Момичето, което пишеше върху коприна

Трийсета глава

29 август, сряда. В наши дни.

Езерото Юниън, Сиатъл.

РАНО на втората утрин след погребението на баща ѝ Инара помоли брат си да я остави на терминала за хидроплани "Кенмор" на път за работа, поради което беше подранила с цял час за полета си. За щастие от другата страна на паркинга имаше един "Старбъкс", където можеше да убие малко време, затова, след като се чекира, се запъти натам.

Поръча си чай с мляко и избра една масичка навън, за да наблюдава зазоряването над езерото Юниън. От мястото, където се намираше, се разкриваше гледка към южния бряг на езерото, където Музеят на историята и индустрията на Сиатъл съвсем скоро щеше да започне да приема туристи, но засега беше празен и сънлив. Може би някой ден, след като тя, брат ѝ и сестра ѝ разкриеха на света тайната си, тази сграда щеше да приеме сред експозициите си истинската история на китайската общност на града. А може би тя самата би могла да се свърже с управата на музея, за да им предложи идеята.

Плъзвайки поглед, тя забеляза, че слънцето вече се беше издигнало до върха на Капитолийския хълм на изток и съвсем скоро щеше да зареди с топлина въздуха, все още пазещ хладната свежест на нощта. Около основата на хълма се виеше тясна панделка коли, потеглили за поредния работен ден в града.

Ала колкото и красив да беше Сиатъл, тя копнееше да бъде на своя плаж, далече от тълпите, шума и натоварения трафик. Жадуваше да чува бриза, шептящ между дърветата на гората, а не бръмченето на колите или виковете на чайките, свили гнезда върху капаците на кофите за боклук. Мечтаеше да наблюдава слънцето как изгрява над планината Конститюшън, а не стоманата и бетона, които в момента изпълваха източния ѝ хоризонт.

Имаше нужда да бъде сама, за да осмисли всичко, което се беше променило в живота ѝ през последните няколко дена. Липсата на баща ѝ беше осезаема. А нейният мозък все още обработваше факта, че него вече го няма.

Инара отпи от чая си с мляко и проследи небето как изсветлява до бебешко синьото на лятото. Може би стана добре, че Даниел скъса с нея. Сега имаше нужда от време да бъде сама, за да скърби за баща си и да преработи плановете си за хотела, за да паснат на бюджета, с който разполагаше сега с напълно неочакваното си наследство.

Противоречието между радост и скръб, които изпитваше, буквално я разкъсваше. От една страна, беше на седмото небе, че щеше да задържи хотела си. Щеше да види мечтата си как оживява! Но, от друга страна, цената за тази осъществена мечта беше твърде висока – беше изгубила баща си.

По-добре да беше изгубила Ротси! Стократно по-добре!

Погледна часовника на смартфона си. Оставаха още четирийсет и пет минути до полета. Инара простена тихичко и се успокои с мисълта, че до обед щеше да си бъде у дома. Даже можеше да се обади на Том и да го помоли да се срещнат в къщата – колкото по-скоро подемеха наново работата по хотела, толкова по-добре! Набра номера му.

Той се изненада искрено, когато я чу, но за нейно щастие този следобед беше свободен. Тя затвори и пъхна телефона обратно в джоба си, доволна, че той не ѝ беше изказал своите съболезнования. Чашата ѝ за съболезнования беше започнала да прелива.

– Инара!

Дочула името си, тя се обърна, но не видя никого. После викът се повтори:

– Инара, насам!

Тя се извърна по посока на гласа и изживя истински шок.

Маргарет Чин! От всички хора на света точно тя! Вървеше право към нея откъм терминала. Помаха ѝ с една ръка, докато с другата притискаше златиста чанта към полата на съвършено изваяния си дамски костюм в бургундско червено.

Инара се изправи на крака и се запъти да я посрещне, като не преставаше да се чуди какво прави Маргарет Чин на езерото Юниън по това време на деня, облечена така, сякаш отиваше на делова среща.

– Добро утро, Маргарет! – възкликна тя и прегърна топло жената, която се беше държала толкова добре с нея въпреки болката, която тя беше причинила на сина ѝ. По-точно на цялото ѝ семейство.

– Да знаеш, че си много трудна за откриване! – изрече Маргарет, докато ѝ връщаше прегръдката. – Вдигаш ли си понякога телефона?

Инара сведе леко очи и промърмори:

– Последната седмица беше доста трудна.

В очите на по-възрастната жена се появи тъга и тя каза:

– Да, знам. Съжалявам за баща ти! Но чух, че погребалната служба била много хубава.

Инара кимна в знак на благодарност, но предпочете да замълчи.

– Научих от брат ти, че мога да те открия тук – продължи Маргарет, посочи с ръка масичката, от която Инара току-що беше станала, и допълни: – Нали мога да седна при теб?

– Да не би да се е случило нещо с Даниел? – възкликна уплашено Инара, когато седна отново на масата.

– Не, Даниел е добре – потупа успокоително ръката ѝ Маргарет. – Дошла съм тук заради нас двете, заради теб и мен.

– Какво искаш да кажеш?

Маргарет кръстоса приятно загорелите си крака, загледа се с лека усмивка в младата жена и попита:

– Ти сериозно ли мислеше онова, което ми предложи онази сутрин? Двете да работим заедно по твоя хотел, като аз ръководя ресторанта?

Инара я изгледа, осмисляйки чутото. Всъщност правилно ли беше чула?

– Аз... мислех го напълно сериозно, но финансовите обстоятелства около мен внезапно се промениха и...

Маргарет стисна устни, очевидно обмисляйки нещо. Накрая отвори чантата в скута си и извади оттам въздебеличка папка, която постави пред Инара с думите:

– Това е доклад, който съставих лично, за да ти покажа няколко примерни менюта, изисквания към персонала, идеи за интериора и най-важното – финансови прогнози за ресторанта! Така, както аз виждам нещата, твоят хотел винаги ще има нужда от ресторант, а аз съм най-добрата, която можеш да намериш в региона! Освен това умирам от нетърпение да заживея частично и на Оркас, и да работя заедно с теб, стига да ме искаш, разбира се!

Все така леко зашеметена, Инара започна да разгръща съдържанието на папката страница по страница и видяното все повече я заинтригуваше. Накрая изрече:

– Не обещавам нищо, но ако е възможно, мисля, че бихме могли да ремонтираме един апартамент на третия етаж, за да можеш да живееш в него.

– О, няма нужда! – махна с ръка Маргарет. – Аз вече поръчах на агента си по недвижими имоти да ми търси добър апартамент в Ийстсаунд.

– Ами ресторантите ти тук? Семейството ти?

– По принцип мога да пътувам, но за следващите няколко години смятам да посветя по-голямата част от времето си на Оркас, докато не ти намеря главен готвач, на чието меню вярвам и когото и двете с теб харесваме.

Но Маргарет все пропускаше да спомене най-голямата пречка за съвместната им работа според Инара. Която сведе поглед към скута си и промърмори:

– Ами Даниел? Той знае ли, че ти искаш да работиш с мен?

– Именно той ми каза, че бих била пълна глупачка, ако не приема твоето предложение! Впрочем той би желал да ти го каже лично. Тъкмо той ме докара дотук.

Инара вдигна глава и проследи погледа на Маргарет по посока на паркинга на няколко крачки от тях. Даниел се беше облегнал на металните перила и ги наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Кичурът от черната му коса беше паднал отново на очите му така, както тя най-много го харесваше. Пръстите ѝ веднага я засърбяха да го отметне назад.

Незнайно как и за нея самата, тя успя да се изправи на крака и да тръгне напред въпреки треперенето на тялото си. Не си спомняше как се е придвижила, но изведнъж се озова пред него. Тялото ѝ се приведе, за да го докосне, неспособно да се сдържи.

– Даниел! Радвам се да те видя!

Тези негови гладки устни, които тя толкова много обичаше, се разтегнаха в усмивка, която със сигурност щеше да разбие сърцето ѝ, ако вече не беше разбито. Не помръдна, за да я докосне, но очите му излъчваха топлина, когато каза:

– И аз се радвам да те видя! Липсваше ми!

Думите му пронизаха сърцето ѝ, очите ѝ се насълзиха. Тя направи крачка към него, но после се закова на място. Твърде бързо!

Отстъпи и се загледа в тротоара под себе си. Забеляза, че някой беше изпуснал там дребна монета.

– Даниел, съжалявам, че не ти казах навреме за...

– Виж какво, дължа ти огромно извинение! – прекъсна я той. – Подходих ужасно към ситуацията между нас, за което много съжалявам! Инара, погледни ме, моля те!

Ами ако се държеше любезно само заради майка си? По-добре е да нямаш големи надежди, Инара! И въпреки това тя вдигна глава и очите ѝ срещнаха неговите. Лицето му омекна в усмивка, изпълнена с всички спомени за дните, в които работеха заедно, за нощите, в които се стапяха в обятията си.

На фона на бръмченето на колите около тях и на пронизителните писъци на чайките Инара най-сетне си позволи да признае пред себе си истината – все още искаше да бъде с него въпреки всичко, което се беше объркало между тях.

– Снощи ми се обади брат ти. Каза ми, че смятате да разкриете на света стореното от Дънкан Кембъл – каза той, премести тежестта си на другия си крак и срита туфичката трева, която стърчеше от една пукнатина на тротоара. – Не го правете заради мен, моля те! Не искам ти и семейството ти да пострадате!

Значи все още се вълнува за мен!

– Благодаря за загрижеността ти, но ние с Нейт и Оливия вече говорихме и смятаме, че е време. Ще направим това съобщение следващия месец – отвърна тя и кръстоса ръце пред гърди, за да скрие неудобството си, когато добави: – Ще означава много за мен, ако присъстваш!

– Разбира се, че ще бъда там! – светнаха очите му. – Цялото ми семейство ще бъде там! – Ръката му се вдигна и обгърна бузата ѝ. – Толкова много ми липсваше!

Тя се отпусна в ръката му и затвори очи. И в следващия миг устните му бяха впити в нейните и тя забрави всичко останало, освен колко щастлива се чувства да бъде отново в обятията му. Разтопи се под целувката му и позволи на тялото си да си припомни как си пасва перфектно с неговото.

Към настоящето ги върна едно силно прочистване на гърло. Двамата се спогледаха и се засмяха, след което се обърнаха към Маргарет, която беше останала на масата. Тя се усмихваше и Инара можеше да се закълне, че очите ѝ бяха влажни.

– Преди вие двамата да се отнесете твърде много, позволете ми да ви напомня, че Инара има да хваща хидроплан, а аз все още чакам нейния отговор!

Ресторантът! Инара беше забравила всичко за него, когато беше зърнала Даниел.

Сега, когато Даниел я беше прегърнал, а Маргарет седеше пред тях с папката си с идеи, Инара усети колко правилно е всичко това. Беше си мечтала нейният хотел да бъде място, където да се събира семейството ѝ. Сега, когато баща ѝ си беше заминал, мечтата ѝ никога нямаше да се осъществи, но това не означаваше, че определението ѝ за семейство не можеше да претърпи известно развитие.

Хотел "Ротси" пак щеше да бъде място за събиране на семейството – нейното и на семейство Чин, и на всички други семейства, които щяха да отседнат тук през годините.

– Инара, полетът ти! – напомни ѝ пак Маргарет.

Божичко, полетът! Паниката моментално прогони красивите мечти. Тя извади мобилния си телефон и видя, че наистина е крайно време да се запъти към дока на хидропланите, иначе рискуваше да изпусне полета си.

– Трябва да тръгвам – каза и за първи път ѝ се прииска да нямаше уговорена среща с Том. – Но иначе отговорът ми е категорично да! Най-голямата ми мечта е именно ти да ръководиш ресторанта, Маргарет! Кога ще можеш да дойдеш на острова?

Маргарет скочи на крака и притисна в силна прегръдка Инара.

– Благодаря ти! Ще бъде прекрасно, повярвай ми!

– Сигурна съм в това! – прегърна я в отговор и Инара. – Благодаря ти, Маргарет! За всичко!

Маргарет се отдръпна и я дари с усмивка, която ѝ подсказа, че е наясно за какво всъщност ѝ благодари.

– Пак заповядай! – отвърна. – А сега бягай да хващаш полета си! Довечера ще ти се обадя.

Разкъсвана между желанието да потегли и желанието да не се разделя с Даниел, Инара се обърна и го погледна. Забелязал вътрешната ѝ борба, той я прегърна нежно и бързо изрече:

– Още този уикенд ще дойда да те видя! Имаме много да наваксваме!

При това обещание тя се изправи на пръсти и дари Даниел с целувка, която трябваше да им стигне за следващите два дена. После грабна чантата си и хукна към хидроплана, който щеше да я откара у дома.