Момичето, което пишеше върху коприна

Единайсета глава

4 март, 1886 г., четвъртък.

Порт Таунсенд, територия Вашингтон.

ОМЪЖЕНА.

Предложението дойде толкова неочаквано, че Мей Лин трябваше да си го повтори няколко пъти наум, докато схване смисъла му. Накрая поклати глава и промърмори:

– Да се омъжа за теб ли? Джоузеф, не бъди шаа, глупав! Подобно нещо е невъзможно! Хайде, трябва да тръгваме!

Направи крачка покрай него с намерението да го поведе към града, но той сграбчи ръката ѝ.

– Говоря сериозно, Мей Лин! – изрече, а очите му проблеснаха предизвикателно. – Знам, че не съм мъжът, за когото си очаквала да се омъжиш. Не притежавам подходящата религия и традиции и не знам вашите думи, но мога да те защитавам и пазя! Мога да ти осигуря добър живот!

Той говореше сериозно! Наистина мислеше, че трябва да се оженят! Тя помести торбата на рамото си и този път успя да се изтръгне от него и да направи крачка встрани.

– Не мога да ти позволя да го направиш, Джоузеф! Ти вече си имаш добър живот на твоя остров и скоро ще си намериш мечтаната християнска съпруга, с която да създадеш семейство. Не се нуждаеш от мен, нито пък особено ме желаеш!

– Тук вече грешиш! – Гласът му прозвуча заповедно, ала думите му бяха онова, което я спря, въпреки че остана с гръб към него. – Всъщност наистина се нуждая от теб, Мей Лин! И силно те желая!

– За какво? – извика тя и се завъртя на пета.

Той си остана там, където тя го беше оставила – под капещите клони на дървото, с ръце, увиснали безсилно край тялото му. И заговори:

– През последните седмици, откакто живеем заедно в колибата ми, аз започнах да копнея да чуя твоя глас, когато вечер се прибирам вкъщи. Тялото ми жадува да усеща твоето, докато работим на нивата. Улавям се, че се питам дали кожата ти наистина е толкова мека, каквато я помня от нощта, когато се наложи да те съблека, след като те извадих от морето. Когато мисля за децата си, представям си ги с твоята черна коса и кафявите ти очи!

Тя нямаше никаква представа за тези негови чувства. Беше смятала, че само тя чувства нещо, когато са заедно. И сега в продължение на поне няколко минути единственото, което можеше да стори, бе да го зяпа изумено. Думите му очевидно шокираха не само нея, но и него, защото лицето му придоби цвят, какъвто тя никога не беше виждала у мъж. Очите му бяха приковани в нейните, но начинът, по който мачкаше шапката си в ръце, ѝ подсказваше, че всъщност му е крайно неловко.

Накрая, устоявайки на привлекателността на думите му, тя смотолеви:

– А какво стана с порядъчната бяла жена, която ще бъде рамо до рамо до теб в общността? Какво ще стане, ако някой ден наистина я срещнеш, а вече си вързан за мен?

Той пристъпи към нея на откритото и пое ръцете ѝ в своите. Забравената му шапка падна в калта под тях.

– Не мога да си представя никоя бяла жена, която да е по-красива и по-съвършена, отколкото си ти вече за мен! – изрече. – Не искам жена, която дори не познавам! Искам теб, Мей Лин! Ще се омъжиш ли за мен?

– Ами хората, които ще започнат да те избягват, когато разберат, че си женен за мен? Ще станеш обект за посмешище! И никога няма да бъдеш избран за общински съветник, а още по-малко – за кмет!

Начинът, по който той ѝ беше описал тези длъжности, ѝ беше подсказал, че са изключително важни за него. Така че това сигурно щеше да го убеди да се откаже от тази своя щура идея.

Но той поклати глава и отговори:

– Изобщо не ме интересува какво мислят другите! След като прекарах тези няколко седмици с теб, започнах да виждам хората и ситуациите по съвсем различен начин. Общественият живот не е толкова благороден, след като хората, на които служиш, се катерят през главите на другите, за да служат на себе си! Ти си единственото, от което имам нужда!

Когато тя не отговори, той стисна леко ръката ѝ и прошепна:

– Е, какво ще кажеш?

Тя се опита да измъкне ръцете си, но той не я пускаше. Напълно безсилна да се бори с него, тя каза единственото, което успя да измисли и за което смяташе, че може да им попречи да направят подобна грешка:

– Но, Джоузеф, аз не те обичам!

Още докато изричаше тези думи, тя си даде сметка колко абсурдно звучат от жена като нея. Ако все още беше в Сиатъл, при стария си живот, сега щеше да бъде изправена пред вероятността за уреден брак, в който факторът любов изобщо не фигурираше. Знаеше ли тя изобщо що е това любов?

– Няма проблеми – помръднаха в лека усмивка устните му. – Може би някой ден ще ме обикнеш!

– Но ти също не ме обичаш! – възкликна тя.

– На твое място не бих бил толкова сигурен!

И изведнъж устните му докоснаха нейните. В началото тя имаше чувството, че това става с някого другиго, а тя наблюдава от разстояние. Но след известно време мекотата на устните му, топлината на дъха му върху бузата ѝ, силата на ръцете му върху раменете ѝ стесниха обсега на вниманието ѝ и постепенно единственото, което виждаше, беше Джоузеф. Устните му имаха вкус на сол, като на шунката, която беше ял, но под този вкус имаше друг, който тя не можеше да определи. Когато отвори устни и наклони глава, за да си пасне по-добре с него, тя осъзна, че вкусът беше просто Джоузеф. Просто Джоузеф. И тя искаше повече от него. Копнееше за още.

Устните му се плъзнаха към бузата ѝ, а оттам – към врага ѝ Тя затвори очи и отметна назад глава, напълно забравила, че стоят насред поле, където всеки би могъл да ги види. Нещо горещо и влажно се насочи нежно по врата ѝ и стигна до ухото ѝ и тя ахна, изпълнена с непознати за нея тръпки. Никога досега не беше предполагала, че езикът може да се използва и за такава цел.

– Ха сега ми кажи пак, че няма да ни бъде добре заедно! – прошепна Джоузеф в ухото ѝ между две целувки.

Тя моментално схвана предизвикателството и обещанието, стаени в думите му, и усети как тялото ѝ реагира с прилив на топлина, която се изля ниско в корема ѝ. Имаше нужда да помисли. Отстъпи крачка назад, за да установи някаква дистанция между тях, и осъзна, че цялата трепери, въпреки че изобщо не ѝ беше студено.

Устните на Джоузеф изглеждаха подпухнали, а очите му бяха притворени, като че ли току-що се беше събудил от дълъг нощен сън. Тя постави пръст на собствените си устни, за да провери дали и те не са подпухнали. Бяха.

Бавно, много бавно по лицето му се разля ленива усмивка, която я уцели право в коленете и ги превърна в памук. Усещането беше крайно неудобно, но на нея ѝ хареса.

Искаше ѝ се да каже да, искаше ѝ се да се обгърне с безопасността, която той символизираше, и никога да не излезе от нея. Искаше ѝ се той пак да я целуне.

Дишайки накъсано, тя позволи на погледа си да се плъзне надолу по тялото му и се зачуди какво ли би било усещането да му позволи да я докосне така, както съпруг докосва съпруга. Беше слушала за тези неща, когато се представяше за момче сред мъжете в Сиатъл.

Големите, мазолести длани на Джоузеф сигурно щяха да дращят кожата ѝ, но пък бяха топли и нежни. В това отношение той ѝ напомняше доста на баща ѝ. И двамата бяха грижовни мъже, силно обичащи семействата си. А и независимо дали бяха свързани с брак или не, Джоузеф вече беше нейното семейство.

Ала беше толкова голям! Много по-голям от баща ѝ. Много по-голям дори от Янг Лум и който и да било друг китайски мъж, когото тя познаваше. Дали нямаше да я нарани?

От друга страна – може би не. Беше го виждала как държи нежно в обятията си диво зайче, а после го пуска обратно в гората, въпреки че преспокойно можеше да го сготви за вечеря. Беше усещала нежността му в начина, по който стоеше зад нея, поставил ръце върху нейните, докато я учеше как да дои или как да държи ралото, когато бяха на нивата. А точно сега я беше притиснал толкова внимателно до себе си, че тя се беше почувствала обичана и ценена. Може и да беше голям, но за нищо на света не би я наранил. Той не беше като другите бели мъже.

Докато Джоузеф я съзерцаваше с добрите си зелени очи и червенината на устните му постепенно избледняваше, докато чакаше отговора ѝ, тя се сети за колибата и имота му и за мястото от другата страна на моравата, където той вече беше започнал да строи истинска къща, както я наричаше самият той. В момента не беше нищо повече от скелет, но той работеше по нея всяка свободна минута и планираше до края на лятото да я довърши. Тя би могла да се премести там заедно с него и да заживее в къща, по-величествена от всичко, в което някога бе живяла. Вече се виждаше в тази къща как приготвя на Джоузеф вечеря в кухня, изпълваща цялата зад на страна на първия етаж. Виждаше се как се грижи за градината, която ще разработят в парцела зад къщата. Виждаше се дори как му помага с животните в обора или как излиза с него, когато лови риба в залива и ловува сърни в планината зад фермата.

Но като че ли най-изненадващото от всичко беше, че тя се виждаше на верандата с Джоузеф, и двамата вече остарели. Виждаше се как лежи до него под неговия юрган. Децата им ще имат неговото търпение и нейния дух. Неговите зелени очи и нейната черна коса.

Биха могли да имат добър живот. В това отношение Джоузеф определено беше прав – и тя го знаеше. Но дали някога наистина щеше да го заобича? Може и да се доближеше до това състояние, но беше усетила как тази част от нея, способна да обича дълбоко, се беше сбръчкала и издъхнала в мига, в който беше зърнала тялото на баба си на плажа. Беше обичала само двама души в живота си – баща си и баба си, и сега, когато ги изтръгнаха от нея, изтръгнаха и онази нейна част, която беше привързана към тях. И сега тя не беше сигурна, че в нея беше останало нещо, способно на любов. Сърцето ѝ беше премазано от ботуша на онзи бял дявол Кембъл.

– Кембъл! – ахна тя.

– Къде? – придърпа я към себе си Джоузеф и я притисна закрилнически в обятията си, докато погледът му обхождаше полето около тях.

– Не, не тук – промърмори тя и се отдръпна от него. – Аз... просто си спомних, че той ти е съсед. След като разбере, че съм там, ще поиска да ме убие, защото знам какво е направил. И ще трябва през всеки ден от живота си да се крия от него, чудейки се кога ли ще удари пак. Никога няма да се чувствам в безопасност!

– Но нали аз ще бъда там! Аз ще те пазя!

– Не можеш – поклати глава тя и обгърна с ръце тялото си. – Не можеш да седиш до мен всяка минута от всеки ден. Имаш ниви и овощни градини, за които да се грижиш, трябва да купуваш провизии, да продаваш продукцията... А имаш и поща за разнасяне.

– Кембъл прекарва по-голямата част от времето си в Сиатъл. Идва на острова само за по няколко дена на всеки два месеца. Освен това на парахода те е взел за момче, нали така?

Мей Лин кимна бавно.

– А аз ще те върна на острова като жена – продължи Джоузеф, – като моята булка от Порт Таунсенд. На никого не би му хрумнало да те свърже с кораба на Кембъл.

Тя не се беше сетила за това. И въпреки всичко...

– Кембъл и другите като него ще ме намразят в мига, в който ме видят, и не за друго, а само защото изглеждам по-различно от тях. Така че фактът, че той няма да знае, че съм била на неговия кораб, изобщо няма да може да ме защити от него!

В очите на Джоузеф тя видя как постепенно си дава сметка за истината в нейните думи. И за да му спести проблемите по оттеглянето на предложението за брак, реши да смени темата.

– Надявам се да успея да си намеря работа като домашен прислужник – каза, като закрачи през полето към най-близката къща, без изобщо да провери дали той я следва. – Или може би като готвач. Това би било по-добре. Нещо, което ще ми позволи да остана скрита през по-голямата част от деня.

Беше спряна от ръката му върху рамото ѝ. Когато тя се завъртя, за да го погледне, видя, че челото му е сбръчкано.

– Аз ще те пазя от Кембъл и от всички други, които биха пожелали да те наранят! – изрече, но в този момент гласът му засече и той млъкна, стисна устни и след поемане на въздух продължи: – Обещавам, че ще те пазя! Само кажи, че ще станеш моя съпруга!

Това измъчено, уязвимо негово изражение свърши работа. Или може би беше начинът, по който едва ли не ѝ се примоли. А може да беше и заради липсата ѝ на други възможности. Но тя си знаеше, че истинската причина, поради която се предаде, беше огънят в тялото ѝ, който той беше подпалил. Копнееше да разбере накъде води този огън и знаеше, че само Джоузеф може да ѝ покаже. Никога досега не се беше чувствала толкова жива и толкова силна – усещане, което беше твърде чуждо за нея, но което беше прието с отворени обятия.

Внезапно изпълнена с девическа свенливост, тя сведе очи към калта в краката им и прошепна:

– Да. Ще се омъжа за теб!

Пръстът на Джоузеф повдигна брадичката ѝ така, че вече стояха лице в лице. В този момент светът около нея застана на фокус, като че ли двамата бяха обекти на една от онези снимки, които беше виждала на витрината на хотел "Оксидентал" в Сиатъл. Останалата част от света внезапно застина във времето – в този момент съществуваха само те двамата, уловени в картина, която щеше да се запечата завинаги в съзнанието ѝ.

Усмивката на Джоузеф започна бавно и постепенно се разля по цялото му лице, запалвайки светлина, която се заизлива сякаш от тялото му. Тази светлина породи ответен блясък и у нея и тя усети как собствената ѝ усмивка се разширява, когато Джоузеф я грабна и я завъртя щастливо около себе си. В този момент тя забрави онова, което се беше случило, за да я доведе до този момент. Затвори очи и се отдаде с наслада на усещането да бъде в ръцете му.

Накрая той я пусна на крака и постави целувка върху устните ѝ, която завърши така светкавично, както беше започнала. После се наведе само толкова, колкото да събере вещите им и почти я повлече към града.

Беше необходим повече от час, докато уредят подробностите. Джоузеф плати на Барона, за да му намери човек, който има право да сключва бракове – такъв се оказа един морски капитан от Такома, който чакаше корабът му да бъде разтоварен и който нямаше никакви угризения да ожени един бял мъж и една китайска жена за съответната сума, разбира се. Магазинът на Барона им осигури също така една обикновена златна халка, както и рокля и обувки за Мей Лин.

Тя се опита да откаже роклята, тъй като предпочиташе да носи панталони и риза, но Джоузеф ѝ беше напомнил, че трябва да започне да се облича като жена, за да не може Кембъл да я познае. А после беше поставил ръка на бузата ѝ и ѝ беше казал, че заслужава да изглежда и да се чувства красива поне в деня на своята сватба. И макар тази рокля да не отговаряше на нейната представа за красота, тя я беше приела и си беше позволила да бъде отведена и подготвена за церемонията две врати по-нататък от магазина на Барона. Нито един почтен хотел или частен дом не би отворил вратите си за Мей Лин, но Барона откри макар и неохотна помощ в близкия бардак.

Дори и сега, застанала пред голямото огледало в една от стаите на горния етаж, с коса, вдигната в красив женски кок и натруфена с пластове фусти и колосана черна копринена рокля с турнюр отзад, тя пак не се чувстваше красива. Чувстваше се абсурдно, облечена в тези одежди с лененото им бельо и стегнатия корсет от китова кост. Никога през живота си не беше обличала нещо подобно и ако зависеше от нея, никога повече нямаше да облече, след като това означаваше, че трябва да се чувства едновременно толкова стегната и толкова разголена. Как изобщо жените вършеха домакинската си работа с подобни труфила?

– Не виждам защо трябва да се престараваме за такава като нея!

Мей Лин хвърли поглед на оплакващата се проститутка, отпусната върху леглото, което заемаше по-голямата част от пространството в малката стая. Беше сурова на вид жена с червена, твърда коса и прекалено много руж по бузите, хлътнали от възрастта. Зелената ѝ копринена роба се беше плъзнала от едното ѝ рамо, разкривайки кожа, покрита с лунички.

– Тихо, Пърл! Защото за това ни плащат, а това е единствената причина, която ни трябва! – Младата жена, която се беше представила като Сапфир, стоеше зад Мей Лин и внимателно закопчаваше дългата поредица от миниатюрни копчета по гърба ѝ. Срещна погледа на Мей Лин в огледалото и я дари с усмивка с един липсващ зъб отпред. – Хич не ѝ обръщай внимание, момиче! Тя просто ревнува!

– Да ревнувам от едно миризливо жълтурче?! – извика Пърл, изсумтя отвратено, скочи на крака и изчезна от стаята.

– Така. Готови сме! – отсече Сапфир, отдръпна се няколко крачки назад и я огледа с ръце на кръста. После наклони глава и добави: – Може да вземем да ти напудрим кожата, за да не изглежда толкова тъмна, а?

Мей Лин изобщо не ѝ обърна внимание. Втренчена в огледалото, тя едва сега забеляза какъв ефект има тази рокля върху нейната фигура. Кръстоса ръце пред тялото си като щит. Наистина ли се очакваше от нея да излезе навън в този вид, където хората и най-вече Джоузеф ще видят как гърдите ѝ стърчат по толкова неприличен начин над деколтето на роклята? Все едно беше гола – толкова много се виждаха двете издутини в предната част на тялото ѝ. Ами кръстът ѝ? Изглеждаше неестествено тънък, което правеше гърдите ѝ да изглеждат още по-големи. Сапфир беше подхвърлила дори нещо от рода на това как съпругът ѝ щял да може да обхване кръста ѝ изцяло с ръцете си – абсурд!

– Барона казва, че е време – промърмори Пърл, открехнала леко вратата, след което пак изчезна.

Мей Лин затвори очи, представи си, че е облечена в нейните сам и фу, които винаги носеше, и усети, че напрежението моментално изтича от тялото ѝ. Предпочиташе мъжкото облекло, но знаеше, че от днес нататък нейните предпочитания винаги щяха да бъдат на второ място, след желанията на съпруга ѝ. А той искаше тя да носи рокли. Освен това роклите щяха да я крият от Кембъл.

Сега Мей Лин въздъхна, отвори очи и спусна ръце покрай тялото си. После последва Сапфир надолу по стълбите към предния салон на бардака, където ги чакаха Джоузеф, Барона и капитанът. Когато Джоузеф я зърна, очите му се разшириха от изненада и възторг. Дари я с топла усмивка, която автоматично стопи част от напрежението ѝ.

Без да каже и думица, Мей Лин зае мястото си до Джоузеф и сведе глава, за да не му позволи да види смущението, изписано по лицето ѝ. Не такава беше сватбата, за която си беше мечтала. Въпреки плетивата на една кука, метнати върху мебелите, и завесите от вносна дантела по прозорците това все пак си оставаше бардак. Сега тя би трябвало да пристига в дома на съпруга си, носена от носачи в ярко боядисан стол и облечена в червено копринено хунг ква. Тя и съпругът ѝ би трябвало да бъдат обкръжени не от жрици на нощта и търговци, присъстващи само заради печалбата, а от близките и приятелите си.

Но когато капитанът започна да говори, Мей Лин избута назад негативните мисли. Сега беше време да си вземе сбогом с миналото и да погледне с надежда към бъдещето. Ако не заради себе си, то най-малкото заради Джоузеф.

Когато я подканиха, тя повтори думите, изречени от капитана. Усмихна се на Джоузеф, когато той ѝ даде брачния си обет, и през цялото време се опитваше да вярва, че този брачен съюз ще им донесе щастие. Когато всичко приключи и капитанът ги обяви за съпруг и съпруга, Джоузеф я целуна леко по устните, което накара дамите в стаята да задюдюкат и да започнат да подхвърлят неприлични поощрения. Без да им обръща внимание, Джоузеф я погледна в очите и изрече:

– Радвам се да се запознаем, госпожо Макелрой!

Госпожа Макелрой. Името изглеждаше толкова странно, прикачено към нейното. В нейната култура жените не изоставяха фамилиите си за тези на съпрузите си. Но заради Джоузеф тя се усмихна и отговори:

– Благодаря ти!

Той стисна лекичко ръката ѝ и прошепна:

– Много си красива, Мей Лин!

Тя усети как тилът ѝ пламва. За да скрие изненадващия копнеж, който думите му събудиха в душата ѝ, а и съпътстващото неудобство, тя извърна очи.

Скоро двамата отново бяха на улицата, бързайки да хванат един параход, отправил се към дома им, тъй като дори Барона не беше в състояние да им намери почтено място, където да прекарат първата си брачна нощ, а слънцето бързо залязваше. Когато стигнаха до доковете и до купчините провизии от Барона, които вече ги очакваха и за които Барона беше поискал от Джоузеф допълнителна такса за бързата доставка, Мей Лин усети как погледът ѝ се плъзга покрай осветените от газени лампи улици на север от града, към помръкващия плаж, където бяха открили тялото на баба ѝ. Приливът беше настъпил и беше покрил напълно камъните, върху които тя беше лежала.

Всички следи от баба ѝ бяха изчезнали, а с нея и животът на Мей Лин преди онази кошмарна нощ. Тя никога повече нямаше да докосне, помирише, види или чуе нещо от онова време. То беше отминало. Завинаги.

Докато съзерцаваше покрития с вода бряг, тя усети как в стомаха ѝ се загнездва изпепеляващ гняв. Безмълвно тя обеща на семейството си, че никога няма да забрави случилото се с тях.

Някой ден и по някакъв начин тя щеше да стори всичко възможно истината да излезе наяве. Щеше да разкаже историята за онази нощ – или щеше да умре, докато се опитва.