Момичето, което пишеше върху коприна

Втора глава

7 февруари 1886 г., неделя, преди зазоряване.

Сиатъл, територия Вашингтон.

В ТОЗИ ГРАД на хазарт, алкохол и опиум ударите и крясъците, които събудиха Лиу Мей Лин, не бяха много по-различни от всяка друга нощ. Тя се претърколи на малкото легло, което споделяше с баба си, и дръпна до врата си бодливото сиво одеяло, за да се предпази от влажния студ, който по това време на годината като че ли никога не си отиваше. Точно когато отново се унасяше в сън, мъжки глас изкрещя на китайски точно под нейния прозорец:

– Те идват!

Като промърмори, макар и тихо, за да не събуди баба си, Мей Лин се надигна от леглото, дръпна грубия конопен чувал, който им служеше за завеса на прозореца и през носещата се на валма мъгла отвън се опита да надзърне към калната улица отдолу.

Нагоре по хълма, в посока, обратна на доковете тичаха трима мъже, облечени в самфу – традиционните китайски ризи с дължина до бедрата, връзващи се настрани. Дългите им черни плитки се вееха изпод черните шапчици на темето. Един от мъжете се спъна и другите двама го вдигнаха, без изобщо да спират – когато се обърнаха и погледнаха през рамо, Мей Лин забеляза, че лицата им са напрегнати, а очите – ококорени от уплаха.

Мей Лин поклати глава. Кога тримата братя Янг щяха да се научат, че не трябва да мамят на карти? Постоянно си навличаха неприятности и после бягаха, а на следващия ден врънкаха било баща ѝ, било господин Чин да покриват дълговете им.

Сега тя пусна импровизираната чулена завеса обратно на мястото ѝ и реши, че така и така вече е станала, най-добре ще бъде да се облече и да се захваща с домакинските си задължения. Първо протегна ръка към дългото памучно платно, с което ежедневно пристягаше гърдите си, и с чевръсти пръсти започна да го увива около потръпващото си от студа тяло. Накрая втъкна краищата му под основната част на пояса и се погледна.

Вече на седемнайсет години, тя беше по-стара от майка си, когато се бе омъжила за баща ѝ, и само една година по-млада от възрастта, на която тя бе починала при раждане. Мей Лин беше наясно, че от известно време баща ѝ беше започнал да прави планове да я омъжи, но лично тя не проявяваше никакъв интерес към брака. Сутрин обичаше да му помага в магазина, а следобедите прекарваше в бродиране с баба си. И нямаше никакво желание да ги напуска.

Вече напълно будна, тя нямаше търпение да напали огъня в печката на долния етаж и да се стопли с чаша чай. Като продължаваше да се движи все така бавно, тя напъха скованите си от студ крака в памучните панталони фу, върху които облече ризата сам и накрая си сложи кепето, което убеждаваше всички по улиците на Сиатъл, че е момче. В ролята на момче тя можеше да се движи безпроблемно из града, за да прави доставки на стоките, поръчани от магазина на баща ѝ. В ролята на момче не беше закачана нито от самотните китайски ергени, нито от любопитните бели мъже. Именно благодарение на тази свобода тя се беше научила да говори английски и отново благодарение на нея събираше разнообразни клюки и слухове, за да ги сподели после с баба си, която пък продължаваше да се притеснява, че Мей Лин не се държи като порядъчно китайско момиче.

Напъха крака в обувките си с плоска подметка и завърза парчето червена панделка на края на опашката си, която се спускаше по гърба ѝ чак до кръста. Тази панделка беше единственият женски атрибут, който си позволяваше понякога, защото знаеше, че няма да направи впечатление на никого, особено в тези дни. Червеното беше цветът на късмета. А тя, заедно с всички китайски жители на Сиатъл, вече цяла седмица празнуваше тихо китайската Нова година с традиционния китайски йероглиф "Двойно щастие", сложен пред външната врата за късмет, и запалени червени свещи, които отдаваха почит на предците и прогонваха демоните. А само преди три нощи двете с баба ѝ бяха седели край прозореца на стаята им, за да наблюдават празничните фойерверки, които братята Янг пускаха в небето.

Все така трепереща от студ, Мей Лин се втурна надолу по стръмното стълбище към стаята зад магазина на баща ѝ и към така желаната топлина на печката. Вратичката на печката се отвори със скърцане – сигналът, който съобщаваше на баща ѝ, че отново е сутрин. Мей Лин бързо хвърли няколко цепеници в недрата на печката, сложи приготвения от вечерта чайник върху мангала, а след това отиде да запали свещите и ароматните пръчици пред семейния олтар, където прошепна няколко думи в памет на предците си. Днес беше третият ден от Новата година – Годината на Кучето, и днес беше денят, за който баща ѝ беше обещал да ѝ даде една от малкото останали непродадени захаросани сливи, които беше поръчал за празненствата.

Устата ѝ се напълни със слюнка при мисълта за сладката, вкусна захаросана слива. Ако побърза със сутрешните си задачи, може пък баща ѝ да реши да ѝ подари сливата по-рано, преди да са отворили магазина.

Първата сутрешна задача беше закуската. Като се движеше бързо в малката стая, Мей Лин взе буркана с кисело зеле и лук, които щеше да смеси с ориз и с бульона, останал от снощната им вечеря. Но точно докато прехвърляше зелето в тенджерата, поставена върху горещата повърхност на печката, откъм предната част на къщата, от уличката пред магазина се чуха силни удари, последвани от разтревожени викове, които ѝ напомниха за тримата братя, тичащи уплашени по улиците преди малко. Тя застина, за да чуе какво става, но нито успя да различи думите, нито разбра дали са на китайски или английски. Но самият тон на говорещите беше достатъчен, за да я накара да стисне дръжката на дървената лъжица колкото ѝ беше възможно по-здраво, да затаи дъх и да наостри още повече слух.

През тънките дървени стени долитаха шум и бъркотия, които идваха все по-близо. Виковете ставаха все по-настойчиви, даже ядосани.

И тогава тя разбра.

Макар че не искаше да знае. Не, не е възможно. Няма как да е истина. Не и тук. Не и сега!

Все така стиснала в ръка дървената лъжица, тя открехна леко вратичката, свързваща жилищните помещения на къщата с тънещия в мрак магазин. През стъклените витрини, гледащи към улица "Вашингтон", тя зърна тълпа бели мъже, носещи в ръце пушки и нещо, което приличаше на тежки тояги. Неколцина от тях носеха и фенери, но избледняващото над главите им небе осветяваше съвсем ясно тълпата. По едно време един от мъжете, облечен в черен делови костюм и шапка, се отдели от тълпата и се приближи до заключената врата на магазина. Черните му очи като че ли се взираха право в нея под изрисуваната на стъклото табела. Страх разтресе тялото ѝ. Дръжката на лъжицата се впи в дланта ѝ.

– Събирай си багажа, жълтурче! – изрева към нея мъжът. – Днес се връщаш в Китай!

– Мей Лин! Дръпни се оттам! – сграбчи внезапно баща ѝ ръката ѝ и я издърпа от вратата достатъчно, за да я затвори и да я скрие от тълпата и мъжа отвън.

– Слуховете били верни, татко! – извика тя, а когато се обърна към него, видя, че той все още е с нощницата си. – Гонят ни от този град!

– Тихо, дъще! – прошепна той, хвана я за раменете с топлите си ръце и я погледна право в очите. – Не им показвай страха си! Докато сме заедно, ще бъдем добре!

Пусна я, побутна я лекичко към стълбите и добави:

– Върви да събудиш баба си и я облечи. Събери, каквото можеш. Не съм сигурен, че ще можем някога да се върнем отново тук.

Тя отвори уста, за да протестира, но той вече беше изчезнал в малката задна стаичка, където спеше. Със свито сърце тя се насочи нагоре по стълбите, а когато стигна до леглото, коленичи до баба си и изрече:

– Найнай, събуди се! Трябва да се приготвим за тръгване!

Хвана баба си за раменете и я разтърси, защото през последните няколко месеца слухът на старицата отслабваше все повече и повече. Повтори думите си на китайски, тъй като баба ѝ така и не беше научила английски, и продължи да я разтърсва лекичко.

– Трябва да кажа на прислужницата да побърза! – извика рязко и внезапно баба ѝ, като скочи в леглото. – Мама не обича да я карат да чака в пазарни дни! – Думите ѝ бяха объркани, очите – премрежени.

Мей Лин, която беше свикнала с редовните сънища на баба си за някогашния ѝ живот в Китай, само я потупа по рамото и се обърна да отвори раклата до леглото, където бяха прибрани всички дрехи на старицата. Но точно в този момент откъм магазина долу чу виковете на баща си, последвани от удари и звук от разбиване на нещо.

Момичето хвърли на леглото до баба си някаква дреха, без изобщо да я погледне каква е, а после се втурна обратно надолу по стълбите. Незнайно защо, краката ѝ като че ли не я слушаха особено. Когато стигна до вътрешната врата, отвеждаща към магазина, се закова на място. Баща ѝ беше коленичил на пода в краката на двама бели мъже. Около него беше разпилян цял чувал с ориз. По-високият от двамата нападатели държеше пушка пред гърдите си, а по-ниският и дебелият размахваше тояга от боядисано в черно дърво, която подозрително много приличаше на част от външната украса на витрините.

И двамата носеха черни костюми и шапки, предпочитани от белите мъже от това време, макар по-ниският отпред да изглеждаше така, сякаш не се бе преобличал с дни – толкова намачкано и мръсно беше сакото му. И на двамата очите проблясваха налудничаво, от което устата на Мей Лин пресъхна. Погледът ѝ се насочи към предната врата на магазина. Подът пред нея беше покрит със счупени стъкла. Половината дървена каса стърчеше разбита от ритника, с който нападателите бяха нахлули. Но онази част от вратата, на която беше резето, все още се държеше здраво за стената.

– Моля не рани семейство! – започна да моли баща ѝ на развален английски. Беше преклонил смирено глава. Мей Лин не го беше виждала никога нито толкова уплашен, нито толкова безсилен. Стомахът ѝ се преобърна и я накара да преглътне тежко.

Въпреки опасността, пред която изправяше и двама им, тя хукна към него, като внимаваше да не вдига нито глава, нито очи. Сграбчи го за рамото и извика:

– Татко, стани!

Баща ѝ вдигна рязко глава към нея и когато го погледна в очите, тя видя там само ужас, който ѝ подсказа, че е трябвало да стои на горния етаж. Но все пак той се изправи на крака и двамата заедно отстъпиха няколко крачки назад. Макар че тя продължаваше да го държи за рамото, той се помести и застана точно пред нея.

Мъжът с тоягата започна да потупва с нея дланта си, а после се изплю безцеремонно, оставяйки грозно кафяво петно върху лъснатия до блясък от Мей Лин под.

– Днес всички вие жълтурковци си тръгвате с парахода в един следобед. Връщате се в Китай!

– Но нашият дом е тук! – извика Мей Лин, без изобщо да се замисли. Тя беше родена в Сиатъл и не познаваше друг начин на живот. – И ние не искаме да си тръгнем!

Баща ѝ я потупа по ръката, но нищо не каза.

Дебелият и приятелят му се спогледаха. По лицата им се разляха широки усмивки, които обаче не достигнаха очите им.

– Не мисля, че някой ви пита, нали? – изрече накрая ниският с тоягата. – Имаше гласуване. Никой не ви иска вас, жълтурковците, защото крадете работата и парите на нас, американците! – Направи крачка към тях и Мей Лин усети как баща ѝ се вцепенява. – Но доколкото виждам, не мога да ви имам доверие, че ще си завлечете жълтите задници на онзи кораб, така че май ще трябва да се погрижа лично да стигнете дотам!

И сграбчи Мей Лин за ръката, преди тя и баща ѝ да се усетят.

– Пусни ме! – разкрещя се тя, но ръката на белия мъж я стисна като менгеме, изтръгна я от баща ѝ и я тласна към вратата.

– Тръгвай пред мен, жълтурче!

– Почакайте! – извика внезапно баща ѝ, озовавайки се пред нея, точно между дъщеря си и нападателите. – Ние тръгва! Моля, само вземе нашите неща и стара майка. Тя не ходи.

– Татко! – изсъска на китайски Мей Лин в ухото му. – Защо трябва да тръгваме? Та в Китай няма нищо за нас! Ти сам си го казвал не веднъж и два пъти!

Баща ѝ се извърна към нея, приковавайки я с очи да се подчини.

– Сине мой – изрече на английски, свикнал с този театър в присъствието на непознати. – Нямаме никакъв друг избор! Върви си събери нещата и помогни на найнай! И аз ще взема каквото мога!

– Имате пет минути и нито секунда повече! – изрече дебелият мъж. – Всеки китаец, останал на брега след потеглянето на парахода, ще бъде застрелян!

И сякаш за да подчертае думите му, от улицата отвън прозвуча изстрел.

Когато белите мъже се втурнаха към витрината, за да видят какво става, баща ѝ я бутна към стълбите с изрична заповед на китайски:

– Знай, че те просто си търсят извинение да ни убият! Затова не им давай такова! Вземи всичко ценно, което можеш да носиш! Побързай!

Думите му буквално втрещиха Мей Лин. Но как беше възможно подобно нещо? Как беше възможно тези мъже да нахлуват тук със сила и да ги принуждават да отплават "за дома", към страна, в която Мей Лин никога не беше стъпвала? Страна, с която баща ѝ се беше сбогувал, без никакво намерение да се връща там?

Завари баба си, седнала на леглото. Очите ѝ изглеждаха огромни на фона на дребното ѝ, бледо лице. Незнайно как, но беше успяла да се облече в най-красивото си червено манг ао, носено над червената плисирана пола, която беше носила в деня на сватбата си. Дрехата буквално висеше върху съсухреното ѝ тяло. Като че ли знаеше, че им предстои да потеглят на пътешествие, тя беше успяла да натъпче дори миниатюрните си, увити с бинтове крака в най-красивите си черни бродирани пантофки.

Когато видя страха, изписан по сбръчканото лице на баба ѝ, Мей Лин усети как сърцето ѝ претупва, ала сега нямаше време да я успокоява. Грабна пазарската си чанта от стола до леглото и започна да хвърля вътре дрехи, четката си за зъби и късметлийските пари, които беше получила само преди три дена. Веднага щом напълни тази чанта, момичето грабна торбата за бродерия на баба си, изхвърли от нея всичките конци, игли и недовършени кесии и сложи на тяхно място част от дрехите на старицата, античната ѝ игла за коса и джобните пари, които държеше в кесийка, пъхната зад мивката в стаята им. Накрая се изправи пред баба си и отсече:

– Найнай, трябва да тръгваме! Бок гуей ни принуждават да отплаваме за Китай. Ба'ба вече ни чака долу.

При споменаването на Китай очите на старицата просветнаха, но после бързо изгаснаха.

– Не забравяй пудрата ми за лице, Мей Лин! Не трябва да бъда виждана от никого без пудрата ми!

Мей Лин нежно, но бързо бръсна бяла пудра върху тънката като хартия кожа на лицето на баба си и добави малко руж на бузите и устните ѝ, после пусна и двете кутийки в чантата за бродерия и изрече:

– Твоето манг ао е много красиво, найнай! – Завърза и двете чанти, а после добави: – Драконите и фениксите със сигурност ще ни пазят по време на това пътешествие!

Баба ѝ се усмихна широко и повдигна гордо брадичка. Често беше споменавала пред внучката си, че червената коприна на горнището носи късмет и никога не беше забравяла да добави, че осемте дракона са символ на официалния ранг на покойния ѝ съпруг. Сребърният фазан отпред се беше поизтъркал и избелял, но бродерията, изработена лично от ръката на баба ѝ, беше толкова фина, че човек трябваше да се вгледа внимателно, за да се увери, че картината не е рисувана. Дълбоко в себе си обаче Мей Лин си пожела това ярко облекло на баба ѝ днес да не привлече към тях ненужно внимание.

На прага се появи баща ѝ, следван плътно от по-високия бял мъж.

– Време е да тръгваме – изрече кратко и сдържано.

– Да, баба! – кимна Мей Лин. – Би ли взел чантите ни, за да мога да нося найнай?

Баба ѝ трябваше да бъде носена навсякъде, защото нарочно стяганите ѝ с бинтове още от детството деформирани крака не бяха в състояние да издържат за дълго тежестта на тялото ѝ. Мей Лин беше свикнала да я носи на гръб из стаите на къщичката им, което обикновено беше достатъчно, тъй като старицата не беше напускала дома им от години. Но до доковете имаше цели три пресечки разстояние и макар тя да беше дребна, носенето ѝ чак дотам нямаше да бъде никак лесна задача.

Метнала старицата на гърба си, Мей Лин тръгна след мъжете надолу по стълбите, където миризмата на прегоряло кисело зеле извика сълзи в очите ѝ. Пламъците на свещите танцуваха на семейния олтар, осветяващи дагеротипната снимка на майката, която тя никога не беше познавала, но която сега като че ли гледаше право в нея.

– Татко, снимките! – промърмори тя, напомняйки му да не ги забравя. Той автоматично грабна всички снимки и ги напъха в чантата на баба ѝ. Изпълнени с примирение, че ще трябва да оставят тук всичко, което притежаваха, те се насочиха към предната част на къщата, към магазина.

Там завариха по-ниския бял дявол да пълни джобовете си с кутийки опиум и тютюн. Мей Лин изобщо не му обърна внимание, докато минаваше покрай него и парчетата стъкла от вратата хрущяха под краката ѝ. Когато напусна сенчестата вътрешност на магазина и се озова на дървения тротоар навън, тя инстинктивно се дръпна назад, притискайки себе си и баба си, която тежеше значително на гърба ѝ, до витрината на бащиния магазин.

Тълпата, събрала се по улиците, приличаше на картина от грозен кошмар, на нещо, което нямаше никаква връзка с реалния свят, обгърнато от покрова на носещата се на парцали мъгла и оскъдната слънчева светлина, просмукваща се през сивото, ръмящо небе. Бледолики мъже в черни и кафяви костюми и шапки кръжаха около доста по-дребни китайски мъже, които пък бяха облечени в същите сиви панталони и ризи, каквито носеха Мей Лин и баща ѝ. Тоалетът на баба ѝ безсъмнено се открояваше като единственото цветно петно в това мрачно утро, въпреки че в момента Мей Лин не виждаше нищо друго освен ръкавите, увити около врата ѝ. Момичето се притисна към стъклото зад себе си, внезапно изплашено от непровокираната с нищо омраза, която лъхаше от тълпата.

Въпреки студа въздухът беше наситен с непоносимата смрад на отходните тръби, които изтичаха направо на улицата. Инцидентният порив на солен въздух, носещ миризма на катран откъм доковете, не помагаше почти с нищо за намаляване на смрадта. По цялата дължина на улицата, докъдето стигаше погледът – и докъдето позволяваше мъглата – редици гневни бели мъже, въоръжени с пушки и сопи, бяха подкарали китайците от града като добитък пред себе си.

– Ще ви измъкна от всичко това – прошепна баща ѝ на китайски, спирайки за миг до нея на дървения тротоар. – Не се отделяй от мен!

Думите му ѝ дадоха точно куража, от който имаше нужда, за да се влее заедно с него в потока от хора на калната улица. Кракът ѝ се приземи върху купчина конски изпражнения и тя усети, че се подхлъзва. Предвид допълнителната тежест на баба ѝ, която я теглеше назад, като че ли нищо не беше в състояние да спре падането ѝ.

Но в този момент две силни ръце я сграбчиха и вдигнаха на крака заедно с баба ѝ, все така здраво обгърнала врата ѝ с ръце. Мей Лин извърна очи, за да види кой ѝ е помогнал и установи, че това е най-малкият от братята Янг. Усмихна му се в знак на благодарност, но той само се смръщи и се обърна, побутван напред от дулото на пушка.

Същата тази пушка обаче се впи в нейното тяло и тя чу зад гърба си:

– Движение, момче!

Тъй като нямаше никакъв избор, Мей Лин се подчини. С раздирани от болка мускули на краката и гърба и с далеч по-унищожителния огън на страха, изпепеляващ гърдите ѝ, тя тръгна надолу по хълма по посока на брега заедно с останалите китайци, изкарвани и прогонвани от домовете си.

– Сине мой, насам! – достигна до нея гласът на баща ѝ откъм уличката между неговия магазин и съседната пералня. Извън дома им той за нищо на света не би използвал името ѝ, но тя познаваше отлично гласа му.

Колкото ѝ беше възможно по-бързо с този товар на гърба си и с белите дяволи, подкарали всички напред, тя се отправи към уличката, където завари баща си, притиснал гръб о влажната дървена стена. Погледът му се стрелкаше във всички посоки зад нея.

– Бързо, насам! – извика тихичко той, откъсна се от стената и се насочи навътре в уличката, отвеждайки ги на безопасно място и към шанса все пак да останат в тази страна. Или поне така се надяваше тя.

– Хей, вие там! Спрете!

Крясъкът ги накара да ускорят ход. Мей Лин извика на помощ всичките си вътрешни сили, за да се движи, въпреки че тежестта на баба ѝ я караше да се чувства така, сякаш сънува, че се опитва да бяга, обаче краката ѝ отказват да се подчинят. Продължи да върви напред, дори когато чу зад себе си стъпки, които приближаваха.

Единственото, което видя в следващия момент, беше някакво тъмно петно, което мина пред нея, а после как баща ѝ пада в калта. За да не се строполи върху него, Мей Лин спря толкова рязко, че се олюля. После видя как белият мъж сграбчва за яката баща ѝ, изправя го и насочва към него юмрук, голям колкото лицето му.

– Къде мислиш, че отиваш, бе? – извика мъжът и без да чака отговор, заби юмрука си с такава сила в бузата на баща ѝ, че едва не отнесе главата му. А след това черните му мустаци се извиха над усмивка, която накара студената мъгла да се забие дълбоко в костите на Мей Лин.

– Бок гуей, спри! Пусни го! – разкрещя се баба ѝ отзад и засипа въпросния бок гуей – белия дявол, с бясна тирада, макар да знаеше, че той не разбира нищичко от думите ѝ. Мей Лин се опита да смъкне старицата от гърба си, за да помогне на баща си, то баба ѝ впи ръце толкова силно във врата ѝ, че едва не я задуши. – Не, Мей Лин! – прошепна в ухото ѝ. – Той ще удари и теб!

Като си даде сметка, че старицата е напълно права, Мей Лин я повдигна по-стабилно на гърба си, а след това пое дълбоко с гърди така необходимия за дишане въздух.

Баща ѝ беше най-милият човек, когото тя познаваше. Никога не повишаваше глас нито на нея, нито на младежите, които идваха в магазина му в дните на получаването на надниците, нищо че се държаха като прасета с изискванията си. Никога през живота си не беше участвал в ръкопашен бой. Затова сега гледката на баща ѝ пребит и обезчестен по такъв начин я разтърси безмерно, сякаш не той, а тя беше получила тези юмручни удари. Не можеше да стои така и просто да гледа! Трябваше да направи нещо!

Привеждайки се от кръста, за да не изпусне баба си от гърба си, Мей Лин хвана ръката на белия дявол, преди да е успял да стовари отново юмрук върху окървавеното лице на баща ѝ, и изрече с най-добрия си английски:

– Моля ви, сър! Моля ви, не го удряйте пак! Ще отидем на кораба с останалите. Няма да ви причиняваме повече никакви неприятности!

Точно в този момент в уличката отекна изстрел от пушка. През сърцето на Мей Лин премина ужас и тя погледна право към баща си, търсейки в него признаци за огнестрелна рана. Но раните му като че ли бяха само от побоя, а не от пушка, при това той все още дишаше. Баба ѝ продължаваше да реве в ухото ѝ, предупреждавайки я да не се меси, за да не набият и нея. Обаче Мей Лин само затвори облекчено очи и от гърдите ѝ се изтръгна една треперлива въздишка.

Когато отново ги отвори, видя белият мъж все така да държи баща ѝ за яката в окървавените си юмруци, но иначе гледаше някъде зад нея, по посока на улица "Вашингтон", откъдето дойдоха изстрелите. Онова, което видя, накара устните му да се разтеглят в самодоволна усмивка, но Мей Лин не се обърна, за да провери каква е причината за нея. В момента най-важната ѝ задача беше да изкара и трима им живи от тази проклета уличка.

– Моля ви! – повтори. – Ще отидем на кораба!

Когато черните му очи най-сетне се насочиха към нея, тя зърна в тях такава неподправена злоба и омраза, че краката ѝ се разтрепериха. Изпъна гръб толкова, колкото ѝ позволяваше тежестта на баба ѝ, надявайки се по този начин да скрие ужаса, който се носеше на горещи пориви през вените ѝ.

Мъжът изръмжа отвратено, захвърли баща ѝ на земята и докато тупаше погнусено ръцете си една в друга, изрече с ехидна усмивка:

– Напълно си прав, момче! – Срита баща ѝ. – Сега се махайте, преди да съм решил друго!

Мей Лин стори всичко по силите си, за да помогне на баща си да се изправи. Едното му око беше подпухнало и затворено, от носа му и от една рана на бузата му се стичаше кръв. В гърдите на момичето се надигна гняв, измествайки бързо страха ѝ. Баща ѝ не беше сторил нищо лошо. На никого. Никой от тях не беше сторил нищо лошо. Единственото им престъпление беше, че са китайци – твари, които белите хора на Америка считаха за по-долни и от добитък. Нямаше значение, че китайците бяха построили техните железопътни линии, че сечаха дърветата им, за да им осигурят дърва за огрев, и че консервираха сьомгата им. Китайците бяха работили точно толкова здраво, колкото и всеки бял човек в тази страна, ако не и по-здраво, а ето че сега ги изригваха. Нежелани. Нечисти. Като досадни мухи.

– Сине, трябва да тръгваме!

В гласа на баща ѝ се долови предупреждение и тя разбра, че е забелязал гнева в душата ѝ. А тя не вярваше на гласа си от страх да не излее този гняв върху белия мъж и така да го накара вече да пребие баща ѝ от бой. И да го убие. Отрезвена от тази мисъл, Мей Лин само кимна и пое напред в крак с баща си, докато той куцаше обратно към главната улица.

Когато стигнаха отново до дървения тротоар, тя се олюля и спря. Бяха ѝ необходими всички усилия на волята да се задържи права при гледката, която я чакаше тук. Проснат в калта пред тях лежеше най-малкият от братята Янг, онзи, който ѝ беше помогнал преди малко. Задната част от главата му липсваше, отнесена от куршум и на нейно място зееше огромна кървава дупка, за която Мей Лин знаеше, че ще я преследва всеки миг, в който затвори очи. Невиждащите му очи се взираха в уличката, от която те току-що бяха дошли. Минаващите покрай него китайци само извръщаха глави.

– Хайде, движение! – заповяда зад тях мустакатият бял мъж и я сръга в гърба.

Баща ѝ я дръпна за ръката и най-сетне краката ѝ изпълниха заповедта на мозъка ѝ, въпреки че тежестта, която носеше на плещите си, беше непоносима. И не ставаше въпрос само за тежестта на баба ѝ. Тримата заедно заобиколиха трупа и се насочиха надолу по улицата, към каруцата, която щеше да ги откара на големия параход.