Момичето, което пишеше върху коприна

Шестнайсета глава

12 август, 1887 г., петък.

Фермата Макелрой, остров Оркас.

СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО СЕДМИЦИ преминаха като в мъгла. Грижи за бебето, грижи за собственото ѝ трудно заздравяващо тяло, ядене – когато можеше, сън – когато успееше да открадне, и рев заедно с Ян-Тао, когато не можеше да го успокои.

Мей Лин си мечтаеше да има около себе си друга жена, с която да поговори, жена, която притежава опит в отглеждането на деца. Тя самата никога не беше виждала бебета и се чувстваше глупаво, когато ѝ се налагаше да пита съпруга си за елементарни неща – той беше израснал с безброй по-малки братовчеди в родния си дом в Индиана, беше помагал в отглеждането им и беше наясно как се повиват бебета и как се държи бебешка главичка. Не би ли трябвало майката да знае по природа подобни неща?

Но макар и бавно, тя се учеше и често изненадваше самата себе си, когато интуицията ѝ я насочваше правилно и успяваше да успокои Ян-Тао съвсем сама, докато Джоузеф работеше в овощната градина. Бавно, но сигурно тя набираше увереност и сили да бъде майка.

Но липсата на сън си вземаше своето. Бебето се будеше с гладен рев на всеки три часа, а Джоузеф не можеше да помогне с нищо при кърменето му. Освен това той по цял ден беше зает с брането на ябълки и нощем се нуждаеше от сън.

Бяха изминали две седмици след раждането на Ян-Тао. Слънцето отдавна беше изгряло, когато Мей Лин влезе в кухнята да омеси тесто за хляба, който отдавна трябваше да бъде опечен. Беше се успала, опитвайки се да навакса със съня.

Ян-Тао спеше в люлката, която Джоузеф беше изработил и поставил в кухнята, за да може тя да държи под око бебето, докато работи. В момента то беше спокойно, но тя знаеше, че спокойствието му е относително, че беше въпрос на време да се събуди и да ревне. Затова работеше бързо, месейки чевръсто топката тесто на кухненския плот, докато стане гладко и готово да влезе в тавата, за да се опече в задната част на печката.

През отворения прозорец на кухнята нахлуха гласове и тя замръзна на място. Кембъл! Беше сигурна в това. Той винаги се появяваше точно когато Джоузеф не беше наблизо, а днес съпругът ѝ береше ябълките, намиращи се в най-далечната част на двора.

Молейки мислено бебето да мълчи, тя изтри набрашнените си ръце в кухненската кърпа и пристъпи тихо към прозореца в дневната. Като внимаваше да не повдига завесите повече от необходимото, тя надникна към двора, от който се чуваха гласовете.

Да, наистина беше Кембъл. В каруцата му обаче се виждаха още някакъв мъж, една жена и две малки момиченца. Джоузеф щеше да побеснее, ако завареше Кембъл в имота си. До този момент беше успял почти напълно да избягва този човек, а в случаите, когато беше принуждаван да завърже разговор с него, без думи му даваше ясно да разбере, че двамата вече не са приятели. Така Кембъл беше престанал да вика Джоузеф на помощ във фермата си и с изключение на онзи ден на плажа, когато Мей Лин започна да ражда, той се беше държал на разстояние и от двамата.

Сега Мей Лин видя как Кембъл спира каруцата си пред къщата им и скача от капрата. Вторият мъж също скочи на земята и после се обърна, за да свали двете момиченца. Двамата мъже доближиха перифериите на шапките си и поведоха разговор, но Мей Лин не успя да чуе за какво говорят. Видя само как Кембъл вдига ръка и сочи през пътя към овощните градини, където работеше Джоузеф. Но откъде знаеше този дявол къде се намира съпругът ѝ?

Междувременно жената подаде няколко чанти на момичетата, които може би бяха нейни дъщери, а те на свой ред ги хвърлиха към все по-нарастващата купчина багаж на земята. Децата изглеждаха напълно еднакви – от дългите си руси къдрици до идентичните сумрачно сини роклички, черни чорапи и черни кожени обувки. Майка им, доста солидна жена, имаше кестенява коса, силно опъната и вдигната на кокче. Върху кокчето се мъдреше шапка, за която Мей Лин предположи, че е по последна мода. Жената изгледа раздразнено двамата мъже, повдигна сивите поли на роклята си и слезе сама от каруцата, тъй като мъжете бяха твърде потънали в разговора си, за да ѝ обърнат внимание.

– Вие влизайте в къщата и се настанявайте! – каза непознатият мъж на съпругата си. Беше с почти същия ръст като Дънкан Кембъл, макар че може би малко по-пълен. – Господин Кембъл ще ме заведе при брат ти в овощната градина.

Брат?

Мей Лин ахна. Значи Джоузеф изобщо не беше писал на сестра си да не идва!

Жената насочи очи към къщата и Мей Лин побърза да се дръпне назад от страх да не бъде хваната, че гледа. Но какво щеше да прави сега с тези гости? Та тя едва успяваше да свърши обичайната си работа покрай сина си, а какво оставаше да готви, чисти и да води любезни разговори с хора, които изобщо не познаваше!

По верандата се чуха стъпки и тя си даде сметка, че повече не може да се крие. Бързо приглади престилката върху все още издутия си корем и пререса назад косата си, втъквайки я зад уши, тъй като не беше разполагала с време да я вдигне в прилично кокче.

Вратата се отвори без почукване и в стаята влетя жената, следвана от двете си дъщери. Сестрата на Джоузеф носеше фината сива коприна със стил, очевидно създаден за нея – за разлика от безформения начин, по който тези рокли стояха върху тялото на Мей Лин. Беше висока и импозантна, с изпънат гръб и гордо вдигната брадичка, благодарение на което перото на шапката ѝ падаше назад, а не пред лицето ѝ. От нея се носеше ухание на розова вода – аромат, който никога не се беше нравил особено на Мей Лин.

Ян-Тао избра точно този момент, за да се събуди с плач. Мей Лин светкавично се обърна и се втурна в кухнята, за да го вземе от люлката. Когато се обърна, видя, че жената я беше последвала. Забеляза как сестрата на Джоузеф обхваща само с един поглед хаоса в кухнята, а после, стиснала устни, насочва очи право в Мей Лин.

Когато очите на жената срещнаха нейните, Мей Лин ахна. Все едно гледаше очите на Джоузеф. Същите зелени очи, с леко бадемовидна форма, но без топлотата и закачливостта на съпруга ѝ.

– Можеш да съобщиш на господарката си, че гостите ѝ са пристигнали! – отсече презрително и надменно жената.

На Мей Лин ѝ отне няколко секунди, докато схване смисъла на това изречение. Дълбоко засрамена, тя скри лице зад бузата на сина си, но после изпъна гръб, насили се да се усмихне и изрече любезно:

– Вие трябва да сте сестрата на Джоузеф, Елизабет! Много съжалявам, че ви посрещам така! Забравихме, че ще идвате. Синът ни се роди само преди две седмици, а Джоузеф е твърде зает с реколтата, така че... – Не довърши.

– Е, слава на бога за онзи очарователен господин Кембъл, който ни докара от пристанището! Иначе кой знае какво щеше да стане с нас!

И подсмръкна надменно, сякаш Мей Лин беше виновна, че Джоузеф не е отишъл да чака сестра си на доковете. После Елизабет прегърна двете си дъщери, като че ли ги пазеше да не се доближат до китайката.

– Много съжалявам! – повтори Мей Лин, макар да знаеше, че няма никаква полза. А после се загледа тъпо в пода, докато Елизабет я изпепеляваше с поглед, пълен с неприкрито отвращение.

"Разбира се, че няма да хареса онова, което вижда" – помисли си Мей Лин, като се опитваше да се успокои. Дрехите и косата ѝ не приличаха на нищо и на рамото ѝ най-вероятно имаше петно от повръщането на Ян-Тао.

Освен това беше китайка.

– Моля, елате с мен! – изрече, като подрусна леко бебето, опитвайки се да отложи малко кърменето му. – Ще ви покажа къде ще спите, за да се настаните и починете от пътуването.

– Коя си ти? – запита безцеремонно Елизабет.

Въпросът закова Мей Лин на място. Че коя би могла да бъде? Наложи си да продължи да се усмихва, когато се обърна към зълва си и изрече:

– Аз съм Мей Лин Макелрой. Джоузеф ме нарича "Мей" и вие също бихте могли да ме наричате така, ако решите. Много се радвам най-после да се запознаем, защото аз вече нямам никакви близки и роднини.

– А това? – продължи разпита Елизабет, като посочи Ян-Тао.

Мей Лин усети, че колкото и да се стараеше, усмивката ѝ се стопи и тя не беше в състояние да ѝ заповяда да се върне. Внезапно изпълнена с необходимостта да защити детето си, тя го притисна по-плътно към себе си и отговори:

– Това е нашият син, моят и на Джоузеф. Казва се Я... – Млъкна, защото си спомни, че синът ѝ има и бяло име. – Казва се Кенет. На вашия баща. Ние го наричаме Кен.

Момиченцата се откъснаха от ръцете на майка си и се струпаха да видят братовчед си. Започнаха да пискат възторжено, обръщайки внимание на миниатюрното му носле и ушичките като мидички, като безсъмнено изобщо не обръщаха внимание нито на малко по-тъмната му кожа и коса, нито на заобленото китайско лице, отпуснато върху рамото на Мей Лин. Майка им обаче не помръдна от мястото си в другия край на кухнята.

– Той определено е... кривоглед – изсумтя, като сбърчи нос.

Кривоглед. Мей Лин усети как някъде в гърдите си ѝ се разгаря онзи пламък, който ѝ беше станал добре познат от деня, в който бяха прогонени от дома им в Сиатъл. Разбира се, че синът ѝ ще има дръпнати очи – все пак беше наполовина китаец. Но никой не беше в състояние да я накара да се срамува заради това. Никой! Даже близките ѝ!

Единственото, което успя да направи обаче, беше да се въздържи от острия коментар, който ѝ беше на устата. Вместо това се обърна към стълбите, за да отведе жената до стаята, която щеше да бъде на Ян-Тао, когато станеше по-голям. И въобще не ѝ пукаше дали жената върви след нея или не.

Вървеше и още как. Заедно с момиченцата си.

– Вие и вашият съпруг можете да спите тук, в това легло – каза Мей Лин, като приглади с една ръка завивката, с която беше застлано. Беше доволна, че поне беше успяла да почисти стаята няколко дена преди раждането на сина си. – Не разполагаме с второ легло за момичетата, но бих могла да им приготвя удобно легло на пода с одеяла и възглавници.

– Моите деца не са кучета, че да спят на пода!

Мей Лин изпъна гръб и се вторачи в стената. Сякаш всичката ѝ кръв нахлу в главата ѝ. Утробата ѝ избра тъкмо този момент, за да се свие и тя замечта да приседне някъде, но гордостта ѝ не ѝ позволи. Беше наясно, че през следващите три дена ще има безброй моменти като този.

Затова се обърна към гостите си и каза:

– Все пак разполагаме и с колибата, която Джоузеф е построил, когато преди години е пристигнал тук. Намира се сред дърветата от другата страна на моравата, но е достатъчно близо, за да може човек да идва тук за храна и други подобни неща.

– Значи е решено! – плесна с ръце Елизабет. – Вие с Джоузеф ще спите там, а момичетата ще спят във вашето легло! Хайде, момичета! Да внесем багажа!

Трите затрополиха надолу по стълбите, като оставиха Мей Лин в стаята със зяпнала уста. Тя и новороденото ѝ бебе бяха току-що изритани от собствената им къща.

"Три дена!" – напомни си тя, когато накара краката си да се раздвижат. Само три дена и ще си тръгнат. Тя можеше да се справи. И щеше да се справи – заради Джоузеф.

Незнайно как, но през онзи първи ден Елизабет успя да убеди брат си да спре работа още по обяд, за да ги заведе на прочутата планина Конститюшън. Искала да види гледката, за която някой ѝ бил казал, че се простирала от Канада до Орегон. Мей Лин нямаше сили да издържи подобно изкачване, но с радост изпрати всички – разполагаше с целия следобед да оправи къщата, да приготви вечеря и да пренесе нещата, от които тя и Джоузеф щяха да имат нужда в колибата.

Когато се върнаха, масата беше сервирана. Последвалото очерта модела на останалата част от уикенда. Елизабет и съпругът ѝ Маркъс седяха и разговаряха с Джоузеф, а към Мей Лин се обръщаха само в краен случай. Джоузеф правеше всичко възможно да я включи в разговора или в играта на карти, но тя знаеше, че присъствието ѝ кара останалите да се чувстват неудобно, затова учтиво отказваше и се изнасяше от стаята, за да измие чиниите или да накърми Ян-Тао.

Но наблюдаваше всичко внимателно. Така забеляза как Маркъс се прави, че изобщо не вижда Ян-Тао, даже когато бебето се намираше в ръцете на Джоузеф, точно пред очите му и пищенето му се носеше до небесата. Елизабет поне поглеждаше бебето, но винаги с измъчено изражение. И нито веднъж не го докосна.

Момичетата обаче, за които Мей Лин разбра, че са десетгодишни, като че ли не забелязваха отвращението и безразличието на своите родители. Присядаха на колене пред детето, говореха му и му гукаха, а после се кискаха една на друга и непрекъснато молеха да го подържат.

Мей Лин едва издържаше на изтощението, усложнено допълнително от необходимостта да държи винаги раменете си гордо изпънати в присъствието на гостите. Елизабет нито веднъж не предложи да ѝ помогне в домакинството – беше оставила всичко на гърба на Мей Лин, като че ли грижите по капризното бебе не ѝ стигаха.

Но пък обичаше много семейството и брат си, това поне не можеше да не ѝ се признае на Елизабет. Виждаше се от само себе си и беше изключително важен фактор в решението на Мей Лин да толерира присъствието на зълва си. Докато Джоузеф разказваше за живота им на острова и за плановете им да откарат реколтата си в Сиатъл, а с печалбата от нея да разширят къщата и някой ден да си построят док в техния залив, Елизабет слушаше внимателно, вторачена с обожание в брат си.

Когато вечерта си легнаха в старата колиба, а Ян-Тао беше заспал в люлката си до тях, Джоузеф ѝ заразказва как с Маркъс са били приятели още от Индиана, как са израснали заедно и как Елизабет се влачела навсякъде с тях, докато накрая Маркъс не ѝ направил предложение и не се преместили на запад, в Такома. Писмата, които изпращали вкъщи, успели да убедят Джоузеф също да се премести, въпреки че след едно съвсем случайно отбиване на островите му станало ясно, че предпочита да се засели именно тук, а не в шумния работнически град на юг.

Тя затвори очи, унесена от гласа му. Беше толкова уморена, че буквално я беше заболяла глава от усилието да стои будна до късно, за да сервира вечеря, после десерт, а след това да слуша Елизабет как свири на мандолината, която беше взела със себе си. Болеше я и цялото тяло.

И най-вече сърцето.

Виждаше Джоузеф как разговаря със сестра си и зет си, как се усмихва, смее се, пуска шеги и дразни дружески приятеля си. Това беше негова страна, за чието съществуване тя изобщо не беше подозирала и от която, както скоро си даде сметка тя, той се беше отказал напълно, когато се беше оженил за нея. Ако си беше избрал бяла съпруга, щеше да събира близките и приятелите си непрекъснато около себе си и да се смее заедно с тях. Ала сега дните му бяха тихи и самотни, минаващи единствено в нейната компания и тази на сина им.

А той заслужаваше много повече.

Ако можеше да го освободи от брачния обет... Ала със сигурността на човек, който е обичал и изгубил, тя знаеше, че никога няма да го пусне да си върви. Сега се нуждаеше от него много повече, отколкото той някога се беше нуждал от нея, независимо колко яростно би го отрекъл. Тя постъпваше егоистично, като го пазеше само за себе си, вместо да го пусне да си намери друга съпруга и друг живот. Но отлично знаеше, че да бъдеш егоист е за предпочитане пред това да бъдеш сам.

Мей Лин протегна ръка под завивките и не спря, докато не напипа неговата ръка. Преплете пръсти в неговите и ги стисна якичко и когато той ѝ отвърна със същото, тя усети как сърцето ѝ забавя буйния си бяг и се успокоява, защото знае, че той е до нея и я пази.

И докато силният му, басов глас все още изпълваше малката им колиба с историите си, тя неусетно заспа.

В понеделник сутринта Мей Лин се усмихна, още преди да отвори очи. Днес беше денят, в който Маркъс и Елизабет щяха да се върнат в Такома, а тя, Джоузеф и Ян-Тао щяха да могат да се върнат отново към тихия си и спокоен живот, точно както го харесваше тя.

Джоузеф вече беше станал, беше се облякъл и тъкмо вдигаше Ян-Тао от люлката. Скимтенето на детето му подсказваше, че е готово да бъде нахранено, но и че е напълно наясно, че баща му не би могъл да задоволи тази негова нужда.

Мей Лин се надигна, облегна се на възглавниците и протегна ръце.

– Подай ми го! – Пое бебето и след като му даде да суче, попита: – В колко часа тръгва параходът?

Джоузеф се приведе над нея и я целуна нежно по челото, изпълвайки всичките ѝ сетива с миризмата на току-що измит мъж и дървесен дим. Тя затвори очи, наслаждавайки се на това усещане.

– По разписание тръгва в единайсет, но на всички ни е ясно, че ще закъснее.

– Така е, но ти ще закараш сестра си там за единайсет, нали?

Джоузеф ѝ се ухили, изправи се и изрече:

– Няма да изпуснат днешния параход, не се безпокой! – Обърна се и тъкмо беше направил две крачки по посока на другата стая, когато внезапно спря, обърна се и рече: – Мей?

Тя вдигна глава към него и очите ѝ се плъзнаха по здравото му, стегнато тяло. И за първи път от седмици насам тя се запита кога ли ще бъде готова да бъде отново интимна с него – надяваше се да е скоро, въпреки че болката между краката ѝ подсказваше, че ще мине още доста време.

– Да?

Той наклони леко глава настрани и каза:

– Знам, че последните няколко дена бяха доста трудни за теб. И ти благодаря! Благодаря ти за всичко!

Сърцето ѝ претупа от щастие и тя отговори с усмивка:

– Пак заповядай!

– Е, ще се видим в къщата! – ухили се пак той, като ѝ намигна. А после изчезна.

Мей Лин накърми Ян-Тао, а после облече и него, и себе си. Отне ѝ само няколко минути да оправи колибата, да дръпне постелките от сламеника и да ги струпа на купчина до вратата, за да бъдат изпрани, когато гостите си тръгнат. После събра тоалетните им принадлежности в легена, който остави до купчината за пране, за да го прибере по-късно.

Когато всичко беше готово, тя пое детето в ръце и се насочи към голямата къща. Едва тогава и незнайно защо се сети, че не беше посещавала духовете на предците си край водата от раждането на Ян-Тао насам. Ако успееше да приключи работата си навреме, може би щеше да го остави при баща му, за да отскочи на брега. А може би щеше да го вземе със себе си, за да го представи на предците му.

Някой ден и на него щеше да му се наложи да научи за тях, за да знае откъде произхожда. Мей Лин не смяташе да позволи китайските им корени да бъдат изгубени в този бял свят, в който вече живееха.

Докато вървеше към къщата, тя си спомни за коприната, която Джоузеф ѝ беше подарил и която седеше прибрана при шивашките материали. От нея щеше да стане красива китайска риза за сина ѝ.

А после ѝ хрумна друга идея и тя затаи дъх от съвършенството ѝ. Не риза, а церемониална роба, като онези, за които баба ѝ беше разказвала, че са се носели от важните чиновници в Китай. Би могла да избродира на нея образи и символи, разказващи историята на техния народ и на тяхното семейство. Тази бродирана роба щеше да бъде връзката на Ян-Тао с неговия народ, с корените му. Щеше да я облече на сватбата си и в този ден тя щеше да застане до него, горда с честния и благороден млад мъж, в когото синът ѝ се е превърнал.

Усмихна се. Щеше да започне работата по тази роба още тази вечер – нали вечерите ѝ отново щяха да бъдат свободни! Мей Лин ускори крачка към къщата.

Още в мига, в който стигна, разбра, че нещо не е наред. До прозореца се виждаше напълно непознат за нея мъж, а отвътре се чуваха разгорещени гласове.

Тя мина през кухненската врата и последва гласовете до дневната, където завари Джоузеф, Маркъс, Елизабет и един мъж, когото не познаваше. В мига, в който тя влезе, разговорите замряха. Всички погледи се насочиха към нея.

Въпреки големите августовски горещини непознатият беше облечен в костюм от три части – риза, жилетка и сако, и държеше в ръце шапка с широка периферия. Даже мустаците му изглеждаха тежки и горещи, натежали над устните му. Той впи очи в нея и я изгледа подозрително.

Джоузеф скочи на крака и само с три широки крачки стигна до нея. Обгърна закрилнически раменете ѝ, притисна я леко към себе си и изрече:

– Господин Изет, представям ви моята съпруга, Мей Макелрой! – После се обърна към Мей Лин и добави: – Мей, представям ти господин Изет. Той е имиграционен инспектор от Рош Харбър. Казва, че някой бил съобщил за влязла незаконно в страната китайка, живееща в моята ферма с фалшиви документи.

Мей Лин усети как цялата потреперва. Джоузеф ѝ беше разказвал как приемането на Закона за китайското изключване е дало тласък на сериозен трафик на незаконни китайски имигранти в Съединените щати, но до този момент нито за миг не си беше представяла, че ще бъде белязана като една от тях.

– Как... Кой... Кой би сторил подобно нещо? – запелтечи тя.

Джоузеф стисна леко рамото ѝ и каза:

– Господин Изет, както вече ви казах преди да дойде съпругата ми, двамата с нея бяхме се оженили съвсем законно в Порт Таунсенд от капитан Барнс. Разполагам с необходимите документи за това горе в спалнята ни. Преди да се запозная с нея, тя е бил законен гражданин на Сиатъл заедно с баща си, тамошен търговец.

– Родена съм в Сиатъл – прошепна тя.

Безчувствените очи се впиха в Мей Лин.

– Разполагате ли с доказателства за това?

Мей Лин не знаеше как да отговори. Ако кажеше на този човек името на баща си, той ще разбере, че тя е трябвало да бъде на парахода, за който официално беше съобщено, че е пристигнал в Сан Франциско. Въпреки че истината беше съвсем друга и тя я знаеше. Да не би този човек да беше приятел на Кембъл? Да не би той някак си да беше разбрал, че тя е била на неговия кораб онази нощ и затова да е изпратил тук господин Изет, за да поправи този пропуск?

– Както вече казах, мога да ви покажа нашето разрешително за брак. Какъв тип доказателства очаквате за това, че е родена в Сиатъл?

Мъжът помести бавно едрото си туловище и попита:

– Къде е сега баща ви, госпожо Макелрой?

Ръцете на Мей Лин обгърнаха още по-силно сина ѝ, когато вдигна глава към съпруга си с надеждата, че той знае какъв отговор е най-добре да даде. Лицето на Джоузев се зачерви от ярост, мускулите на челюстта му потрепнаха. Впери очи в инспектора и изръмжа:

– Много ли настоявате да знаете къде е баща ѝ, господин Изет?

Мей Лин беше наясно, че не може да позволи на Джоузеф да каже каквото и да било за парахода и онази кошмарна нощ. Ако го направеше, той щеше да ги изложи на нова опасност, а сега вече имаха дете, за което трябваше да мислят.

– Той се върна в Китай – побърза да изпревари тя съпруга си с отговора. – Преди две години. Когато напрежението между моите сънародници и вашите се увеличи. Аз трябваше да отида него. Но когато корабът ни спря на пристанището в Порт Таунсенд за провизии, намерих семейство, което ме нае за готвачка и затова останах. А татко беше твърде стар и немощен и много държеше да види родината си, преди да си замине.

Докато изричаше тази лъжа, тя усети как съпругът ѝ до нея застина. Но се постара да не го поглежда в очите и продължи:

– След като се върна в Китай, получих от него само едно писмо. Оттогава насам нямам ни вест, ни кост.

– Това семейство от Порт Таунсенд, за което споменахте – обади се инспектор Изет и мустаците му потрепнаха над устните му. – Те могат ли да свидетелстват за истинността на думите ви?

– Разбира се – намеси се вече Джоузеф с груб глас.

Най-неочаквано в този момент Елизабет се надигна от мястото си и изрече:

– Хайде сега, господин Изет! Държа да сте наясно, че брат ми е почтен човек, който никога не би се унизил дотам, че да се ожени за незаконна азиатка!

Мей Лин не беше сигурна какво точно цели Елизабет, тъй като самата тя отговаряше на половината от описанието. И въпреки това ѝ беше благодарна за опита да помогне.

– Наистина ли държите брат ми да търси необходимите документи, които ще докажат невинността му? – продължи тя. – Защото, ако е така, ще станете причина да изпуснем парахода си, а това определено ще ме вбеси! Не ви препоръчвам да ме виждате вбесена!

За огромна изненада на Мей Лин господин Изет се стресна не на шега от Елизабет. Започна да върти в ръце шапката си и след няколко секунди изрече:

– Е, предполагам, че не е необходимо. Все пак виждам, че сте почтени граждани – прочисти гърло и допълни: – Информаторът ми очевидно се е объркал.

– Повече от сигурно е – кимна Джоузеф и стисна рамото на Мей Лин за последен път, след което я побутна лекичко по посока на кухнята, за да се махне от погледа на имиграционния инспектор.

Тя с готовност се подчини и влезе в кухнята, но само за да се отпусне немощно върху един от столовете, защото краката ѝ отказваха да я държат. А от дневната до нея достигна гласът на Джоузеф, който казваше на господин Изет, че ще го изпрати.

Когато предната врата се затвори зад гърба на инспектора, Елизабет буквално влетя в кухнята.

– Божичко! – възкликна, клатейки глава. – Толкова съжалявам, че брат ми трябва да търпи хорица от подобна порода!

Което, както добре знаеше Мей Лин, нямаше да стане, ако не беше тя. Главата ѝ клюмна, за да скрие сълзите, които напираха в очите ѝ. Надяваше се Елизабет да помисли, че просто се грижи за бебето.

Каква беше изненадата ѝ обаче, когато Елизабет грабна нощвите от рафта над печката и ги тресна върху плота.

– Къде държите содата бикарбонат? – изръмжа, все още бясна. – Ще направя бисквити!

Вместо да отговори, Мей Лин преглътна буцата, заседнала в гърлото ѝ, и изломоти:

– Благодаря ти!

Елизабет се закова внезапно на място, погледна право в очите Мей Лин и след продължително и твърде неловко оглеждане изрече:

– Нямам представа защо, обаче Джоузеф те обича. А аз не искам да го виждам наранен! – Започна да се обръща, но изведнъж изтърси: – Ти наистина ли си незаконен имигрант?

– Не.

Елизабет кимна, а след това без думица повече се зае да приготви закуската.

Мей Лин знаеше, че двете с тази жена никога няма да станат приятелки, но и двете обичаха Джоузеф. А това като че ли беше напълно достатъчно.