платното и изрече тържествено: – Смятаме, че тук, в Съединените щати, кесии от този вид, от толкова скъпа коприна и толкова много бродерия, са били купувани от мъжете, за да изпращат в тях пари или подаръци на роднините си в Китай!

Вдигна червената кесия и ѝ я подаде с думите:

– Дизайнът на тях е много по-традиционен, отколкото изобразеното на ръкава, но ако се вгледаш по-отблизо, ще забележиш същия случаен бод, който стои в основата. Досега живеех със заблудата, че случайният бод е измислен доста по-късно, но тези кесии и твоят ръкав доказват тъкмо обратното.

Тя огледа червената кесия и се втрещи, когато зърна един познат символ.

– Това тук не е ли свастика?

– Да – кимна Даниел. – Но не се тревожи. Тази свастика няма нищо общо с Хитлер. По принцип свастиката е символ на щастие и благополучие, използван още от най-дълбока древност от редица култури по света. Смята се, че носи късмет или богатство. Сама по себе си тя не излъчва никакво зло.

– О! – възкликна тя и поклати глава. После остави червената кесия и леко докосна по-тясната от трите, изработена в синьо. – Тези кесии са удивителни! – Значи казваш, че са били продавани в Сиатъл преди големия пожар?

Пожарът от 1889 година унищожил по-голямата част от търговския район на Сиатъл, което накарало управниците на града да създадат нов градоустройствен план, включващ тухлени постройки, които не горят толкова лесно, както и подравняване на улиците, за да се сведат до минимум стръмните части от хълмовете, по които жителите е трябвало да катерят всеки ден.

– Да, в един китайски магазин на булевард "Вашингтон" между Трета и Четвърта улици. Бил е собственост на мъж на име Хуан Фу Лиу – или както изисква китайската традиция да се започва първо с фамилията, Лиу Хуан Фу. Жилищните помещения били на втория етаж, макар и съвсем миниатюрни. Имиграционните архиви сочат, че той е пристигнал в Сиатъл през пролетта на 1868 година със съпругата и майка си. Регистърът на ражданията показва, че през август същата година им се е родила дъщеря, но малко след раждането съпругата му починала.

Вдигна синята кесия, подаде я на Инара и продължи своя разказ:

– Моят изследователски екип обаче установи нещо много интересно – навсякъде, където се споменава този магазин, например в реклами по вестниците или заселнически журнали, се твърди, че собственикът на магазина е имал син!

Инара започна да разглежда синята бродирана кесия, но тъй като нямаше никаква представа какво точно да търси в бродерията, смотолеви единствено:

– Ти имаш изследователски екип?

– О, да! – кимна той. – Събрах няколко аспиранти, за да ми помагат по този проект. Надявам се нямаш нищо против, нали? – Наклони глава настрани и кичур от черната му коса падна върху едното му око.

Това накара Инара да осъзнае, че ръкавът май наистина беше голяма находка. Но въпреки това нещо не ѝ даваше мира.

– Защо правиш всичко това за мен? – попита госта си. – Не е като да ти плащам!

По лицето на Даниел се разстла замислена усмивка. Отмятайки глава, за да прогони падналия върху окото си кичур, той изрече:

– Честно да си призная, отдавна не съм бил заинтригуван от нова находка така, както ме заинтригува тази! Произлизам от семейство, което е изключително гордо от факта, че може да проследи произхода си векове назад, чак до Древен Китай. Добави към това и факта, че като малък прекарвах много време в музея "Уинг Люк". Преди да почине, баща ми работеше там и ми позволяваше да се влача след него. Така израснах, заобиколен от история. Именно това ме запали толкова много по азиатската история, която впоследствие специализирах. Твоят ръкав е енигма, която буквално имам нужда да дешифрирам. Възнамерявам да работя върху него, докато не разкрием цялата история или най-малкото – докато ти ми позволиш!

Тя кимна удовлетворена от отговора му, а после мисълта ѝ се върна към нещо, което беше казал преди.

– Добре де, но след като според проучванията на екипа ти собственикът на този магазин е имал син, това означава ли, че регистрите на ражданията грешат?

– Не съм сигурен – поклати глава той. – Възможно е регистрите да не грешат, но по някаква причина семейството да е излъгало и да е решило да представя детето си като момче. Възможно е също така и да грешат.

– Защо някой би твърдял официално, че момиченцето му е момченце?

Даниел скръсти ръце пред гърди и заобяснява:

– В исторически план, а понякога и до ден днешен, семействата са предпочитали да имат мъжки наследник, който да продължи фамилията на рода и физически да извършва повече работа. Освен това традицията гласи, че именно синът в семейството има задължението да се грижи за родителите си, когато остареят. Що се отнася до дъщерите, щом се омъжат, те се превръщат в част от семейството на съпруга си и вече не са част от семейството на своите родители. Може би на този баща никак не му се е искало някой ден да изгуби дъщеря си, след като наскоро е изгубил жена си. Има и още една причина, според мен. Не трябва да забравяме, че през 1868 година Сиатъл е бил див град, населен предимно с рибари, дървосекачи и трапери. Ако бях баща по онова време, и аз бих се притеснявал за безопасността на дъщеря си на подобно място!

– Значи са излъгали, за да я пазят?

– Може би – сви рамене Даниел. – А може би детето наистина е било момче.

Инара върна внимателно кесията обратно на платното и изрече:

– Значи нищо не знаем със сигурност. Но правилно ли съм те разбрала, че онзи, който е изработил бродерията на кесиите, продавани в китайския магазин някога, е изработил и моя ръкав? И тъй като името на бебето е Мей Лин, а знаем, че тук е живяла Мей Лин Макелрой като съпруга на Джоузеф, говорим за една и съща личност?

Напълно неволно двамата се пресегнаха едновременно към третата кесия и ръцете им се докоснаха. Вцепениха се. И в очите му тя видя, че не е единствената, която усеща силното привличане между тях. Това ускори пулса ѝ и колкото и да се опитваше, не беше в състояние да извърне поглед от него.

– Да – отговори той с леко потреперване в гласа. – Убеден съм, че е така – примигна, с което наруши зрителния им контакт, и взе златната кесия. Ионг Су е съгласна с мен. Пък и името Мей Лин не е било никак често срещано. Фактът, че се появява и на двете места, на които откриваме този вид бродерия, изобщо не е съвпадение!

Инара осмисли чутото, а после, като старателно избягваше да поглежда в очите Даниел, за да контролира пулса си, изрече:

– Значи оттук нататък трябва да разберем защо тази жена е изработила роба, а след това е срязала ръкава на този роба. И къде всъщност е самата роба.

– Може би темата на бродерията ще успее да ни каже. Ще извадя ръкава – Даниел уви внимателно кесиите и ги върна в плоската кутия. Пъхна я под втората плоска кутия, която отвори и благоговейно извади ръкава. Постави го върху платното на масата заедно с фината хартия, върху която лежеше, и допълни: – Йонг Су подкрепя тезата ми, че бродерията всъщност разказва история.

Отстъпи встрани, с което я подкани да огледа ръкава. Но нетърпелив да сподели наученото, продължи:

– Виж тук, където небето е изпъстрено с тъмни заврънкулки, символизиращи мъгла или нощ! – Посочи: – Точно тук! Това е китайският йероглиф за лъжа, разказване на измислица! Изобщо не го бях забелязал, докато Йонг Су не ми насочи вниманието към него! – Заговори още по-бързо: – Виж и тук, върху корпуса на кораба. Тук е символът, който според нас означава логото на кораба, обаче в самата му бродерия е скрит йероглиф, подсказващ за изхвърляне на товара! Освен това има много фигури на демони – и във водата, при хората, и разхождащи се по палубата на кораба! В китайската митология е обичайно във водата да има змии или зли духове, но да вървят като хора по палубата на кораб? – Тръсна глава. – Крайно необичайно, повярвай ми!

Инара спря да го слуша в мига, в който вниманието ѝ беше привлечено от логото върху корпуса на кораба. Защото тя познаваше това лого. Не скритите послания, а видимите. Онези, които най-вероятно са били изрисувани на истинския кораб.

Познаваше този символ, не можеше да сбърка по никакъв начин стилизираните букви "К" и "Л". Това не беше името на кораба, а името на корабната компания.

Това беше кораб на Дънкан Кембъл! "Премиер Маритайм Груп" – компанията, която баща ѝ беше поел от бащата на майка ѝ, когато той се беше пенсионирал, някога се е наричала "Кембъл Лайне" – "КЛ"

В това произведение на изкуството беше изобразен кораб на собствената ѝ фамилия!

Отвори уста, за да сподели това с Даниел, но точно в този момент погледът ѝ падна върху демоните и мъртвите тела. Преглътна и не изрече и думица. Мей Лин не би сложила тези ужасяващи създания върху кораб на Дънкан Кембъл, ако нямаше основателна причина.

Инара потрепери. Цялата.

Но какво означава това? Тя не знаеше, но беше сигурна в едно – нямаше как да бъде нещо хубаво.

Може би в живота на Дънкан Кембъл е имало нещо повече, отколкото признаваха семейните хроники и учебниците по история.

– Защо според теб Мей Лин е избродирала този параход? – изрече накрая, но гласът ѝ прозвуча толкова разтреперано дори в собствените ѝ уши, че можеше само да се надява Даниел да не го долови.

За щастие той беше прекалено потънал в историята на ръкава, за да я удостои с нещо повече от бегъл поглед, след което обърна ръкава от другата страна, където картинният разказ продължаваше.

– Мисля, че нещо много важно се е случило с нея на този кораб – рече. – Знаем, че от Сиатъл е отишла в Порт Таунсенд и остров Оркас. Може би именно на този кораб се е запознала със съпруга си Джоузеф. Може да е била подложена на домашно насилие от него, което би обяснило демоните. Но според мен означава нещо съвсем друго!

– Какво имаш предвид?

– Виж това тук! На носа на кораба са избродирани буквите

"ПП"

– Какво означават те?

– Някога е имало презокеански параход на име "Принцът на Пасифика", който заема изключително важно място в историята на Сиатъл – дръпна си стол и седна. Свали ръкавиците и прокара пръсти през косата си, като че ли току-що се събуждаше. После продължи: – В утрото на 7 февруари 1886 година всички китайци, живеещи в Сиатъл, близо триста и петдесет човека, са били изведени от домовете си и принудени да се качат на "Принцът на Пасифика", който следобед отплавал към Сан Франциско.

Инара усети, че тази история ще бъде доста дълга, затова също си дръпна един стол и седна.

– Защо са били принудени да се качат на този параход? – попита.

– Било е в епохата на Закона за китайското изключване от 1882 година. На практика това е имиграционен закон, който прогонвал китайците от САЩ и не разрешавал заселването на нови, освен на единици, които при това нямали право да работят никъде. Но предразсъдъците не се ограничавали само с това – отбеляза той с отнесен поглед, като че ли самата му душа помнеше болката, въпреки че не я беше преживявал лично. – По цялото протежение на Западното крайбрежие на САЩ американците от европейски произход, белите американци предприели масово прочистване на градовете си от китайци – често успешно и обикновено брутално.

Подпря глезена на единия си крак върху коляното на другия и се заигра невиждащо с ръкавиците в ръцете си.

– Културата на белите е разглеждала китайците, включително и родените на американска земя, като временно пребиваващи, изчерпващи ресурсите на страната. След завършването на железопътните линии китайските работници започнали да търсят постоянно местопребиваване и нова, сигурна работа. Като комбинираш този факт с рецесията от осемдесетте години на деветнайсети век и стотиците бели мъже, губещи работните си места заради трудолюбивите, но ниско платени китайци и ето че вече седиш върху буре с барут!

Инара се приведе напред и възкликна:

– Искаш да кажеш, че са решили да принудят китайците да напуснат страната, въпреки че те не са искали? С какво право?

Той сви рамене и отговори:

– Просто са го направили.

Тя се загледа в ръкава, в демоните, принуждаващи китайците да напуснат града, който доскоро са наричали свой дом, и се изпълни с неописуем срам.

– Защо не преподават за това в нашите училища? – попита тихичко. – Ние трябва да знаем какво са правили предците ни!

Но после погледът ѝ падна върху водата от бродерията. Беше тъмна, с много водовъртежи и полускрити демони и неща, които приличаха на змии. Но освен тях имаше и трупове. Десетки тела, носещи се по водата, някои с отворени уста, като че ли пищяха, други вече отпуснати и бездиханни.

А в средата, точно където би трябвало да е била вътрешната част на лакътя на този ръкав, имаше една женска фигура с разперени ръце и крака и неизвестно защо с усмивка на лице.

– Виждаш ли тук? – продължи Даниел, сочейки различни елементи от бродерията на ръкава, без изобщо да си дава сметка за огромния смут, изпълващ душата на Инара. – Тук, над тази фигура на жена се виждат китайските йероглифи за баща и баба. Но нямам никаква представа защо са във водата.

Каквото и да означаваше всичко това, то я натъжаваше.

– Параходът стигнал ли е до Сан Франциско? – прошепна.

– Да. Оттам е отплавал за Китай – отговори Даниел и внезапно плесна с ръце, с което определено я стресна. – Мисля, че имаме нужда от почивка! Мога ли да те заведа на обяд? Чух, че в Ийстсаунд имало страхотен нов ресторант!

Инара преглътна тежко и се насили да извърне очи от ръкава. Едва тогава успя да събере сили за една смутена усмивка и да отговори:

– Би било прекрасно! Дай ми само минутка, става ли?

И избяга в спалнята си на горния етаж, силно развълнувана. Каквато и история да разказваше Мей Лин, за Инара бяха ясни две неща – първо, че историята е много тъжна и второ, че има нещо общо с Дънкан Кембъл, техния семеен герой.

Тя се вторачи през прозореца на стаята си към главната къща на имението – наследството, оставено ѝ от същия този герой.

Накрая тръсна глава и се насили да се усмихне, за да си подобри настроението. Държеше се като глупачка! Как можеше да позволи на някаква си бродерия да ѝ влияе по такъв начин?! Каквато и история да разказваше този ръкав, нямаше как да е чак толкова лоша. Нали?

"Защо изобщо се съгласих да дойда тук?" – питаше се за кой ли път половин час по-късно Инара, докато управителката на кафене "Нов лист" ги отвеждаше към масата им. Трябваше да се правят поръчки за плочките, които тя най-сетне беше избрала за баните на гостите, трябваше да се вземе окончателно решение дали да се разшири пространството на ресторанта, което предполагаше затваряне на голямата зала от единия край. Бригадата на Том щеше да бъде готова да започне със залата още в понеделник сутринта, стига да успееха да завършат новите стени, които щяха да превърнат дневната на втория етаж в гостна. Да, работа колкото искаш и като че ли беше по-добре да си остане при нея.

Но, от друга страна, какво му е лошото на един бърз обяд с привлекателен мъж?

– Как научи за това заведение? – попита тя, когато управителката ги остави с менютата им.

– Всъщност разбрах от майка ми. Тя е собственик и главен готвач на ресторантите "Тойсан"[2] в Сиатъл и Белвю. Някога е работела с главния готвач, който е открил първия ресторант.

Инара изпусна менюто.

– Майка ти е собственик на "Тойсан"?

Той се ухили.

– Значи ми напомни никога да не се опитвам да ти готвя! Не мога да се съревновавам! – Защо изобщо изрече това? Като се надяваше той да не е схванал намека за някаква бъдеща връзка между тях, тя продължи: – Храната в "Тойсан" е удивителна! Семейството ми непрекъснато се храни там!

– В такъв случай със сигурност си виждала майка ми. Тя на практика живее в ресторантите си.

Появи се сервитьорът, за да вземе поръчките им за питиетата. След като се отдалечи, Инара подкани Даниел:

– Разкажи ми за семейството си!

Изражението на Даниел омекна по начин, който ѝ подсказа, че той много обича близките си.

– Всъщност – започна с очевидно удоволствие – семейството ми се състои само от мама, баба ми, която живее с мама и сестра ми Каси. Роднините ми живеят по други места из страната.

Семейство, съставено само от жени, би могло да подсказва наличие на някаква нежна страна в характера му – както беше при брат ѝ Нейт.

– Разкажи ми за Каси! – изрече с усмивка. – Близки ли сте с нея?

– Сестра ми е същински трън в задника, но аз си я обичам! – отговори той с блеснали очи. – По-малка е от мен с четири години и работи като адвокат. По семейно право.

– Впечатляващо! – отбеляза Инара и макар да оглеждаше менюто, се стараеше да поддържа разговора. – Спомена, че баба ти живее при майка ти?

– Да – кимна той и остави своето меню настрани. – Живеят на Бийкън Хил, в къщата, в която израснах. Тя знае всичко, което има да се знае за всеки един китаец, живял някога тук. По-добра е и от "Родословие ком".

Сервитьорът пристигна с виното им и за да вземе поръчките за храната. Когато си тръгна, Даниел я подкани с леко движение на чашата си:

– Сега е твой ред. Разкажи ми за семейството си!

Тя не започна веднага. Отпи от виното си и се пресегна за една гризина в кошничката пред тях, докато обмисляше какво точно да му каже. Докато не беше наясно с всичко, смяташе, че не е безопасно да му признае, че корабът от онзи ръкав принадлежи на семейството ѝ. От друга страна, не бяха много онези, които знаеха, че някога "Премиер Маритайм Груп" се е наричала "Кембъл Лайне", така че може би беше безопасно да му разкаже поне мъничко.

– Ами, баща ми ръководи компанията за корабостроене и морски круизи "Премиер Маритайм Груп". Пое управлението от бащата на майка ми, а сега подготвя за този пост по-големия ми брат Нейтън, който някой ден ще поеме юздите от него. Сестра ми Оливия е лекар. И двамата са женени и имат прекрасни деца.

И захапа гризината.

– Ами майка ти?

Тя задъвка бавно, отлагайки колкото ѝ беше възможно отговора на този въпрос. Не обичаше да говори за майка си пред хора, които не я бяха познавали. Обикновено заобикаляше темата, като побързваше да я смени, но сега Даниел седеше и чакаше отговора ѝ, като че ли разполагаше с всичкото време на света.

Инара разкара сухата гризина с още малко вино и изрече:

– Майка ми почина, когато бях на петнайсет. Всъщност точно тук, на остров Оркас. Катастрофа.

Той сви съчувствено устни, но после я изненада. Вместо да ѝ изказва съболезнованията си, рече:

– Аз изгубих баща си преди осем години. Рак.

Значи разбираше.

– Съжалявам – сега май тя беше онази с неубедителните съболезнования.

– Все още мисля за него всеки ден – продължи той. После наклони леко глава и допълни: – Разкажи ми за нея. За майка ти.

Неочаквано и за нея самата тя се изпълни с желанието да му разкрие душата си. Ала знаеше много добре рисковете. Мама, както и всичко, свързано с паметта ѝ, беше прекалено дълбоко втъкано в душата ѝ, за да бъде третирано като поредната тема за разговор, особено с човек, който изобщо не я беше познавал.

Но Даниел изглеждаше искрено заинтересуван. И щеше да разбере – или поне отчасти. Може би това беше достатъчно.

– Така – тя избърса ръце в кърпата, разстлана в скута ѝ, докато обмисляше как да започне. – Всяко нещо, с което се захващаше майка ми, беше голямо. Тя ръководеше благотворителния отдел на "Премиер Маритайм Груп" и непрекъснато беше в командировки, за да събира средства било за децата сираци от Южна Корея, било за жертвите на сухопътни мини в Руанда. Често вземаше лично от аерогарата новопристигнали имигранти, за да им помогне да се устроят в САЩ. Такива неща. Въпреки това удома тя караше мен, брат ми и сестра ми да се чувстваме така, сякаш бяхме целият ѝ свят.

– Звучи като невероятна жена!

– Такава и беше – кимна Инара и сведе очи към синята свещ между тях. – Загубата ѝ ме разкъса на хиляди парчета. Ако не беше баща ми, не знам какво щеше да стане с мен. Той ми помагаше да стоя фокусирана върху учението и оказа огромно влияние за решението ми да вляза в международния бизнес.

– И ти ли работиш в "Премиер Маритайм Груп"?

– Не. Татко много би желал, разбира се, но аз винаги съм знаела, че имам нужда да се занимавам с нещо свое. Според татко аз съм твърде независима.

– Независимостта не е лошо нещо.

– Така е – съгласи се тя. – Въпреки че в шепата случаи, в които съм налагала независимостта си, татко изобщо не би се съгласил с теб! – Засмя се, за да разведри настроението. – Не че това е проблем, разбира се. От случилото се в нощта, когато мама загина, аз се старая да не споря с татко повече от необходимото. Но напоследък определено се опитва да ми се налага.

Примерно с розовите тоалетни.

Даниел се облакъти на масата и попита:

– Какво се случи в нощта, когато майка ти почина?

Смени темата! Веднага!

Но когато отвори уста, думите, които излязоха оттам, изобщо не бяха онези, които беше възнамерявала да каже.

– В нощта, когато тя загина, ние се бяхме скарали. Жестоко. Но как този човек успява да я накара да разголва душата си така безобразно?!

Тя глътна нова глътка вино, този път по-голяма, и едва тогава си даде сметка, че Даниел не я гледа ужасено. Гледа я по-скоро съжалително. Инара не знаеше кое от двете е по-лошото. Тя извърна глава към прозореца, загледа се със сандъчето с цветя отпред и въздъхна. После продължи тихичко:

– Мама трябваше да се върне в Сиатъл, за да посрещне някакво семейство бежанци от Сомалия, и искаше да отида с нея, за да ѝ помогна. Аз пък исках да остана на острова, защото момчето, по което си падах, организираше купон на следващия ден. И се нападнахме така, както могат да скочат една срещу друга само майка и нейната дъщеря тийнейджърка. Аз се разпищях срещу нея, че я мразя и в онзи момент наистина го мислех. Тя пък ми каза, че съм егоистка, което си беше вярно, разбира се. След това тя излезе, без да каже и думица повече, и потегли с колата си – замълча, за да си поеме дъх, и накрая завърши още по-тихо: – Последните думи, които мама чу от мен, бяха: "Мразя те"!

Топлата му ръка покри нейната и лекичко я стисна, изпращайки силна тръпка през цялото ѝ тяло.

– Знаела е, че не го мислиш сериозно. Сигурен съм в това! – изрече Даниел.

Инара се загледа в ръката му и незнайно защо забеляза белите полумесеци в основата на ноктите му.

– Не трябваше да казвам подобни неща! Освен това не мога да не поема отговорността за факта, че майка ми беше най-безопасният шофьор на света, когото познавам, а онази вечер аз я разстроих толкова много, че съм я разсеяла. Казаха, че на пътя сигурно е изскочила сърна или някакво друго животно и затова колата ѝ е излязла от контрол върху мокрия асфалт, обаче аз съм била до нея десетки пъти точно в такива ситуации и знам, че тя се справя добре с тях. Единственото различно нещо тогава беше нашият скандал!

Даниел започна да разтрива нежно с палец ръката ѝ. А тя не беше в състояние да откъсне очи, сякаш ръката, която той разтриваше, не беше нейната.

Внезапно изпълнена с неудобство от това колко много се беше разкрила пред него, тя отметна назад глава и започна да върти изнервено чашата си.

– Божичко! – Лепна си една ведра усмивка. – Да сменим вече темата, а? Необвързан ли си?

Но той отказа да играе играта ѝ. Наклони глава, сякаш се опитваше да я разгадае, но изведнъж по лицето му се разля топла усмивка, а в лявата му буза се появи трапчинка, когато изрече:

– Харесвам те, Инара Ериксън!

Значи така искаше да играят. Тя също наклони глава, имитирайки го и изрече:

– Аз също те харесвам, Даниел Чин!

В този момент се появи сервитьорът с обяда им и разговорът премина към не чак толкова лични теми, въпреки че напрежението между двамата не угасна нито за миг.

По-късно, докато я караше обратно към Ротси, Даниел каза:

– Сигурен съм, че трябва да се връщаш на работа. Но ако не е наложително, предлагам ти да ме придружиш. Преди да поема към ферибота, смятам да се поразровя из архивите на историческия музей на остров Оркас и ще се радвам да дойдеш с мен.

Поканата му беше изкушаваща, ако ще и само заради възможността да прекара още малко време с него. Но тя отвърна:

– Ще ми се да можех, но ти си прав – трябва да се връщам на работа.

– Ще ти се обадя, ако открия нещо интересно – кимна той.

После продължиха пътя в мълчание, докато той не спря пред къщата ѝ. Но не помръдна изобщо. Само се обърна в седалката си към нея и каза: – Между другото съм.

Тя тъкмо се беше пресегнала към дръжката на вратата, но се обърна изненадано, изгледа го и възкликна:

– Какво си?

– Необвързан – отговори той и плъзна очи по лицето ѝ.

Тя усети как една усмивка на задоволство се опитва да разтегли устните ѝ и не можа да стори нищо друго, освен да ѝ се предаде.

– Добре е да го знам – отговори.

– Мога ли да те заведа на вечеря при следващото ти идване в Сиатъл?

Би било адски лесно да си падне по този мъж, но избраният за това момент беше ужасен.

– Точно сега изобщо не търся сериозна връзка – промърмори Инара.

– Аз също. Но се срещнахме – отвърна той и трапчинката му отново проблесна, привличайки погледа ѝ към устните му.

Да, бяха се срещнали. От друга страна, кой знае кога пак щеше да отиде в Сиатъл, нали така? Какво толкова щеше да навреди, ако се съгласеше на една вечеря с него?

– С удоволствие – отговори.

Той се плъзна по-близо до нея и автоматично нажежи въздуха между тях.

Тя преглътна и колкото и да се опитваше да се овладее, езикът ѝ се плъзна навън, за да овлажни устните ѝ.

Даниел се приведе към нея, толкова, че тя усети аромата на одеколона му. Времето забави ход. Фокусът на погледа ѝ започна да се стеснява и накрая не остана нищо друго освен тях двамата и звукът от дишането им. Очите ѝ се плъзнаха по леко разтворените му устни и тя осъзна, че единственото, за което мечтае в този момент, е да ги вкуси.

Но когато устните му бяха на не повече от няколко сантиметра от нейните, нещо в главата ѝ прищрака и тя се отдръпна, едновременно с това отваряйки вратата на колата.

– Б-б-благодаря ти за обяда – не го погледна, докато излизаше, нито когато се приведе да вдигне чантата си от пода на колата.

– Пак заповядай!

Гласът му веднага ѝ подсказа, че се усмихва, но въпреки това тя пак не събра сили да го погледне. Тъкмо се канеше да тръшне вратата на колата и да побегне, когато се сети, че ръкавът и кесиите бяха останали в къщата ѝ.

– Почакай! – изрече и най-сетне се осмели да срещне развеселения му поглед. – Ще вляза да ти донеса кутиите!

– Няма нужда – отговори той, приведен над скоростния лост. Погледът му ѝ се присмиваше за страхливостта, но единственото, което направи, беше да се усмихне и да каже: – Можеш да ги донесеш при следващото ти идване в града. А аз ще заръчам на екипа си да се фокусира върху историята на Мей Лин и Джоузеф. Да се опитат да я изровят и подредят.

– Окей – кимна тя и отстъпи назад с ръка на вратата, готова да я захлопне. Но продължи да протака, чувствайки се крайно неловко. Имаше усещането, че трябва да обясни, но не знаеше какво да каже. Затова накрая изрече: – Желая ти безпроблемно пътуване!

Трапчинката му отново проблесна и той отвърна:

– До скоро! Надявам се.

Тя затвори вратата и се отдръпна. Помаха му, като се надяваше усмивката ѝ да не изглежда глуповата, защото, макар разумът да ѝ подсказваше, че нещата между тях трябва да си останат чисто професионални, дълбоко в себе си знаеше, че наистина го харесва.

Не го изчака да излезе от алеята – обърна се и се насочи към къщата. Беше време за добрия стар къртовски труд с цел прочистване на главата.

Рано на следващата сутрин, даже преди пристигането на работниците на Том, Инара беше събудена от звук на приближаваща кола и скърцане на спирачки точно пред къщата ѝ.

Едва успя да се надигне от леглото си и да се завлече до дневната на втория етаж, от чийто прозорец се виждаше алеята на централната къща.

Близо до фонтана беше паркирана бяла лимузина. Пред вдигнатия капак на багажника стоеше пълничка жена с къса руса коса, насочила обектива на голям фотоапарат към голямата къща на имението. Инара видя как жената сваля камерата, изтегля се няколко крачки назад към фонтана и отново започва да прави снимки.

Какво по дяволите... Инара се върна в стаята си, метна си набързо дрехите от предишния ден и побърза да излезе на двора.

– Извинете, мога ли да ви помогна с нещо? – провикна се към натрапницата.

Жената погледна към нея, застина за миг, после направи още една снимка на главната къща и едва тогава се обърна напълно към нея. Подаде ръка и изрече:

– Добро утро! Вие трябва да сте госпожица Ериксън. Надявам се, че не ви притеснявам. Просто исках да направя няколко снимки преди пристигането на строителната бригада. Впрочем аз съм Лейси Грей от агенцията за недвижими имоти "Лукс" в Сиатъл. Баща ви ме помоли да огледам този имот и да му предоставя маркетингов анализ, за да сте сигурни какво бихте могли да вземете за него. Между другото, много е впечатляващ! Харесва ми и начинът, по който го променяте!

Дори и да искаше, Инара не беше в състояние да помръдне от мястото си.

– Маркетингов анализ ли? – промърмори.

С усмивка, по-ярка и от слънцето, надничащо над планината Конститюшън, Лейси поясни:

– Бих искала да ме разведете наоколо, ако имате време, разбира се. Искам да огледам и вътре, и вън. Но от онова, което виждам на този етап, бихме могли да насочим офертите си не само към частни купувачи, но и към корпоративни! – И щракна още една снимка на гаражното крило.

Инара все така не беше в състояние да помръдне. Нито да каже нещо.

– Е, в днешното икономическо положение, разбира се, ще ни трябва известно време, докато намерим подходящия купувач, но не се тревожете! Ние сме най-добрите! – продължаваше да бърбори Лейси, докато правеше снимки, в тотално неведение за ужаса, който изпълваше все по-категорично сърцето на Инара.

Пак го беше направил! Отново. Баща ѝ наистина не я вземаше насериозно и затова се опитваше да я накара да направи онова, което той считаше за най-добро! И очевидно за него най-доброто беше тя да продаде имението.

Но какво му ставаше? Толкова велика ли беше онази работа в "Старбъкс", че той не можеше да приеме тя да я зареже? Или причината беше по-лична? Да не би да се опитваше да я предпази от провал, който според него беше неизбежен в случая?

Действително ли беше неизбежен?

Не, разбира се, че не! Не му беше работа на баща ѝ да ѝ пуска подобни мухи в главата!

А после тя си спомни розовите тоалетни. Очевидно е знаел отлично какво прави, когато е променил поръчката, което я накара окончателно да осъзнае, че той изобщо не се е опитвал да ѝ помогне. По-скоро е хвърлял непрекъснато на пътя ѝ препятствие след препятствие, за да я накара по собствена воля да се откаже. И когато е видял, че тя все пак не се отказва, му е писнало дотолкова, че е решил да разкрие играта си.

Инара обичаше баща си, но никога нямаше да може да приеме този негов безмилостен аспект на характера му, този негов маниер на безскрупулен бизнесмен.

И сега, без да каже и думица на Лейси, тя се обърна и с гръм и трясък се върна обратно в къщата си, насочвайки се право към мобилния си телефон. Възнамеряваше да се обади веднага на баща си и да му каже в прав текст какво мисли за него.

Но едва набрала номера му, спря и изключи телефона.

Не, разговорът по телефона нямаше да има никакъв ефект върху него. Трябваше да се срещне с него лично, като истински бизнес професионалист и да го принуди да приеме нейната гледна точка. Ако той не започнеше да вярва в този проект толкова, колкото вярваше тя, накрая щеше да оттегли финансирането си и да я остави без никакъв избор.

Запътена към стаята си, за да си приготви набързо сакчето за преспиване, тя мина покрай кухненската маса и зърна черните плоски кутии, които стояха върху нея. В една от тях се намираше бродираният ръкав с тъжния разказ, който беше свързан по някакъв начин с нейното семейство. Само да знаеше какво е!

Можеше да използва пътуването и за да се поразрови по-дълбоко в случилото се на борда на "Принцът на Пасифика". Да, налагаше се да се отиде в Сиатъл. Много по-рано от очакваното.