Неудържимата армия

XLVIII

Адамсберг посети Лео, прочете й една глава за близненето при конете, целуна я по бузата, каза: „Ще дойда пак“, и поздрави доктор Мерлуз. Мина през Вандермотови, прекъсна братята, които окачаха хамак в двора, и им изложи ситуацията с малко думи, без да засяга ключовия въпрос за бащинството на граф Дьо Валре. Остави за това да се погрижи Лео или самият граф, ако му стискаше. Възбудата на Дьо Валре бе започнала да спада, но с труса, разтърсил замъка, Адамсберг се съмняваше, че графът ще упорства в дръзката си решимост да се жени за Лео. Още на другия ден националните медии щяха в подробности да опишат престъпленията на виконта и да тръгнат по следите от кръв, които водеха право в замъка.

Пресконференцията щеше да се проведе в 9 часа и Адамсберг бе оставил Емери изцяло да се възползва от нея като жест на признателност към що-годе приличното му сътрудничество. Емери сърдечно му благодари, без да подозира, той, който си падаше по тържествените и леко сковани паради, че Адамсберг с радост ги избягваше. За да отпразнуват края на разследването, Емери го покани на аперитив в салона си в стил ампир, него и Веранк, Блерио и Фошьор. Блерио наряза наденицата, Фошьор приготви отвратителен кир роял и Емери произнесе тост за унищожаването на врага, споменавайки пътьом великите победи на своя прадядо при Улм, Аустерлиц, Ауерщед, Екмюл и главно победата при Ейлау, любимата му. Когато Даву, атакуван отдясно, получил подкрепление от частта на маршал Ней. Когато императорът, подтикван от приближените си, извикал на Мюра: „Ще позволиш ли на тия хора да ни разкъсат?“ Развеселен и наситен, капитанът току прекарваше ръка по корема си, явно отървал се от всички онези топчета електричество.

Адамсберг посети и Лина в кабинета й и хвърли последен поглед на обекта на въжделенията си. Заедно с Веранк сложиха в ред къщата на Лео, като се поколебаха дали да не сипят малко вода в бутилката с калвадос, — за да възстановят нивото й. Светотатство на невеж юноша, отсече Веранк, не се слага вода в такъв калвадос. Комисарят изстърга курешките на гълъба от лявата си обувка, помете разпръснатите зърна, потупа с длан дюшека, за да го изравни. Напълни резервоара с бензин, затвори пътната си чанта и се изкачи на върха на стария град. Седнал на затоплената от слънцето стена, той оглеждаше всяко кътче на ливадите и хълмовете с надеждата да улови движението на някоя от невъзмутимите крави. Налагаше се да чака да дойде време за вечеря в „Синия глиган“, преди да хване пътя, тоест да изчака обаждането на Данглар, за да го помоли да прибере младежите. Майорът трябваше да изпрати Церк в Италия и да остави Мо у един негов приятел, чийто баща щеше да изиграе ролята на доносник. Нямаше да е необходимо да кодира нарежданията си, с Данглар се бяха уговорили още преди заминаването му. Достатъчно бе да даде сигнал. Нито една крава не се решаваше да помръдне и при този провал Адамсберг изпита същото усещане за недовършеност като сутринта. Точно толкова леко и точно толкова ясно.

В основата си усещането приличаше на онова, за което непрекъснато разказваше съседът му, старият Лусио, изгубил като дете едната си ръка по време на Испанската война. Проблемът, обясняваше Лусио, е не толкова в ръката, колкото в това, че в момента на загубата по нея е имало следа от ухапване от паяк, която не бил начесал. Седемдесет години по-късно Лусио не спираше да чеше празното. Недовършеното винаги се връща, за да ви дразни. Какво не бе довършил в Ордебек? Движението на кравите? Окончателното възстановяване на Лео? Излитането на гълъба? Или най-вероятно покоряването на Лина, която дори не бе докоснал? Каквото и да беше, сърбеше го. И понеже не знаеше причината, комисарят се съсредоточи в замръзналите на полето говеда.

С Веранк се разделиха привечер. Адамсберг се приготви за тръгване, без да бърза. Постави кафеза в багажника, изнесе обувката с Елбо и я настани на предната седалка. Сега гълъбът му се струваше достатъчно цивилизован, тоест извратен, за да не захване да подхвърча по време на пътуването. Проливният дъжд бе проникнал в купето, вероятно и в мотора, който малко трудно запали. Доказателство, че колите на Бригадата не бяха в по-добро състояние от таратайката на Блерио, а с мерцедесите на Клермон-Брасьорови нямаше база за сравнение. Хвърли поглед на невъзмутимо срасналия се със седалката Елбо и си спомни за стария Клермон, седял на същото място в спокойно очакване, докато двамата му синове са се готвели да го подпалят.

Два часа и половина по-късно прекосяваше сенчестата градинка на къщата си и чакаше да дойде старият Лусио. Съседът му със сигурност го бе чул да се прибира и неизбежно щеше да се появи с бирата си или да се направи, че пикае под дървото, преди да завърже разговор. Адамсберг успя само да извади чантата си и Елбо, който постави на кухненската маса заедно с обувката му, и Лусио изникна в сянката с две бутилки бира в ръката.

— По-добре си, омбре — постанови Лусио.

— Май да.

— Досадниците идваха два пъти. После изчезнаха. Оправи ли се с работата?

— Почти.

— А в провинцията? Там какво стана?

— Там всичко свърши. Но зле. Трима убити и един самоубит.

— Виновен има ли?

— Да.

Лусио поклати глава, сякаш одобряваше зловещата равносметка, и отвори бирите на един клон.

— Не стига, че повреждаш корените, като пикаеш отгоре им, ами сега и обелваш кората — запротестира Адамсберг.

— Нищо подобно — възмути се Лусио. — Урината е пълна с азот, а туй е най-хубавото за компоста. Ти защо мислиш, че пикая върху дървото? Заради азота — повтори Лусио, като с удоволствие вкусваше от думата. — Не знаеше ли?

— Много неща не знам, Лусио.

— Я седни, омбре — каза испанецът, като посочи сандъка. — Тук беше горещо — каза той, отпивайки от шишето. — Намъчихме се.

— Там също. Облаците се трупаха на запад, а бурята все не идваше. Накрая вчера всичко се взриви, и небето, и разследването. Имаше и една жена, направо да й схрускаш гърдите. Нямаш представа какво нещо. Имам чувството, че трябваше да го направя, имам чувството, че нещо не съм довършил.

— И те сърби, а?

— Аха, затова исках да говоря с теб. Сърби ме, ама не по ръката, а в главата. Като врата, която не съм затворил.

— Тогава трябва да се върнеш, омбре. Иначе цял живот ще те сърби. Знаеш как е.

— Разследването е приключено, Лусио. Повече нямам работа там. Или може би е така, защото не видях кравите да мърдат. В Пиренеите, да. Но там нямам повече работа.

— Не можеш ли да изхрускаш жената? Вместо да надзираваш кравите?

— Не искам да я хрускам, Лусио.

— А!

Лусио погълна половината бутилка, като шумно преглъщаше, после се оригна и се замисли по трудния случай на Адамсберг. Бе ужасно чувствителен на тема недочесани неща. Това беше негов терен, негова специалност.

— Когато мислиш за нея, за храна ли се сещаш?

— За куглоф с бадеми и мед.

— Това какво е?

— Нещо като кекс.

— Ясно — каза Лусио с вид на познавач. — Но и ухапванията също са ясни. Най-добре да го потърсиш тоз куглоф. Може да свърши работа.

— Няма да намеря истински в Париж. Това е специалитет на Източна Франция.

— Винаги мога да помоля Мария да направи един. Все някъде има рецепти, не съм ли прав?