Момичето, което пишеше върху коприна

Трета глава

27 май, неделя. В наши дни.

Имението Ротси, остров Оркас.

ОЛИВИЯ се качи на горния етаж, за да проведе телефонен разговор със семейството си, но Инара продължи да седи пред бродирания ръкав и да го съзерцава. Внезапно дочу звук от двигател на кола, спираща отвън. И това я накара да си спомни, че бяха оставили портите на имението широко отворени. Всеки би могъл да влезе.

Набързо зави ръкава в парчето син кариран памучен плат и го остави на масата, а после се втурна към прозореца на дневната, дръпна дантелената завеса и надникна.

Точно до колата ѝ беше паркиран доста поочукан, стар зелен пикап, пълен догоре с инструменти. Едър мъж с ръждива на цвят, късо подстригана коса, облечен в работно яке, тъкмо крачеше по посока на главния вход на имението.

Макар и изпълнена с известно неудобство, Инара хукна навън и се провикна:

– Ехо! С какво мога да ви помогна?

Изобщо не възнамеряваше да позволява на някакъв си непознат да се размотава неканен из имението на семейството ѝ.

Мъжът се завъртя на пета и се обърна право към нея. Стоманените му очи се присвиха.

– Коя сте вие? – запита сурово.

Тя вдигна брадичка и му отговори със същия предизвикателен тон:

– Аз съм Инара Ериксън, собственичката на Ротси! А вие кой сте?

Подобно на слънце, показващо се внезапно иззад облаците, лицето на мъжа изведнъж светна в широка усмивка. Той скъси бързо разстоянието между тях с широки крачки, подаде ѝ ръка и изрече:

– Извинявайте! Помислих си, че сте някой нахален турист или клошар, или нещо подобно. Приятно ми, аз съм Том Гарднър. Двамата със съпругата ми живеем от другата страна на пътя.

Тя се ръкува с него, но после пусна ръката му и отстъпи крачка назад.

Тъй очевидно не забеляза преднамерената дистанция, която тя установи между тях, защото пъхна небрежно ръце в джобовете си и продължи:

– От много години помагаме на Далия и Нанси да поддържат това място. Между другото, те често ви споменаваха. Но сега, когато ги няма... – Замълча, прочисти гърло и продължи: – И сега, когато ги няма, ние продължихме да поддържаме каквото можем, макар че се питаме какво ли ще стане с Ротси...

При вида на този огромен мъж, полагащ неистови усилия да не показва скръбта си от загубата на Далия, Инара усети, че бронята ѝ пада.

– В такъв случай се радвам да се запознаем! – изрече с усмивка. – Вие ли окосихте тревата?

Том кимна. Обърна червендалестото си лице към главната къща и тихо попита:

– Е, какво смятате да правите с имението?

Инара проследи погледа му и видя постройката така, както вероятно я виждаше той – изоставена златна мина.

– Дойдох, за да видя какво трябва да се ремонтира, за да го пусна на пазара – отговори.

– Ще го продадете?! Ами онзи хотел?

– Вие знаете за това? – стрелна го с очи Инара. Самата тя беше научила за плановете на Далия едва преди две седмици, когато адвокатът ѝ беше връчил книжата с описанията и идеите на леля ѝ.

Той се усмихна, кимна по посока на пикапа и отбеляза:

– Забравих да спомена, че съм строител. Поради което Далия беше безмилостна с въпросите си към мен – замълча, а после с доста по-тих тон добави: – Тя беше изключително интелигентна дама.

И преди Инара да успее да каже каквото и да било, той продължи така, сякаш току-що повторно не се беше опитал да пребори скръбта си по загубата на Далия:

– Значи вие няма да го направите, а? Имам предвид хотелчето?

Инара се извърна и огледа всички крила на къщата, опитвайки се да си представи странноприемницата, която Далия беше виждала във въображението си. Мисълта ѝ грабна картините от плановете и съвсем неволно ги доразви, както впрочем правеше от мига на пристигането ѝ. И изведнъж тя видя своя бутиков хотел така ясно, сякаш цял живот беше мислила по този въпрос.

– Всъщност знаете ли – отговори, – мисля, че имам по-добра идея! Не обикновен хотел за преспиване и закуска, а бутиков хотел!

– Какво ще рече това? – попита Том Гарднър.

Без да откъсва очи от имението, в което вече виждаше своя хотел, тя занарежда:

– Представете си елегантност и стил, безупречно обслужване, уединение, съвременни удобства и специално внимание към всеки клиент!

– Звучи ми като нещо, в което съпругата ми веднага ще се влюби!

Инара примигна и видя къщата такава, каквато изглеждаше реално, а заедно с нея и всичката работа, която щеше да се наложи да бъде свършена, за да бъде превърната в бутиков хотел. Обърна се към Том и изрече:

– Само остава да измисля как ще го постигна!

Тревогите заплашваха да изтрият завинаги това видение от съзнанието ѝ. Защото това щеше да бъде нещо много повече от работа на пълен работен ден – това щеше да бъде житейски прелом! И означаваше, че ще се наложи да откаже официално предложението на "Старбъкс". Това ли искаше наистина?

Да не говорим колко много пари щеше да струва – пари, с които тя не разполагаше. Сега тя огледа дупките по ерозиралата алея и покрития с плесен фонтан, представи си дългия списък с неща, които се нуждаеха от ремонт, и си даде сметка, че със сигурност има още много, за които дори не се беше сетила. На всичко отгоре, за да се превърне всичко това в бутиков хотел, стаите трябваше да се реконструират генерално, към всяка от тях трябваше да бъде добавена баня и всички възможни уреди и аксесоари трябваше да се осъвременят.

– Питам се колко ли би ми струвал целият ремонт... – промърмори почти на себе си тя.

– Аз мога да ви помогна – рече Том.

– Как? – изгледа го с присвити очи тя.

– Аз съм най-добрият строителен предприемач в архипелага, а може би и в континенталната част на щата – отговори той, сритвайки един камък, паднал върху алеята. – Ако искате да започнете колкото е възможно по-скоро, знайте, че ми се отвори дупка в графика. Изгубих наддаването за една поръчка, на която разчитах за лятото.

Инара усети как по лицето ѝ се разлива усмивка. Е, тя, разбира се, щеше да провери препоръките му, обаче нещо ѝ подсказваше, че леля ѝ беше предвидила дори тази подробност.

– Какво ще кажете да влезете за по един чай, за да обсъдим плановете? Тъкмо ще се запознаете и със сестра ми!

Том вдигна очи към слънцето и поклати глава.

– Много бих се радвал – рече, – но в другия край на острова имам бригада, която искам да проверя преди края на работния ден. Отбих се вкъщи само за да взема няколко инструмента и видях, че тук има кола.

– В такъв случай какво ще кажете да ми дадете телефона си, както и някакви насоки да потърся информация за вас, а аз да ви се обадя към края на седмицата?

Том извади от джоба на якето си често използван кочан с листчета и дърводелски молив – от задния си джоб. Записа каквото трябваше на най-горния лист, откъсна го от кочана и ѝ го подаде. Не след дълго вече беше в пикапа си и се насочваше към портата на имението, напускайки със звук на клаксон и весело помахване на ръка през прозорчето.

Инара помаха в отговор, а после сведе очи към листчето, което Том ѝ беше дал, зарадвана, че се е запознала с човек, който искаше да ѝ помогне.

Хладен полъх на вятър раздвижи листчето, а самата тя потрепери, което я накара да си даде сметка колко бързо лети времето. Беше крайно време да вземе Лив и да отидат до града, за да вечерят, преди да се е стъмнило. Смятаха да преспят тази нощ тук, а утре да хванат първия ферибот, за да изпреварят празничните тълпи за Деня на загиналите във войните.

И тъй като знаеше, че утре преди тръгване със сигурност щеше да държи да обиколи навсякъде, за да заключи, а надали щеше да разполага с толкова време, тя се втурна да го направи сега, изгасяйки всички лампи и заключвайки външните и вътрешните врати.

И докато обикаляше имението, сърцето ѝ препускаше от нетърпение, представяйки си колко красиво би могло да стане тук.

Накрая се върна в къщата на Далия, грабна ключовете си от кухненската маса, отиде до стълбището и се провикна:

– Лив, готова ли си да тръгваме за вечеря?

– Веднага слизам!

Докато чакаше, Инара отново разтвори ръкава и се загледа с удивление в ярките детайли на картината. Трябва да беше много важен, иначе защо някой ще си прави труда да го крие чак под стълбите?! Реши, че би могла да превърне проучванията по него в свое хоби – в почивките по време на ремонта би могла да се опита да узнае откъде се е появил този ръкав, кой го е изработил, кой го е скрил и най-вече – защо.

Очертаваше се едно удивително лято!

Още преди зазоряване Инара се уви в едно одеяло и се настани на верандата с чаша горещ чай и лаптопа си. Докато гората около нея се пробуждаше, тя нахвърли в един файл всичките си идеи за бутиковия хотел, които се надпреварваха за приоритет в ума ѝ.

Когато се увери, че е записала всичко и се е сдобила с подобие на контрол над проекта, тя вдигна нагоре ръце и се протегна. И внезапно се вцепени.

От другата страна на алеята, точно срещу нея, една сърна си пощипваше кротко от нисък храст. Инара се постара да не помръдва, даже да не диша, за да не я подплаши. Накрая, доволно нахранена, сърната спокойно се отдалечи. Инара почувства срещата с тази сърна като знак, че оставането ѝ тук е най-правилното решение за нея.

Вече напълно събудена, тя се върна в кухнята, за да си налее втора чаша чай и да провери дали Оливия не е станала. Не беше. Докато се насочваше обратно към верандата, погледът ѝ падна върху ръкава, който все така си лежеше на масата. Грабна го, а когато се върна на мястото си, въведе в търсачката на лаптопа си думата "бродерия". Но веднага след това осъзна, че зададеното търсене е твърде неясно. Пробва с "азиатска бродерия". Това вече даде доста по-обещаващи резултати. Не след дълго тя вече беше потънала в четене, без изобщо да си дава сметка, че чаят ѝ изстива.

Снимките и описанията, които откри, потвърдиха подозренията ѝ, че ръкавът е азиатски, макар че не можеше да бъде сигурна точно от коя държава.

Като внимаваше да държи ръкава далече от дебелия слой прах, покриващ мебелите на верандата, тя го разтвори отново, за да го погледне пак и да го сравни с бродираните дрехи, които ѝ показваше търсачката на лаптопа.

Ръкавите на някои от китайските облекла бяха в подобен стил, но дизайнът на бродерията беше напълно различен. Японските кимона бяха с доста по-обемни ръкави, но също с различен дизайн. Откри значителни разлики и между бродираните корейски, виетнамски и индийски дълги роби, рокли и ризи.

Май така нямаше да стигне доникъде и само щеше да си загуби времето.

И въпреки това не можеше просто да забута ръкава някъде и да забрави за него. Отвори нов прозорец в търсачката и поднови проучванията си.

– Божичко! Бях забравила колко разкошни са утрините тук!

Инара поздрави сестра си с добро утро и едва сега забеляза резенчето слънце, надничащо иззад върха на планината Конститюшън. Лъчите му отскачаха от капчиците роса, покрили окосената трева в подножието на стълбите на верандата. Тази гледка автоматично я отпрати обратно към детството ѝ, когато ставаше в ранни зори, за да отидат да карат каяк с майка ѝ. Някога тя обичаше да повтаря, сутрините са любимото ѝ време от деня, защото по това време дори вятърът спял, благодарение на което водата била гладка като стъкло.

Нямаше по-добро място за наблюдение на пробуждането на света от морето. Инара се чувстваше много специална, защото майка ѝ избираше именно нея за втория човек в двуместния им каяк. Обожаваше и бадемовите кроасани, които майка ѝ купуваше от пекарната в града, където задължително се отбиваха за закуска.

Сега Инара се загледа в посока на водата, въпреки че къщата ѝ пречеше да я види, и изрече:

– Искаш ли да излезем с каяците, преди да се върнем у дома?

Оливия се тръшна върху тапицираната пейчица до сестра си, като едва не седна върху ръкава, и промърмори:

– Не особено – разтри сънено очи и допълни: – Спала съм повече от обикновено, а и Адам вече ми се обади, за да пита кога смятам да се прибирам.

– Смяташ ли, че ще успеем да хванем ферибота в 8:50?

Оливия погледна часовника си, скочи и вече тичайки, подвикна през рамо:

– Само ако натисна педала!

Когато сестра ѝ влезе обратно в къщата, Инара се огледа още веднъж, за да провери дали не е пропуснала нещо преди тръгване, но после си даде сметка, че тъй като възнамерява да се върне съвсем скоро, единственото, което в момента има нужда да направи, е да си грабне дамската чанта и сакчето, с които беше дошла. Следователно, докато чакаше Оливия да си вземе душ, тя самата имаше още време да се разходи из интернет.

Този път зададе на търсачката израза "азиатски символизъм", изхождайки от непознатите картини и знаци, които беше забелязала в бродерията. Повечето от резултатите, които получи, бяха свързани с йероглифите в китайската и японската писменост. Плъзна страницата надолу и започна да получава все по-обнадеждаващи резултати. След като прегледа набързо няколко сайта, съвсем случайно попадна на нещо, което изглеждаше с доста по-академичен привкус.

Беше научен доклад, в който се обясняваше как определени йероглифи от китайската култура символизират социален статус, осигуряват защита или късмет или представляват някакво морално послание. След като набра в търсачката името на автора – Даниел Чин, Инара установи, че той е професор във Вашингтонския университет в Сиатъл, нейната алма матер.

Перфектно! Значи професорът беше местен. В такъв случай със сигурност щеше да успее да хвърли някаква светлина върху този ръкав.

Записа в бележника си информацията, дадена за контакт с него, а после, като погледна часовника си, осъзна, че почти е станало време да тръгват за ферибота.

– Лив, готова ли си? – провикна се през отворената врата към къщата. Никакъв отговор. Тя прие мълчанието като сигнал, че разполага с още няколко минути. Които ѝ бяха напълно достатъчни.

Набързо написа имейл на професора, в който му съобщи за ръкава, като описа картината, избродирана върху него, и го попита дали би могъл да ѝ помогне с някаква информация по този въпрос. Завърши с молба към него да ѝ отговори колкото е възможно по-скоро, като написа и номера на телефона си. В последната секунда реши да добави и снимка на ръкава, която прикрепи към писмото. Това би трябвало да бъде достатъчно, за да привлече вниманието му.

Затвори лаптопа си, събра си нещата и влизайки в къщата, се провикна:

– Оливия, време е да тръгваме!

Щеше да се върне към края на седмицата, за да започне ремонта на имението. Тогава щеше да се срещне и с Том, за да му предаде щафетата.

Веднага след тези мисли нахлу нова, която я накара да застине за миг. Баща ѝ. Той изобщо нямаше да бъде доволен от решението ѝ. Досега се гордееше толкова много с нея – хвалеше се на всеки срещнат как дъщеря му щяла да тръгне по стъпките му в международния бизнес.

Но един хотел също можеше да бъде разглеждан като международен бизнес, нали? Все пак щеше да има клиенти от целия свят.

Не че тази мисъл я успокои особено, докато се качваше по стълбите, за да си вземе чантите и да извика сестра си. Като че ли щеше да бъде най-добре още тази вечер да информира баща си за новото си решение. И да приключи веднъж завинаги с този въпрос.

Дискът на слънцето вече се беше снишил над Олимпийските планини, когато Инара си отключи и влезе в дома на баща си, където живееше през последните две години, откакто той беше получил инфаркт. Хвърли чантата си в своята стая и тръгна да го търси из къщата. Намери го на обичайното му място – в неговата бърлога, пред компютъра.

– Днес е Денят на загиналите във войните, татко! Празник е! Почини си!

Когато я зърна, сивосините му очи блеснаха и по устните му заигра крива усмивка.

– Но в Шанхай не е празник, Нара!

Тя знаеше, че баща ѝ се намира в процес на преговори за една сделка, която щеше да разшири дестинациите на круизните му кораби чак до Югоизточна Азия, затова изобщо не се изненада да го види, че работи. Повече се изненада от факта, че той се надигна от бюрото си и дойде да седне при нея на коженото канапе пред камината.

– Толкова ли зле мина, колкото се опасяваше? – попита той.

Тя замълча, опитвайки се да измисли как да започне. Накрая изрече:

– Всъщност не беше чак толкова зле. С малко ремонт ще стане прекрасно.

Той сведе глава, прочисти гърло и смотолеви:

– Ами ти? Ти добре ли си?

Състраданието му я свари неподготвена. Беше очаквала от него да избегне емоционалната страна на посещението ѝ на острова. След катастрофата той също не беше стъпвал там, но и не обичаше да говори за това. Тя знаеше, че баща ѝ я обича, но разговорите им обикновено се въртяха около безопасни теми като компанията, нейната нова работа и членовете на семейството.

– Не беше много лесно – призна си сега тя и потри ръце. – Оливия ми оказа неоценима помощ. Но когато най-сетне стигнахме до Ротси, се почувствах страхотно да се върна отново там, сякаш принадлежа на това място. Всъщност след два дена пак отивам. Ще бъде добре и ти да дойдеш този уикенд.

– Много се гордея с теб, скъпа! – изрече той и подпря ръце на колене, като че ли се канеше да се изправи. – Сигурен съм, че и новият собственик на имението ще го обича толкова, колкото го обичаш ти!

Инара забеляза, че той не реагира по никакъв начин на предложението ѝ да я придружи на острова, но реши засега да не настоява. Постави ръка върху неговата, за да го задържи до себе си, и изрече:

– Всъщност бих искала да поговоря с теб за всичко това. Имаш ли минутка?

Той се отпусна назад в канапето, изгледа я и попита:

– За какво става въпрос?

Тя се обърна така, че да го гледа право в очите, и започна:

– Татко, леля Далия е била истински гений! Когато огледах Ротси от позицията на нейните планове, веднага съзрях замисъла ѝ! Помниш ли онзи хотел извън Бордо, в който отседнахме през лятото, когато бях на четиринайсет?

– Разбира се. И какво за него?

– Помниш ли колко много ти хареса специалното обслужване, което получихме от персонала и как те всяка вечер ви оставяха в библиотеката вино и сирене?

Инара полагаше огромни усилия да подготви терена, преди да му съобщи какво беше решила.

– На майка ти много ѝ хареса – отбеляза баща ѝ и я изгледа подозрително.

Е, настъпи моментът да скочи с двата крака в огъня.

– Искам да направя същото с Ротси! – заяви Инара. – Искам да превърна имението в бутиков хотел!

Баща ѝ поклати глава, но не каза нищо. Изражението му обаче разкриваше по перфектен начин всичко, което му минаваше през ума. И преди да беше успял да отхвърли категорично идеята, тя продължи:

– Двете с Лив огледахме всичко. Беше съвършено! Даже получих предложение от един строителен предприемач във връзка с ремонта. Е, първо ще трябва да говоря с него, за да се уточним, но се надявам до следващото лято хотелът да бъде готов да приеме първите си гости! – С всяка следваща дума възбудата ѝ ставаше все по-голяма. – Татко, в Ротси има нещо специално! – възкликна със светнали очи. – Неповторимо място! Бях забравила, че там се чувствам изцяло като у дома си! И смятам, че това би могло да бъде невероятна възможност! Островите стават все по-популярни като ваканционни дестинации, а моят хотел би могъл да предостави на гостите ми нещо неповторимо! Може да се превърне в място, където те да поискат да се връщат отново и отново! Даже на теб няма да ти се иска да го напускаш!

– Ами работата ти? – Въпросът му прозвуча така, сякаш тя беше малко момиченце, което предпочита да отиде до мола с приятелки, вместо да си седи вкъщи и да помага в домакинството.

Тя преглътна, сведе очи към ръцете в скута си и прошепна:

– Смятам да я откажа.

Ръцете на баща ѝ изплющяха върху коленете му и тя подскочи.

– Как ли не! – изрева той. – Знаеш ли колко връзки пуснах, за да те уредя да се явиш на онова интервю?! Не можеш да отхвърлиш подобна възможност току-така, само и само да ми се правиш на ханджийка на някакъв остров на средата на нищото!

И изведнъж в стаята стана много задушно. До този момент Инара смяташе, че е била одобрена за работата благодарение на личните си заслуги.

– Не, не знаех – смотолеви едва чуто. – Нямах представа, че си пуснал връзки за това.

Той я изгледа вбесено и промърмори:

– Направих онова, което всеки баща на мое място би направил, а ти би трябвало да си ми благодарна!

За да се успокои, тя си наложи да се втренчи върху едно петно на кожената седалка на канапето, точно до нея. Напомни си, че за нищо на света не трябва да се отклонява от целта, с която започна този разговор.

– Разбира се, че съм благодарна! Благодарна съм ти за всичко, което си направил и правиш за мен, татко! Но в Ротси се чувствам истински жива, повярвай ми! Имам толкова много идеи за реконструкцията и толкова се вълнувам, че ще управлявам хотел...

– Че какво знаеш ти за управлението на хотели?! Нищо! – сряза я баща ѝ.

– Това не е съвсем вярно – поправи го тя. – Нали карах стаж в комплекса "Кавалиери" в Рим, забрави ли?

– Две седмици работа не те правят хотелски мениджър!

Олеле! Инара нарочно сниши тон и смени тактиката си, като изрече:

– Мисля, че леля Далия е оставила имението на мен, тъкмо защото е знаела, че мястото ми е точно тук. Знаела е, че аз съм човекът, който може да му вдъхне нов живот. Искам да го направя, татко! Искам го много по-силно, отколкото да работя в централата на "Старбъкс"!

Баща ѝ замълча. И мълча доста дълго. Когато отвори уста, рече:

– И как ще платиш за всичко това? Дори без да броим студентския ти заем, пак не разполагаш с необходимите пари!

Тя затвори очи и се втурна напред, преди да е изгубила смелост.

– Чрез теб, татко! Искам да бъдеш мой финансов партньор в това бизнес начинание. Помисли добре! Ти знаеш всичко за туризма чрез твоите круизни линии. Един бутиков хотел на остров Оркас би бил перфектната инвестиция за човек като теб!

– Инара! – възкликна баща ѝ и поклати глава.

– Мама би се влюбила в тази идея! – извади последния си коз Инара. – Все пак Ротси е наследство от нейното семейство и съм сигурна, че тя би била съкрушена, ако го продадем!

Изричайки тези думи, тя веднага млъкна и застина на място с пълното съзнание, че може и да е прекалила.

Раменете на баща ѝ се отпуснаха, а погледът му се насочи към поставената в рамка снимка на покойната му съпруга, намираща се на полицата на камината. Знаеше, че дъщеря му е права, но по стар навик предпочете да се придържа към бизнеса си.

– Точно сега не мога да направя подобна рискова инвестиция. Знаеш, че съм в период на важни преговори за откупуване на права.

– Е, в такъв случай го приеми като личен заем – побърза да контрира Инара, преди той да е успял да каже категорично "не". – Заем, който покрива реконструкцията и личните ми разходи и който ще ти изплатя с лихвите веднага, щом открием хотела!

– Ами ако не заработи? Ако никога не успееш да излезеш на печалба?

– Нали съм собственик на имението? – отвърна Инара и колкото и да се мразеше за следващите думи, допълни: – Използвай имота като допълнителна гаранция. Ако хотелът не проработи, ще ти продам имението, за да си платя заема.

В този момент телефонът на баща ѝ започна да звъни. Той скочи и с две крачки се озова до бюрото си.

– Трябва да приема този разговор – каза. Инара го чу как оставя обаждащия се на изчакване, а после го видя как свива устни, сякаш размишлява. Когато вдигна очи към нея, тя зърна в тях познатия проблясък. – Виновен ли съм, че искам дъщеря ми да бъде щастлива? – възкликна. – Подробностите ще уточним по-късно, но засега мога да кажа едно: ще ти дам този заем, но при условие че ежемесечно ми даваш пълен отчет за всички разходи! Съгласна ли си?

Тя се втурна към него, скочи на врата му и извика:

– Благодаря ти, татко! Няма да съжаляваш, обещавам!

Той ѝ върна прегръдката със свободната си ръка и отвърна:

– Но си запазвам правото да запорирам заема във всеки един момент, в който нещо не ми хареса! И тогава ще трябва веднага да продадеш имението! – предупреди. – Готова ли си да рискуваш при подобно условие?

Но тя си знаеше, че няма да се стигне до подобно нещо. Хотел "Ротси" щеше да отвори врати следващото лято и точка.

– Да. Благодаря, татко!

– Не бързай да ми благодариш, Нара! Нека първо видим как ще тръгне тази твоя реконструкция!