Неудържимата армия

XLIX

Заключителното заседание започна в Бригадата в неделя сутринта в 9:30, на 15 август. Присъстваха четиринайсет души. Адамсберг бе чакал Ретанкур с нетърпение и в знак на благодарност и възхищение я бе прегърнал през рамото — мъжествен, малко военен жест, който би бил оценен от Емери. Поздрав, отправен към най-блестящия воин. Ретанкур, която губеше способността си да реагира, когато я поставеха на терена на емоциите, бе разтърсила глава като сърдито дете, за да запази задоволството си за по-късно, сиреч само за себе си.

Полицаите се бяха наредили в кръг около голямата маса, Меркаде и Мордан си водеха бележки за протокола на заседанието. Адамсберг не обичаше особено тези големи събрания, на които трябваше да обобщава, да обяснява, да дава нареждания и да прави заключения. Вниманието му се отклоняваше от нищо и никакво и Данглар винаги стоеше до него, та в случай на необходимост да го върне в действителността. Само че в момента Данглар беше в Порто с Момо Късия фитил, изпратил бе Церк в Рим и несъмнено се готвеше да се прибере в Париж. Адамсберг се надяваше да го види в края на деня. После щяха да изчакат няколко дни за по-правдоподобно и мнимият доносник щеше да вдигне на крак Бригадата. Мо щеше да бъде предаден като трофей на комисаря. Адамсберг мислено преговаряше ролята си, докато лейтенант Фроаси докладваше за изпълнението на задачите от последните дни, като между другото спомена за кървавия сблъсък между двама колеги от една застрахователна компания, единият нарекъл другия „лунен педал“ и оказал се с далак, разкъсан от нож за разрязване на хартия. Беше се отървал като по чудо.

— Очевидно — уточни Жюстен, както винаги педантичен — не „педалът“ е бил проблемът, а „лунен“.

— Ама какво значи „лунен педал“? — попита Адамсберг.

— Никой не знае, дори този, който го е изрекъл, не знае. Осведомихме се.

— Хубаво — каза Адамсберг и започна да рисува на бележника, който държеше на коленете си. — Момиченцето с песчанката?

— Съдът даде съгласие да отиде да живее при своя полусестра във Вандея. Съдията нареди психиатрично наблюдение над малката. Полусестрата прие да прибере и песчанката. Която също е момиче, така каза лекарят.

— Добра жена — отсъди Мордан, като бързо разтърси дългата си тънка шия, както правеше всеки път, когато изразяваше мнение, сякаш за да го отбележи.

И тъй като Мордан приличаше на стара проскубана чапла, този негов жест напомняше на Адамсберг птица, която гълта риба. Стига чаплата да беше птица и рибата риба.

— Чичото?

— В ареста. Обвиненията на прокурора: отвличане и малтретиране. Поне изнасилване няма. Проблемът е, че чичото не искаше да я остави на никой друг.

— Хубаво — повтори Адамсберг, докато рисуваше кривата ябълка, под която бе закусвал.

Колкото не можеше да запомни думите на съдебната лекарка за повече от няколко секунди, толкова образът на всяко клонче и листенце на ябълката оставаше непокътнат и точен в паметта му.

— Тюило Жюлиен — обяви лейтенант Ноел.

— Убийството със среда от хляб.

— Именно.

— Единствено по рода си оръжие — каза Адамсберг, обръщайки листа на бележника си, — не по-малко ефикасно и безшумно от арбалет, само че изисква пълно приближаване.

— Каква е връзката? — попита Ретанкур.

Адамсберг направи знак, че ще обясни по-късно, и започна да рисува лицето на доктор Мерлуз.

— В предварителния арест — продължи Ноел. — Някаква братовчедка ще му плати защитата на основание провален живот от тиранична съпруга.

— Тюило Люсет.

— Да. Братовчедката му е занесла кръстословици в затвора. Само от дванайсет дни е там и вече е организирал турнир със затворниците, ниво начинаещи.

— В пълна форма, доколкото разбирам.

— Според братовчедката никога не е бил толкова напет.

Настана тишина, всички се обърнаха към Ретанкур, изиграла съществена роля в аферата Клермон-Брасьор, чиито подробности не им бяха известни. Адамсберг направи знак на Есталер да донесе кафетата.

— Все още издирваме Момо Късия фитил — започна Адамсберг, — но не той е запалил мерцедеса.

По време на доста дългия разказ на Ретанкур — първия костюм, втория костюм, подстрижката, камериерката, лабрадора, миризмата на бензин — Есталер разпредели кафетата, после предложи мляко и захар, като обикаляше около масата и много внимаваше на кого какво предлага. Лейтенант Меркаде мълчаливо вдигна ръка в знак на отказ, което оскърби Есталер, убеден, че лейтенантът винаги слага захар в кафето си.

— Вече не — обясни му Меркаде тихо. — Диета — додаде той, поставяйки ръка на корема си.

Поуспокоен. Есталер завърши обиколката си в мига, когато Адамсберг замръзна без видима причина. Един въпрос на Морел го изненада и той осъзна, че е изпуснал част от доклада на Ретанкур, която вече приключваше.

— Къде е Данглар? — повтори Морел.

— В почивка — бързо отвърна Адамсберг. — Мина под един влак. Няма наранявания, но още не се е възстановил.

— Минал под влак ли? — попита Фроаси със същото изумено и възхитено изражение, каквото бе придобил доктор Мерлуз.

— Веранк се е сетил да го положи между релсите.

— Двайсет сантиметра между горната част на тялото и долната част на влака — обясни Веранк. — Изобщо не е разбрал какво става.

Адамсберг тромаво се изправи, оставяйки бележника си на масата.

— Веранк ще ви разкаже за Ордебек — каза той. — Ей сега се връщам.

„Ей сега се връщам“ — казваше така винаги, сякаш бе напълно вероятно някой ден да не се върне изобщо. Излезе от залата с по-танцуваща крачка от обикновено и се озова на улицата. Знаеше, че е замръзнал като ордебекска крава и че е пропуснал пет-шест минути от събранието. Защо — не можеше да каже и точно това се опитваше да разбере, докато крачеше по тротоара. Не го безпокоеше внезапното разсейване, беше му свикнал. Проблемът бе, че макар и да не знаеше причината, нямаше съмнения относно повода. Нещо бе преминало през ума му като стрела от арбалет, толкова бързо, че не бе успял да го улови. Но се бе оказало достатъчно, за да го смрази. Както когато преди време забеляза проблясването на водата в марсилското пристанище, както когато видя онзи афиш на стените на Париж, както през безсънната си нощ във влака Париж — Венеция. Преминалият невидим образ бе пробил водната покривка на мозъка му и повлякъл след себе си други недоловими фигури, които се бяха закачили една за друга, образувайки верига от магнити. Не виждаше нито началото, нито края й, но виждаше Ордебек и по-специално една отворена врата на кола, вратата на старата бричка на Блерио, на която не бе обърнал особено внимание. Това беше казал на Лусио вчера — имаше една не добре затворена врата, която още зееше, едно ухапано място, което не бе дочесал.

Вървеше по улиците бавно, предпазливо, отправяйки се към Сена, към която краката му го водеха винаги когато земята се разтресеше. Точно в такива моменти Адамсберг, обикновено почти недостъпен за тревогата или за коя да е емоция, се напрягаше като струна, свиваше юмруци, опитваше се да схване онова, което бе видял, без да го види, или помислил, без да го помисли. Не съществуваше метод, чрез който да изтръгне този бисер от безформената маса на мислите си. Знаеше само, че трябва да побърза, тъй като умът му бе така устроен, че всичко потъваше завинаги в него. Бе успявал да улови бисера понякога, като стоеше напълно неподвижен в очакване грацилният образ колебливо да се изкачи на повърхността, друг път като крачеше и гребеше наслуки в безредните си спомени, или пък докато спеше, оставяйки да действат законите на гравитацията, и сега се боеше, ако предварително избере една от теоретичните стратегии, да не изтърве плячката си.

След повече от час ходене Адамсберг приседна на една пейка в сянката и опря брадичка в ръцете си. Бе изгубил нишката на разговора по време на разказа на лейтенанта. Какво се бе случило? Нищо. Всички присъстващи си стояха по местата и внимателно слушаха изложението на Ретанкур. Меркаде се бореше със съня и с мъка си водеше бележки. Всички, освен един. Есталер не си стоеше на мястото. Естествено, той бе поднесъл кафетата със съвършенство, което проявяваше, изпълнявайки тази операция. Младежът се бе обидил, когато Меркаде отказа захарта, която използваше обикновено, и посочи корема си. Адамсберг отпусна ръце, стисна колене. Меркаде бе направил и друг жест — бе вдигнал ръка в знак на отказ. Точно в този миг стрелата от арбалет бе пронизала главата му. Захарта. От самото начало имаше нещо, свързано с проклетата захар. Комисарят вдигна ръка, имитирайки жеста на Меркаде. Повтори го десетина пъти, отново видя отворената врата и Блерио пред повредената полицейска кола. Блерио. Блерио също бе отказал да сложи захар в кафето си, когато Емери му предложи. Мълчаливо бе вдигнал ръка, точно както направи Меркаде. В жандармерията, в деня, когато говореха за Дени дьо Валре. Блерио с джобове на ризата, издути от бучки захар, каквито не сложи в кафето си. Блерио.

Адамсберг спря да ръкомаха. Ето го бисера, блести в скалата. Вратата, която не бе затворил. Четвърт час по-късно комисарят полека се изправи, за да не подплаши своите все още недооформени и недоразбрани усещания, и тръгна пеш към дома си. Още не беше разопаковал багажа си, така че грабна чантата си, натика Елбо в обувката и възможно най-тихо постави всичко това в колата. Не искаше да вдига шум, боеше се произнесените на глас думи да не разбъркат мислите му, които несръчно се подреждаха. Затова просто изпрати съобщение на Данглар по мобилния, даден му от Ретанкур. Връщай се там. В случай необходимост същото място същия час. Усети, че не е сигурен в правописа на думата „необходимост“ и я смени с „нужда“. В случай нужда същото място същия час. После изпрати съобщение и на лейтенант Веранк. Ела 20:30 ханчето Лео. Задължително доведи Ретанкур. Да не ви забележат, минете по пътеката гората. Донеси въже и нещо ядене.