Неудържимата армия

XLVI

Адамсберг бе донесъл в болницата една книга, която бе взел от дома на Лео. Той сресваше старата жена, после сядаше на леглото й, облегнат на лакът, и й прочиташе двайсетина страници. Беше стара книга, която проследяваше меандрите на една обречена луда любов. Сюжетът като че ли не впечатляваше особено старицата, но тя не спираше да се усмихва, като въртеше глава и мърдаше с пръсти, сякаш слушаше песен, а не история. Днес Адамсберг нарочно бе сменил книгата. Прочете й едно техническо описание на ожребването на кобилите и Лео затанцува по същия начин. Както и сестрата, която не пропускаше часовете на четенето и която като че ли не забеляза промяната на темата. Адамсберг започваше да се тревожи за това състояние на почти блажен покой. Той познаваше друга Лео — приказлива, откровена, понякога кисела и дори груба. Доктор Мерлуз, който питаеше към колегата си Елбо неизчерпаемо доверие, каквото комисарят започваше да губи, го увери още веднъж, че нещата се развиват точно както бе предвидил остеопатът, с когото му бяха разрешили до говори по телефона предишния ден. В „дома му във Фльори“. Леони била съвсем способна да говори и да мисли, но несъзнаването й било временно замразило функциите й с помощта на лекаря, като й осигурявало спасително убежище, и трябвало да минат още няколко дни, преди защитната стена да падне.

— Трябва й само седмица — каза Мерлуз. — Дайте й време.

— Не сте й казали за Мортанбо, нали?

— Нито дума. Изпълнявам нарежданията. Четохте ли вчерашния вестник?

— Статията за парижките ченгета, които не ги бива за нищо?

— Нея.

— Прави са. Две убийства, откакто съм тук.

— Но и две избегнати. На Леони и на майора.

— Да избегнеш не значи да разкриеш, докторе.

Доктор Мерлуз съчувствено разтвори ръце.

— Лекарите не могат да поставят диагнози без симптоми, нито ченгетата без улики. Вашият убиец е асимптоматичен. Не оставя следи, преминава като дух. Не е нормално това, господин комисар, не е нормално. И Валре така смята.

— Бащата или синът?

— Бащата, разбира се. Дени не се интересува от тези неща.

— Добре ли го познавате?

— Горе-долу. Рядко го виждаме в града. Но два пъти годишно графът дава вечеря за градските първенци и аз също съм поканен. Не е много приятно, но няма как. Иначе храната е отлична. Да не сте нарочили виконта?

— Не съм.

— Правилно. Той не би се опитал да убие някого и знаете ли защо? Защото е неспособен да действа. Дори не си е избрал сам жената, така че можете да си представите. Е, поне така разправят.

— Пак ще си поговорим, докторе, когато имате малко свободно време.

Иполит простираше пране пред къщата на синьо въже, вързано между две ябълки. Адамсберг се загледа в него — младият мъж разтърси една от роклите на сестра си, преди внимателно да я окачи на въжето. Изключено беше, разбира се, да му съобщи ей така направо новооткритите му роднински връзки. В момента това можеше само да предизвика силна и непредвидима реакция, а убиецът бе твърде неуловим и подвижен, за да се добавят нови елементи към тази неконтролируема ситуация. Иполит прекъсна заниманието си, като видя Адамсберг, и машинално потърка дясната си ръка.

— Ръбод нед, господин комисар.

— Добър ден — отговори Адамсберг. — Боли ли ви?

— А не, това е заради липсващия пръст. Върти ме, когато се разваля времето. На запад се заоблачава.

— На запад се заоблачава вече от няколко дни.

— Ама този път е сигурно — увери го Ипо и отново подхвана работата си. — Ще вали, и то като из ведро. Здравата ме върти.

Адамсберг колебливо прекара ръка по лицето си. Емери със сигурност би предположил, че не липсващият пръст предизвиква въртенето, а силният удар, нанесен на Данглар с острието на дланта.

— А лявата ръка не ви ли върти?

— Понякога е едната, понякога другата, понякога и двете. Не е математическо.

Ненормална интелигентност, недоброкачествена външност. Ако не Адамсберг ръководеше следствието, Емери вече щеше да е закопчал Ипо. Ипо, който конкретизира видението на сестра си, като убива сграбчените и Валре в тарапаната.

Ипо беше съвсем спокоен, сега тръскаше шарените блузи на Лина, които веднага извикаха гърдите й в съзнанието на Адамсберг.

— Всеки ден се преоблича, толкова работа ми отваря.

— Тази нощ ще наблюдават къщата ви, Ипо. Това дойдох да ви кажа. Ако видите двама мъже вън, не стреляйте по тях. Аз и Веранк от 10 до 2 часа. Емери и Фошьор до зори.

— Защо? — попита Ипо и сви рамене.

— Тримата вече са мъртви. Майка ви е права да се безпокои за вас. Видях един нов надпис на стената на склада, като идвах насам — Смърт на В.

— „Смърт на вандалите“ — усмихна се Ипо.

— Или „Смърт на Вандермотови“. На тези, чрез които се разразява бурята.

— Защо някой би искал да ни убива?

— За да разчупи проклятието.

— Глупости. Казах ви, че никой не би се осмелил да се приближи до нас. А в наблюденията не вярвам. Мортанбо нали го наблюдавахте. Не искам да ви обиждам, господин комисар, но от вас нямаше никаква полза. Въртяхте се като глупаци около къщата му и го убиха под носа ви. Бихте ли ми помогнали?

Иполит непринудено подаде на Адамсберг краищата на един чаршаф и двамата мъже го разтърсиха в горещия въздух.

— Убиецът — подзе Ипо, като подаде две щипки на комисаря — спокойно си е седял на сгъваемото столче и трябва много да се е смял после. Ченгетата никога на никого не са попречили да убива. Ако твърдо е решил, престъпникът е като препускащ кон. Препятствията ги прескача и толкова. А този явно твърдо е решил. Страхотно самообладание трябва, за да хвърлиш човек на релсите. Знаете ли защо е нападнал заместника ви?

— Още не — разтревожено отвърна Адамсберг. — Изглежда, че са го взели за мен.

— Глупости — повтори Ипо. — Убиец като него никога не бърка мишените си. Пазете се, ако ще патрулирате тази нощ.

— Няма полза да избиваш ченгетата. Те са като тръните, израстват отново.

— Така е, само че този тип е кръвожаден. Брадва, арбалет, влак, отвратително е. Изстрел с револвер е по-чистичко, не е ли така?

— Не точно. На Ербие му беше пръснал главата. А и изстрелът вдига шум.

— Вярно — каза Ипо и се почеса по врата. — А той е като призрак, никой нито го е чул, нито го е видял.

— И Мерлуз така казва.

— Веднъж и той да е прав. Проведете се наблюдението, щом искате, господин комисар. Поне майка ще се успокои. Тя е съвсем изкарана от релси. А и трябва да се грижи за Лина.

— Да не е болна?

— Тук — каза Ипо, като посочи челото си. — Когато види Армията, Лина не е на себе си седмици наред. Получава кризи.

Данглар се обади в „Глигана“ малко преди 21 часа. Адамсберг неспокойно стана. Бавно се отправи към апарата, като се питаше как да закодира разговора. Игрите с думи бяха последният му талант.

— Можете да успокоите експедитора — каза Данглар. — Намерих двата пакета в гардероба. Този ключ беше.

Хубаво, помисли с облекчение Адамсберг. Данглар бе открил Церк и Мо, които наистина се оказаха в Касарес.

— В добро състояние ли са?

— Хартията малко се е смачкала и канапът е поизтънял, но са прилични.

Хубаво, повтори си Адамсберг. Младежите бяха уморени, но в добро състояние.

— Какво да правя с тях? — попита Данглар. — Да ги върна на експедитора?

— Ако това няма да ви затрудни, задръжте ги още малко. Нямам новини от разпределителния център.

— Всъщност ме затруднява, господин комисар. Къде да ги сложа?

— Това не е мой проблем. Вечеряте ли?

— Не още.

— Не е ли време за аперитив? Изпийте едно порто за мое здраве.

— Никога не пия порто.

— Но аз да. Пийнете едно.

Хубаво, каза си Данглар. Беше трудничко, но умно. Адамсберг искаше от него да закара момчетата в Порто, тоест в посока, обратна на следваната досега. И нямаха никакви новини от разследването на Ретанкур. Така че беше твърде рано да се връщат във Франция.

— Нещо ново в Ордебек?

— Нищо. Може би тази нощ.

Адамсберг се върна на масата при Веранк и довърши изстиналото си месо. Внезапно стените на ресторанта се разтресоха от силна гръмотевица.

— Заоблачава се на запад — промърмори Адамсберг, като вдигна вилицата си.

Двамата мъже застанаха на пост под проливния дъжд и трясъка на гръмотевиците. Адамсберг протегна лице под потопа. Когато се разразеше буря, и само тогава, той се чувстваше донякъде свързан с масата енергия, която избухваше там горе, без мотив, без цел, без друг импулс, освен демонстрацията на фантастична и безполезна мощ. Мощ, която особено му бе липсвала през последните дни, мощ, изцяло изоставена в ръцете на неприятеля. И която тази нощ най-сетне се съгласяваше да се излее върху него.