Неудържимата армия

XX

— Съвсем мъничка изглежда, а? — тихо каза Адамсберг на Данглар, като с удивление откри новото лице на Леони върху възглавницата. — Иначе в живота е много висока. Щеше да е по-висока от мен със сигурност, ако не беше прегърбена.

Комисарят седна на ръба на леглото и обхвана лицето на старицата с двете си ръце.

— Лео, върнах се. Аз съм комисарят от Париж. Вечеряхме заедно. Имаше супа и телешко и после пихме калвадос пред огнището и пушихме хаванска пура.

— Тя не помръдва — каза лекарят, който влезе в стаята.

— Кой е идвал на посещения?

— Девойката Вандермот и капитанът. Тя не реагира. Лежи като дърво. От клинична гледна точка би трябвало да дава някакви признаци на живот. Обаче не, не дава. Вече не е в кома, вътрешният кръвоизлив доста добре се резорбира, сърцето функционира задоволително, въпреки че е уморено от пурите. Технически погледнато, може да отвори очи и да ни говори. Но не го прави и което е по-лошо, температурата й е прекалено ниска. Сякаш е изпаднала в зимен сън. А аз не мога да открия къде е повредата.

— Дълго ли може да остане така?

— Не. На нейната възраст, без да се движи и без да се храни, няма да издържи. Въпрос на дни е.

Лекарят хвърли критичен поглед на ръцете на Адамсберг върху лицето на старата Лео.

— Не й разклащайте главата — каза той.

— Лео — повтори Адамсберг, — аз съм. Тук съм и оставам тук. Ще се настаня във вашето ханче заедно с няколко колеги. Разрешавате ли ми? Нищо няма да разбутаме.

Адамсберг взе от нощното шкафче един гребен и се зае да я реши, като едната му ръка остана върху бузата й. Данглар седна на единствения стол в стаята. Очакваше дълъг сеанс. Адамсберг нямаше лесно да се откаже от старата дама. Лекарят сви рамене и излезе от стаята. Върна се след час и половина, силно заинтригуван от упорството на полицая да съживи Леони. Данглар също наблюдаваше Адамсберг, който неуморно продължаваше да говори и от чието лице струеше добре познатата на майора светлина. Тя се появяваше в редките мигове, когато комисарят изпадаше в състояние на пълна концентрация. Сякаш бе погълнал лампа и тя пръскаше светлина изпод мургавата му кожа.

Без да се обръща, Адамсберг протегна ръка към лекаря, за да му попречи да се намесва. Под ръката му бузата на Леони бе все така студена, но устните й бяха помръднали. Комисарят направи знак на Данглар да се приближи. Устните отново потръпнаха, после се чу звук.

— Данглар, и вие ли чухте „хелоу“? Тя не каза ли „хелоу“?

— Май да.

— Тя така поздравява. Хелоу, Лео. Аз съм.

— Хелоу — повтори жената по-отчетливо.

Адамсберг хвана ръката й в своята и леко я разтърси.

— Хелоу. Чувам ви, Лео.

— Мързи.

— Добре е. Чака ви.

— Захар.

— Да, сержантът му дава всеки ден — увери я Адамсберг, без да е сигурен. — Добре се отнасят с него, грижат се.

— Хелоу — пак каза жената.

И това беше всичко. Устните се затвориха и Адамсберг разбра, че тя е на края на силите си.

— Моите поздравления — каза лекарят.

— Благодаря — отвърна Адамсберг, без да размисли. — Бихте ли ми се обадили, ако тя прояви и най-малкото намерение да общува?

— Оставете ми визитката си и не се надявайте прекалено. Това може да е било последният прилив на енергия.

— Докторе, вие не преставате да я погребвате преждевременно — каза Адамсберг, като се отправи към вратата. — Не бързате заникъде, нали?

— Аз съм гериатър, знам си занаята — отвърна лекарят, като стисна устни.

Адамсберг прочете името, изписано на значката му — Жак Мерлуз, — и излезе от стаята. Вървя мълчаливо до колата и остави Данглар да кара.

— Къде отиваме? — попита Данглар и завъртя контактния ключ.

— Не ми харесва този лекар.

— Той си има извинение. Не е забавно да се наричаш Мерлуз.

— Ама му отива. Емоционален е колкото пасаж риби.

— Не ми казахте къде отиваме — каза Данглар, който караше наслуки по уличките на града.

— Видяхте я, нали, Данглар? Все едно сте взели яйце, хвърлили сте го на земята и сте го смачкали.

— Да, казахте ми.

— Отиваме в дома й, в старото ханче. Завийте надясно.

— Странно, че казва „хелоу“ вместо добър ден.

— Това е на английски.

— Знам — каза Данглар, без да настоява.

Жандармите от Ордебек бяха действали бързо и след огледа бяха подредили къщата на Лео. Подът в дневната беше почистен и ако бе останала кръв, тя бе попила в старите червеникави плочки. Адамсберг взе стаята, в която беше спал, Данглар се настани на другия край на къщата. Докато подреждаше малкото си вещи, майорът наблюдаваше Адамсберг през прозореца. Комисарят седеше по турски насред двора под една крива ябълка и сякаш нямаше намерение да мръдне оттам. От време на време ловеше нещо, което го дразнеше на тила.

Малко преди осем часа, когато слънцето вече залязваше, Данглар се приближи и сянката му легна в краката на комисаря.

— Време е — каза той.

— За „Синия глиган“ — каза Адамсберг и вдигна глава.

— Не е син. Казва се „Бягащия глиган“.

— Глиганите бягат ли? — попита Адамсберг и протегна ръка към майора, който му помогна да се изправи.

— Мисля, че развиват до трийсет и пет километра в час. Не разбирам много от глигани. Знам само, че не се потят.

— Как го постигат? — попита Адамсберг, докато изтупваше панталона си, без да се интересува от отговора.

Въргалят се в калта, за да се освежат.

— Така можем да си представим убиеца. Овъргаляно в кал двестакилограмово животно, което не се поти. Ще си свърши работата, без да му мигне окото.