Момичето, което пишеше върху коприна

Дванайсета глава

9 юли, понеделник. В наши дни.

Централата на "Премиер Маритайм Груп", Сиатъл.

ИНАРА извади поредната прашна папка от архивите в подземията на компанията "Премиер Маритайм Груп", търсейки нещо от 1886 година. Занимаваше се с това вече цял час и разполагаше само с четирийсет и пет минути до срещата с баща си, която си беше записала.

Можеше да се изправи срещу него и в дома му още вчера, когато пристигна в града, но искаше срещата им да бъде на професионално ниво. Всъщност дори не му беше съобщила, че е в Сиатъл – беше прекарала нощта в дома на сестра си, въпреки че Оливия и семейството ѝ бяха на почивка на Хаваите. И днес още със ставането си се беше обадила на асистентката на баща си Зоуи, за да си запише час за разговор с него.

А после беше дошла право в централата на компанията, където охранителят я познаваше добре и изобщо не му направи впечатление, когато тя му каза, че трябва да потърси нещо в архивите.

Надяваше се, че съвсем скоро ще открие каквото търси и ще бъде наясно дали тази тежест, която се беше настанила в гърдите ѝ, има основания или не. Доколкото на самата нея ѝ беше известно, Мей Лин беше избродирала "Принцът на Пасифика" по чиста случайност и поставянето на кораба върху онзи ръкав беше без никакво значение.

И въпреки това беше длъжна да се увери.

До срещата с баща ѝ оставаха само десет минути, когато тя най-сетне откри папка с ръчно изписаните корабни дневници на "Принцът на Пасифика" с дата 7 февруари 1886 година – датата, на която, както ѝ беше казал Даниел, китайците са били прогонени от Сиатъл. Като старши командир на курса беше отбелязан Дънкан Кембъл – собственик, капитанът беше втори по ранг след него.

От дневника ставаше ясно, че в Сиатъл на борда на кораба са били качени триста четирийсет и седем души, до един китайци и че билетите им, отпуснати с отстъпка, са били платени било от самите китайци, било от гражданите на Сиатъл, нетърпеливи да прочистят града от цял един етнос.

Следващият запис беше от дата един ден по-късно, от Астория, щата Орегон. Въпреки че там не е било разтоварено нищо, "Принцът на Пасифика" е приел на борда си двеста седемдесет и шест пътници заедно с техния багаж, както и деветстотин тона консервирана сьомга, предвидена за Сан Франциско.

За нищо на света корабът не би могъл да поеме целия този допълнителен товар, при положение че вече има на борда си близо триста и петдесет пътника.

Инара се втренчи по-внимателно в изписаните с мастило данни. При акостирането си в Астория корабът не беше разтоварил нищо, а преди това не бяха записани никакви други спирки. Къде бяха тогава всичките онези китайци? Не можеха просто ей така да се изпарят!

И изведнъж тя разбра.

И ѝ се догади толкова силно, че се препоти и беше принудена да се отпусне там, където си беше, върху прашния циментов под.

Хората са били хвърлени през борда. От нейния прапрапрадядо.

Ужас и срам заляха Инара и тя стисна главата си с две ръце. Мислите ѝ се надпреварваха една след друга, в буен водовъртеж. Ако корабът се беше отбил някъде, за да разтовари пътниците, това щеше да бъде отбелязано в корабния дневник. Освен това в онези години прилив на толкова голямо количество китайци в което и да е населено място би вдигнал огромен шум. Фактът, че в дневника не беше дадено никакво логическо обяснение за изчезването на толкова много хора, означаваше, че компанията не желаеше да го разгласява. Искаше да държи случилото се в пълна тайна. Защото в онази нощ на борда на "Принцът на Пасифика" се беше случило нещо незаконно и нечовешко.

Значи сцените, изобразени върху ръкава, не бяха нито метафори, нито преувеличения, както беше предположил Даниел. Бродерията изобразяваше реално събитие – събитие, при което Дънкан Кембъл и неговите подчинени бяха избили стотици невинни хора, изхвърляйки ги през борда на кораба си. Тези хора бяха просто изчезнали и нито един член на семейството ѝ не беше и помислил да поставя това под въпрос повече от столетие.

Инара беше сигурна, че ако се зарови в официалните хроники, ще установи, че според гражданите на Сиатъл китайците са стигнали по живо, по здраво до Сан Франциско или Китай. Така де, ако изобщо са се сетили за китайците. А роднините и приятелите на избитите китайци най-вероятно са били твърде уплашени, за да започнат да разпитват, след като никога повече не получили вести от тях. Или просто са приели, че хората от кораба са се преместили в Калифорния и са продължили живота си.

Ала Мей Лин е знаела истината. И е използвала бродерията си, за да разкаже на света какво се е случило. О, боже, и тя ли е била хвърлена през борда? И някак си е оцеляла? Така ли всъщност се беше озовала на остров Оркас?

Стресна я алармата на мобилния ѝ телефон, която звънна силно и огласи прашното подземие. Беше време за срещата с баща ѝ. Много добре. Той със сигурност щеше да знае какво да направи с това разкритие. Инара натъпка бързо папката в метнатата през рамото ѝ чанта, изправи се на крака, затвори чекмеджето и се запъти към асансьорите.

След по-малко от четири минути тя се намираше на най-горния етаж на сградата, застанала пред бюрото на баща си. Зад него заливът Елиът проблясваше шейсет и седем етажа по-надолу, огряван от надничащите през разкъсванията на облаците слънчеви лъчи.

Чарлз Ериксън изглеждаше щастлив да я види.

– Мислех, че скоро няма да се връщаш у дома – изрече, постави ръце на бюрото си и се изправи на крака. Тя протегна ръка, с което парира намеренията му да заобиколи, за да я прегърне. Той само седна обратно на стола си, поглеждайки я въпросително.

Тя започна без никакви заобикалки:

– Някога, когато компанията е била в началото си, случвало ли се е да прекарваме хора от Сиатъл до Сан Франциско? Най-вече китайци?

– Разбира се – отговори той с необичайно спокойствие. – Прекарвали сме всичко, което е трябвало да бъде прехвърлено от едно място до друго.

Тя се поколеба, опасяваща се как би му повлияла тази новина. Безсъмнено и той щеше да бъде точно толкова съкрушен от тази информация, колкото беше и тя.

– Татко – започна предпазливо, – притеснява ме един конкретен курс от онова време. На 7 февруари 1886 година "Принцът на Пасифика" напуска пристанището на Сиатъл с пълен товарен манифест от пасажери. Китайски пасажери.

Той притисна длани върху полираната повърхност на бюрото си и изрече бавно:

– Слушам те.

Тя преглътна и продължи:

– Тези китайски пасажери така и не стигнали доникъде. Сякаш изчезнали. Следващото пристанище, в което корабът влиза, е било Астория, но нито един пътник не слиза там. Въпреки това корабът качва на борда нови пътници плюс товар!

Баща ѝ стана на крака и ѝ обърна гръб, загледан към залива Елиът, където един контейнеровоз на "Премиер Маритайм Груп" влизаше, дърпан от влекач, на доковете на остров Харбър. Инара усети как съвестта започва да я гризе. Може би не трябваше да го обременява с тази информация.

Но той трябваше да знае!

– Аз... аз мисля, че Дънкан Кембъл е избил всички тези хора – прошепна.

Баща ѝ сведе глава, а на нея ѝ се прииска да можеше да си върне думите обратно.

Точно когато отваряше уста, за да каже, че най-вероятно греши и че това е някакво недоразумение, той изрече:

– Знаех си, че не е на добро да се ровиш из боклуците на онова имение!

Инара затвори уста и се ококори. Казаното от баща ѝ изобщо не звучеше логично. Докато се опитваше да схване какво е искал да ѝ каже, интеркомът се включи и Зоуи съобщи: "Господин Ериксън, току-що се обади шофьорът. Взел е екипа от "Круизи Ю Йи" от аерогарата и се надява, че до двайсет минути ще бъде тук!"

Баща ѝ се приближи до бюрото, натисна един бутон и изрече: "Благодаря, Зоуи! Съобщи ми веднага щом пристигнат!"

След като изключи интеркома, той пъхна ръце в джобовете на панталоните си, впи очи в Инара над бюрото и изрече:

– Баба ти е споделила с майка ти за този случай, разказала ѝ е как Дънкан го е наричал "изхвърляне на ненужния баласт". Бил е достатъчно хитър, за да не говори за това публично, но пред близките си е изпитвал истинска гордост от стореното. Твърдял, че се е налагало да спаси кораба си да не бъде съсипан, което със сигурност щяло да стане, ако бил позволил на мръсните жълтурковци да останат по-дълго на борда. След това акостирал в Астория по разписание, за да качи пътници и товар. Никой не научил за станалото.

Вниманието ѝ беше привлечено от първото му изречение.

– Мама е знаела?!

– Да, знаеше – кимна баща ѝ. – И посвети всеки ден от живота си на опити да се реваншира, да поправи стореното.

Гърлото на Инара се сви и тя се отпусна безсилно на един от столовете, поставени срещу бюрото. Значи родителите ѝ през цялото време са знаели и въпреки това са оставили тя и цял Сиатъл да боготворят Дънкан Кембъл като велик баща основател на града, когато той всъщност е бил мръсен расист и убиец! Тя беше писала доклади за него в училище и гордо беше гледала ежегодните училищни представления, в които основно действащо лице винаги беше Дънкан. Ако беше знаела, тя щеше да... щеше да... отпусна глава. Нямаше представа какво щеше да направи. Може би нищо, точно като родителите си.

– Защо, татко? – Ала нямаше представа дали има предвид защо Дънкан го е направил или защо нейните родители не са ѝ казали досега истината. Може би имаше предвид и двете.

– В онези години нещата са били съвсем различни – отговори баща ѝ. – Хората не са били наясно със съществуването на различни култури и етноси. Единственото, което са виждали, било, че китайците не приличат на нищо, с което са свикнали – и това, разбира се, ги плашело. А страхът кара хората да вършат ужасни неща!

– Но въпреки страха си хората обикновено не избиват невинни семейства, нали?! – изтъкна Инара, затвори очи и си пое дълбоко дъх, налагайки си да се успокои. Все още не можеше да приеме факта, че родителите ѝ през цялото време са знаели за това.

– Когато започна да говориш за китайския ръкав, който си открила – обади се баща ѝ, – аз веднага разбрах, че по някакъв начин е свързан с онези хора, със стореното от Дънкан – гласът му се сниши с цяла октава, когато добави: – Трябваше да се отървеш от него, Инара! Да го изгориш!

Тя отвори рязко очи и изрече:

– И да продължа да лъжа за нашето семейство и за това колко всички сме прекрасни, както си правил самият ти досега? – Скочи на крака и започна да крачи напред-назад, като се стараеше да се държи на разстояние от баща си. – Смяташ ли, че след няколко месеца ще мога да застана пред медиите и да посветя парка "Дънкан Кембъл" на гражданите на Сиатъл със съзнанието, че този човек е избил стотици невинни души? Не, няма да мога. И не искам!

– Но трябва, Инара! Истината може да причини много повече щети, отколкото си струва!

– Ти сериозно ли? – почти извика тя и се закова на мястото представа каква е нейната връзка със случая и как въобще се е озовала на остров Оркас. Ти знаеш ли нещо?

– Не. Не знам – отговори Чарлз Ериксън. – И сигурно никога няма да узнаем. А ти трябва да се откажеш от всичко това! Престани с проучванията си и позволи на тайните да си останат тайни! И без това си имаш предостатъчно работа с хотела! – Изправи се, подпря се с длани на бюрото си и допълни: – Помисли и за брат си, който в момента е от другата страна на тази врата и се подготвя за среща с китайски бизнесмени, които ни продават компанията си, като ни поверяват всичките си активи, персонал и репутация! Някой ден Нейтън ще поеме всичко това от мен. Искаш ли да разрушиш бъдещето му? И бъдещето на сестра си? Никой няма да пожелае да заведе децата си в клиниката ѝ, ако знаят истината! Трябва да си мълчиш, Инара! Налага се!

Неодобрението в гласа му я прониза сякаш с кама, но тя реши да не обръща внимание на това и изрече:

– Да, знам. Ти трябва да се подготвиш за важната си среща, а аз трябва веднага да ти се махна от главата.

Насочи се към стола, за да си прибере чантата. Гневът, който гореше в нея съвсем доскоро, беше изсъскал и угаснал, превръщайки се във въглени тъга. До този момент тайната може и да беше пазена добре, но тя знаеше, че независимо колко много баща ѝ държеше инцидентът да си остане скрит, ръкавът щеше да промени всичко това.

Освен ако тя не направеше така, както беше поискал той, и не престанеше да проучва историята и живота на Мей Лин. Ако не кажеше на Даниел и той да спре проучванията си. Ако не изгореше ръкава.

– Говоря съвсем сериозно, Инара! – обади се баща ѝ, свъсил вежди. – Да знаеш, че ако по някакъв начин се разчуе за това, аз ще бъда принуден да прекратя субсидирането на твоя хотел!

Лицето му се зачерви, по челото му изби пот.

Тя знаеше, че за сърцето му не е добре да се ядосва по този начин, но въпреки това беше длъжна да попита:

– Наистина ли ще ми причиниш подобно нещо?

– Ако настояваш да нараниш всичките си близки, да, нямам друг избор, освен да го направя!

Единственото, което тя можеше да стори, беше да се втренчи в килима, обмисляйки опциите си. Не че имаше такива, разбира се. Тя беше победена.

– Няма да позволя истината да излезе наяве – рече тихо. – И ти си прав, наистина трябва да се фокусирам върху хотела.

Челото му се отпусна, но когато седна обратно в стола си, ръката му се плъзна в джоба на сакото му и извади оттам малко шишенце с таблетки. Инара забеляза, че той се опитва да скрие нитроглицерина, плъзвайки го под езика си, но тя видя и това я разтревожи.

– Добре ли си, татко?

– Добре съм, добре – кимна той, пак стана и протегна ръка към сакото си.

– Кога за последен път ходи при доктор Козловски?

Вече облечен и запътен към вратата на кабинета си, той отговори:

– Само преди две седмици и резултатите ми са отлични. Не се притеснявай за мен! А сега ми позволи да те изпратя.

Едва сега спомнила си за основната причина, поради която беше пристигнала в Сиатъл, тя вдигна ръка и отсече:

– Почакай, не съм приключила!

Баща ѝ тъкмо се беше пресегнал към бравата, но когато чу думите ѝ, спря, обърна се с въздишка и изрече:

– Какво има още? – Изглеждаше съсипан.

– Агенция за недвижими имоти "Лукс"? Ти сериозно ли? – постави моментално въпроса Инара.

Видя как в очите му проблясва вина, докато пъхаше отново ръце в джобовете на панталоните си. Без да каже и думица, той се върна до бюрото си, облегна се на полирания дъб и скръсти ръце пред широките си гърди.

– Единственото, за което я помолих, е да направи маркетингов анализ – изрече. – Така ще бъдем наясно каква е стойността на имота, когато настъпи моментът.

След като изражението му вече не беше чак толкова болезнено, тя без никакви угризения на съвестта започна да спори:

– Когато настъпи моментът ли? Значи ти сериозно очакваш аз да се проваля?

– Тревожа се за теб, миличко! Не притежаваш достатъчно житейски опит, за да се справиш успешно с подобен проект, а знам, че няма да ми позволиш да включа човек с по-богат опит!

– Няма да ти позволя, защото мога да се справя, татко! И за мен е много важно да го направя по моя начин!

– Обаче харчиш много пари, а аз не съм много сигурен, че ще видя някаква възвръщаемост на инвестициите си – отбеляза баща ѝ и кръстоса краката си в глезените. – При нормални обстоятелства бих те оставил да правиш каквото си поискаш, но този път залозите са по-големи. Опитвам се да те спася от катастрофа, от която ще ти бъде необходим цял живот, докато изпълзиш!

Значи той наистина не вярваше в нейния успех. Божичко, истината болеше. Тя се отпусна на стола зад себе си, благодарна, че той беше точно там.

Баща ѝ винаги я беше подкрепял, винаги я беше карал да вярва, че може да се справи с всичко, което си науми. Именно вярата му в нея ѝ беше помагала да преодолява всички трудности, пред които се беше изправяла. И щом сега не вярваше, че тя ще успее с този хотел, това да не би да означаваше, че тя наистина не може да се справи? Да не би да се заблуждаваше?

Докато седеше и се взираше в баща си, тя осъзна, че е очаквала от него да отстъпи, да ѝ се извини, да ѝ даде онова, което иска.

За бога, Инара, порасни! Нещо загорча в гърлото ѝ.

– Защо точно розови тоалетни? – Имаше нужда да знае.

Единственото движение, което баща ѝ направи, беше да повдигне вежди.

– Просто подсигурих катализатора, който ти е необходим, за да сложиш край на проекта. Ти си твърде квалифицирана, за да живееш на някакъв си забравен от бога остров като съдържателка на хан! Помисли си докъде би могла да стигнеш в кариерата си с глобална компания като "Старбъкс"! Която по една случайност все още ти пази мястото. Ако кажеш, бих могъл да пусна и други връзки, за да проверя къде другаде има подобно място!

Тъкмо каквото беше очаквала и тя. Инара нямаше представа дали да се смее, да плаче или да му се разкрещи. Отвори уста, но после само я затвори, без да издаде и звук. За нищо на света нямаше да приеме работата в "Старбъкс" – впрочем нито една работа, намерена от него. Щеше да си построи своя хотел, щеше да го управлява и той щеше да се превърне в най-добрия бутиков хотел в региона!

Нейното място беше на този остров. Нейното място беше в хотелския бизнес. Това може и да е било някога мечта на леля ѝ Далия, но вече беше станала и нейната мечта. Ето това искаше да прави през остатъка от живота си. Беше повече от сигурна.

Ала не притежаваше необходимия капитал, за да завърши проекта, а със студентския ѝ заем и пълната липса на доходи в този момент не би могла да получи кредит от никого другиго освен от баща ѝ. Без него със сигурност щеше да пропадне.

– В такъв случай защо изобщо ми отпусна заема?

– Не мога да не го направя – отговори той с доста по-мек поглед. – Искам да си щастлива. Но не смятам, че твоето място е на острова!

– В такъв случай ела ми на гости и ще видиш със собствените си очи!

В този момент вратата на кабинета се отвори и на прага се показа брат ѝ Нейт с огромна усмивка, предназначена за нея.

– Зоуи току-що ми каза, че си тук. Всичко наред ли е?

Тя го дари с отнесена прегръдка и опит за усмивка и промърмори:

– Да, всичко е наред. Просто си говорехме с татко.

– Мога ли да помогна с нещо? – Той беше вторият в управлението на този бизнес. И естествено, че беше в състояние да помогне с всеки проблем, бил той финансов или някакъв друг. Но Инара за нищо на света не би поискала заем от брат си. Бутикът за дрехи на съпругата му Дженифър едва сега прохождаше, а и имаха две момчета, които трябваше да изучат както подобава.

– Благодаря ти много, Нейт, но съм добре. Наистина. Много се радвам да те видя!

Той се загледа в нея за няколко секунди – очевидно изобщо не ѝ се беше вързал на приказките. Но накрая само стисна рамото ѝ и изрече:

– И аз теб! – после се обърна към баща им и моментално превключи на делови режим: – Шефовете на "Ю Йи" току-що влязоха във фоайето долу. След пет минути бъди готов! – после пак към Инара: – Почти са готови да подпишат договора за прехвърлянето на собствеността! Стискай палци да приемат предложението ни още днес!

Тя показа как стиска палци и отсече:

– Готово!

– Ще се видим там, Нейт – обади се баща ѝ, който изобщо не беше помръднал от появата на сина си насам.

Докато Нейт излизаше, Инара и баща ѝ мълчаха. Но в мига, в който вратата щракна зад гърба на брат ѝ, тя изрече:

– Поне ще благоволиш ли да огледаш идеите ми? Нося някои чертежи, както и финансовите разбивки. Сега съм едва в началото, но съм сигурна, ще бързо ще схванеш всичко.

Тя си даваше сметка, че на практика го умолява, но нямаше друг избор. Когато той не отговори, тя изпъна рамене и пробва нов подход:

– Е, в такъв случай предлагам да направим сделката си още по-официална! Какво ще кажеш да ти прехвърля половината имение на теб, така че не само да получиш със сигурност парите от заема си, при това с лихвите, но и да получаваш дял от всички бъдещи печалби от хотела или... – тук си пое дълбоко дъх – или от продажбата на имението, ако се стигне до това?

Можеше да се закълне, че в този момент зърна проблясък в очите му. Затова продължи по-храбро:

– Знам, че не това си мечтал за мен, но ти гарантирам, че всичко, което съм получила като знания от всички нива, ще бъде вложено в ръководството на хотела. Точно това предизвикателство ме кара да се чувствам отново жива и щастлива! Самият хотел и всеки сложен аспект от него са точно онези неща, които винаги съм искала да правя, и когато ги видиш с очите си, ще се съгласиш с мен!

– Играеш си с много пари, Инара – изрече уморено баща ѝ.

– Това не е игра, татко! – извика тя, но после ѝ хрумна нещо. Отиде до чантата си, извади оттам смартфона си и отвори графика си. – В края на първата фаза на реконструкциите, която планираме за уикенда на Деня на труда[3], защо не вземеш да дойдеш при нас и да инспектираш всичко? Да видиш със собствените си очи и тогава да решиш дали да продължиш да бъдеш мой бизнес партньор или да се оттеглиш. Ако се оттеглиш, аз ще ти се изплатя докрай още тогава, дори това да означава да обявя имението за продажба – преглътна тежко. – Но дотогава да ми дадеш почтен шанс! Е, какво ще кажеш?

Той пак не каза нищо – само повдигна побеляващите си вежди и я изгледа така, сякаш беше все още тийнейджър и молеше да ѝ разрешат да се прибере по-късно от определения ѝ вечерен час. Тя прехапа устни.

Накрая само поклати глава, с което буквално я съкруши. Но после я изненада.

– Не желая да ставам съсобственик на имението – рече. – Ще се придържаме към първоначалното си споразумение за кредита ти. Но пък идеята Денят на труда да бъде решаващ ми харесва. Разполагаш с време до септември. Тогава ще взема окончателното си решение.

– И междувременно ще престанеш да ми се месиш в поръчките, и ще кажеш на онази агентка по недвижимите имоти да се махне?

– Да! – Усмивката, с която я дари, беше от онези, които винаги я бяха карали да се чувства като момиченцето на татко.

– Обещавам ти, че ще се влюбиш в онова, което ще видиш! – извика с възторг тя, връщайки му усмивката.

Този път, когато той разтвори ръце, тя потъна в обятията му. А после, тъй като знаеше, че на него му предстои важна среща, си грабна нещата и си взе довиждане.

В продължение на шест пресечки караше с чувството на възторг от преминалата среща, но после изведнъж си спомни първата половина от разговора им. Тя наистина ли се беше съгласила да прекрати проучванията по онзи ръкав?

Но ако не го направеше, баща ѝ щеше да прекрати финансирането на ремонта на имението, въпреки че обеща да не го прави до Деня на труда.

А тя не можеше да поеме подобен риск. Затова засега щеше да се наложи да се откаже от ръкава. И да измисли как да обясни внезапната промяна на решението си пред Даниел.

Без ръкава вече нямаше да разполага с никакъв повод да се вижда с него – мисъл, която я депресира още повече и от първата. Но, от друга страна, ако продължеше да се среща с него, трябваше постоянно да го лъже за убийствата и по-точно – че изобщо е имало убийства. Засега той нямаше никаква представа за това, но ако разбереше, като университетски професор и специалист по история със сигурност щеше да пожелае да разкрие истината пред целия свят.

Както би трябвало да бъде. Но не и за сметка на нейното семейство!

След като обмисли нещата, Инара осъзна, че няма никакъв друг избор, освен да съобщи на Даниел, че всичко между тях е приключило.