Момичето, което пишеше върху коприна

Четиринайсета глава

9 юли, понеделник. В наши дни.

Южният бряг на езерото Юниън, Сиатъл.

ИНАРА чакаше Даниел в "Рачешкия ресторант на Чандлър" край езерото Юниън. Това щеше да бъде първата им официална среща. И последната.

А после щеше да се върне на остров Оркас и да остави зад себе си този отвратителен ден. Заедно с ръкава и Даниел.

След като беше излязла от офиса на баща си, тя беше карала напосоки из града часове наред, потънала в размисли за майка си, ръкава, Мей Лин и всички загинали, хвърлени през борда на парахода. Разкриването на истината щеше да лепне завинаги петното на срама и безчестието върху нейното семейство и да обезсмисли всички добри дела, сторени от майка ѝ. Но пазенето на тайната погазваше честта на стотиците загинали и техните семейства.

Част от нея смяташе, че Даниел има правото да знае истинската причина, поради която тя щеше да откаже да се среща повече с него. Другата част обаче ѝ напомняше, че беше обещала на баща си да пази семейната тайна.

В крайна сметка тя нямаше никаква представа какво ще му каже.

– Извинявай, че закъснях! Трафик – материализира се пред нея Даниел и я целуна по бузата. Докосването му разтърси и без това разклатените ѝ нерви. Тази работа щеше да се окаже по-трудна, отколкото тя си мислеше.

Де да можеше да остави нещата между тях да продължат и да види докъде ще стигнат!

– Няма проблеми. Не си закъснял кой знае колко – изрече с усмивка тя, докато вътрешно си напомняше, че трябва набързо да приключи с всичко това и да си тръгне. Колкото по-скоро, толкова по-добре. – Надявам се майка ти да ти прости, че отложи срещата си с тях за тази вечер!

– О, разбира се! – сви рамене той. – После ще намина да ги видя. Ще се оправят и без мен. Но бях изненадан, че си пристигнала в града толкова бързо.

– Не бях го планирала, но внезапно изникна нещо и се наложи да се видя с баща ми – поясни тя. И реши да му разкаже поне част от истината, докато вътрешно събираше сили за най-важното. – Нападна ме от засада с помощта на агент по недвижими имоти, за да ме убеди да продам имението.

Очите на Даниел се разшириха и той възкликна:

– Няма да го направиш, нали?

– Успях да го уговоря да изчака с окончателното си решение до Деня на труда. Ако тогава хотелът не го впечатли, ще оттегли субсидията си и аз ще бъда принудена да продавам.

– Е, и това е нещо! Пък и със скоростта, с която напредваш, след два месеца никой няма да бъде в състояние да прекрати този проект! Даже баща ти. Ако бях на твое място, изобщо не бих се притеснявал!

Думите му я изпълниха с неочаквана топлина и изведнъж ѝ се прииска да се сгуши в обятията му, за да може той да ѝ вдъхне сила. Но вместо това само изпъна гръб, сведе очи към скута си и промърмори:

– Благодаря!

Сега или никога, Инара! Пое си дълбоко дъх, но в мига, в който отвори уста, заговори Даниел:

– Имам интересни новини! – Ъгълчетата на устните му се разтеглиха в усмивка, когато постави двете си ръце върху масата, приведе се напред и прошепна: – Открих регистрите от преброяването на населението от 1890 година! Имали са син!

Инара примигна, докато съзнанието ѝ настигне мисълта на Даниел.

– Кои? – възкликна накрая. – Мей Лин и Джоузеф ли?

Той кимна. Виждаше се, че едва сдържа вълнението си. То породи ответно вълнение и у нея, но също така и смут.

– Този регистър от 1890 година не беше ли изгубен в пожар?

– Само федералният. Не и щатските архиви!

И едва тогава тя осъзна какво беше чула. Мей Лин и съпругът ѝ са имали дете. Син. Момче, което най-вероятно по-късно също е създало свое семейство. Внезапно залозите скочиха до небесата.

– Но това означава, че някъде наблизо може би има потомък на Мей Лин, който да ни разкаже истината за нея! – почти извика Инара.

Даниел кимна и се пресегна за менюто, макар че изобщо не го отвори.

– Името на сина им е било Ян-Тао Макелрой – продължи. – През 1890 година е записан като двегодишен, затова прегледах регистрите на ражданията и открих удостоверение за раждане в територия Вашингтон на някой си Ян-Тао Кенет Макелрой, роден на 27 юли 1887 година.

– Година и половина след сватбата им – изчисли веднага Инара. – Това означава, че той трябва да е бил около седемгодишен, когато моето семейство е купило имота им. Как бихме могли да научим къде е заминало семейство Макелрой?

Даниел остави менюто обратно на масата и отговори:

– Вече съм дал това задание на моите аспиранти. Преглеждат стари вестници и други сведения за заселниците, дарени на университета, но също така работят и в щатския архив, в Историческия музей на остров Оркас и в Обществената библиотека на Оркас в Ийстсаунд. Поръчал съм им също така и да прегледат всички регистри от преброяването на населението от 1900 година от околността, за да проверят дали няма да открият някъде семейство Макелрой, както и да разговарят с всеки местен жител с фамилията Макелрой!

Тя кимна силно впечатлена, че той покрива толкова много аспекти едновременно. В този дух аспирантите със сигурност щяха да открият наследниците на Мей Лин и да научат от тях много повече, отколкото им разказваше бродерията.

– Ще ми се Мей Лин да беше оставила и дневник заедно с ръкава. Тогава нямаше да имаме толкова много неизвестни – изрече.

А после се сети защо всъщност беше дошла тук тази вечер – за да попречи на Даниел да продължи с проучванията си. От тях се очакваше да забравят всичко за Мей Лин.

Но как биха могли, особено сега, след като знаеха, че може би все още има живи потомци на Мей Лин, които да им разкажат повече за нея и за живота ѝ?!

Даниел насочи вниманието си сериозно към менюто, така че тя последва примера му, въпреки че изобщо не виждаше какво пише. От друга страна, какво толкова лошо щеше да стане, ако продължат да проучват какво е станало с Мей Лин и нейното семейство? Всички документи, които преглеждаха, бяха от дати, много по-късни от 1886 година, така че не би трябвало по никакъв начин да доведат до разкриването на истината за убийствата.

Но Инара беше обещала на баща си, че ще забрави за ръкава.

Което и щеше да стори. Но ако изместеха фокуса на търсенията си към случилото се след избродираната история, всичко щеше да бъде наред, нали? Така щеше да може както да скрие ръкава и да удържи на обещанието си, така и да научи какво се е случило с Мей Лин и семейството ѝ.

Както и да продължава да се среща с Даниел.

Той остави менюто си настрани и ѝ се усмихна през масата.

– Радвам се, че си тук тази вечер!

Решението ѝ беше светкавично.

Тя също остави менюто си настрани и отвърна:

– Аз също се радвам, че съм тук!

Небрежно, като че ли го беше правил цял живот, той се пресегна през масата и хвана ръката ѝ.

– Разкажи ми повече за твоя хотел! – рече. – Нямам търпение да го видя, когато нещата започнат да се избистрят!

– Винаги си добре дошъл да ни посетиш и да следиш напредъка ни – отвърна тя. Палецът му започна да описва кръгове върху ръката ѝ, поради което тя едва успяваше да се концентрира върху разговора. – Тази седмица ще слагат гипсокартона.

– Звучи вълнуващо! – Пауза. – Какво ще кажеш за този уикенд?

Тя плъзна поглед по лицето му, за да провери дали не се шегува, но той я гледаше съвсем сериозно с тези негови лешникови очи, в които отдавна ѝ се искаше да потъне.

– Ъхъммм... разбира се – промърмори в отговор. – Би могъл да преспиш в стаята за гости.

– С удоволствие! – Очите му изведнъж потъмняха.

Вълнението ѝ беше прекалено голямо, за да измисли какво да отвърне, затова предпочете да мълчи.

– Мога ли да ви помогна с нещо, свързано с менюто, или сте готови да поръчате?

Внезапната поява на сервитьора ги накара да подскочат и да пуснат ръцете си. Инара усети как лицето ѝ пламва, докато вдигаше менюто си. Едва успя да каже какво иска. След като сервитьорът изчезна, тя протегна ръка към чашата вино, която не помнеше да беше поръчвала, и отпи от него, само и само да има нещо в ръцете си.

– При баща си ли ще останеш тази нощ? – попита той.

– Не – поклати глава тя. – Има един късен ферибот в единайсет часа, който смятам да хвана.

Той погледна часовника си, усмихна се и с намигване отбеляза:

– Имаме достатъчно време!

По време на вечерята не говориха нито за ръкава, нито за Мей Лин, за което Инара беше особено благодарна. Никак не ѝ харесваше да държи в тайна от Даниел онова, което знаеше, така че ѝ беше по-лесно да го избута от съзнанието си поне за час и да се държи като нормален човек.

Разговаряха за семействата си, за университетите си (тя беше учила във Вашингтонския университет в Сиатъл, той – в Калифорнийския университет на Лос Анджелис с аспирантура в Пекин), за това как той искал да опита да кара лодка прав, обаче нямал абсолютно никакво чувство за равновесие и как тя имала слабост към шоколада.

Когато настана време да се разделят, Инара нямаше никакво желание да тръгва. Даниел я изпрати до колата ѝ и там, на паркинга, обагрен в розово от залязващото слънце, дланта му намери центъра на гърба ѝ и нежно я придърпа към себе си така, че застанаха лице в лице. Очите му останаха приковани в нейните, докато навеждаше бавно глава, приближавайки все повече и повече устни към нейните. Накрая тя вече не издържа и затвори очи, отдавайки се на онова, за което – както едва сега си даваше сметка – беше копняла цяла вечер.

Ръцете му я придърпаха по-плътно, а тя обви с ръце врата му, дивейки се на перфектното им пасване. Отметна назад глава, за да задълбочи целувката, наслаждавайки се на мига, но неговия вкус, на сладкото чувство, че нищо друго няма значение, освен тях двамата. Нито семействата им, нито ръкавът, нито нейният хотел.

Изгуби напълно представа за времето. Когато накрая спряха, за да си поемат дъх, Даниел отпусна чело върху нейното и прошепна:

– Исках да направя това още в първия миг, в който те видях!

Тя се усмихна и пак впи устни в неговите.

Звукът на алармената сигнализация на отключваща се кола наблизо им напомни къде се намират и те бяха принудени, макар и неохотно да се откъснат един от друг.

– Много се радвам, че дойде днес – рече Даниел и непокорният кичур коса пак падна върху очите му.

Инара нежно го отметна назад и промърмори:

– Ти наистина ли ще дойдеш на острова този уикенд?

Той погледна към мъжа и жената, които влизаха в колата през две коли от тях, пъхна ръце в джобовете на панталона си и простичко отговори:

– Да.

– Хубаво! – усмихна се тя.

Доста по-късно, докато седеше в паркираната си на ферибота кола, тя получи от Даниел есемес, който я накара да се изсмее с глас:

Тя отговори:

Той пристигна в петък следобед и стоя до неделя вечерта.

Не стигнаха до стаята да гости.