Момичето, което пишеше върху коприна

Осемнайсета глава

1 октомври, 1894 г., понеделник.

Фермата Макелрой, остров Оркас.

ЯН-ТАО се спусна надолу по склона от зеленчуковата градина. Тънките му ръце, загорели от лято, прекарано почти изцяло навън, се движеха енергично. Белите му зъби проблеснаха, когато се засмя с глас, миг преди да се гмурне във високата трева. Смехът му продължаваше и когато се изправи, за да се втурне отново нанякъде, без да обръща внимание на стръкчетата трева и листата, полепнали по косата и дрехите му.

Мей Лин наблюдаваше сина си през прозореца на новата гостна. Стаята не беше точно нова, тъй като Джоузеф я беше пристроил преди близо три години, но тя винаги щеше да я възприема като "нова".

Прозорецът на стъклото беше на някои места по-дебел, отколкото на други и изкривяваше образите навън, затова тя трябваше да движи глава насам-натам, докато открие подходящото място, откъдето се вижда най-ясно. С изключение на сина ѝ и неговата неизчерпаема енергия светът навън отразяваше напълно начина, по който се чувстваше Мей Лин – не на фокус и уморена.

Тревата все още беше зелена, но беше изгубила блясъка си, безсъмнено под въздействието на сланата, която тя беше започнала да открива всяка сутрин от последните две седмици. Дървета, които започваха да се променят, изпъстряха тук-там планината с ярки цветни петна насред иначе вечно зеления пейзаж. И макар цветовете да веселяха сърцето ѝ, тя знаеше, че това не е нищо повече от илюзия, създадена, за да отвлича от истината – че скоро няма да остане нищо друго освен голи клони и заспала земя. Дори самото слънце се беше гмурнало на юг, хвърляйки дълги следобедни сенки над техния двор.

Ян-Тао изскочи от сенките, хвърляни от стените на обора, и се насочи към ярко петно светлина, която отскачаше от косата му – лъскаво черна като нейната и подстригана като на баща му. Мей Лин чуваше смеха му, когато черният лабрадор, който Джоузеф му беше подарил за петия му рожден ден, се стрелкаше покрай него и лаеше към нещо в тревата, най-вероятно животно. Здравото седемгодишно тяло на момчето се въртеше, подскачаше, тичаше и се гмурваше към онова, което двамата с кучето се опитваха да хванат.

Годините минаваха твърде бързо, каза си не за първи път тя. Детенцето ѝ скоро щеше да се превърне в млад мъж.

Двамата с Джоузеф се бяха опитвали многократно да го дарят с братче или сестриче. Впрочем все още се опитваха, въпреки двата ѝ спонтанни аборта. Но напоследък месечният ѝ цикъл беше станал доста нередовен, а в дясната страна на корема ѝ нарастваше някаква странна издутина. Беше достигнала двайсет и шестата си година и усещаше всяка една от тези години в натежалите крака, постоянно болящия я гръб и подутите ръце. Въпреки това работеше всеки божи ден, за да помага на Джоузеф да събира реколтата и да я товари на взетата под наем баржа от новия им док, за да я продава в големите градове на континента.

Когато приключеше с обичайната за деня фермерска работа, тя насочваше вниманието си към подаръка, който приготвяше за сина си. Всяка вечер до късно през нощта Мей Лин бродираше тяхната семейна история върху копринената роба, която щеше да поднесе на Ян-Тао, когато той се заженеше и създадеше свое собствено семейство.

Докато си мислеше за това – как Ян-Тао ще порасне – остра болка прониза долната част на корема ѝ. Тя простена тихичко и постави дланта си върху тази болка, мислено заповядвайки ѝ да се махне.

Нямаше време да чака порастването на сина си, за да довършва бродерията. Той може и да имаше много години пред себе си ала тя – не. Мей Лин нямаше нужда от лекар, за да разбере, че умира. От раждането на Ян-Тао насам тялото ѝ никога повече не беше същото като някога и тя подозираше, че е наследила същото заболяване, което беше отнесло собствената ѝ майка още преди да беше успяла да я опознае.

Буквално усещаше топката в утробата си – как нараства, огъва се и бавно изсмуква живота ѝ.

За разлика от майка си обаче, Мей Лин поне имаше щастието да види детето си.

Докато го наблюдаваше през прозореца, сърцето ѝ се изпълни с мечти. Той трябваше да има по-различен живот от сегашния. Трябваше да живее някъде, където има други деца, за да си играе с тях. Трябваше да притежава свободата да придружава баща си във всичките му пътувания. Трябваше да бъде третиран от хората любезно и с уважение.

След един кошмарен ден в Ийстсаунд Вилидж по време на националния празник на страната, когато никой от жителите на острова не направи усилие да скрие отвращението си от тях, тя и Ян-Тао повече не прекрачиха границите на фермата. Търговията на продукцията им и купуването на стоки за дома се извършваше изцяло и само от Джоузеф. Лично на нея така ѝ беше много по-добре. Но на Ян-Тао?

Единствените му другарчета в играта бяха тя и баща му (когато успееха да отделят време за това), животните във фермата и в гората, и братовчедките му Присила и Пенелъпи – дъщерите на Елизабет, които бяха започнали да им гостуват всяко лято от раждането на Ян-Тао насам.

По време на тези тридневни гостувания през август Мей Лин даваше всичко от себе си, за да си държи езика зад зъбите и да бъде любезна към Елизабет, която продължаваше да я третира като слугиня. Момичетата обаче се бяха превърнали в прекрасни млади жени, които бяха винаги учтиви към Мей Лин, а към Ян-Тао се отнасяха като съм собствено малко братче. Даже и само заради това Мей Лин беше готова да прости всичко на майка им.

Нещо в стомаха ѝ се огъна и я дръпна, като я накара да се приведе чак от кръста, за да облекчи болката. Мей Лин започна да вдишва и бавно да издишва, за да прогони тази болка, макар да си даваше сметка, че всеки следващ неин пристъп беше по-силен от предходния. Скоро щеше да стане непоносима. Сега тя натисна буцата в стомаха си, където се намираше тази болка, и простена. Беше време да приседне. Време да насочи вниманието си към друго нещо.

Сега тя се дръпна неохотно от прозореца и предпазливо запристъпва към дневната, където се намираше обръчът ѝ за шиене. Въпреки че от прецизните, повтарящи се движения на бродирането на пръстите ѝ се бяха появили мазоли, а китките ѝ отичаха толкова силно, че нощем ѝ се налагаше да ги увива в мокри парцали, тя все така обожаваше всеки миг, прекаран с нейната бродерия. С всеки следващ бод тя беше с една стъпка по-близо до осигуряването на най-важното наследство на сина си. С всеки бод тя се свързваше с баба си, та дори и със собствената си майка и с всички жени от семейството си, които никога не беше познавала.

Тя вдигна памучното покривало от бродерията и взе иглата, за да направи следващия бод. Частта, върху която работеше в момента, разказваше историята на тяхното семейство – за това как тя и Джоузеф се бяха оженили и как постепенно се бяха обикнали в тяхната прекрасна ферма.

Мей Лин поклати глава. Любовта беше странно чувство. Беше обичала баща си и баба си с всеки свой дъх, а когато те ѝ бяха отнети, с тях ѝ беше отнет и дъхът. И въпреки това, незнайно как, но с течение на годините, през които беше живяла като съпруга на Джоузеф, тя беше намерила отново дъха си. Сърцето ѝ претупваше развълнувано, когато чуваше стъпките му на верандата отпред. Душата ѝ се разтапяше, когато го гледаше как нежно и внимателно направлява ръцете на сина им да държат юздите на коня или когато хвърляше момчето високо във въздуха, а после го хващаше, и смехът им звънеше наоколо като прекрасна музика.

С всеки изминал ден го обичаше все повече и повече. Много повече, отколкото беше смятала, че е възможно.

И въпреки това дълбоко в себе си продължаваше да усеща онова тежко униние, което ѝ подсказваше, че все още не си беше възвърнала частта от своята душа, която беше загинала в деня, когато беше зърнала трупа на баба си на плажа и беше осъзнала, че е съвсем сама. Може би именно тази мъртва нейна част се беше настанила в утробата ѝ и беше започнала да гние. Така, както някога беше убил баща ѝ и баба ѝ, сега дяволът Кембъл биваше бавно и нея.

Мей Лин се отпусна назад, като мимоходом забеляза, че за момента болката се е отдръпнала и използва този момент, за да раздвижи врата си. Когато се почувства готова, тя сряза зеления конец, който беше използвала до момента, и се присегна към конците в прасковен нюанс, които беше смесила внимателно с розовите, за да изобразят цвета на кожата на Джоузеф. Преди да пробие плата с иглата си, тя положи конеца върху него, за да го провери как изглежда на зеления фон на гората около тяхната ферма.

Доволна от резултата, тя заби иглата и започна онова, което щеше да се превърне в лицето на съпруга ѝ. Обожаваше този момент на съпротива на плата, преди да поддаде и конецът да се плъзне през него. Започна бода отзад, а след това повтори това движение отново и отново, с привидно случайни бодове, но всеки от тях с конкретна цел.

Нещо в стомаха ѝ отново се превъртя и я стисна, но единствената ѝ реакция беше да се приведе напред, за да облекчи натиска. Нямаше никакво време за лягане. И без това вчера беше изгубила цял час в лежане.

Лицето на Джоузеф започна да се очертава върху коприната. Розовата му кожа, която той поддържаше редовно избръсната заради нея още от деня на сватбата им. Наситено зелените му очи, които сякаш винаги ѝ се усмихваха. Силната челюст, гъстите вежди, правият нос. С какво изобщо беше заслужила такъв красив мъж?

С нищо.

Тя не го заслужаваше.

Обаче Ян-Тао го заслужаваше. Затова заради тях двамата тя разказваше историята на тяхната любов чрез своята бродерия. А тази вечер щеше да я разкаже на сина им и с думи – но с китайски думи, за да може той да упражнява майчиния си език и един ден, когато погледне бродерията, да си спомня какво означава всеки символ и всяка картина.

Всяко нещо, което беше избродирала върху тази коприна, имаше смисъл и цел.

– Мамо, мамо! – Ян-Тао влетя през предната врата и се втурна в дневната, следван по петите от кучето си. Кръглите му бузи бяха розови и всеки момент щяха да се пръснат от широката му усмивка. В тънките си ръце дължеше сива космата топчица. – Хванах зайче! Искаш ли да си го осиновим?

– Дръж това същество по-далече от коприната ми! – предупреди го тя, едва сдържайки смеха си. Истината бе, че тя обичаше палавостта и пакостите на сина си, защото те показваха, че той е щастлив и доволен от живота. – Сигурно е много мръсно!

– Ще го окъпя! – отсече синът ѝ, като повдигна брадичка по начин, който ѝ напомни за баща му. – Ще се грижа добре за него, обещавам!

Ръката на Мей Лин застина насред поредния бод през коприната.

– Какво искаш да кажеш с това, че ще се грижиш за него? То не е домашен любимец, нали?

Ян-Тао преглътна и после кимна.

– Вече си имаш домашен любимец – рече тя и кимна към кучето, опънало се като рогозка в краката му. – Нямаш нужда от друг. Освен това заекът не е домашен любимец, а вечеря!

Устните на момчето потрепнаха по начин, който винаги вещаеше прилив на сълзи. То видимо се опита да пребори този прилив, като си пое дълбоко дъх и преглътна. Ръцете му се стегнаха и вдигнаха зайчето към лицето му.

– Но аз го обичам, мамо! Моля те!

Мей Лин погледна към сина си и към двете животни с него и се зачуди дали би могла да се измъкне от тази каша, като прехвърли отговорността на баща му. Но моментално отхвърли идеята, защото знаеше, че Джоузеф разрешаваше на сина си всичко, което пожелае.

А те наистина нямаха нужда от заек за домашен любимец. Ян-Тао нямаше нужда от поредното нещо, което да го отвлича от уроците и домашните му задължения. Най-малко от всичко имаше нужда от втори домашен любимец.

Ала онова, което я притесняваше най-много, беше простичкият факт, че някой ден зайчето щеше да умре или щеше да бъде изядено от койот, а това щеше да разбие сърцето на сина ѝ. Той трябваше да научи някога и този житейски урок, но не и по-рано от необходимото.

– Не! – отсече Мей Лин и си наложи да продължи с бродерията си. – Но ще ти позволя да го пуснеш обратно в гората, вместо да го убиваш за вечерята ни. Въпреки че една заешка яхния довечера би зарадвала много баща ти. Знаеш колко гладен се връща след пътуване до Порт Таунсенд.

– Да, майко – промърмори синът ѝ и се насочи към предния вход. Без да каже и думица повече, излезе, следван от кучето си, и тихо затвори вратата.

Осезаемото му разочарование увисна като погребален саван над цялата стая.

Мей Лин тръсна глава, за да се отърси от усещането, и с пръстите на лявата си ръка направи лек масаж на пръстите на дясната. Беше постъпила правилно. Една ферма не беше място за заек като домашен любимец.

Вратата пак се отвори и тя вдигна глава, очаквайки Ян-Тао пак да започне да я моли за животното. Но този път той само тресна вратата и се втурна през гостната право към кухнята. Тежките му ботуши, които отекваха по стълбите, разлюляха фенера на стената, през цялото време следвани от тихото щракане на кучешките нокти. Нов трясък на врата и тя разбра, че момчето се беше скрило в стаята си.

Няколко минути по-късно тя беше отново потънала в бродерията си, когато кучето я уведоми, че нещо не е наред. От стаята на Ян-Тао над главата ѝ се носеше жално скимтене.

Мей Лин заби внимателно иглата в коприната, за да не се изгуби. И хвърли памучното покривало върху обръча с бродерията, което я пазеше от светлината и праха.

После, без да обръща внимание на недоволството на болния си корем, тя се изправи, запъти се към кухнята и бавно започна да изкачва стъпалата към втория етаж. Почука на вратата на сина си и извика:

– Ян-Тао, добре ли си?

– Добре съм – достигна до нея притъпеният му отговор.

Мей Лин въздъхна и се помести от крак на крак, за да облекчи болката в корема си.

– Знам, че ми се сърдиш – продължи, – но смятам, че е по-добре да не си вземаш друг домашен любимец. Нямаме нужда от още едно гърло за хранене.

Млъкна и зачака отговора му.

Когато такъв не дойде, тя пак продължи:

– Освен това трябва да внимаваш колко раздаваш сърцето си! Домашните любимци умират и ако им дариш сърцето си, тогава... – И затърси подходящите думи да обясни на едно дете нещо, което и тя самата не разбираше много добре. – Тогава губиш себе си заедно с тях – завърши.

Вратата прещрака и се отвори.

Тя я бутна докрай и надникна в стаята. Ян-Тао беше запалил малкия фенер, който Джоузеф му беше подарил, и се беше свил в ъгъла върху няколко възглавници с кучето, притиснато до гърба му.

– Всичко е наред, мамо – промълви. – Аз не обичам зайчето.

Непреклонната решимост, изобразена върху лицето му, накара нещо в гърдите ѝ да се пречупи и да стисне здраво сърцето ѝ така, сякаш искаше да го изтръгне.

– Съжалявам, че се наложи да го пуснеш – прошепна тя.

– Не го пуснах – изсумтя детето и изтри сълзи с юмруците си.

– Как така? Къде е?

– На верандата. Можеш да го вземеш, за да приготвиш яхния за татко.

Никога през живота си Мей Лин не беше виждала толкова млад човек да демонстрира храброст, присъща само на възрастните. В този момент тя зърна проблясък от почтения мъж, в когото някой ден синът ѝ със сигурност щеше да се превърне, и усети как емоциите я заливат като вълна.

Може би беше действала твърде прибързано. Може би трябваше да му позволи да задържи зайчето.

– Още ли искаш да го задържиш? – попита, макар да знаеше, че въпросът ѝ е глупав. Разбира се, че той ще иска да задържи животното.

Но синът ѝ я изненада. Поклати глава и промърмори:

– Вече е твърде късно, мамо. То е мъртво.

Мей Лин приготви заешката яхния, както и любимите бисквити на Джоузеф, които да си вървят с нея, но той не се върна за вечеря от пътуването си до Порт Таунсенд. Тя остави тенджерата на печката, за да не изстива, и отиде да завие Ян-Тао и да го целуне за лека нощ, като не забрави да му благодари за заека, макар и двамата да бяха наясно, че тя трябваше да му позволи да го задържи като домашен любимец. Той не беше хапнал повече от две хапки от яхнията, а и тях едва беше преглътнал.

Докато вечеряха, навън се беше извила буря и сега дъждът барабанеше силно върху къщата им. Един поглед от прозореца в детската стая ѝ показа как дърветата се извиват като обезумели под напора на силния вятър. Сух клон или може би просто шишарка падна върху покрива им, но отекна толкова силно, че накара и двамата да подскочат.

– Не се страхувай, сине – успокои детето си тя. – Просто буря. Заспивай! Лека нощ!

– Къде е татко?

Мей Лин застина на прага на вратата, усмихна му се успокояващо и изрече:

– Сигурна съм, че когато се събудиш, той вече ще бъде тук! Хайде, сега заспивай!

Затвори вратата и отпусна чело върху нея, като се замоли на предците си: "Моля ви, пазете Джоузеф! Пазете го!".

Заслиза бавно по стълбите, превита от изтощение. Но все пак приведе всичко в кухнята в обичайния ред, след което се наметна и въпреки бурята излезе, за да прибере животните по местата им в обора за през нощта. Конете получиха множество снопове люцерна, а прасетата, козата, кравата и овцата – по едно канче зърно. След като напълни коритата им с кофи с вода от потока, тя заключи обора и се върна в къщата, като непрекъснато се оглеждаше в очакване на знаци за завръщането на съпруга ѝ.

Жадуваше да се свие на спалнята до него и да спи часове наред. В мига, в който той се прибереше, тя щеше да стори точно това.

От бурята нощта изглеждаше по-мрачна от обичайното. По това време тя обикновено ходеше до водата, за да посети духовете на баща си и баба си. Не беше стъпвала там от раждането на сина си насам, което беше преди повече от седем години, ала тази вечер усещаше необичайно привличане откъм водата, имаше чувството, че самите духове я викат. Въпреки бурята, въпреки проливния дъжд, калта и собственото ѝ изтощение краката ѝ се насочиха към брега.

Вятърът свистеше покрай ушите ѝ и свиреше призрачна музика между клоните на дърветата. Но тя не му обръщаше внимание, точно както не обръщаше внимание на студения дъжд, който шибаше голите ѝ бузи.

Краката ѝ се подхлъзнаха върху калната пътека и тя побърза да се подпре на грубия дънер на близкия кедър, за да не падне. Нещо странно я накара да спре и да се ослуша, наострила всичките си сетива.

Но защо Джоузеф още не се беше прибрал?

Сред сенките на дърветата, подмятани от вятъра, не помръдваше нищо. Никакъв проблясък на светлинка. Никакви гласове.

Никакви други аромати освен на мокра гора. Нищо не се промени. Докато тя чакаше и се оглеждаше за сигнала от онова, което я беше накарало да застане нащрек. Защото нещо наистина я беше накарало. Там някъде имаше нещо. Нещо я беше накарало да спре и да изпита желание да отиде край водата за първи път от седем години насам. Тази вечер нещо я зовеше, а тя нямаше никаква представа нито какво, нито защо.

Нещо не беше наред.

Нейните предци я бяха освободили от захвата си, когато синът ѝ се беше появил на бял свят и тя беше започнала бродерията. Откъде накъде ще я викат точно тази вечер?

Освен ако това не бяха духовете на баща ѝ и баба ѝ. Освен ако не я викаха те. А някой друг.

С разтуптяно сърце Мей Лин обърна гръб на водата и се втурна обратно към къщата, колкото бързо ѝ позволяваха бурята и болката в стомаха. Не можеше да остави Ян-Тао сам и секунда повече, независимо колко силно беше привличането на водата тази нощ. Щеше да се върне на брега, веднага щом Джоузеф се прибере у дома.

Ала той никога не беше закъснявал толкова много. Вчера сутринта беше тръгнал рано с намерението да прекара една нощ в Порт Таунсенд, а после да се върне още днес по обяд. Понякога успяваше да свърши работата си само за ден и хващаше някой параход или частна лодка, за да се прибере у дома, без изобщо да преспива в града. Никога досега не беше отсъствал цели два дена. Никога.

След като се прибра вкъщи и се подсуши, тя се опита да поработи върху бродерията си, но установи, че прави небрежни, неравни бодове, затова разши всичко и започна наново. След около час прецени, че няма никакъв смисъл да се опитва, отказа се и започна да крачи между прозореца на гостната, който гледаше към водата, и прозореца на дневната, който гледаше към пътя, в очакване и копнеж да зърне завръщането на Джоузеф. Съзнателно не обръщаше внимание на повика на водата, който продължаваше.

Накрая се предаде на изтощеното си тяло и полегна на канапето, свивайки се на кълбо около студената, пронизваща болка в корема ѝ, която се надпреварваше за нейното внимание заедно с изпепеляващия страх в гърлото ѝ. Унесе се в сън, без изобщо да си направи труда да изгаси свещите.

Събуди я кучето. Яростният му лай предупреждаваше, че в двора им има човек. Лабрадорът се втурна по стълбите откъм стаята на Ян-Тао и се насочи право към вратата, като виеше така, сякаш от другата ѝ страна се намираше самият дявол. Мей Лин се надигна бавно от дивана, пронизвана от още по-силна болка и от преди, и се огледа.

Слабите лъчи на слънцето проникваха през стъклата на прозорците и падаха право върху плетеното килимче в краката ѝ. Утрото беше настъпило. Бурята беше отминала, а Джоузеф все още го нямаше.

Кучето подскачаше като подивяло пред вратата, лаейки по непознатия отвън. Мей Лин беше наясно, че животното лае само по непознати, значи човекът от другата страна със сигурност не беше Джоузеф.

Тъкмо това ѝ трябваше. Гост.

– Татко ли е?

При гласа на сина си тя се обърна. Видя го да стои на прага към кухнята, напълно облечен, с все още несресана от съня коса.

– Не, хузи – поклати глава тя. – Не е баща ти.

Приближи се до прозореца и предпазливо повдигна белите завеси.

Двама мъже, бели мъже тъкмо слизаха от конете си и връзваха поводите им за парапета на верандата. Онзи, който беше с лице към нея, беше среден на ръст, сравнително як и беше облечен в черен костюм. Човекът бръкна в дисагите си за манерка с вода и нещо върху костюма му, вероятно някое голямо метално копче, проблесна под утринните лъчи на слънцето.

Вторият мъж, нищо че все още не се беше обърнал към нея, тя би познала и със завързани очи. Кембъл. Държанието му беше уникално. Мей Лин никога не беше виждала човек с подобно излъчване. Не беше виждала и крале или императори, но нещо я караше да оприличи държанието на Кембъл с царствената надменност. Вечно вирната брадичка и поглед отвисоко, с който гледаше пренебрежително поданиците си – въпреки че повечето от тях бяха по-високи от него – изпънати назад рамене и издути гърди.

Мъжете заговориха тихо, така че единственото, което успя да чуе тя, беше мърморене. Не приличаха на хора, дошли да ѝ пакостят, обаче Мей Лин познаваше достатъчно добре Кембъл, за да знае, че не трябва да има вяра нито на него, нито на когото и да било друг в неговата компания.

– Върни се в кухнята! – прошепна на сина си, като го тикна пред себе си, докато самата тя се втурна към задната врата и грабна пушката на Джоузеф от стената, на която тя винаги висеше. – Ида не си гъкнал, чуваш ли? Онези там за нищо на света не трябва да разбират, че си тук! Разбра ли ме?

Момчето кимна, ококорило уплашено очи над кръглите си бузи.

– Къде е татко? – прошепна.

Тя поклати глава, докато проверяваше дали пушката е заредена, и отговори:

– Не знам. Но не се тревожи! Аз ще се оправя с онези мъже вън!

Точно в този момент един от мъжете заудря силно по вратата. Майка и син подскочиха. Мей Лин впери многозначително поглед в Ян-Тао, постави пръст на устните си и повдигна вежди. Той кимна енергично с глава, а после се втурна и се скри в ъгъла до печката.

Успокоена поне за него, тя вдигна пушката пред себе си и се насочи безшумно към предната врата.

– Кой е? – извика с най-силния глас, който успя да изкара от себе си.

– Госпожо, аз съм, Дънкан Кембъл – достигна до нея гласът, който накара всичките ѝ вътрешности да се свият. – С мен е шериф Кеплър. Имаше неприятен инцидент. Бихте ли отворили вратата, ако обичате?

Стомахът ѝ се превъртя и сякаш тупна, тежко, подобно на камъните в пролива Ийст.

– Какъв инцидент? Какво искате да кажете?

– Госпожо Макелрой – обади се друг глас, който вероятно беше на шерифа. – Става въпрос за вашия съпруг. Може ли да влезем?

Мей Лин се извърна и хвърли бърз поглед към кухнята. Макар да не виждаше никакви признаци за присъствието на сина си, тя знаеше, че той е там. На всяка цена трябваше да го опази от тези мъже!

Обърна се отново към вратата и изпъна гръб, изправяйки се колкото ѝ беше възможно по-достойно, въпреки придърпващата я надолу болка в стомаха. Все така стиснала здраво пушката, отключи вратата, прекрачи прага и я затвори зад себе си.

На верандата ѝ, рамо до рамо, стояха Кембъл и шерифът. Когато я зърна, шерифът инстинктивно отстъпи крачка назад. Отблъскването му донякъде я втрещи – от пет години насам не беше виждала никой друг бял мъж освен Джоузеф. Тези години я бяха накарали да забрави множеството начини, по които хората наоколо можеха да ѝ покажат, че я ненавиждат.

Мей Лин вирна брадичка и срещна предизвикателно изпълнените му със страх очи, изпълвайки се с моментно задоволство, когато видя как отпуснатите му мустаци потрепнаха.

После премести поглед към Кембъл. Самото му присъствие толкова близо до нея я накара да стисне пушката в ръцете си още по-здраво и от преди. Кембъл не се усмихваше, въпреки че в очите му се долавяше някакво злорадство. Пръстът на Мей Лин обра леко спусъка.

– Какво искате? – извика.

Шерифът свали шапката си и без да откъсва очи от пушката, изрече:

– Госпожо, може ли да влезем вътре? Опасявам се, че ви носим лоши новини.

И точно тогава истината най-сетне я осени. Защо иначе щяха да идват тук Кембъл и шерифът? Треперенето тръгна от краката ѝ и се надигна нагоре по тялото ѝ. Когато стигна до корема ѝ, я дръпна така, че буквално ѝ прилоша, а стигнало до главата ѝ, предизвика в нея странен, жужащ звук.

Вече знаеше какво ще ѝ кажат. Нямаше нужда да влизат в дома ѝ и да плашат сина ѝ, демонстрирайки престорената си любезност. Затова изрече троснато:

– Казвайте каквото имате за казване и се махайте!

Двамата мъже се спогледаха. Кембъл сви рамене и завъртя очи, сякаш искаше да каже, че изобщо не го интересува как ще поднесат новината. Шерифът леко кимна с глава, после се обърна към Мей Лин и занарежда:

– Госпожо, с прискърбие ви съобщавам, че параходът, в който е пътувал съпругът ви, е претърпял корабокрушение. Намерен е полегнал настрани край остров Лопес. Вътре е открит само трупът на капитана. Вчера търсихме часове наред и нашите момчета продължават да търсят и в този момент, но все още няма и следа нито от вашия съпруг, нито от телата на останалите пътници на кораба. Приемете моите съболезнования!

Мракът се стовари с трясък върху Мей Лин. Кембъл със сигурност имаше пръст в този инцидент. Той беше причината съпругът ѝ да изчезне. Само той беше причината водата да ѝ отнеме и Джоузеф така, както преди години ѝ беше заповядал да ѝ отнеме семейството ѝ.

И съвсем внезапно и необяснимо страхът ѝ от Дънкан Кембъл се изпари. Изпариха се нервността и напрежението, които обикновено изпитваше около него. Изпари се физическата необходимост да свежда очи, когато той се приближи до нея. Изпари се импулсът ѝ да се крие от него.

Изобщо не ѝ пукаше какво може да ѝ стори този човек. Вече ѝ беше сторил предостатъчно – най-лошото, което човек може да си представи. Беше ѝ отнел първо баща ѝ и баба ѝ, а сега ѝ беше отнел и съпруга ѝ.

Някъде от дълбините на някакъв дълъг тунел тя дочу някакъв първичен писък, който раздра тишината наоколо. Макар да не го усещаше, тя знаеше, че този писък идва от нея самата. През пелената на болката Мей Лин се видя как вдига пушката и я насочва право към лицето на Кембъл.

– Ти ги уби! – чу се да крещи на китайски. – Ти уби Джоузеф! Ти уби татко и баба и се опита да убиеш и мен! Никога повече, Бял дявол такъв!

И дръпна спусъка.

Следващото, което помнеше, беше как лежи по корем на верандата и как в дланите ѝ се забиват трески, докато коляното на шерифа притиска гърба ѝ. Черният саван, който я беше покрил изведнъж, пак изведнъж беше изчезнал и тя видя всичко около себе си съвсем ясно. Пушката лежеше до нея, но шерифът я срита, така че тя излетя от верандата и падна в двора. Кембъл каза нещо, но тя не разбра нищичко.

За нея нямаше никакво значение, че шерифът я беше бутнал и ѝ беше попречил да уцели. Защото тя всъщност не искаше да убива Кембъл – убиеше ли го, щеше да заприлича на него. А тя беше по-добра от него и винаги щеше да си остане такава.

Вече нищо нямаше значение. Както си лежеше на верандата, тя отпусна чело върху ръцете си и се разрида. Сълзите ѝ закапаха върху дъските, но не я беше грижа. Искаше ѝ се цялото ѝ тяло да се разтопи и да се стече в пролуките между тях.

– Хайде, Дънкан! – чу внезапно тя гласа на шерифа. – Работата ни тук е приключена.

– Ама тя се опита да ме убие, шерифе! Трябва веднага да я арестуваш!

– О, я престани! Жената не искаше да ни стори зло! Това е само от скръб.

Въпреки болката, която пулсираше в ушите ѝ, тя успя да чуе как мъжете се връщат при конете си, как ги яхват и как Кембъл продължава да настоява тя да бъде арестувана. Мей Лин знаеше, че ако беше бяла жена, щяха да я внесат внимателно вътре, да ѝ поднесат чай и да повикат собствените си съпруги, за да поседят при нея. Ала една китайка не заслужаваше подобна доброта в техните очи.

Всъщност тя се радваше, че стана така. Единственото, за което си мечтаеше в този момент, беше да я оставят насаме с агонията ѝ.

Мъжете пришпориха конете си и скоро изчезнаха от имота.

Но тя продължаваше да лежи неподвижно. Знаеше, че ако вдигне глава, ще ѝ се наложи да погледне истината в очите.

Резето на входната врата щракна, пантите изскърцаха. Тя се стегна. Как можа да забрави Ян-Тао?! Какво ли беше чул?

– Мамо?

Тя бързо изтри очи в ръкава си и приседна с гръб към сина си. Бяха ѝ необходими три дълбоки поемания на въздух, за да събере кураж да се обърне към него.

Синът ѝ изглеждаше болен, във физическия смисъл на думата. Обикновено закръгленото му лице беше хлътнало като на старец. Очите му бяха зачервени, подпухнали и с дълбоки сенки и тя си даде сметка, че нейните сигурно също изглеждаха така.

– Какво чу?

Брадичката му потрепери, когато се осмели да излезе през прага. Вратата зад гърба му се трясна.

– Татко е... – Млъкна и прокара ръкав през носа си. – Няма го... – Лицето му се сбърчи и от гърлото му излезе конвулсивно ридание.

Мей Лин разтвори обятията си и детето се втурна към нея, притискайки се в гърдите ѝ. Воят, с който огласи околността, я прониза.

Дънкан Кембъл беше виновен и за това. Дънкан Кембъл току-що беше убил детството на сина ѝ така, сякаш беше пуснал куршум в главата му.

– Ще се оправим, Ян-Тао – започна да шепне тя, докато го галеше по главата и го люлееше в обятията си. – Ще намерим начин да се оправим! Ще видиш, че ще се оправим!

Продължи да люлее сина си и да го успокоява, доколкото ѝ беше възможно. Топлината на малкото му тяло в скута ѝ успокояваше пък нея. Повтаряше му отново и отново, че всичко ще бъде наред.

Но още докато изричаше тези думи, дълбоко в душата си Мей Лин съзнаваше, че повече нищо няма да бъде наред.