Неудържимата армия

VII

В Нормандия беше с шест градуса по-хладно и щом се озова на почти пустия площад на автогарата, Адамсберг размърда глава на свежия вятър, за да го почувства на тила и зад ушите си, с почти животинско движение, малко както прави конят, когато иска да прогони оводите. Заобиколи Ордебек откъм северната страна и след половин час стъпи на пътя за Боневал, указан със стара дървена табела, надписана на ръка. Това всъщност беше тясна пътека, обратно на онова, което си бе представял, несъмнено, защото идеята за преминаването на стотици въоръжени мъже бе наложила в съзнанието му образа на широка и внушителна алея под свода, образуван от големите буки. Пътят се оказа много по-скромен — представляваше два коловоза, разделени от затревена ивица и оградени от канавки, обрасли с тръни, с филизи от брястове и лески. Имаше и много преждевременно узрели черници, заради необичайната жега, и Адамсберг си набра, преди да тръгне по пътеката. Вървеше бавно и се оглеждаше, докато, без да бърза, хапваше от плодовете в ръката си. Рояк мухи се суетяха около лицето му, опитвайки се да изпомпят потта му.

На всеки три минути спираше, за да възстанови запаса си от черници, като закачаше старата си черна риза по тръните. По средата на пътя рязко спря, припомняйки си, че не е оставил бележка на Церк. Толкова бе свикнал със самотата си, че трябваше да направи усилие, за да предупреди другите, че ще отсъства. Набра номера му.

— Елбо се изправи — обясни му младежът. — Изгълта си зърната съвсем сам. Само че после се изсра на масата.

— Така става, когато се връщаш към живот. Постели един найлон на масата. Има в килера. Тази вечер няма да се прибера, Церк, на Боневалския път съм.

— И видя ли нещо?

— Не, още е твърде светло. Оглеждам се за тялото на ловеца. От три седмици никой не е минавал оттук, пълно е с черници, преждевременно са узрели. Ако се обади Виолет, не й казвай къде съм, няма да й хареса.

— Разбира се — каза Церк и Адамсберг си помисли, че синът му е по-умен, отколкото изглежда.

Събираше сведения за него троха по троха.

— Смених крушката в кухнята — добави Церк. — На стълбището също е изгоряла. Да сложа ли нова?

— Да, но да не е много силна. Не обичам всичко да се вижда.

— Ако срещнеш Армията, обади ми се.

— Не мисля, че ще мога, Церк. Преминаването й сигурно ще заглуши сигнала. Сблъсък на две различни времена.

— Със сигурност — одобри младежът, преди да затвори.

Адамсберг повървя още осемстотин метра, като се взираше навътре в гората. Защото Ербие беше мъртъв, със сигурност. Само по това бе съгласен с онази женица Вандермот, която бе способна да отлети, ако я духнеш. Тук Адамсберг осъзна, че е забравил името на зрънцата на глухарчето.

Някакъв силует се появи на пътя и Адамсберг присви очи, забавяйки ход. Дълъг силует, седнал на дънер и толкова стар и сгърчен, че комисарят се побоя да не го уплаши.

— Хелоу — каза старицата, като го видя.

— Хелоу — отвърна Адамсберг изненадан.

„Хелоу“ беше една от малкото английски думи, които знаеше, освен „йес“ и „ноу“.

— Много време ви трябваше да дойдете от автогарата дотук — каза тя.

— Брах черници — обясни Адамсберг, като се питаше как толкова ясен глас може да излиза от такъв тесен скелет. — Знаете ли кой съм?

— Не съвсем. Лионел ви е видял да слизате от влака от Париж и да се качвате на автобуса. Бернар ми каза и ето че пристигнахте. В тия времена и при тия събития не може да сте друго, освен градски полицай. Въздухът е лош. Забележете впрочем, че Мишел Ербие не беше стока. Няма да е голяма загуба.

Старицата шумно подсмръкна и прекара гърба на ръката си под много големия си нос, за да обърше капката.

— Мен ли чакахте?

— Съвсем не, младежо, чакам кучето си. То хукна подир кучката от стопанството в Лонж, ей там отзад. Ако не го доведа да я покрие от време на време, става много нервно. Рьону от стопанството е бесен, разправя, че не щял дворът му да се пълни с помиярчета. Но какво можеш да сториш? Нищо. Пък и заради летния ми грип от десет дни не съм го водила.

— Не ви ли е страх така, сама на пътя?

— От?

— От Неудържимата армия — опита Адамсберг.

— Хайде де — поклати глава жената. — Първо, сега не е тъмно, а и да беше, нямаше да я видя. Туй не е дадено всекиму.

Адамсберг забеляза една огромна черница над главата на дългата жена, но не посмя да се протегне. Странно, помисли си, как идеята за бране на плодове инстинктивно осенява човека само след двайсет крачки в гората. Това би се харесало на приятеля му, специалиста по праистория Матиас. Защото, като си помислиш, магията е в брането. В самата черница няма нищо особено вълнуващо.

— Казвам се Леони — рече жената и обърса още една капка, виснала под големия й нос. — Обаче ми викат Лео.

— Жан-Батист Адамсберг, комисар от Криминалната бригада в Париж. Радвам се да се запознаем — добави той възпитано. — Ще продължа нататък.

— Ако търсите Ербие, няма да го намерите там. В момента кисне в черната си кръв на две крачки от параклиса на свети Антоний.

— Мъртъв?

— Да, отдавна. Не че някой ще плаче за него, но не са хубави тия работи. Който е направил това, не се е церемонил, дори главата му я няма.

Жандармите ли го откриха?

— Не, младежо, аз го открих. Често ходя да сложа цвете в параклиса, не обичам да оставям свети Антоний сам. Свети Антоний закриля животните. Вие имате ли животно?

— Имам един болен гълъб.

— Значи, идвате навреме. Като минете покрай параклиса, трябва да си мислите за гълъба с много любов. Светецът помага и да си намериш изгубените вещи. Откакто остарях, губя разни неща.

— Не се ли разстроихте? Като видяхте трупа?

— Не е същото, като го очакваш. Знаех, че са го убили.

— Заради Армията ли?

— Заради възрастта ми, младежо. Тук никое птиче не може да снесе яйце, без да узная или да усетя, че снася. Ето на̀, можете да сте сигурен, че миналата нощ една лисица е изхрускала една кокошка в стопанството на Девньо. Има само три крака и чуканче от опашка.

— Стопанинът ли?

— Лисицата, видях й барабонките. Но вярвайте ми, справя се. Миналата година един голям синигер се влюби в нея. За пръв път виждах такова нещо. Живееше на гърба й и тя не го изяде. Само него пощади, не и синигерите изобщо, да не помислите. Има много такива подробности в света, забелязали ли сте? И понеже никоя подробност никога не се повтаря в същата форма и ражда други подробности, нещата се усложняват и усложняват. Ако Ербие беше жив, накрая щеше да убие лисицата и заедно с нея и синигера. И това пак щеше да предизвика истинска война на местните избори. Но не знам дали синигерът се е върнал тази година.

Жандармите дойдоха ли? Предупредихте ли ги?

— Че как си го представяте? Аз трябва да си чакам кучето. Ако толкова бързате, можете да ги повикате.

— Не мисля, че това е добра идея — каза Адамсберг след кратък размисъл. — Жандармите не обичат парижани да им се мешат в работата.

— Тогава защо сте тук?

— Защото една тукашна жена дойде да се срещне с мен. Затова дойдох.

— Старата Вандермот? Тя със сигурност се тревожи за децата си. И със сигурност е щяла да направи по-добре, ако си беше мълчала. Но тази история толкова я безпокои, че не е могла да не потърси помощ.

Едно едро бежово куче с дълги меки уши внезапно изскочи от храстите, джавкайки, постави главата си върху дългите кльощави крака на стопанката си и затвори очи сякаш в знак на благодарност.

— Хелоу, Мързи — каза тя и си обърса носа, докато кучето бършеше козината си в сивата й пола. — Нали виждате, че е доволен.

Лео извади бучка захар от джоба си и я натика в муцуната на кучето. След което Мързи взе да се върти любопитно около Адамсберг.

— Добре, добре. Мързи — каза Адамсберг и го потупа по шията.

— Истинското му име е Мързелан. От бебе е голям канап. Хората разправят, че освен да такова наред, не знае нищо друго да прави. Аз пък казвам, че това е по-добре, отколкото да хапе наред.

Старицата се изправи, разгъвайки превития си скелет, и се опря на два бастуна.

— Ако се прибирате вкъщи, за да ги извикате, ще ми позволите ли да ви придружа?

— С удоволствие, обичам да имам компания. Само че не ходя бързо, ще ни трябва половин час, ако минем през гората. Преди, докато Ернест беше жив, бях превърнала стопанството в хан. Давахме стаи и закуска. Така че по онова време винаги имаше много народ, и то все млади. Весело беше, идваха, отиваха си. Това продължи допреди дванайсет години. Сега е по-тъжно. Тъй че не отказвам компания. Не е работа да не можеш да си поговориш с някой.

— Разправят, че нормандците не обичат много да говорят — каза Адамсберг и тръгна след жената, от която се разнасяше лека миризма на запалени дърва.

— Не че не обичат да говорят, ами не обичат да отговарят. Не е същото.

— Как тогава им задавате въпроси?

— Ами справяме се някак си. Ще дойдете ли с мен в хана? Кучето е гладно.

— Идвам. В колко часа минава вечерният влак?

— Вечерният влак, момко, е минал преди четвърт час. Може да вземете влака от Лизийо, но автобусът тръгва след десет минути, няма да го хванете.

Адамсберг не бе предвидил да прекара нощта в Нормандия, нищо не си беше донесъл, освен малко пари, личната си карта и ключовете си. Заради Неудържимата армия се налагаше да промени плановете си. Старицата живо се промъкваше между дърветата, като се опираше на бастуните си. Ще речеш скакалец, който преодолява със скокове препятствията по пътя си.

— Сигурно има хотел в Ордебек?

— Не е хотел, а заешка дупка — обяви старицата с ясния си глас. — Обаче е в ремонт. Предполагам, че имате познати, у които да преспите.

Адамсберг си спомни за неохотата на нормандците да задават директни въпроси, която вече го бе затруднявала в село Аронкур.7 Също като Леони, и мъжете от Аронкур заобикаляха препятствието, като формулираха твърдение, за да получат отговор.

— Все смятате да спите някъде, предполагам — повтори Лео. — Върви, Мързи. Не мирясва, докато не препикае всички дървета.

— Имам един такъв съсед — каза Адамсберг, сещайки се за Лусио. — Не, никого не познавам тук.

— Можете да спите в сеното, разбира се. То сега е ненормална жега, но сутрин все пак става влажно. Предполагам, че сте от друг край.

— От Беарн.

— Това трябва да е на изток.

— На югозапад, близо до Испания.

— И май сте идвали вече насам.

— Имам приятели в кръчмата в Аронкур.

— Аронкур в Йор? Кръчмата до халите?

— Да. Имам приятели там. Главно Робер.

Лео се закова на място и Мързи се възползва, за да препикае още едно дърво. После тя отново тръгна и не спря нещо да си мърмори в продължение на петдесетина метра. Накрая каза, все още под ефекта на изненадата:

— Робер ми е братовчедче. Добро братовчедче.

— Подари ми два еленски рога. Още са ми в кабинета.

— Е, щом е направил това, значи, ви уважава. Рога не се дават на първия срещнат.

— Надявам се да е така.

— Говорим за Робер Бине, нали?

— За него.

Адамсберг измина още стотина метра в килватера на старицата. Сега вървяха по тесен път между дънерите.

— Значи, вие сте приятел на Робер. Това вече е друго нещо. Можете да се настаните „У Лео“, ако това не се разминава с намеренията ви. „У Лео“, това е у мен. Така се казва ханчето ми.

Адамсберг добре чу ясния зов на скучаещата старица, без още да знае какво ще реши. Но както бе казал на Веранк, решенията се взимат много преди да бъдат обявени. Нямаше къде да се приюти, а грубоватата старица по-скоро му харесваше. Независимо че се чувстваше малко като в капан, сякаш Лео всичко бе организирала предварително.

Пет минути по-късно бяха пред „У Лео“ — стара продълговата едноетажна къща, която се крепеше неизвестно как на гредите си от поне два века. А вътре нищо не изглеждаше да се е променило от десетилетия.

— Настанете се на пейката — каза Лео. — Ще извикаме Емери. Не е лош човек, дори напротив. От време на време си придава важност, защото има някакъв прапрадядо маршал на Наполеон. Но общо взето е симпатичен. Само дето занаятът му го е деформирал. Като всички подозираш и все налагаш наказания, няма как да станеш по-добър. Предполагам, че и с вас е така.

Лео примъкна една табуретка до големия телефон.

— Както и да е — въздъхна тя, набирайки номера. — Полицията е необходимо зло. През войната беше само зло. Някои сигурно са заминали с Неудържимата армия. Ще запаля огън, че захладня. Предполагам, че умеете да палите огън. Дървата са вън, отляво. Хелоу, Луи, Лео е.

Когато Адамсберг се върна с наръч дърва, Лео словоохотливо говореше. Ясно бе, че има надмощие над Емери. Обърна се към комисаря и решително му подаде старомодната втора слушалка.

— Ами защото винаги нося цветя на свети Антоний, много добре знаеш това. Виж сега, Луи, няма да ми досаждаш само защото съм намерила трупа му, нали? Ако ти се беше размърдал, сам щеше да си го намериш и щях да си спестя неприятностите.

— Не се впрягай, Лео, вярвам ти.

— И мотопедът му е там, заклещен между леските. Мен ако питаш, определили са му среща и е заврял моторетката там да не му я открадне някой.

— Отивам на мястото, Лео, и ще дойда и у вас. Няма да си легнала в осем часа, нали?

— В осем привършвам вечерята си. И не обичам да ме безпокоят, когато се храня.

— В осем и половина тогава.

— Не става, имам гостенин, един братовчед от Аронкур. Да го карам да се среща с жандарми едва пристигнал, няма да е много любезно. Освен това съм уморена. Не съм на възраст да се тътря из гората.

— Точно затова се питам защо си се тътрила чак до параклиса.

— Казах ти. Да занеса цветя.

— Винаги казваш само една четвърт от това, което знаеш.

— Останалото няма да те заинтересува. По-добре побързай да отидеш там, преди зверовете да са го изяли. А ако искаш да ме видиш, ела утре.

Адамсберг остави слушалката и се зае да пали огън.

— Луи-Никола нищо не може да ми направи — обясни Леони. — Аз му спасих живота, когато беше хлапе. Глупчото падна в блатото Жанлен и аз го измъкнах за гащите. С мен не може да си играе на маршал от империята.

— От този край ли е?

— Тук е роден, да.

— Тогава как са го назначили тук? Ченгетата не ги назначават по родните им места.

— Знам, младежо. Само че той беше на осем години, когато напусна Ордебек и родителите му нямаха тук истински връзки. Дълго е живял близо до Тулон, после до Лион. Вече не познава истински тукашните хора. А и е протеже на графа, така че нямаше проблеми.

— Тукашния граф.

— Реми, граф Д’Ордебек. Ще ядете супа, предполагам.

— Благодаря — каза Адамсберг и подаде чинията си.

— От моркови е. После има соте със сметана.

— Емери казва, че Лина е луда за връзване.

— Нищо подобно — каза Леони, изсипвайки пълна лъжица в устата си. — Лина е жизнено и смело момиче. Освен това е била права. Ербие наистина е мъртъв. Така че Луи-Никола ще й скочи отгоре, в това хич да не се съмнявате.

Адамсберг отопи чинията си със залък хляб, както бе направила и Лео, и донесе сотето. Телешко със зелен фасул, ухаещо на огън от дърва.

— И тъй като не я обичат много, нито нея, нито братята й — продължи Леони, докато сервираше месото с резки жестове, — ще настане голяма тупурдия. Не че не са добри тук хората, но се боят от това, което не разбират. Така че с нейната дарба и с тия братя, дето не са съвсем в ред, семейството няма добра репутация.

— Заради Неудържимата армия.

— И заради други неща. Хората разправят, че дяволът се е настанил в къщата им. И тук е като навсякъде, има много празни глави, които се пълнят с какво да е, по възможност с най-лошото. Всички предпочитат да е най-лошото. Иначе им е скучно.

Леони одобри с кимване собствените си думи и погълна голямо парче месо.

— Имате си мнение за Неудържимата армия, предполагам — каза Адамсберг, възприемайки начина на Леони да задава въпроси.

— Зависи как я виждате. В Ордебек някои мислят, че Господарят Елекен служи на дявола. На мен не ми се вярва, но ако има хора, които оцеляват, защото са светци, като свети Антоний, защо да няма и такива, които да оцеляват, защото са лоши? Защото в Месни всички са лоши. Това нали го знаете?

— Да.

— Затова ги сграбчват. Други мислят, че горката Лина има видения, че главата й е болна. Ходила е на лекар, но нищо не са й открили. Трети разправят, че брат й слага дяволска гъба в омлета и че от нея получава халюцинации. Знаете я дяволската гъба, предполагам. Червеностъблената манатарка.

— Да.

— А, добре — каза Леони леко разочаровано.

— От нея само те заболява корем.

Леони отнесе чиниите в малката тъмна кухня и мълчаливо се зае да ги мие, съсредоточена в заниманието си. Адамсберг бършеше измитите.

— На мен лично ми е все тая — подзе Лео и изтри големите си ръце. — Просто Лина вижда Армията и това е сигурно. Дали тази армия е истинска или фалшива, не мога да кажа. Но сега, когато Ербие е мъртъв, другите ще я заплашват. Всъщност затова сте тук.

Старицата взе бастуните си и се върна на масата. Извади от чекмеджето кутия големи пури. Прекара една под носа си, облиза края и грижливо я запали, после побутна кутията към Адамсберг.

— Един приятел ми ги изпраща от Куба. Две години съм била в Куба, четири в Шотландия, три в Аржентина и пет в Мадагаскар. С Ернест откривахме ресторанти кажи-речи навсякъде и видяхме много свят. Готвехме със сметана. Бъдете така любезен да извадите калвадоса ей оттам, от долапа, и да налеете две чашки. Ще пийнете с мен, предполагам.

Адамсберг се подчини, започваше да се чувства много уютно в малката, зле осветена кухня, с пурата, с чашката, огъня и дългата стара Лео, сбръчкана като сух парцал, с кучето, което хъркаше на пода.

— И защо съм тук, Лео? Ако мога да ви наричам Лео.

— За да предпазите Лина и братята й. Аз нямам деца и тя ми е малко като дъщеря. Ако има други мъртъвци, искам да кажа, ако тези, които е видяла с Армията, също умрат, лошо й се пише. Нещо такова е станало в Ордебек малко преди Революцията. Младежът се казвал Франсоа-Бенжамен, видял четирима лоши мъже, сграбчени от Месни. Но могъл да съобщи само три от четирите имена. Като Лина. И двама от тях умрели след единайсет дни. Хората толкова се уплашили — заради безименния четвърти, — че решили да спрат мъртъвците от Месни, като унищожат този, който ги е видял. Убили Франсоа-Бенжамен с вили, после го изгорили на площада.

— А третият оцелял ли?

— Не. Нито четвъртият, в определения от момчето ред. Демек нямало смисъл да го набиват на вила.

Лео отпи глътка калвадос, направи си гаргара, преглътна шумно и доволно, после силно дръпна от пурата си.

— Не ми се иска същото да се случи с Лина. Времената уж били други, а всъщност хората просто са станали по-дискретни. Един вид няма да направят това с вили и огън, но все пак ще го направят, по друг начин. Всички тук, на които някакъв грях им тежи на съвестта, са ужасени, можете да сте сигурен. Ужасени да не ги сграбчат и ужасени да не се разчуе.

— Тежък грях ли? Убийство?

— Не непременно. Може да са ограбили някого, да са го оклеветили или да не са отсъдили правилно. Добре би им подействало, ако неутрализират Лина и приказките й. Защото така ще прекъснат връзката с Армията, разбирате ли. Така разправят. Както някога. Хич не са се развили, господин комисар.

— От Франсоа-Бенжамен насам Лина първата ли е, която е виждала Неудържимата армия?

— Естествено, че не, господин комисар — произнесе тя с дрезгавия си глас сред облак от дим, сякаш гълчеше разочаровал я ученик. — Ние сме в Ордебек. Има поне по един лодкар на поколение тук. Лодкар е този, който я вижда, който служи за връзка между живите и Армията. Преди раждането на Лина беше Жилбер. Изглежда, че е поставил ръка върху главата на малката над съда за светена вода и така сякаш й е предал ориста си. А като ти е такава ориста, няма смисъл да бягаш, защото Армията винаги те настига на гринвелда. Или гримвелда, както казват на изток.

— Но никой не го е убил този Жилбер, нали?

— Не — каза Лео и издуха голям кръгъл облак. Разликата е, че Лина видя четирима, като Франсоа-Бенжамен. Видяла е четирима, но е могла да назове само трима — Ербие, Глейо и Мортанбо. За четвъртия нищо не казва. Така че ако Глейо и Мортанбо също умрат, страхът ще порази целия град. И тъй като няма да знаят кой ще е следващият, никой няма да се чувства в безопасност. И без това оповестяването на имената на Глейо и Мортанбо вдигна голям шум.

— Защо?

— Заради слуховете, които се носят отдавна за тях. Те са лоши хора.

— С какво се занимават?

— Глейо прави витражи за всички църкви в околността, той е много надарен в ръцете, но не е добър човек. Смята се за нещо повече от останалите селяндури и не се смущава да го казва. А всъщност е син на железар от Шармьой-Отон. А без селяндурите, които да ходят на служба, нямаше да има поръчки за витражи. Мортанбо работи в пепиниерата на пътя за Ливаро. Голям темерут е. Близко е до ума, че откакто тръгна мълвата, не им е лесно. Клиентите на пепиниерата намаляха, хората взеха да ги избягват. Като се разбере, че Ербие е мъртъв, ще стане още по-лошо. Затова казвам, че Лина само ще спечели, ако си затваря устата. Но проблемът с лодкарите си остава. Те се чувстват длъжни да говорят, за да дадат шанс на сграбчените. Знаете какво значи „сграбчен“, предполагам?

— Да.

— Лодкарите говорят и понякога сграбчените успяват да се откупят. Така че Лина е в опасност и вие можете да я защитите.

— Аз нищо не мога да направя, Лео. Случаят е на Емери.

— Но Емери не се тревожи за Лина. Тази история с Неудържимата армия му е досадна и го отвращава. Той си въобразява, че хората са се променили, че са станала по-разумни.

— Първо ще потърсим убиеца на Ербие. А другите двама са все още живи. Така че за момента Лина не е застрашена.

— Възможно е — каза Лео и духна върху останката от пура.

За да стигне до стаята си, трябваше да излезе навън, тъй като всяко помещение бе свързано с външния свят чрез скърцаща врата, което му напомни за вратата на Тюило Жюлиен, вратата, която би му попречила да бъде обвинен, ако се бе осмелил да премине през нея. Лео му посочи стаята с бастуна.

— Трябва да я повдигате, за да не скърца много. Лека нощ.

— Не ви знам фамилията, Лео.

— Полицаите винаги искат да знаят фамилията. А вашата каква е? — попита Лео и изплю парченцата тютюн, залепнали на езика й.

— Адамсберг. Жан-Батист Адамсберг.

— Разполагайте се, не се стеснявайте, в стаята ви има цяла колекция стари порнографски книги, от XIX век. Един приятел ми ги завеща, семейството му не ги търпеше. Можете да ги гледате, разбира се, но внимавайте като обръщате страниците, стари са и хартията не е много здрава.