Неудържимата армия

L

Адамсберг влезе в Ордебек в неделя, в два часа следобед, час, подходящ за дискретно преминаване по пустите улици. Пое по горския път към къщата на Лео, отвори вратата на стаята, която смяташе за своя. Да потъне във вдлъбнатината на вълнения дюшек му се стори акт с очевиден приоритет. Остави кроткия Елбо на перваза на прозореца и се сгуши в леглото. Без да заспива, заслушан в гукането на гълъба, който изглеждаше доволен, че се е върнал на познатото му място. Остави мислите си да се смесват, без да се опитва да ги сортира. Неотдавна бе видял фотография, която го бе поразила, тъй като представляваше ясна илюстрация на представата му за собствения му мозък. Снимката беше на рибарски мрежи, изсипани на борда на голям кораб и образуващи маса, по-висока от моряците, разнородна и неподатлива на идентификация неразчленима смес от сребристи риби, кафяви водорасли, сиви ракообразни морски, а не земни като скапаната мокрица, — сини омари, бели миди, без никакви граници между отделните елементи. Точно с това непрекъснато се бореше, с този неясен конгломерат, вълнист и многолик, винаги на път да се промени или да рухне, дори да се оттече в морето. Моряците прочистваха масата, като изхвърляха във водата прекалено малките рибки, кълбетата водорасли, нечистотиите, като запазваха само полезните и познати форми. Адамсберг, поне така му се струваше, правеше обратното — отхвърляше смислените елементи и след това се взираше в нелепите фрагменти на личната си купчина.

Започна отначало, от вдигнатата ръка на Блерио, и остави свободно да преминават през ума му образите и звуците от Ордебек, красивото и жестоко лице на Господаря Елекен, Лео, която го очакваше в гората, бонбониерата в стил ампир на масата на Емери, Ипо, който простираше влажната рокля на сестра си, кобилата, чиито ноздри бе погалил, Мо и цветните му моливи, помадата върху глинените части на Антонен, кръвта върху Мадоната от Глейо, Веранк, рухнал на кея на гарата, кравите и мокрицата, топчетата електричество, битката при Ейлау, която Емери бе успял да му разкаже три пъти, бастунът, с който графът почукваше по стария паркет, свиренето на щурците у Вандермотови, глутницата глигани по пътя за Боневал. Обърна се по гръб, постави ръце под тила си и се загледа в гредите на тавана. Захарта. Захарта, която го преследваше през цялото време и будеше у него ненормално раздразнение, дотолкова, че престана да я слага в кафето си.

След два часа Адамсберг стана с пламтящи бузи. Само с един човек имаше да се види — с Иполит. Щеше да изчака да стане седем вечерта, часа, в който всички жители на Ордебек са се събрали в кухните или в кафенетата за аперитива. Ако минеше по обиколния път, щеше да стигне до къщата на Вандермотови, без да срещне никого. Те също щяха да си пият аперитива, може би щяха да довършат ужасното порто, което бяха купили, за да го почерпят. Полека ще поведе Ипо точно накъдето желаеше, ще го насочи, без да му позволява да се отклонява. Ние сме мили хора. Което бе доста прибързано определение за дете с ампутирани пръсти, тероризирало съучениците си в продължение на години. Ние сме мили хора. Погледна часовниците си. На трима души трябваше да се обади — на граф Дьо Валре, на Данглар и на доктор Мерлуз. Щеше да тръгне след два часа и половина.

Излезе от стаята и се отправи към избата. Там се качи на една бъчва и стигна до прашно прозорче, единствен отвор към ливадата с кравите. Имаше време, щеше да чака.

Когато предпазливо тръгна към къщата на Вандермотови, се чувстваше напълно доволен. Цели три крави бяха помръднали. При това бяха извървели няколко метра, без да отлепват муцуни от тревата. Което му се струваше отлично предзнаменование за бъдещето на Ордебек.