Неудържимата армия

XLIV

— В такъв случай това би променило всичко — обяви Адамсберг, докато закусваха с Веранк.

Комисарят бе донесъл кафето и хляба под една от ябълките в двора. Докато наливаше кафето, Веранк хвърляше дребни ябълки за сайдер на четири метра пред себе си.

— Помисли, Луи. Снимката ми беше публикувана в „Репортажи от Ордебек“ на другия ден след пристигането ми. Убиецът не е могъл да ме сбърка с Данглар. Което значи, че точно него са искали да убият, като го хвърлят върху релсите. Не мен. Защо? Защото той е видял мокриците. Няма друго обяснение.

— А кой е знаел, че ги е видял?

— Ти добре знаеш, че Данглар трудно крие тайни. Сигурно се е разхождал из Ордебек, говорил е, разпитвал е. И явно се е издал. Така че има връзка между мокриците и убийствата. Убиецът не иска за нищо на света да се разчуе откъде идват децата Вандермот.

— Скрий своето потомство, на семето твое плода. / Един ден ще се върне то, за да отмъсти на рода — изкаканиза Веранк и хвърли още една ябълка.

— Освен ако графът вече не иска да ги крие. От година време старият Валре е надигнал глава и иска да се жени за Лео. Да възстанови онова, което е разрушил от слабост. Цял живот се е подчинявал, знае го, и се опитва да се откупи. Това като че ли значи, че се откупва и чрез децата си.

— Как? — попита Веранк и хвърли седма ябълка.

— Като ги включи в завещанието си. Разделено на три. Както е сигурно, че актинията не е мекотело, така е сигурно и че Валре ги е направил свои наследници и че след смъртта му Ипо и Лина ще бъдат признати за негови деца.

— Но няма смелост да го направи преди смъртта си.

— Очевидно няма. Какво правиш с тия ябълки?

— Целя дупките на полските мишки. Защо си толкова сигурен за завещанието?

— През нощта в гората бях сигурен.

Сякаш гората можеше да му диктува в какво да е сигурен. Веранк предпочете да не се задълбочава в типичните за Адамсберг несвързани отговори.

— Какво си правил в гората?

— Прекарах част от нощта на пътя за Боневал. Имаше глигани, елен и една забулена сова. Която е птица, нали? Не ракообразно, нито паяк.

— Птица е. Кукумявката, която пъхти като човек.

— Точно. Защо целиш дупките на мишките?

— Играя си на голф.

— Ама пропускаш всички дупки.

— Аха. Искаш да кажеш, че Валре е завещал имуществото си на трите си деца. Това променя всичко. Но само ако някой го знае.

— Някой го знае. Дени дьо Валре не обича пастрока си. Сигурно отдавна го дебне. Може да се предположи, че майка му го е предупредила, за да не го лишат от двете трети на наследството някакви копелета от простолюдието. Бих се учудил, ако не знае нищо за завещанието на баща си.

Веранк остави ябълките си, сипа си още една чаша кафе и протегна ръка към Адамсберг да му поиска захар.

— Писна ми от тези захарни истории — каза комисарят, като му подаде една бучка.

— Край вече. Бучката на Мърз те заведе до бучката на Кристиян Клермон. Кръгът се затваря.

— Да се надяваме — каза Адамсберг и силно натисна капака на кутията, която трудно се затваряше. — Трябва да сложим един ластик. Лео така прави, добре е да уважаваме маниите й, та като се прибере, да намери всичко както си е било. Данглар вече начена калвадоса, стига толкова. Значи, мога да съм сигурен, че Дени не е мекотело и че е бил запознат със завещанието на баща си. Може би от една година, откакто е започнал бунтът на графа. Ако баща му почине, ще настъпи финансова и социална катастрофа. Виконт Дени дьо Валре, оценител в Руан, става брат на двама селяни, брат на лудия с шестте пръста, брат на лудата с виденията, заварен син на един безпътен граф.

— Освен ако не отстрани децата Вандермот. Трудно решение.

— В известен смисъл не чак толкова. За виконта Вандермотови са нищожества. Мисля, че изпитва към тях спонтанно, инстинктивно презрение. Изчезването им може дори да му се струва съвсем законно. Не би било кой знае какво. Нещо като за теб да запушваш дупките на полските мишки.

— Ще взема да ги отпуша.

— Във всеки случай не може и да се сравни със загубата на две трети от наследството и на сто процента социална почит. Залогът е твърде голям.

— Имаш оса на рамото.

— Насекомо — уточни Адамсберг и махна с ръка да я прогони.

— Правилно. А ако Дени знае за завещанието, стига такова да съществува, той не просто презира Вандермотови, ами ги ненавижда.

— От една година насам или повече. Не знаем кога графът го е направил.

— Само че не Ипо и Лина са мъртви.

— Знам — каза Адамсберг и остави кутията със захарта зад гърба си, сякаш видът й го притесняваше. — Нямаме работа с импулсивен убиец. Той размишлява, броди. Да се отърве от Ипо и Лина би било опасно. Представи си, че някой знае кой е баща им. Данглар го узна за два дни, може и други да са в течение. Така че Дени се колебае. Защото ако двамата Вандермот умрат, той автоматично ще бъде заподозрян.

— От Лео например. Тя е треперила над малките и познава графа от седемдесет години.

— Дени я е ударил по главата. И това нападение няма нищо общо с някакво откритие на Лео. Осата при теб дойде.

Веранк духна към рамото си и обърна чашата си, за да не привлича насекомото с подсладената си утайка.

— Обърни си и ти чашата — каза той на Адамсберг.

— Не съм слагал захар.

— Мислех, че го пиеш със захар.

— Казах ти, че в този момент захарта ме изнервя. Сякаш и тя е насекомо. Върти се около мен като рояк оси.

— Всъщност — каза Веранк — Дени чака удобен случай, който да му позволи да убие, без да буди подозрение. И когато Лина получава видението, разбира, че се е появил идеалният случай.

Адамсберг се облегна на стъблото, като почти обърна гръб на Веранк, който бе заел другата половина на дървото. В 9:30 слънцето започваше здраво да напича. Лейтенантът запали цигара и подаде през рамо една и на комисаря.

— Идеалният случай — одобри Адамсберг. — Защото ако тримата сграбчени умрат, ужасът на ордебекци задължително ще се насочи срещу Вандермотови. Срещу Лина, която е отговорна за видението и служи за посредник между живите и мъртвите. Но и срещу Ипо, за когото всички знаят, че има шест дяволски пръста. При такива обстоятелства смъртта на двамата Вандермот не би учудила никого, а полицията би заподозряла половината население на града. Точно както през хиляда седемстотин и някоя си година селяните са нападнали с вили някой си Бенжамен, който описал сграбчените. За да сложи край на клането, тълпата го убила.

— Но ние не сме в XVIII век и методът ще се промени. Няма да изкормят Лина и Ипо на площада, ще го направят по-дискретно.

— Значи, Дени убива Ербие, Глейо и Мортанбо. Като се изключи Ербие, прави го по старомоден начин, приблизително следвайки ритуала, за да засили народния страх. Доста в стила на член на елитен клуб на арбалетчиците, нали?

— Веднага трябва да се провери — кимна Веранк и хвърли двайсетата си ябълка.

— Не можеш да се прицелиш добре, като седиш. И понеже трите жертви са всеизвестни гадини, а най-вероятно и убийци. Дени ги жертва без никакви скрупули.

— Което означава, че сега, докато си говорим, Лина и Ипо са в опасност.

— Не и преди да се стъмни.

— Предполагам разбираш, че засега цялата история почива само на виолетовата мокрица.

— Можем да поработим върху алибитата на Дени.

— И до него ще се добереш, колкото се добра до Клермонови.

Двамата мъже потънаха в дълго мълчание, после Веранк изстреля наведнъж целия си запас от ябълки и се зае да събира съдините върху подноса.

— Виж — тихо каза той на Адамсберг, като го хвана за ръката. — Елбо излиза.

И наистина, гълъбът се бе отдалечил на два метра от прага на стаята.

— Чак там ли си оставил зърна?

— Не съм.

— Значи, тръгнал е сам да си търси насекоми.

— Насекоми, ракообразни, членестоноги.

— Ами да.