Неудържимата армия

XXIV

Привечер Адамсберг спря колата пред желязната ограда на замъка на графа, който се издигаше навръх хълма срещу град Ордебек. Данглар извади голямото си тяло от автомобила с необичайна ловкост и на мига щръкна пред сградата, вкопчил ръце в железните пръчки. Адамсберг прочете на лицето му чиста радост — лишено от меланхолия състояние, в каквото Данглар много рядко изпадаше. Комисарят хвърли поглед на големия, изграден от светли камъни замък, който несъмнено представляваше за помощника му нещо като кекс с мед.

— Казах ви, че мястото ще ви хареса. Стар ли е този замък?

— Първите свидетелства за владетелите на Ордебек датират от началото на XI век. Но граф Дьо Валре се отличава главно по време на Орлеанската битка през 1428 година, като се присъединява към френската армия, командвана от граф Дьо Дюноа, с други думи Жан, незаконен син на Луи, Орлеанския херцог.

— Добре, Данглар, а замъкът?

— Точно това ви обяснявам. Синът на Дьо Валре, Анри, го построява след Стогодишната война, в края на XV век. Цялото ляво крило, което виждате пред себе си, и западната кула са от онова време. А централният корпус на замъка е изграден през XVII век. Ниските сгради пък са достроени през XVIII век.

— Да бяхме позвънили, а, Данглар?

— Поне три-четири кучета ще се разлаят. Не знам какво им става на хората с тия кучета.

— И с тая захар — каза Адамсберг и дръпна верижката на звънеца.

Реми Франсоа дьо Валре, граф Д’Ордебек, ги чакаше в непринудената обстановка на библиотеката, все още не свалил синьото яке, с което приличаше на земеделски работник. Но Данглар отбеляза за себе си, че всяка от поставените на масата чаши като нищо струваше колкото едномесечната му заплата. И че ако се съди по цвета, алкохолът, който щяха да им поднесат, си заслужаваше пътуването от Париж. Нищо общо с портото, което бе изгълтал у семейство Вандермот в бурканчета от горчица и от което стомахът му още се бунтуваше. Библиотеката трябва да съдържаше към хиляда тома, а стените бяха покрити от горе до долу с близо четирийсет картини, които хвърляха в транс очите на Данглар. В общи линии всичко това би било очакваната обстановка в жилище на все още необеднял граф, ако не беше невижданото безредие, което лишаваше стаята от всякаква тържественост. Ботуши, чували със зърно, лекарства, найлонови пликчета, болтове, полуразголени свещи, хартии, разпръснати по пода, по масите и по рафтовете.

— Господа — каза графът, като остави бастуна си и им подаде ръка, — благодаря, че се отзовахте на поканата ми.

Че беше граф, беше, със сигурност. Тембърът на гласа му, доста властните му жестове, увереният поглед, та дори изконното му право да се явява облечен в селски дрехи го доказваха. В същото време у него лесно се долавяше старият нормандски селянин с червендалестия тен, с не особено чистите нокти и с умението да се надсмива над себе си. Графът напълни чашите с една ръка, като с другата се подпираше на бастуна си, и е кимване им предложи да седнат.

— Надявам се да оцените този калвадос, от него давам на Лео. Влизай, Дени. Позволете да ви представя сина си. Дени, тези господа са от Криминалната бригада в Париж.

— Не знаех, че си зает — каза мъжът, като се ръкува с края на пръстите си, без да се усмихва.

Бели пръсти и поддържани нокти, здраво, но пълно тяло, сиви коси, пригладени назад.

Значи, това беше прословутият гаден кинсърм, според братята Вандермот, онзи, който съкратил престоя на Иполит в замъка. И наистина, забеляза Адамсберг, мъжът имаше доста кинсърмска глава — отпуснати бузи, тънки устни, потаен и студен поглед, който загатваше за превъзходството му. Наля си една чаша по-скоро от куртоазия, отколкото от желание да остане. Цялото му поведение показваше, че гостите никак не го интересуват и че баща му почти никак не го интересува.

— Минах само да ти кажа, че колата на Мариз ще е готова утре. Ще трябва да накараш Жорж да я докара, аз ще съм в тръжната зала през целия ден.

— Не намери ли Жорж?

— Не, животното сигурно е заспало мъртвопияно в конюшнята, нямам намерения да ходя да го будя под коремите на конете.

— Добре, аз ще се погрижа.

— Благодаря — каза Дени и остави чашата си.

— Не те гоня.

— Но аз излизам. Оставям те с гостите ти.

Графът се понамръщи, когато чу вратата да се затваря.

— Съжалявам, господа — каза той. — Отношенията ми със заварения ми син не са от най-добрите, още повече че той знае за какво искам да разговарям с вас и то не му харесва. Става дума за Лео.

— Много обичам Лео — обади се Адамсберг спонтанно.

— Вярвам ви. При това сте общували с нея само няколко часа. Вие сте я открили ранена. И пак вие сте я накарали да говори. Иначе доктор Мерлуз щеше да обяви мозъчната й смърт.

— Размених няколко реплики с този лекар.

— Не се учудвам. Понякога той е истински кинсърм, но невинаги.

— Харесвате ли думите на Иполит, господин графе? — попита Данглар.

— Наричайте ме Валре, ще е по-лесно за всички. Познавам Ипо от люлката му. И намирам, че този термин е доста сполучлив.

— Кога се е научил да произнася думите на обратно?

— На тринайсет години. Той е изключителен човек, братята и сестра му също. Лина излъчва някаква съвършено необичайна светлина.

— Която не убягна на комисаря — каза Данглар, когото сочният вкус на калвадоса след гледката на замъка бе успокоил окончателно.

— А на вас ви убягна, така ли? — учуди се Валре.

— Не ми — призна Данглар.

— Чудесно. Как намирате калвадоса?

— Съвършен.

Графът топна бучка захар в чашата си и изискано я засмука. Адамсберг се почувства обсаден отвсякъде от бучки захар.

— Винаги сме пили този калвадос с Лео. Трябва да знаете, че бях страстно влюбен в тази жена. Ожених се за нея и семейството ми, което съдържа голям брой кинсърми, повярвайте ми, ми извади душата. Бях млад, слаб, отстъпих и две години по-късно се разведохме. Може да ви се стори странно — продължи той, — впрочем все ми е едно как ще ви се стори, но ако Лео оживее след раната, нанесена й от този отвратителен убиец, отново ще се оженя за нея. Решил съм, стига тя да се съгласи. И ето тук очаквам вашата намеса, комисар.

— Да го заловя.

— Не, да съживите Лео. Не мислете, че това е някаква внезапно дошла на стареца идея фикс. Повече от година разсъждавам по въпроса. Надявах се, че ще накарам доведения си син да ме разбере, но случаят е безнадежден. Така че ще го направя без неговото съгласие.

Графът се изправи с мъка, отиде, опирайки се на бастуна си, до каменната камина и хвърли вътре две големи цепеници. У него все още имаше сили, най-малкото достатъчно, за да се реши на подобен странен брак между двамата почти деветдесетгодишни старци повече от шейсет години след първия им съюз.

— Шокира ли ви подобен брак? — попита той, като се върна при гостите си.

— Ни най-малко — отвърна Адамсберг. — Дори на драго сърце бих присъствал, ако ме поканите.

— Ще ви поканя, комисар, ако я извадите от състоянието й. И вие ще го направите. Лео ми се обади един час преди да я нападнат. Беше очарована от вечерта, прекарана с вас, и мнението й ми е достатъчно. Има някаква съдбовност във всичко това, простете ми тази баналност. Ние всички сме малко или повече фаталисти, ние, които живеем близо до пътя за Боневал. Вие и само вие успяхте да я извадите от афазията й и да я накарате да говори.

— Само три думи произнесе.

— Знам кои. Колко време прекарахте до нея?

— Почти два часа, струва ми се.

— Два часа сте й говорили, решили сте косата й, държали сте я за бузата. Знам. Това, което искам от вас, е да сте до нея десет часа на ден, петнайсет, ако е необходимо. Докато се изкачи до вас. Ще успеете, комисар Адамсберг.

Графът замълча и бавно обходи с поглед стените на стаята.

— Ако го направите, ще ви дам това — каза той и небрежно посочи с бастуна си едно малко платно, окачено близо до вратата. — Създадено е за вас.

Данглар подскочи и разгледа платното. Един елегантен конник позираше пред планински пейзаж.

— Приближете се, майор Данглар — каза Валре. — Познахте ли мястото, Адамсберг?

— Връх Гург Блан, мисля.

— Именно. Не е далеч от месторождението ви, ако се не лъжа?

— Добре сте осведомен.

— Естествено. Когато ми е необходимо да знам нещо, обикновено го научавам. Едно от могъщите следствия на привилегиите. Както съм осведомен и за това, че щурмувате групата Клермон-Брасьор.

— Не, господин графе. Никой не щурмува Клермонови. Нито аз, нито който и да е друг.

— Края на XVI век? — попита Данглар, наведен към картината. — Школата на Франсоа Клуе? — добави той по-тихо и не толкова уверено.

— Да, или, ако си позволим да помечтаем, творба на самия майстор, решил поне веднъж да напусне областта на портрета. Но нямаме сигурно доказателство, че е пътувал из Пиренеите. Обаче все пак е рисувал Жан д’Албре, наварската кралица, през 1570 година. Така че може би е бил в град По.

Данглар седна на мястото си, силно впечатлен, с празна чаша пред себе си. Платното беше рядкост, струваше цяло състояние, а Адамсберг като че ли не си даваше сметка за това.

— Налейте си, майоре. Трудно се придвижвам. Напълнете и моята чаша. Не се случва често такава надежда да влезе в дома ми.

Адамсберг не гледаше картината, нито Данглар, нито графа. Той мислеше за думата машина, внезапно изтръгнала се от обвивката си, за да кацне върху доктор Мерлуз, после върху глинения младеж и върху образа на Мартен, който втриваше мехлема в кожата на брат си.

— Не мога — каза той. — Нямам тази възможност.

— Напротив — увери го графът, който, докато почукваше с върха на бастуна си по излъскания паркет, забеляза, че и без това неясният поглед на Адамсберг сякаш съвсем се разтопи в далечината.

— Не мога — повтори комисарят с далечен глас. — Водя разследване.

— Ще говоря на шефа ви. Не можете да зарежете Лео.

— Но не мога да направя и това, което искате от мен.

— Тогава?

— Аз не мога, но някой може. Лео е жива, Лео е в съзнание, но всичко е блокирано. Познавам един човек, който оправя този вид блокировки, безименните блокировки.

— Някой шарлатанин? — попита графът, повдигайки белите си вежди.

— Учен. Но който влага в практикуваната от него наука нечовешки талант. Който задвижва спрелите системи, насища мозъка с кислород, научава котките да сучат, разблокира изпадналите в ступор бели дробове. Експерт по функционирането на човешката машина. Майстор. Той е единственият ни шанс, господин графе.

— Валре.

— Това е единственият ни шанс, Валре. Той би могъл да я измъкне оттам. Без да ви го обещавам.

— Как провежда лечението си? С медикаменти ли?

— С ръцете си.

— Нещо като магнетизатор?

— Не. Натиска клапаните, намества органите, дърпа ръчките, отпушва филтрите, изобщо, отново пуска мотора.8

— Доведете ми го — каза графът.

Адамсберг поклати глава и закрачи из стаята. Старият паркет заскърца под краката му.

— Невъзможно — каза той.

— В чужбина ли е?

— В затвора е.

— Боже господи.

— Ще ни трябва специално разрешение за временно освобождаване.

— Кой може да го даде?

— Съдията, отговорен за прилагането на наказанията. За нашия лекар това е старият съдия Варние, който е по-инатлив от магаре и дори няма да ни изслуша. Да пусне затворник от Фльори и да го изпрати да упражнява талантите си, за да помогне на стара жена в Ордебек, не влиза в списъка му на спешните случаи.

— Ремон дьо Варние?

— Същият — каза Адамсберг, продължавайки да се върти из библиотеката, без да хвърли и един поглед на картината от школата на Клуе.

— Няма проблем, той ми е приятел.

Адамсберг се обърна към графа, който се усмихваше, вдигнал вежди.

— Ремон дьо Варние нищо не може да ми откаже. Ще докараме вашия експерт.

— Ще ви трябва солиден мотив, истински и проверим.

— Че откога съдиите ни имат нужда от такъв? Не и от свети Луи насам. Само ми напишете името на този лекар и къде точно лежи. Ще се обадя на Варние рано сутринта и можем да се надяваме, че вашият човек ще е тук утре вечер.

Адамсберг погледна Данглар, който поклати одобрително глава. Комисарят се ядоса на себе си, че не се е сетил веднага. Когато д-р Мерлуз бе заговорил малко непочтително за Лео като за повредена машина, трябваше да си спомни за лекаря в затвора, който използваше същото словосъчетание. Може и да си беше спомнил, но не го бе осъзнал. Дори когато Лина повтори думата „машина“. Но все пак я бе написал на книжната салфетка. Графът му подаде тефтерче и той написа необходимите сведения.

— Има още една пречка — каза той, като върна тефтерчето. — Ако изгърмя, няма да пуснат нашето протеже. За да я измъкне оттам, на доктора ще му трябват поне няколко сеанса. А аз може да изгърмя след четири дни.

— Знам.

— Всичко ли знаете?

— Много неща, свързани с вас. Страхувам се за Лео и за Вандермотови. Вие пристигате тук, аз се осведомявам. Знам, че ще изгърмите, ако не хванете убиеца на Антоан Клермон-Брасьор, който е духнал от управлението ви, и което е още по-лошо, от кабинета ви, когато е бил под ваше наблюдение.

— Точно така.

— Впрочем вие сте заподозрян, комисар. Знаехте ли го?

— Не.

— Е, по-добре бъдете нащрек. Няколко господа от министерството много искат да възбудят наказателно преследване срещу вас. Не са далеч от мисълта, че сте оставили младежа да избяга.

— В това няма логика.

— Разбира се — усмихна се Валре. — Междувременно въпросният младеж сякаш се е изпарил. А вие ровите в делата на семейство Клермон.

— Нямам достъп до тях, Валре. Така че не ровя.

— Все пак сте искали да разпитате двамата синове на Антоан. Кристиян и Кристоф.

— Не разрешиха и спрях дотам.

— И това не ви харесва.

Графът остави остатъка от бучката захар в чинийката, облиза пръстите си и ги изтри в синьото си яке.

— Какво точно бихте искали да знаете? За Клермонови?

— Как е преминала вечерта преди пожара, поне това. В какво настроение са били двамата братя.

— В нормално и дори твърде весело, доколкото Кристоф изобщо може да бъде весел. Лееше се шампанско, при това от най-добрата марка.

— Откъде знаете?

— Бях там.

Графът отново взе бучката захар и внимателно я топна в чашата си.

— Съществува на този свят едно малко атомно ядро, в което индустриалците открай време се стремят към благородниците и обратно. Общуването помежду им, евентуално брачно, увеличава мощта на всеобщата експлозия. Аз лично принадлежа и към двата кръга, аристокрация и промишленост.

— Знам, че сте продали стоманолеярните си на Антоан Клермон.

— Нашият приятел Емери ли ви каза?

— Да.

— Антоан беше граблива птица, която летеше нависоко, но в известен смисъл заслужаваше възхищение. Същото не може да се каже за синовете му. Но ако сте си наумили, че един от тях е подпалил баща си, лъжете се.

— Антоан е искал да се ожени за прислужницата си.

— За Роз, да — потвърди графът и засмука захарчето си. — Мисля, че той по-скоро се забавляваше, приятно му бе да дразни семейството си. Предупредих го да не го прави. Само че той целият настръхваше, като четеше в очите на синовете си очакването да го видят мъртъв. От известно време беше някак обезсърчен, оскърбен и склонен към крайности.

— Кой искаше да го постави под попечителство?

— Главно Кристиян. Но нямаше начин да го направи. Антоан беше напълно с акъла си и лесно можеше да го докаже.

— И ето че съвсем навременно един младеж подпалва мерцедеса точно когато Антоан чака сам в колата.

— Виждам кое ви притеснява. Искате ли да знаете защо Антоан е бил сам?

— Много искам. И защо шофьорът им не е бил с него.

— Защото шофьора го извикали в кухнята и Кристоф го сметнал за прекалено пиян, за да кара. Затова си тръгна с баща си и двамата отишли пеш до колата на улица „Анри Барбюс“. Като седнал на волана, Кристоф забелязал, че му го няма мобилния. Помолил баща си да го почака и се върнал обратно. Намерил го на тротоара на улица „Вал дьо Грас“. Като завил зад ъгъла, видял, че колата гори. Чуйте ме, Адамсберг, Кристоф наистина е бил на петстотин метра от мерцедеса. Има двама свидетели. Той извикал и се затичал, и свидетелите се затичали заедно с него. Точно Кристоф е извикал полицията.

— Той ли ви каза?

— Жена му. С нея сме в много добри отношения — аз я запознах с бъдещия й съпруг. Кристоф беше съсипан, ужасен. Каквито и да са отношенията им, не е голямо удоволствие да видиш баща си как изгаря жив.

— Разбирам — каза Адамсберг. — А Кристиян?

— Кристиян си тръгна по-рано, беше доста подпийнал и искаше да си почине.

— Но изглежда, че се е прибрал вкъщи много късно.

Графът се почеса по главата, преди да отговори.

— Няма лошо, ако ви кажа, че Кристиян се вижда с друга жена, дори с няколко, и че използва официалните вечери, за да се прибира късно. И пак ви казвам, двамата братя бяха в много добро настроение. Кристиян танцува, прекрасно ни имитира барон Дьо Салвен, а Кристоф, който обикновено е намусен, искрено се забавляваше.

— Мир и сговор.

— Именно. Ето там, на камината, ще видите плик с десетина снимки от вечерта, изпратени ми от жената на Кристоф. Тя не разбира, че на моята възраст човек не обича да се гледа на снимка. Разгледайте ги, ще добиете представа за атмосферата.

Адамсберг разгледа десетината снимки и наистина, нито Кристоф, нито Кристиян имаха измъчения вид на човек, който се готви да подпали баща си.

— Ясно — каза Адамсберг, като му върна снимките.

— Задръжте ги, може и да ви убедят. И побързай те да намерите младежа. Това, което лесно мога да направя, е да говоря с братята Клермон и да ви издействам отсрочка.

— Много е необходимо — внезапно се обади Данглар, който не беше спрял да разглежда картините една подир друга като оса, прелитаща по капките конфитюр върху покривката. — Младият Мо е неуловим.

— Все ще му потрябват пари някой ден — каза Адамсберг и сви рамене. — Тръгнал е с празни джобове. Приятелите му ще му помагат само известно време.

— Помощта винаги трае известно време — промърмори Данглар. — А подлостта е вечна. Точно според този принцип се ловят бегълците. Стига сабята на министерството да не е насочена в тила ви. Това затруднява движенията ви.

— Разбрах — каза графът и стана. — Значи, ще трябва да отклоним тази сабя.

Сякаш става дума, каза си Данглар, който беше син на работник от Севера, да се премести обикновен стол, за да не ти пречи да се придвижваш из стаята. Не се съмняваше, че графът ще успее да го премести.