Момичето, което пишеше върху коприна

Четвърта глава

7 февруари 1886 г., неделя, в късния следобед.

Сиатъл, територия Вашингтон.

– ДОБРЕ ЛИ СИ, найнай? – попита Мей Лин за пореден път, въпреки че баба ѝ я беше уверила многократно, че е съвсем добре. И двете си знаеха обаче, че въпросът е безполезен. Когато се бяха качили на борда на "Принцът на Пасифика" им беше съобщено, че койките в трета класа са препълнени и че единствените свободни места са каютите в първа класа на главната палуба. След това им беше заповядано да платят по дванайсет долара за билет за всеки от тях, което, естествено, те направиха от страх да не ги убият. Щяха да пристигнат в Китай със съвсем малко пари за началото на новия им живот. Но както ѝ беше напомнил баща ѝ, поне бяха живи и се имаха един друг.

След като се бяха настанили в каютата си и след като се беше погрижила за раните на баща си, Мей Лин беше застанала на прага с надеждата да разбере откъде би могла да набави храна за себе си и семейството си. Ала не беше срещнала никаква отзивчивост. От момчетата в бели униформи, чиято работа очевидно беше да поддържат всичко чисто и блестящо, до офицерите в сини униформи, които ревяха заповеди, всички до един се правеха, че изобщо не я виждат. След като параходът най-сетне се беше откъснал от доковете малко след четири следобед, отплавал много по-късно от обявения час, тя беше събрала кураж лично да слезе на долната палуба и да потърси нещо за ядене. В килера беше открила самун сух хляб, който беше скрила под ризата си и занесла на семейството си. Не че това беше успяло да ги нахрани.

– Добре съм – отговори баба ѝ на поредния ѝ въпрос, седнала на двойното легло и облегната на стената на каютата. – Просто съм уморена. Ти също трябва да си починеш.

С тези думи тя се смъкна надолу и легна до бащата на Мей Лин, който отдавна спеше. За самата Мей Лин нямаше място, но за нея това изобщо не беше проблем, защото не възнамеряваше да спи.

Приведе се отново над баща си, притеснена, че толкова дълго спи. Кожата около едното му око и по цялата му буза беше подпухнала и виолетова. Мей Лин се беше погрижила за раните му, колкото бе могла, но по кърпата, поставена под бузата му, продължаваше да капе кръв. Макар да не бе изрекъл нито думица, за да се оплаче, фактът, че беше заспал почти моментално, след като беше изял сухия си комат хляб, подсказваше на Мей Лин, че раните му са много по-сериозни, отколкото той даваше вид.

Изтощена от тревоги и страх, тя се свлече на единствения стол в каютата и отпусна глава на стената зад нея. Усещаше ръмженето на двигателите под краката си, докато параходът пореше водите на пролива Пюджит, отдалечавайки я завинаги от Сиатъл и от нейния дом. През единствения илюминатор зърна последния лъч светлина, заливащ с червени краски острова, покрай който минаваха. Наближаваше залез-слънце и тя си даде сметка, че не може повече да се крие от истината. А истината беше, че тя никога повече нямаше да види дома си. Отвеждаха ги в Китай.

Откъм леглото се чу тихо стенание. Мей Лин скочи от стола и се втренчи в двамата му обитатели. Един бърз поглед беше достатъчен, за да потвърди, че баба ѝ се беше отдала на блажен сън, но разбитата от побоя глава на баща ѝ се мяташе насам-натам.

– Шшт, татко! В безопасност си! – промърмори тихичко тя и постави ръка върху подпухналата част на главата му точно там, където обръснатото се срещаше с гарвановочерната опашка, падаща зад гърба му. Безпомощният му вид я плашеше. Нямаше представа какво ще прави, ако го изгуби. Беше прекарала целия си кратък живот само с двама души – баща си и баба си.

Майките и бавачките на белите деца им бяха забранявали да играят с нея, а деца с дръпнати очи от нейната раса почти нямаше. Повечето китайци в Сиатъл бяха ергени, които бяха дошли да работят тук и да изпращат пари на семействата си в родината. Китайските семейства бяха изключителна рядкост, а в нито едно от тях нямаше деца на възрастта на Мей Лин. Затова тя познаваше само двама души на този свят. Баба ѝ я беше научила на всичко, което имаше да се знае за китайската култура и за воденето на домакинството. Работата в магазина на баща ѝ пък я беше научила да говори, чете и пише на английски, както и на основното за американската култура. Семейството ѝ беше целият ѝ живот. Затова се надяваше от все сърце баща ѝ да се оправи.

Сега той простена отново в съня си. Тя трябваше да направи нещо, каквото и да е, само и само да облекчи болката му.

И тогава се сети. Беше чула, че на този кораб са натоварени всички китайски жители на Сиатъл. Значи и Джонг Ли трябваше да е някъде на борда.

– Баба, отивам да потърся помощ! Ще се върна колкото мога по-скоро! – прошепна в ухото му.

След това се плъзна бързо през вратата на каютата, гмурвайки се в мразовитата привечер, решена на всяка цена да намери билкаря, който се беше грижил за всички болни и ранени китайци в Сиатъл. Щеше да го открие на всяка цена, ако ще и да се наложи да претърсва всеки ъгъл на парахода.

Тръгна напред и мина покрай дървените спасителни лодки, покрити с брезент, насочвайки се към стълбите, по които беше минала и преди, когато търсеше храна. Но преди да успее да стигне до стълбите, на няколко метра от нея се отвори врата и оттам излязоха двама стюарди в униформи. Това ѝ даде една идея, идея, която може би беше по-добра от търсенето на Джонг Ли.

Младите мъже бяха потънали в задълбочен разговор и очевидно не я забелязаха, но когато си спомни, че всъщност изглежда като момче и че момчетата могат да правят такива неща, Мей Лин им препречи пътя и ги принуди да я видят.

– Моля ви, господа – започна тя на най-добрия си английски, с подобаващо сведени очи, – баща ми е ранен и се нуждае от медицинска помощ. Дали няма лекар на този кораб? – И надникна предпазливо, за да види реакцията им.

Но нито един от двамата не изглеждаше трогнат от молбата ѝ. Мъжът с луничките обърна глава към парапета и се престори, че тя не говори на него. Другият прочисти гърло, но и той не каза нищо. Тя повтори по-високо молбата си.

Те не само продължиха да я игнорират, но и този път я избутаха и подновиха разговора си, сякаш нищо не се беше случило.

Капки солена вода от морето напръскаха лицето ѝ, докато гледаше как двамата младежи се отдалечават от нея, но тя изобщо не обърна внимание на вледеняващата им милувка. Кожата ѝ по-скоро гореше от яростта, която се втурна през нея.

От момента на събуждането си тази сутрин тя беше подложена на нечовешка жестокост от страна на белите хора, които бяха убедени, че я превъзхождат. Беше чувала предостатъчно истории за побоища, бесене, разстрели и всевъзможни други зловещи прояви на несправедливост от страна на белите мъже към китайците от Калифорния чак до Уайоминг, затова днес им беше позволила да я прогонят от дома ѝ. Затова се беше качила на този кораб. Беше платила дори за билет, какъвто не искаше, за пътуване към страна, в която не желаеше да ходи. Но според нея не би трябвало да има значение, че тя е китайка, а мъжете, които сега се отдалечаваха от нея, бяха бели. В крайна сметка всички бяха човеци, а този факт повече от всичко останало даваше правото на баща ѝ да получи помощ.

Без да осъзнава какво прави, тя закрачи с широки крачки към двамата стюарди, потупа по рамото рижия и изрече:

– Извинете, но моят баща се нуждае от лекар! Веднага! Къде мога да открия такъв?

Двамата мъже я зяпнаха, но после погледите им се срещнаха и те избухнаха в задружен смях.

– Доколкото знам, корабният лекар не е на разположение – изрече по-високият, с тъмната коса, като сръга приятеля си.

– Ти просто слез долу при другите жълтурковци. Там е по-топло – допълни онзи, когото тя беше потупала. Очите му бяха по-благи и в тях тя съзря проблясък на нещо, което доста приличаше на срам.

– С удоволствие бих се върнал на топло, но само след като баща ми бъде прегледан от лекар! – рече.

Вместо да отговори, по-старият и по-грубият от двамата изпъна рамене, сграбчи ръката на приятеля си и извика:

– Хайде, Ралф! Имаме заповеди, както знаеш!

Но Ралф се поколеба.

– Съжалявам – прошепна ѝ тихичко. – Заповядано ни е да не се месим, защото... – И преди да успее да довърши изречението си, другият стюард успя да го извлече далече от Мей Лин.

А на нея ѝ се прииска наистина да беше момче. Ако беше, можеше да настигне тези двамата и да им покаже какво мисли за безценните им заповеди с няколко юмрука. Това като че ли беше единственият глас на разума, в който белите мъже се вслушваха.

Но само се завъртя на пети и се насочи отново към стъпалата, връщайки се към първоначалния си план за Джонг Ли. Внезапно вниманието ѝ беше привлечено от врата с надпис "Лоцманска кабина", осветена отвътре. Сигурно там се намираше мъжът, който командваше кораба. Може пък да успее да го убеди да помогне на баща ѝ. В крайна сметка си бяха платили за превоза, при това щедро!

Без изобщо да ѝ пука за последствията, тя се насочи към вратата и хвана бравата, за да я отвори. Точно в този момент нечий глас отвътре я накара да замръзне на място.

– Сигурен ли сте за изхвърлянето на товара, сър? – запита гласът с приглушен тон, което накара Мей Лин да заключи, че човекът не желаеше да бъде подслушван.

– Че к' во друго, капитане! – отговори друг глас с доста силен чуждестранен акцент, какъвто Мей Лин не беше чувала досега. Акцент със странна напевност в края на думите и доста провлачени гласни, които я затрудняваха да ги различи една от друга. – Как шъ си позволя да държа тъз паплач дълго на кораба си?! Никой уважаващ себе си човек не би спал на койка, на която някога е лежал мръсен жълтурко! Колкото по-скоро се отървем от тях, толкоз по-добре! Колко още, докато стане сгода да разтоварим?

– Първо трябва да излезем от проливите – отговори капитанът. – Надявам се не искате теченията да довлекат всички трупове обратно на брега, нали?

– Че си прав, прав си, капитане. Ама да знайш, че колкото по-скоро изхвърлим товара, толкоз по-добре!

Хлад, който нямаше нищо общо с леденостудения вятър на палубата, прониза тялото на Мей Лин и я закова на място. Да изхвърлят товара... трупове...

И този товар бяха тя и всички останали китайци от Сиатъл?

Истината я удари толкова силно, че Мей Лин я почувства физически. Залюля се назад от металната врата с ръка, все така увиснала във въздуха, канеща се да сграбчи бравата.

Значи те не отиваха в Китай.

Отиваха на дъното на океана.

Не, сигурно не беше разбрала правилно. Разбира се, че не беше разбрала правилно! Хората не изхвърляха цели кораби с други хора в океана. Даже белият дявол не би могъл да извърши подобно масово убийство, само защото не харесва китайците!

Но вече се беше случвало, нали? През последните двайсет години бяха избити цели китайски общности по цялото крайбрежие на Америка, особено след като преди четири години американците бяха приели Закона за китайското изключване. Защо и това сега да звучи невероятно?

Разтреперана като лист, тя запристъпва назад, все по-далече от вратата и от злото, скрито зад нея.

Преди края на тази нощ тя и семейството ѝ щяха да бъдат мъртви. Но истината беше твърде кошмарна, за да я обгърне в цялата ѝ пълнота.

Сети се за баба си, която спеше в каютата. Въпреки че беше голям инат и още по-голям педант по отношение на обноските, баба ѝ беше нейната опора в този живот. Тя беше единствената майка, която Мей Лин беше познавала. Именно баба ѝ беше жената, която я беше научила да чете и пише на китайски. Беше я научила да готви, да чисти и да се грижи за техния дом. Беше я научила още как да бродира изящните кесии за монети, които продаваха в магазина на баща ѝ – стока, благодарение на която семейството ѝ печелеше достатъчно, за да си позволи всяка неделя да слага на трапезата си по цяло пиле. И пак баба ѝ беше тази, на която ѝ хрумна Мей Лин да се облича като момче, когато започна да се позакръгля на определени места и да привлича вниманието на мъжете из града.

И баща ѝ! Баща ѝ, който беше довел бременната си съпруга и нейна майка в Америка, където възнамеряваше да стане преуспяващ търговец и да отгледа силни синове. Вместо това беше изгубил съпругата си и беше отгледал дъщеря – ала нито веднъж не се беше оплакал от съдбата си и винаги се беше отнасял към Мей Лин така, че тя да се чувства обичана и желана. Наричаше я неговите "хиляда къса злато". Макар да не познаваше особено много други китайски деца в Сиатъл, тя открай време си знаеше, че е рядкост един баща да държи толкова много на дъщеря си. И сега мисълта, че този силен и почтен човек ще срещне края си по подобен начин, като мръсен и безполезен товар – и самата тя не можеше да стори нищо, за да го предотврати – накара Мей Лин да се почувства като парцалена кукла, без кости.

Едва кретаща, тя повлече крака към парапета. Наведе се и неколкократно изхвърли от стомаха си малкото, което имаше в него. През призмата на сълзите си видя как слюнката, капеща от устата ѝ, бива подхваната от вятъра и пада във водовъртежа на черните води под нея. Ръцете ѝ постепенно се изплъзнаха от металните перила – въпреки зимния студ бяха покрити с пот.

Някакъв шум привлече вниманието ѝ. Обърна се точно навреме, за да види как вратата на лоцманската кабина бавно се отваря. Мей Лин се хвърли светкавично в сенките до една от спасителните лодки, сви тялото си колкото можа повече и затаи дъх.

Същите два гласа като преди. Този път обсъждаха морски мили и океански течения. Мей Лин сграбчи с две ръце въжето, което държеше спасителната лодка, и си наложи да не издава никакъв звук въпреки конвулсиите в стомаха си и треперливото си дишане.

За нищо на света не желаеше да ги вижда. За нищо на света нямаше да се унизи да моли за живота на семейството си. Това не бяха мъже – бяха демони. Демоните не се вслушват в гласа на разума.

Докато минаваха покрай скривалището ѝ, тя се обърна, за да хвърли поглед на мъжете, които щяха да сложат край на живота ѝ. И двамата бяха изненадващо млади, с не повече от десетина години повече от нейните седемнайсет. Единият от тях не се виждаше много добре заради високо вдигнатата яка на куртката и спуснатата ниско над очите капитанска шапка. Но другият беше по-важен. Онзи със странния акцент. Онзи, на когото се подчиняваше капитанът. Той беше главният виновник.

Той вървеше с походката на човек, съзнаващ властта си. Фенерите на палубата светеха достатъчно силно, за да разкрият чертите му в подробности, макар Мей Лин да беше в състояние да го види само в профил. Мъжът не носеше шапка. Късата му рижа коса беше разделена на път точно в средата на главата му и завършваше малко над ушите. Вежди в същия риж нюанс минаваха в права линия точно над очите му, които изглеждаха мъртви, въпреки че той се засмя на нещо, изречено от капитана. Съвършено прав нос завършваше над движещите се тънки устни, макар че бученето в главата ѝ не ѝ позволяваше да го чуе какво казва.

Рядко беше имала причина да изпита презрение към друго човешко същество, но в случая с това тук омразата пламна неудържимо. Отново ѝ се прииска да беше момче, защото тогава щеше да притежава силата, необходима ѝ да го сграбчи и да го метне през перилата на кораба, преди той да е успял да стори същото със семейството ѝ и с всички останали невинни китайци на долната палуба.

В мига, в който се изгубиха от погледа ѝ, Мей Лин се втурна към каютата, където спяха баба ѝ и баща ѝ.

– Какво има, сине мой?

Това я накара да вдигне рязко глава. Зърна баща си, едва държащ се на крака, подпрян на вратата на тяхната каюта, като че ли беше решил да тръгне да я търси, но не беше успял да стигне по-далече от прага. Тревогата, изписана по лицето му, прониза гнева на Мей Лин като стрела.

Тя се олюля и за миг се закова на място. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Трябваше да каже на баща си. Той можеше да измисли начин да ги спаси. И преди беше плавал на параход, така че може би знаеше място, където биха могли да се скрият, докато корабът спре на пристанище.

Хукна към него. Искаше ѝ се да скочи в скута му и да се сгуши в него, както когато беше дете и знаеше, че той ще я защити от всички злини на света. Вместо това вдигна ръка и нежно погали здравата половина на лицето му. Вглеждайки се в очите му, зърна болката, която той никога нямаше да признае, че чувства.

– Много ме боли, че те боли! – промълви.

Той отпусна за миг лице в дланта ѝ, от което сърцето я заболя още повече. Тази благородна, храбра душа не заслужаваше съдбата, която му бяха подготвили другите! Той повече от всички други на света не заслужаваше това!

– Кажи ми, дъще, каква е причината за това изражение на лицето ти? – прошепна баща ѝ.

Мей Лин затвори очи и се опита да задържи този миг поне за мъничко, защото знаеше, че заговори ли, думите ѝ ще променят всичко. Точно сега все още бяха семейство, в което всички се грижеха един за друг. След като му кажеше каквото беше чула, щяха да се превърнат в семейство, което се бори да оцелее или просто плаче заради неспособността си само да избира съдбата си.

Сълзите рукнаха от очите ѝ, преди да успее да ги спре, затова тя просто стисна очи и промълви:

– Прости ми, баба, но трябва да ти кажа нещо. Нещо, което дори не мога да изрека!

Усети го как се вцепенява под дланта ѝ и това я накара да отвори очи. Изведнъж зареден с неизвестно откъде появила се енергия, той хвърли през рамо поглед към спящата си майка, после затвори тихо вратата на каютата и попита дъщеря си:

– Някой нарани ли те? Някой мъж?

Плъзна ръка по главата ѝ и надолу по ръцете ѝ, оглеждайки я за белези от насилие. Даже в сумрачната светлина на палубните фенери се виждаше съвсем ясно, че е пребледнял като платно – с изключение на местата на синините му.

Искаше ѝ се да го върне обратно в леглото, но знаеше, че той няма да го позволи. Затова само поклати глава в отговор на въпроса му и прошепна:

– Не, не е това.

– Тогава кажи ми какво е!

Въпреки бледността му гласът му прозвуча силно както винаги и това беше достатъчно, за да даде на Мей Лин тласъка, от който се нуждаеше.

Преди да започне, тя се огледа добре във всички посоки. Макар да изглеждаше, че са съвсем сами на влажната, изпъстрена със сенки палуба, Мей Лин се приближи максимално до баща си и зашепна в ухото му:

– Случайно чух разговор между капитана и неговия началник. Няма да ни закарат в Китай.

– Тогава къде? Във Виктория? Или може би Сан Франциско?

Тя поклати глава и тъжно продължи:

– Никъде няма да ни откарат. Чух ги как си говорят, че трябва да изхвърлят товара веднага щом стигнат до място, откъдето теченията няма да върнат труповете обратно на брега!

Очите на баща ѝ започнаха да се разширяват и накрая станаха толкова големи, че Мей Лин зърна целите кафяви кръгове, обрамчени в бяло. После, въпреки болката си, той тръсна силно глава и промърмори:

– Не, не! Сигурно не си чула добре!

– Татко, помисли! – възкликна тя и сграбчи ръката му, опитвайки се да го накара да ѝ повярва. – Не си ли спомняш как през есента трима китайци бяха убити само защото са работели във фермата за хмел в Скуок Вали, заемащи работни места на белите мъже? Китайците от Такома и от всички околни мини бяха също прогонени през последните няколко месеца по същата причина. Те не ни искат тук! Защо ще пилеят време и пари да ни карат чак до Китай? За тях ние не сме по-различни от боклук, който трябва да бъде изхвърлен!

Погледът на баща ѝ се стрелна над рамото ѝ и тя се обърна точно навреме, за да види капитана как се приближава по палубата откъм задната част на кораба, този път съвсем сам. Мей Лин усети как тялото ѝ се сковава, когато той ги подмина, без изобщо да ги удостои с поглед. Проследиха го в пълно мълчание как изчезва в лоцманската кабина.

– Какво ще правим сега? – прошепна тя на баща си, нетърпелива да пусне в действие плана, който е измислил той.

Той се извърна и я изгледа по начин, който я накара да се почувства така, сякаш нещо я беше блъснало в гърдите.

– Татко?

С глас, толкова тих, че тя трябваше да се напрегне, за да го различи сред боботенето на двигателите и плискането на морските вълни, той изрече:

– Сигурна ли си, Мей Лин? Такава ли е нашата съдба?

Щеше ѝ се да беше сгрешила. Но не беше.

– Да, татко – прошепна със същия тих тон тя. А после повтори въпроса си: – Какво ще правим сега?

Вместо да отговори, той се загледа в черната вода, която ги беше обгърнала, и се замисли. Накрая, без да изрече и думица, се обърна, влезе в каютата и грабна чантите и торбата, които на влизане беше оставил на пода.

Мей Лин застана до вратата и видя с все по-нарастващ ужас как баща ѝ измъква кесията с пари от собствената си чанта, а после отваря торбата на баба ѝ. Фактът, че той щеше да се опозори, като надзърне във вещите на майка си, погазвайки правото ѝ на неприкосновеност, подсказа веднага на Мей Лин, че надали щеше да хареса онова, което предстои.

Баща ѝ изсипа парите от кесийката на баба ѝ в своята доста по-голяма бродирана кесия, завърза я и ѝ я поднесе с треперещи ръце.

– Скрий това под платното, с което увиваш тялото си, за да не се изгуби! Побързай! Направи го веднага!

Без никакви въпроси Мей Лин веднага изпълни заповедта.

Колкото бързо ѝ позволяваха скованите ѝ от студ и страх пръсти, тя развърза куртката си и пъхна бродираната кесия в отвора на ризата, която носеше отдолу, а после я закрепи здраво под платното, с което увиваше признаците на своята женственост. Когато отново завърза куртката си, вдигна към баща си очи, пълни с безпрекословно доверие.

– Какво следва? – попита тихо.

Той вдигна глава и се загледа продължително в нея. Изражението му беше като огледало на стотиците мисли и чувства, които бушуваха в душата му. Накрая обгърна с мазолестите си длани лицето ѝ и очите му се впиха в нейните.

– Дъще моя, живей щастливо и обичай силно! Това е моята благословия към теб! – А после, преди Мей Лин да успее да попита защо ѝ казва това, той отстъпи крачка назад и изрече: – Но вече трябва да тръгваш! Преди да е станало твърде късно!

Да тръгва ли?

– Къде отиваме, татко? Знаеш ли място, където бихме могли да се скрием?

Тъмна сянка падна върху лицето на баща ѝ, когато прошепна:

– Баба ти и аз съвсем скоро ще бъдем при майка ти и при моя баща. Нашата съдба ни е довела дотук и когато моментът настъпи, ние ще я приемем спокойно. Но за теб, дъще моя, не приемам това като твоя съдба! Хайде, побързай!

Изтласка я назад през вратата и я избута до перилата, надвиснали над черната вода.

Мей Лин продължаваше да не схваща.

– Но какво говориш, татко? Къде трябва да отида?

Баща ѝ се обърна към водата и ѝ посочи с кимване.

– Ето там. Виждаш ли онова тъмно петно? Това е остров. Вероятно последният, преди да излезем в открито море. Можеш да доплуваш до него, Мей Лин. Ти си добър плувец. Научих те в онова езеро преди пет лета, помниш ли?

Дори самата мисъл да скочи в мастиленочерната вода и водовъртежите от пяна отдолу беше достатъчна, за да накара стомаха ѝ отново да се преобърне.

– Но аз не мога, татко! Не мога да го направя! – почти извика тя, като клатеше глава и отстъпваше от парапета и ужасяващата чернота под него.

– Дъще, погледни ме! – изрече баща ѝ, сграбчи здраво ръцете ѝ и доближи кървящото си лице до нейното. – Нямаш друг избор! Ако искаш да живееш, трябва да скочиш! – Погледът му се плъзна над водата към острова, а после отново се върна към нея. – Съвсем скоро ще подминем острова! Трябва веднага да скочиш!

– Не, не мога! – заклати глава тя. – Не мога!

– Можеш! – изрече властно той, дръпна я към себе си и я притисна крепко в обятията си. – Нека предците бдят над теб!

Мей Лин усети как параходът се разтресе под краката ѝ, сякаш поел треперенето на собственото ѝ тяло.

– Нямаш друг избор! – просъска баща ѝ. И преди тя да разбере какво става, той вече я беше избутал до студения метал на корабните перила. – Хайде, качвай се!